(1)

Пенка Бангова

web

- Ох, ох, ох... - тихичко стенеше Йордана Хаджииванова.

Така й се искаше да изхвърли страха от идващата зима, разочарованието от сина, болката от упреците на дъщерята, горчилката от чувството, че е в тежест на децата си.

- Оох, оох, оох...

Отначало звуците се изтръгваха насечени, но с всяка минута ставаха по-протяжни. Тя все по-често си поемаше дъх.

- Ооох, ооох, ооох....

И ако имаше възможност поне час да се напъшка, мъничко й олекваше. Сякаш страхът й си отиваше и я спохождаше вяра, че и през зимата слънцето ще я топли. Като че ли част от разочарованието изтичаше и идваше надеждата, че синът й Стефан, нейната гордост, ще започне да й изпраща по някой и друг лев, а първородната й дъщеря, грациозната, мила Роза, ще престане да подхвърля, че Йордана е виновна за егоизма на брат й. Защо ли?! Умът й не побираше този въпрос. Откакто почина Вергил, съпругът на Роза, тя не я беше наранявала с подобни упреци, но запокитените по-рано думи все още я пареха.

При последното си гостуване Стефан, може би разчувстван от нещастието на сестра си, с възбуден глас обеща.

- Мамо, успея ли да се облажа от приватизацията, към теб ще потече река от злато.

Цяла година Роза ехидно подхвърля:

- Защо не му каза, че не искаш злато. Искаш само пари за хляб!

Майката строго я гледаше.

- Всеки месец твоят любим Стефко получава толкова, колкото ти за две години - боцкаше я Роза.

- Ще започне да ми изпраща - уверено заявяваше Йордана и веждите й се разделяха.

- Как можеш да се надяваш! Та той си помита хладилника, когато очаква да му отидем на гости...

- Престани!

Но Роза, смеейки се, продължаваше да боцка.

- Мамо, кажи ми с ръка на сърцето! Получила ли си някога нещо от Стефан? Поне кутия бонбони...

Йордана събираше вежди, навеждаше глава и млъкваше. Когато настроението на дъщерята се намираше в розовия спектър, и тя млъкваше. Но беше ли й криво, сякаш така щеше да й олекне, отваряше вратата на упреците.

- Не! И пари няма да получиш. И това ти е кръстът за грешките във възпитанието. Пожелаеше ли Стефко книжка, веднага му се купуваше. Пожелаеше ли да отиде на екскурзия, веднага се изпращаше - навъсено поглеждаше към майка си. - А за мен все нямаше пари. И ето резултатите.

- Та ти никога не си искала да ходиш на екскурзия с децата.

Сърцераздирателният майчин глас избистряше ума на Роза. Тя прибираше бодлите, защото какъв беше смисълът да говори. Трябваше да зарови миналото, да избяга от него. Дъщерята с изненада откриваше, че майка й съвсем не е наясно колко сълзи е проляла по време на несъстоялите се излети с любимия клас. А може би Стефан обираше каймака, защото настояваше по-упорито, по-твърдо, докато Роза бързо се съгласяваше с отказа на своите родители. И едва сега, в зряла възраст, започна да натяква.

- Оооох, ооооох, ооооох... - майката наведе още по-ниско глава.

Беше решила при първото гостуване на Стефан да го накара поне плащането на тока да поеме. И ето, обадил се, че утре ще бъде при нея, обаче намерението да моли за помощ като камък й тежеше и вместо да се усмихне Йордана болезнено стенеше, сякаш така щеше да отмести камъка, да освободи душата си. Но уви, не й ставаше по-леко.

- Оооооох, оооооох, оооооох...

Менгемето на раздвоението сковаваше ръцете й, краката й, а искаше да стане с първи петли. Да помогне на Роза. Вече четвърта година очакваше сина си, но откакто седна на депутатския стол, освен кратките телефонни обаждания за Йордановден /спестяваше си честитенето на Новата година, тъй като датите бяха наблизо и го смяташе за излишно разточителство/, та освен благопожеланията на Йордановден и Великден, единствено за погребението на съпруга на Роза прескочи до родния град. А когато майка му го потърсеше, или телефонният му секретар, или снаха й учтиво й съобщаваха, че е по работа извън дома. Ако ли се случеше самият Стефан, започваше да се оплаква как се разкъсвал между лекциите в института и задълженията към избирателите. И така времето течеше.

През зимната ваканция Роза започна да си стяга пътническата чанта, за да му отиде на гости, но се разболя от грип, а после близо месец остана без глас. Лекуващият лекар със загрижен тон отбеляза, че това е в резултат на натоварване, по-голямо отколкото позволяват силите й. И наистина, тя преподаваше литература в английската гимназия, а след работа, откакто остана сама, се нагърби с частни уроци, които в събота и неделя стигаха до дванадесет часа. Лекарите бяха единодушни - не намали ли времето за говорене, последствията ще бъдат фатални. За да използва по-рядко гласа си, трябваше да спре частните уроци, но как щеше да свързва двата края!

В този миг, шибана от есенния вятър, Роза бързаше към къщи и с ужас си мислеше, че след като изпратеше на сина си за храна и общежитие, след като купеше лекарствата на майка си, своите лекарства, след като платеше тока, водата, дори за сол не й оставаха пари. Миналото лято Александър, против волята й, се опита да организира обработването на върнатите им двадесет декара ниви, но кражби и пожар изпепелиха труда му. Мъжът й ако беше жив, навярно халът им щеше да бъде по-друг. Но той не можа да понесе освобождаването му от длъжност. Всичко започна с продажбата на завода, в който бе влязъл като редови технолог и стъпка по стъпка бе стигнал до директорския стол.

Отначало, щастливо усмихнат, Вергил Попов сподели, че австрийска фирма е купила втория му дом. Двадесет и пет години бе посвещавал ум и дух на любимата работа и постигна нещо завидно: продукцията намери прием във Франция, Испания, Италия. Но държавната машина прибираше до стотинка печалбата. Въпреки железните аргументи, които излагаше пред по-висшестоящите, не успяваше да издейства обновяване на производството. Ето защо с искряща усмивка посрещна продаването на завода. Представяше си как австрийците внасят ново оборудване, въвеждат модерни технологии. После се разбра, че купувачът е българин, регистрирал фирма в Австрия. Накрая Вергил установи, че този българин е неговият състудент Бончо Отверката. Бончо си спечели този прякор, защото успяваше да отвори и най-невзрачното положение в своя полза. Та поради това, че баща му преди Девети септември бе дал парче сланина на братовчед партизанин, след завършване на института едрият младок, още с необлизан мустак, се озова във възлов отдел към Министерството на машиностроенето, после разходи тумбака си из различни европейски държави в ролята на търговски представител. Плъзна слух, че му е броена главозамайваща сума от фабрикант, който иска да заличи балканския конкурент. И наистина не последва нито ново оборудване, нито модерни технологии, а само масови съкращения. Месец след като го освободиха от завода, Вергил получи мозъчен кръвоизлив. Почина в Интензивното отделение.

От този ден погледът на Роза се изпълни със страх. Йордана се опитваше да възвърне куража й.

- Розичка, не сме сами. Когато дойде Стефко, ще му поискам пари. Няма защо само ти да ме издържаш. Както теб, така и него съм раждала. Както теб, така и него съм изучила. А да не говорим, че една хилядарка не ти е дал за къщата. Ето защо той е по-задължен към мен. Но досега не го притеснявах, тъй като беше с ниска заплата. Обаче вече е добре и ще го накарам да поеме отоплението на моята стая. Ти се разболя, защото проверяваше домашни, класни на студено. Но тази зима няма да бъде така!

По цял ден Йордана си представяше как синът й отваря, без капчица подсещане, претъпканото си портмоне и изважда десетачки. А миналата пролет сънува, че й е донесъл халат за баня. Тя имаше разкошен млечнобял халат, подарен й от кумците, когато празнуваха със съпруга си сребърна сватба, но й го откраднаха от гардеробчето на минералните бани край града. Сега използваше протрита хавлия и когато излезеше от банята, така я побиваха тръпки, та й идваше да зареве. И в навечерието на Осми март сънува, че Стефан й подарява халат. Тя се увива в него. И толкова жив бе сънят, че усещаше допира на топлата пухкава материя. Когато се събуди, с щастливи лъчи в очите помоли Роза:

- Миличка, донеси ми Стефковия подарък. Искам да се изкъпя.

Гласът й преливаше от гордост, но погледът на дъщеря й я свали от небето. Йордана наведе глава. До вечерта зениците й влажнееха.

През този ден Роза бе особено нежна. Сготви й лозови сарми, нейното любимо ястие, и само ги опита, а си дояде с хляб, защото колко ли години остават на майка й, нека бъде поне сита. Дъщерята ясно си спомняше как през детството й Йордана не хапваше шоколадови бонбони, неземно лакомство за момиченцето. Сега Роза постъпваше по същия начин. Това разнежваше възрастната жена. Тя постепенно се освобождаваше от парещите шишове на страхове и разочарования. В душата й отново нахлуваше увереност, че нейните деца са прекрасни. Ето, Стефан се обади - утре ще дойде да я види.

Когато Роза й съобщи новината, лицето на майката грейна. Тя изпита безгранична радост, че съдбата й е отредила още малко време тримата да бъдат заедно. Блесналият й поглед подейства съживяващо на Роза. Но след миг очите на Йордана помръкнаха.

- Имаш ли пари?!

- Скрила съм малко.

- Ако не са достатъчно, вземи от онези. Стане ли... Стефко ще плаща.

- Майче! Не мисли за такива неща!

- Трябва да сме готови. Нали няма да го затрудни второ погребение?!

- Предполагам, не!

Гласовете и на двете жени звучаха развълнувано.

Откакто Александър замина за София, решиха, че е излишно да харчат левове за такса на телевизора и се разделиха и с последното си развлечение, ето защо новината за идването на Стефан освежи ежедневието им.

Цял следобед Роза подрежда, готви. Вечерта изглади роклята на майка си, своя тоалет. Облече го и въпросително погледна към огледалото. Йордана я наблюдаваше и сърцето й до болка се свиваше от ударите на въпроса какъв ли авторитет има пред учениците с тези разкривени дрехи. Жалкият вид на Роза затвърди намерението й да иска пари, дори повече от разходите за тока.

И ето, дългоочакваният ден дойде!

С уморени крачки Попова тръгна към аерогарата. Трета година течеше от смъртта на Вергил, но все още не можеше да приеме безмилостната истина, а бе обладана от чувството, че е отишъл някъде за по-дълго. И ще дойде ден, когато ще слезе от самолет или влак, усмихнат ще се отправи към нея и ще я целуне не само с устни, а и с цялото си сърце.

Страните й се обляха в сълзи. Не, не можеше да свикне с реалността. По-леко й беше да вярва, че е на работа в чужбина и от нея се иска да бъде втора Пенелопа.

Влезе в чакалнята час преди кацане на металната птица. Този навик наследи от Вергил. Когато им предстоеше пътуване, той изпитваше удоволствие да отидат рано на гарата, бавно да изпият чаша горещ чай, винаги български, от липа или мента, да си поговорят, да се погледат нежно в очите. И Роза обикна местата, пълни с куфари, със забързани хора. След като овдовя, на няколко пъти идваше тук, за да се разсее от сивотата на дните си. И интересно, прибираше се вкъщи успокоена. Но в момента тръпнеше, сякаш й предстоеше изпит. Може би защото както в института не бе наясно доколко е подготвена, така и сега й липсваше увереност, че ще успее да предразположи брат си, а безкрайно много възлагаше на тази среща. Докато вчера вечерта Йордана си мечтаеше как с парите на Стефан спокойно ще изкара до дълбока старост, Роза си представяше как народният избраник осигурява престижна работа на Александър. Тя бе убедена, че синът й има право на подобен жребий, тъй като навсякъде успяваше да се нареди пръв сред първите. А в последно време около дейността на младежка организация, основана от него, името му започна да се появява по страниците на столичните вестници. Два пъти, тръпнеща от вълнение, го гледа на цветния екран. Александър, седнал на обща маса с по-възрастни от него мъже, участваше в политически разговори. Смислените му изказвания осеняха със златисто лъчение душата на майката.

Подобна съдба имаше и Стефан. Не само с отличен завърши математическата паралелка на гимназията, но в девети клас го избраха за комсомолски секретар, в десети и единадесети - председател на Учкома. Като студент леко се справяше с изпитите, бързо се озова на върха на университетската Димитровска организация. Рано гушна червената книжка. И затова Роза безкрайно се изненада, когато брат й сподели, че се е ориентирал към Съюза на демократичните сили.

- Ти, "син"! - бодна го с учудването си.

- В тях е бъдещето - тросна й се! - Другите са бита карта. Навремето постъпих в редиците на комунистическата партия, защото бях наясно - не застана ли под нейното знаме, трудно ще защищавам научни степени. Но винаги съм ги мразел. До дъното на душата си.

Роза безцелно обикаляше чакалнята и с помрачени от тъга очи преценяваше колко добре би било и ако Вергил умееше да се присламчва към властимащите. В съзнанието й изгря лъчезарната му, неосланена от низши страсти усмивка. Това видение така властно я облада, че не забеляза Стефан. А и той беше станал неузнаваем: надул огромни бузи, ноздрите му зейнали още по-широко. През детството им обичаше да го дразни, като ги наричаше "тунели за влакове", но сега, след дежурната целувка за добре дошъл, само дяволито го боцна.

- Новото ти положение отлично ти е повлияло.

- Новото ми положение изсмуква и последните ми сили - тросна й се. - Нямам капчица време за себе си. И ето резултатите! А ти - погледна я студено - си прекалила с диетите.

Роза свъси вежди. Обикновено се джавкаха, но днес преглътна. И не само преглътна, а и със сърдечен глас попита как са племенницата й, снаха й.

- Йордана-младша много се източи. И все по-красива става - думите на бащата прозвучаха неочаквано топло. - Но слава Богу! Само за уроците си мисли, може би защото, нали знаеш, в нашия род по-малко от шест не ни радва - пое си дъх и с вял тон продължи. - А Кати е на екскурзия в Пекин. Две прислужнички съм й наел, така че тази есен е по-свободна. И реши да се разходи.

Сестрата изпита усещането, че онемява. "Колко пари минават през ръцете му! А да изплати частта от наследството... беден!" В душата й се надигна гняв, презрение. Но безброй пъти до кръв бе забивала бодлите си в сърцето му, затова реши да премълчи, а с леден тон захапа друга, също много болна за нея и майка й тема. Преди три години, още си спомняше покритата със сняг улица и животворното чувство, с което я изпълваше белотата, разкриваща се от еркерния прозорец на хола и това, че брат й се е погрижил за нея, та преди три години Стефан я запита по телефона внесли ли са парите си в "България - интергруп". Попови бяха чули от приятели за тази финансова къща, която начисляваше баснословни суми върху влоговете, но подобен ход им се струваше хлъзгав.

- Не - спокойно отговори Роза.

- Защо бягате от една прекрасна възможност! - закрещя брат й.

- Стефане, Вергил смята, че големите лихви са въдици за наивници - с уверен глас сподели сестрата.

- Глупости!

- Според мен в дъното стои нещо гнило.

- След като има издаден лиценз от държавата, всичко е редовно - категорично заяви брат й.

- Страх ме е...

- Вие правете каквото искате. Но на мама парите още утре ги прехвърлете!

Вечерта Роза поговори с Вергил, с Йордана и решиха - щом Стефан така ги съветва, а и половината град начело с кмета си бяха вложили там парите, няма нищо несигурно. И още на другата сутрин ги прехвърлиха. До края на лятото всичко вървеше като по ноти. На шестнадесето число Йордана си теглеше лихвите и с усмивка ги даваше на Роза. Тези пари я изпълваха със самочувствие, че не ги подяжда, ето защо лицето й сияеше, когато се връщаше от банката. Но през септември блокираха влоговете. Казват, че нещастието е сляпо. И наистина, този септември се оказа черен за семейството, тъй като точно тогава Вергил постъпи в болницата.

Когато Роза излезе от коридора на отделението, полуосветен, студен коридор с провиснали, мазни паяжини, служителка в позахабена престилка я настигна.

- Госпожо, не трябва да оставяте така нещата!

Съпругата я погледна с неразбиращи очи.

- Ако не дадете пари, поне на две от сестрите, не очаквайте добър край.

Гледаше я учудено, а по лицето й се стичаха сълзи.

- Мъжът ти е зле. И трябват много грижи. А знаете ли колко са ни заплатите!

Започна да си спомня, че колеги бяха споделяли за рекета на медицинския персонал.

- Но в момента... нямам...

- Идете си. И донесете. И знайте. Доста левове ще ти трябват.

Имаше чувство, че онемява. Откъде щеше да ги вземе! Хукна към "България - интергруп". Отговарящият за клона в града със сърдечен тон й обясни, че не може да й помогне.

- Моля Ви, кажете ми телефона на собственика!

- Забранено ни е.

- Но Вие разбирате ли! Съпругът ми умира!

Цялата се тресеше. Дадоха й стол. Поднесоха й чаша студена вода. Момиче с искрящо оранжева коса й предложи хапче валериан.

Попова с ужас си мислеше: "Не, това не може да ни се случи! Не може да ни ограбят парите!" Сълзи, по-парещи и от сярна киселина, душаха гърлото й.

Когато затвори дъбовата врата с блестяща на слънцето дръжка и повлече крака нагоре по "Богориди", с изненада установи, че улицата прелива от усмихнати хора.

- Мило момиче, защо си разтревожена?!

На пътя й се изпречи високият, сякаш глътнал топола адвокат Цариев, дългогодишен приятел на свекъра й.

- Приеха Вергил в Първа градска.

- Лошо... Брат ми лежа там преди месец.

Облегна се на бастуна си с позлатено лъвче в горния край и промълви.

- Нали знаеш, бил съм в Куциян, в Богданов дол... - отправи топлите си кафяви очи към нея и когато видя, че сълзите й са спрели, с уверен глас продължи. - Цели три години... Но... не, че в "Целувката на смъртта", в "Лагера на сенките" ни хранеха с мед и масло и тоалетните блестяха от чистота, но определено беше по-хубаво, отколкото сега в нашите болници... Поискаха ли ти пари?

Спазъм стягаше гърлото на Роза и тя не можеше да отговори.

- Хайде, иди си... И им дай...

Вечерта Йордана се обади на сина си.

- Стефко, блокирали са влоговете в "България - интергруп". Вергил е много зле.

- Какво му е?

- Инсулт. Тази сутрин го приеха в болницата. Трябва да дадем на лекаря. На сестрите.

- В момента нямам.

- Не можеш ли да се обадиш да ни позволят да теглим?

- Глупости! Мамо, как си представяш нещата!

- Моля те, Стефко, направи нещо.

- През другата седмица очаквам голяма сума. Щом я получа, ще ви изпратя.

- Моля те! Ако може веднага!

- Ти не разбираш ли какво означава "Нямам".

- Но не държиш ли поне малко на влог?

- Глупаците си държат парите в банки. Друго имаш ли да ми кажеш?

- Оооооох... - с трепереща ръка Йордана постави вилката върху телефона.

Идваше й да вие, да крещи, но само се затвори в стаята си, сведе глава и глухо застена.

- Ох, оох, ооох... И ти ще се грижиш за род и родина...

Съпругата хукна към приятелско семейство. Но от два месеца не им бяха плащали и успяха да й услужат само с няколко банкноти. Веднага ги занесе в болницата. Оказаха се недостатъчни. А от кого друг да поиска! Съседите отляво през пролетта емигрираха в Канада. Отдясно бяха безработни. На следващия ден, дори когато разясняваше пред учениците кое е възвишеното в Дон Кихот, трескаво пресмяташе към кого да се обърне за помощ. Но гордостта й се изправяше като бариера и блокираше мислите й. А и откровено казано струваше й се невероятно да не се погрижат за един толкова болен човек. Заплатите им били ниски! Та да не би нейната да е висока. И тя нито се обади повторно на Стефан, нито почука на някоя от вратите на новобогаташите в града.

В неделя Вергил почина. След време Роза се срещна със съседа му по болнично легло. Парализираният мъж сподели, че било страшно да го слуша как молел за капчица вода, но дежурната сестра така и не си направила труд да му даде.

Попова стоеше като вцепенена. Нима е възможно! Ако позволяваха да се влиза в Интензивното, не би се отделила от Вергил.

Вечерта преди погребението набра номера на Стефан. Той със спокоен глас попита как е зет му. Вдовицата се задави в сълзи. Йордана взе слушалката и хлипайки му съобщи.

- Но защо втори път не ми звъннахте! Защо не ми обяснихте.

Отдавна майката не го бе чувала така човешки да говори и се разплака. След месец сподели с Роза колко безкрайно сърдечен бил гласът му. Тя преливаше от желание да сее любов между децата си, ето защо не пропускаше случай да изтъкне пред дъщеря си прекрасните постъпки на Стефан, а пред него красивите деяния на сестра му.

Попова изпита усещането, че онемява. Гледаше с широкоразтворени очи и с ужас осъзнаваше, че трябваше да накара Александър да се срещне с вуйчо си, да падне пред него на колене. Може би щеше да разнежи желязната му душа, както се трогна от нещастието, попарило сърцето й, и плати разхода по погребението. Или отново да му беше звъннала. Защо не го направи! И нямаше ли опасност синът й да я обвини, че нейната гордост е убила баща му?!

След този ден престана да подхвърля на Йордана, че повече е глезила брат й. Прости й, тъй като за първи път си представи как би се чувствала, ако Александър започне да я замеря с упреци.

Тежка въздишка се отрони от гърдите на Роза.

- Стефане - гласът й отекна като звук от леден къс паднал върху асфалт - какво става с президента на "България - интергруп"? Кога ще го опандизите?!

- Глупости! Ти как си представяш нещата! Имаме време в излишък и ще седнем да се занимаваме с тъпите ходове на наивници! Не сте били далновидни. Внесли сте си парите в някаква финансова пирамида. Сега ще си търпите последствията.

- Ти ни посъветва да ги внесем!

В името на истината Стефан не си спомняше да им е давал подобен съвет. Не си спомняше, защото когато звънна преди три години, го направи, без да се замисли сериозно, а само за да отбие номера във връзка с писмо на Йордана. В него майка му бе наредила тъжни думи за това колко се притеснява, че е в тежест на Роза и Вергил. На фона на новите цени пенсията й е съвсем нищожна въпреки тридесетгодишния трудов стаж и високите заплати, които винаги е получавала. И ако живееше сама, да е умряла от глад.

Докато очите на Стефан се плъзгаха по леко разкривените редове, си спомни за "България - интергруп" и им звънна. Миг след завършване на разговора изключи, защото наистина много му идваше работата. Търговската фирма, която управляваше чрез посредник, лекциите в института, депутатското място в Народното събрание - тези задължения опъваха нервите му като корабни въжета и не можеше дори гласа си да владее. И той закрещя:

- Това е лъжа! Лъжа! Никога не съм ви давал подобен съвет.

"Едно време си беше въглищарска лопата. И сега си е същият" - с гняв, с презрение си помисли Роза и едва се въздържа да не го убоде.

- Нима нищо няма да направите! - свръх усилията си изрече с равен тон.

- Под домашен арест е. За неизплатени данъци. Както виждаш, правосъдието си е свършило работата - продължи да крещи Стефан. - А вие, не ми е ясно, какво още търсите. Нали ви изплатиха парите под формата на вещи.

- Вещи, стократно по-скъпи от тези в съседните магазини.

- Пазарна икономика! Всеки има право да си определя цените.

- Това не е пазарна икономика, а пладнешки обир. И ми е чудно как може да не му потърсите отговорност!

- Говориш глупости! Такива съдбовни проблеми горят на главите ни - брат й продължи все така с висок, но малко по-спокоен глас. - Всеки ден нещо се приватизира. Сега това ни занимава. Важно е да успея да вляза в играта. Разбираш ли! Важно е, за да мога да ви помагам.

- Стефане, добре е, че мислите за приватизацията. Но помислете и за хилядите хора, които изгоряха.

- Хиляди глупаци. Умните превърнаха парите си в долари.

- А ти защо така ни посъветва!

- Престани с лъжите си! - отново закрещя Стефан.

От сутрин до вечер грижите като мътен порой го заливаха и удавяха времето му за почивка. Все по-често при мисълта за задачите, които трябваше да свърши, му причерняваше. И стана така, че и най-дребната искра разпалваше гнева му. В парламента и пред по-висшестоящите в института се въздържаше. Но дотолкова му стигаха силите. В последно време започна да го спохожда страх, че в някой пренатоварен ден няма да издържи, ще се пръсне. Изгаряше от желание да забегне в най-дълбоката пещера и да крещи, да крещи, да крещи. Струваше му се, че само така ще се освободи от напрежението, което като балон издуваше вените му, закриваше синьото небе пред зениците му. Или може би ако Роза се държеше по-сърдечно. Ех, колко се обичаха като деца. И как не им стигаше времето да се наговорят. Своите тайни, съкровените си трепети единствено с нея споделяше. В такива мигове душата на любимата сестра разтваряше най-нежните си листенца и срещата с ясните й умни очи пораждаше у Стефан чувство, че погледите им са обща река. А днес бе свъсила вежди и гласът й режеше като бръснач. Сигурно е заради неизплатения дълг. Откъде щеше да вземе пари, за да го върне! И защо когато през онази щастлива пролет му изпратиха парите, остана с чувството, че са негови. Бяха от къщата на дядо му Стефан и той прие за напълно естествено, след като носи името му да прибере и цялото наследство, както сега Роза се сдоби с нивите на дядо им Руси.

И със сто октави по-високо от нормалното продължи.

- Никога не съм ви казвал да се бутате в "България -интергруп"! Никога!

Роза го изгледа презрително. Всичко в брат й - и разсъжденията му, и надебелялото му до неузнаваемост тяло пораждаха това гадно чувство. А как й се прииска да върне меката снизходителност и искрения възторг, които преди години бе изпитвала към него. Съсредоточи се, търсейки какво би й помогнало да съживи прекрасното отношение. Този благороден опит поразхлаби възела, който в последно време стягаше гърлото й и тя заситни с по-лека походка.

До вкъщи мълчаха. А и после: наблюдаваше го с четири очи, слушаше стиснала зъби и изчакваше удобно време, за да отвори дума за Александър. Но такъв момент не идваше, тъй като Стефан бръщолевеше сякаш бе навит на пружина. Искал да си купи къща край София. Жизнена необходимост изпитвал поне веднъж в месеца да се отскубне от подлудяващия столичен шум. Както рибата не може без вода, така и той се нуждаел от вана с вибратор. Толкова отморяващо щяла да му действа след тежките заседания в парламента. Но били безбожно скъпи, а и за да отвори място за вана, трябвало да направи ремонт на банята. Глупаво ги строели тези панелки. Ето защо имал нужда от ново, по-хубаво жилище. От нова кола...

>>>

© Пенка Бангова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.09.2002, № 9 (34)