ТАМ ДАЛЕКО, ЗАД КЛЕНОВИЯ ЛИСТ

Цветан Бекяров

Като водите на Свети Лаврентий, които все измиват или оставят нещо зад себе си. В брега на реката понякога се заплитат откъслечни спомени от младата история на Канада, друг път отнасят всичко заедно с отлива, дълбоко в обширния едноименен залив, далеч в безкрайността.

Нагоре по реката са Монреал и Ниагара фолз, но тук в Квебек въздухът трепти сред угасващия ден, бяга по стъклата на многоетажните здания, по хотелите, банките и различните кантори. В тях постепенно догаря залезът, и северен, и червеникав, в който се усещат близките студове на влажната и натежала късна есен, на борова зеленина и непреминалата младост на природата.

В единия край на залива, там където вече мътно синеят възвишенията на малък остров, са застинали и няколко разноцветни лодки. Сигурно тяхната трудна романтика отдавна е дала път на съвременните траулери, превърната само в тихо пристанище за онези, които все още търсят рибарското щастие. А от другата страна дългите кейови площадки ехтят от модерния шум на силозите, от тежката въздишка на огромни кораби, които товарят пшеница от Саскачеван и Манитоба, азбест, руда и дървен материал.

Пред мен е родината на Артър Хейли, на Мери Пикфорд - вечната и неизменна спътница на Дъглас Феърбанкс от добрите стари филмови времена. Някъде тук сред тия земи Александър Бел откри телефона, а Гилелмо Маркони изпрати първата радиограма в света. Всички те бяха деца и представители на онези хора, които създадоха устойчивите навици на днешните канадски жители - емигранти, възприели като собствена родина обкръжаващия ги непокорен североамерикански свят, първопроходци и стопани на древната земя на ирокезите, на ескимосите и кучешките впрягове.

Всъщност в Квебек отначало пристигат французите, а малко по-късно и англичаните. И досега сред техните правнуци съществува поверието, че ако човек долепи ухо върху един от кейовете в Квебек ще чуе как се разбиват вълните в Ламанша, Бретан и Нормандия. Тази доминираща и колоритна смесица от англосаксонска култура продължава да живее в единен съюз вече повече от две столетия. Тя съвсем открито личи по улиците на града, в парковите алеи и над покривите на административните здания, където под късния следобеден вятър се веят разноцветни знамена. Символичният синьо бял флаг "Фльор дьо Лис", с бели лилии или с двата литера на Наполеон III и кралица Виктория, които регистрират древния съюз между двете държави е и визитната картичка на Квебек. Към тях са прикрепени и останалите разноезични прослойки на пришълците от Австралия, Азия или Източна Европа.

Тази специфика, различна и многообразна, се чувства навсякъде съвсем осезаемо сред цялото пространствено измерение на съвременното канадско общество. Тя наднича зад тюлените перденца на холандските сладкарници, край старовремските огледала на италианските фризьорски салони, от чиито врати лъха разточително на евтин парфюм, в малките сицилиански ресторантчета и пицарии. Дори по гръцките сергии на рибарите, облечени с дебели вълнени пуловери и гумени ботуши, чиито груби гласове надвикват всички останали търговци на пазарния площад. Сред цялото това разнообразно мнозинство от човешки съдби се усеща въжделеният смисъл на преселничеството, желанието на тези хора да пресъздадат онова роднинско минало, останало някъде отвъд океана. И те не могат в нищо да бъдат упрекнати, защото реката Свети Лаврентий и досега съвсем чисто и първозданно мъкне водите си към преддверието на Атлантика, полетата и обширните гори с дъх на зимна есен и борова смола са все такива, каквито ги е създала майката земя - екологично запазени и способни да стоплят и нахранят цялото бъдещо човечество.

В момента онова, което най-много вълнува канадците, е опазването на природната среда. Затова не само реката, но и чистите и спретнати улици, въздухът в града и особено приморският булевард "Терас дьо Френ" с неговата старовремска уютност са може би най вярното доказателство за това.

Булевардът се изкачва постепенно нагоре, за да се превърне в цял ансамбъл, в кътче от късния ренесанс, сред което с наситената зеленина на тревните полета хармонично се издига като величествен средновековен замък хотелът "Шато Фронтенак". Неговият зеленясал меден покрив, островърхите кули и тъмночервените зидове те връщат в отминалите времена, сред земите на стария Бретан, отдавна станал паметен идол за тукашните хора. Малко по-нататък не липсват и определени черти на съвременната архитектура, какъвто е хотел "Конкорд", чийто последен етаж бавно се върти и прави пълна обиколка точно за един час. Кварталът носи името на Самюел Шамплейн - считан за основател на града.

А един друг първопроходец - Пиер Радисон, се е превърнал в приказен митичен детски герой. Той гледа от многобройните илюстровани книги за деца, от разноцветните комикси в книжарниците и вестникарските будки ту като ловец на бобри и диви мечки сред вечните канадски гори, ту като приказен герой, който се сражава с коварните и хитри индианци с лък и томахавка в ръка.

Всяко поколение си има свои кумири, към които се стреми, но човек когато се намира в Квебек остава с впечатлението, че съвременната канадска младеж отдавна вече не обръща внимание на устойчивите пуритански навици на своите родители. Те обръщат много повече внимание на американския начин на живот, отколкото на традициите на бащиното огнище. Това изискване на новото време упорито се налага чрез радиоразпръсквателните частни служби, които водят предаванията на различни езици, а край входовете на дискотеките или в заведенията, където оглушително свирят рок групи, младежите се събират, облечени в черни кожени якета, със закачени по реверите значки на своите любимци.

Търсенето е все още безпорядъчно и хаотично само за младите момичета от Източна Европа, които, вече забравили полските шапчици на майките си, свалили от раменете си руските широки шалове, продължават да свалят и съвременните си дрехи край масите на увеселителните заведения. Отвън под неоновите светлини се виждат групички индианци, от чиято древна мъжка гордост, така впечатлявала ни от юношеските книги, са останали само препасаните на кръста ножове, пъхнати в дълги везани кании. Край тях невъзмутимо и важно се разхождат в червените си акуратно изгладени униформи представителите на канадската кралска конна полиция. Встрани от една малка тиха уличка се дочува стара неаполитанска почти забравена песен, а двама розовобузести германци са седнали върху една малка спретната пейка, пият бира с марката на "Молсън" и си говорят на английски език...

Всичко е спокойно и неповторимо уютно сред посипаните влажни листа по улиците, край силно осветените витрини на супермаркетите "Итън", край потъналите в студена тъмнина статуи в градската градина "Ейбрахам фийлдс". Лениво и скучно е навсякъде като есенния дъжд, който съвсем леко започва да почуква по извитите гърбове на автомобилите, по стъклата на мълчаливите къщи.

На един от ъглите в "Плас Роял" близо до пристанището е застанал художник. Той потрива зиморничаво ръце, повдига яката на сакото, подпрял рамото си в студената стена и поглежда в продуханата от вятъра тъмнина.

Картините му бяха изящни, пълни с омайни пейзажи на зимна романтика - снежни преспи, заспали реки под дълбокия лед.

Не личи никакво човешко присъствие сред недокоснатата нежност на канадската природа.

Дъждът все повече се усилва. Ниско натежалите оловни облаци бягат над покривите на къщите. Старата полузабравена неаполитанска песен беше заглъхнала в тихата уличка. Но там далеко, където свършва кленовият лист, остават след мен само високите брегове на Свети Лаврентий и пристанището. А то вече зове на дълъг път в струящата се светлина на крайбрежните лампи, еднакво за всички моряци по света...

Можеш ли да убиеш нещо у себе си, щом веднъж си го сътворил?

Ще минат години и някога съвсем случайно то ще се върне при тебе. Ще напомни за себе си чрез погледа на някоя срещната красива жена! В нежен рефрен на отдавна забравена песен. Или с дъждеца, който рони есента край прозореца. Тогава миналото ще се втурне, ще се занижат преживелиците, като спомен, като стих, като копнеж и пак ще ти се прииска да погледнеш към фара на отсрещния бряг, който святка и примигва пред цялото твое море от надежди и разлъки...

<<< || >>>

© Цветан Бекяров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.02.2001
Цветан Бекяров. В една предесенна вечер. Варна: LiterNet, 2001