Пенка Бангова

web

През нощта Йордана не мигна. На сутринта очите й влажнееха.

- Розичка, ние си мислехме, че банковата му сметка прелива. А то...

- Майко, не е богат този, който има много. А този, който иска малко!

- Престани с твоите философии!

Дъщерята я погледна навъсено.

- Роза, кажи колко да му поискам! Мислех да го накарам целия ток да поеме. Но сега... Кажи, достатъчно ли е само половината... Ти другата част ще можеш ли да плащаш! Но не искам като миналата година да стоиш на студено. Кажи...

- Мамо, защо Стефан не се сети сам!

Възрастната жена наведе глава. По време на закуската с треперещ глас заговори.

- Стефко, пенсията ми стига само за хляб. Всичко друго Розичка поема. Съсипва се от работа. И миналата зима нали знаеш как пострада.

- И моето здраве е разклатено - сопна й се Стефан. - От нейната болест човек не прегръща букета. Ще си почине и ще й мине.

- Как да си почине, когато издържа и мен, и Сашко. А ако продължи да се преуморява, може да остане завинаги...

- Не мисли най-лошото!

- Но ние гладуваме. Погледни, на вейка е заприличала.

- Всеки преход е труден. Обаче идват по-хубави дни.

Лицето на Роза пламна. Едва се въздържа да не го сдъвче, че и той както бившите му съпартийци обещава слънчево бъдеще. Но успя да овладее гнева си, безкрайно изненадана от себе си. И с насмешка си помисли, че не напразно столетия са държали жената в зависимост от мъжа. Я колко е кротка, когато очаква благоразположението на брат си.

- Не ми е ясно какво сте седнали да се оплаквате - той говореше все така натъртено. - Като си купите килограм картофи цяла седмица можете да изкарате. Веднъж ще си опържите. Втори път яхнийка ще си направите, пюренце.

- Стефане! - двете жени го гледаха с изумени очи. - Ти някога готвил ли си картофи! - гласовете им се сляха в едно.

- Не. Но умея да се простирам според чергата си. Съветвам ви и вие така да постъпвате.

Стана и с груби движения свали скъпата зимна дреха от портмантото.

Дълбоко в своята душа обичаше майка си и наистина искаше да я позлати, но засега парите едва му стигаха да поддържа стандарта на първите хора в държавата. А друго място освен сред тях не можеше да си представи. Когато неговите родители излезеха на двадесет и четвърти май да погледат манифестацията и се зададеше колоната на гимназията, в която учеше и той, със знамето й в ръце и с лентата "отличник" през гърдите, Александър Хаджииванов, задъхвайки се от вълнение, шептеше на Йордана:

- Колко много прилича на своя дядо. Същата напета стъпка. Същата воля да бъде най, най...

Да, тази страст кипеше в душата му, благодарение на което години наред бе дарявал с щастливи усмивки родителите си. Но медалът винаги има две лица. И сега Йордана трябваше да отпие горчилката от другото лице. А Стефан обичаше майка си и на сърцето му ставаше леко, приятно, когато виждаше колко много грижи Роза полага за нея. Би й избол очите, би й одрал кожата, ако забележеше, че е нехайна, но сега дори малко ревнуваше от флуидите, които течаха между двете жени. Искаше и той да направи нещо, искаше и към него да потекат благодатни вибрации. Когато беше сам със себе си, започваше да пресмята от кой разход да се откаже. Например, ако хората от неговото обкръжение не наемаха домашни прислужници, и народният избраник нямаше да харчи пари за подобни щуротии.

Да, така смяташе и по това му личеше, че през първите седем години от живота си е расъл в соцдържава. Но след Промяната стана престижно дамите на първенците да бъдат освобождавани от убийствената работа около поддържането на жилището, готвенето, прането. Ето защо и Стефан се смили над своята половинка. Вътрешно в себе си се гневеше, че Кати няма да си гледа тенджерите и коритото, а ще се развява с приятелки из кафенетата. Докато неговата майка крак не подвиваше, за да може на масата винаги да има топло ядене. Те двамата с Роза винаги да блестят в премените си. И най-важното, лицето й постоянно бе озарено от нежност, от любов. Любов, която зареждаше сърцата им с желание да бъдат добри ученици, основно изискване на Хаджииванова и с възторг и преклонение към самата нея. Именно последните две чувства накараха Стефан да кръсти дъщеря си Йордана. Три дена Кати не си дава съгласието. Тръшка се, рева. Но Стефан с непреклонен глас я увещаваше:

- Ненагледна моя, разбери. Обожавам мама. И копнея най-свидното ни същество да прилича на нея.

Едрото му тяло разпалваше страстен огън в Кати, а пламъчетата на този огън, които нагнетяваха очите й и им придаваха своеобразен чар, държеше буден мъжа в него, благодарение на което вече четиринадесет години изпитваха удоволствие да вървят рамо до рамо. Но през онова лято Стефан беше готов да се раздели с любимата съпруга, обаче не и с решението дъщеря им да носи името на майка му. Искаше да прилича на нея. И тази му мечта се сбъдна. Момиченцето растеше нежно и грациозно като баба си Йордана. Днес Стефан също не беше лишен от желание да стори нещо за своята майка и с по-сърдечен тон заговори:

- Мамо, парламентарната ни група внесе предложение да се начисляват допълнителни суми към пенсиите на овдовелите съпрузи.

Не си спомняше коя партия е авторът и колко ръце се вдигнаха в подкрепа, въпреки това гласът му звучеше уверено.

- Чух.

- Ето, стараем се да облекчим положението ви!

- А процента? Уточнихте ли го?

- Ще бъде около двадесет.

- При тези цени... капка в морето - с треперещ глас промълви Йордана.

- Труден е преходът. Обаче нещата ще се оправят - заяви убедително Стефан.

Преди Десети ноември със същия тон говореше за светлото бъдеще, което подготвя неговата комунистическа партия. Колко пъти до червено се бе нажежавала атмосферата вкъщи заради нежеланието му да признае истината. Служебното положение на Попов непрекъснато го сблъскваше с язвите на тогавашното време. Той открито ги излагаше пред своите близки, докато Хаджииванов петънце не позволяваше да падне върху лицето на управляващите. И сега пак хвалебствия за коренно различна политика.

Роза стоеше като няма. Тялото й гореше, а умът й язвително преценяваше, че брат й не е способен да се погрижи за собствената си майка, а как ли щеше да се грижи за народа! И тя го познаваше. Тя отлично знаеше, че от него не може да се очаква труд за благото на Родината. Но положи ли грам усилие, за да спре избирането му като депутат! Не! Не само не попречи, а с цялото си сърце желаеше неговия избор. Сестра на депутат! Две думи, които я изпълваха със самочувствие. И нещо по-важно, даряваха я с най-светли надежди относно бъдещето на сина й. Нали хората са казали. "Имаш ли вуйчо владика, ставаш поп". Ето, за това мислеше през тези четири години. А помисли ли за своята Татковина! Помисли ли за качествата му и доколко може да й бъде полезен! Защото това е голямата задача на народния избраник. Да, Роза бе мислила само за себе си. И не напразно е казано: "Каквито избиращите, такива избраните."

С нежелание се облече, за да изпрати гостенина до пиацата за таксита. Тръгна, защото знаеше, че и най-малкото незачитане ще омъчни Йордана. А колкото по-изтъняваха джобовете им, толкова двете жени увеличаваха сърдечността и уважението една към друга. Майката с все по-топъл глас се обръщаше към дъщеря си: "Цветенцето ми", "Розичката ми". И дъщерята не скъпеше ласки.

Сутрин Йордана нахлуваше избелял пеньоар. Но следобед, когато беше в по-ведро настроение, си слагаше някой от тоалетите, с които тържествено бе влизала в концертната зала, за да изслушат с мъжа си поредната симфонична програма на гостуващ оркестър. С усмивка бе сядала на местата за почетни гости в градския театър, за да се потопи в атмосферата на нашумяло представление. Душата на Роза се изпълваше със слънчево чувство, когато видеше майка си така облечена и любвеобвилно възкликваше: "О, пременушката ми!"

В последно време забеляза, че Йордана обича да й се говори за бъдещето. Бръчките по лицето й се разреждаха, когато Роза започнеше да обсъжда как ще си разпределят работата след идването на "пиленцата" - така помежду си наричаха неродените внучета. Бяха единодушни, че първото, ех, дано и снахата да е на същото мнение, тъй като много им се искаше първото да го кръстят Вергил или Вергиния. Ако е момченце, нямаше да му променят името, но ако е момиченце, ще се обръщат към него с гальовното Ия. И този нежен вкус на сговорчивост беше една от най-големите им радости.

Роза ситнеше след брат си като няма. Не отронваше дума, тъй като Стефан беше намръщен по-силно и от градоносен облак. В такъв момент знаеше, че молбата й ще остане глас в пустиня, а не искаше да се разделя с надеждата, че народният избраник ще бъде трамплин за Александър. Вярата в светлото бъдеще на любимия син държеше будни чакрите й. И това й помагаше все още да бъде на крака.

Тя ту се опитваше да настигне брат си, ту се отказваше и в действителност не беше наясно как да се държи. Мълчанието я изпълваше с неловкост. Всяка дума, която минеше през ума й, й се струваше фалшива.

И на Стефан безмълвието му тежеше. Той се надяваше, че в дома на сестра си ще похапнат, ще поговорят и като по гръмоотвод ще изтече напрежението, което го издуваше до пръсване. Но още по пътя Роза започна да го дращи с недружелюбния си тон. А насмешката, която се изля от погледите на двете жени, когато каза, че правителството води най-успешната политика от съществуването на Родината им, тези присмехулни искри опариха душата му и не му позволи да се отпусне. Да се говори така за политиката на правителството бе указание на последната партийна конференция. Хаджииванов само повтаряше това, което искаха от него да казва, защото знаеше, че за да получи парче от баницата, с пълен глас трябва да участва в агитката на тези, които държаха ножа. А така му се искаше в очите на майка му и сестра му да срещне възхищението, което ги огряваше, когато се върнеше вкъщи с поредната шестица. Като чудотворен мехлем би му подействало. Мехлем, който би почистил неговите вени, би подобрил ритъма на сърцето му. Но в погледите им липсваше не само възторг, не само сърдечност, а дори и уважение. Те бяха устремени единствено към празния му джоб и това го вбесяваше. А и този неизплатен дълг! Мисълта за него допълнително тровеше кръвта му. И вместо ободрен напусна дома на най-близките си изпълнен със студенина и раздразнение. Свъсил вежди, вървеше с едри крачки, измъчван от въпроса кой разход да намали?! И той, и Кати бленуваха Даня да продължи образованието си в някое от прочутите швейцарски училища. За две, три години можеше да върне дълга си към Роза, ако се откажеше от тази си мечта, но тогава синият като метличина поглед на съпругата му щеше да помръкне, а не искаше обожанието, което струеше от очите й, да изчезне. След всяка негова житейски важна стъпка тя му сваляше шапка, поведение, което го даряваше със съзнанието, че е всемогъщ. Не искаше да се разделя с това животворно усещане. Именно то поддържаше борбеността му. А сега се чувстваше отчаян, смазан.

И Роза се прибра вкъщи с душа, сякаш пресована от валяк. Майка й бе навела глава пред ледения радиатор. Когато седна до нея, възрастната жена прошепна:

- Идва зима!

За да избяга от нахлулите мисли, Роза включи радиото. Предаваха "Тракийска рапсодия", любимо и на двете произведение, но звукът беше така неясен и толкова неприятно пращене изпълни стаята, че се принуди да промени станцията. Завъртя копчето надясно. Разля се гласът на млад мъж, който бодро припяваше. "Тъпа овца била си ти..." После изслушаха "Бели нощи", "Сто патрона". Тези ритми не успяха да всеят мир в сърцата им.

Втора нощ Йордана остана будна. Забила поглед в черното небе, тя трескаво се питаше къде сгреши?! Не беше ли обгърнала Стефко с достатъчно любов, та не милееше за нея?! После умът й скокна към "България-интергруп", към паметната 1989. Каква безгранична надежда за по-богат, за по-сигурен живот я бе огряла онази есен. Днес с пенсия колкото цената на тридесет килограма ранни череши, тя бе храненица, и това чувство я съсипваше. Хаджииванова не само не искаше да подяжда, а копнееше да помага на Стефко, на Роза. Ако душата й струваше левове, още тази минута би я продала!

Всеотдайност, непознаваща прегради, озари погледа й. Именно този сияен взор зареждаше сина и дъщеря й с вяра в съществуването на любовта, благодарение на което и двамата изградиха здрави семейства. Слънчевите лъчи, греещи в техните домове, се връщаха при нея като меко спокойствие. Но тази нощ вътрешният й свят бе разклатен. Какво да направи, за да не е в тежест на децата си! Липсата на отговор я наелектризирваше. Мяташе се в леглото като птица в клетка и не можеше да заспи.

И Роза цяла нощ будува. Обърканият й ум се мъчеше да пропъди гнева за това, че навремето се лиши от дела на бащиния си имот. Но в действителност тя изпълни нареждане на Хаджииванова.

Йордана до дъното на душата си ненавиждаше комунистите. Изключиха от Университета брат й. Интернираха семействата на две нейни приятелки. Като кучета застреляха шестима от най-видните мъже в града, ето защо в кръвта й кипеше ненавист към последователите на Сталин. Но в дома си прилагаше комунистическия принцип, принцип, наситен с християнска доброта и дълбока справедливост: "Всеки да работи според способностите си. Всеки да получава според нуждите си." И тъй като Роза и Вергил се сдобиха с прекрасен апартамент, даден им от завода, благодарение на това, че Попов се наложи като изявен рационализатор, то Йордана продаде жилището, наследено от мъжа й, и парите изпрати на Стефан с уговорката, че когато има възможност, ще върне половината на сестра си, уговорка, неподплатена с документ. По онова време Стефан и бременната му съпруга бяха наели четиридесетквадратна мансарда. През зимата ставаше студено като в Антарктида, а пролет и есен, щом завалеше навън, протичаше върху гардероба им. Дванадесет месеца брат им ги трови с оплакванията си. Дванадесет месеца с разболяващ глас ги убеждава, че никога няма да може да се измъкне от тази катакомба, ето защо Йордана се принуди да продаде къщата. Роза и сега си спомняше как безгрижно скача от радост, когато им съобщи, че са си купили жилище, което и двамата с Кати много харесват. Докато четеше писмото, майката широко се усмихваше. И не само тя, а и върху лицето на Вергил грееше усмивка. И никога дума не обели за този неизплатен дял. Сякаш с Роза нямаха нужда от пари. А така им се искаше да си имат кола. Обичаха да пътуват. Копнееха да се сдобият с "Шкода". Именно "Шкода", тъй като Вергил смяташе, че от продаваните в момента возила, тя е с най-добър двигател. Мечтаеха през ваканциите да обикалят страната. И как никога не натякнаха на Йордана, че се разположи при тях, а цялото наследство хариза на сина си. А може би Вергил преливаше от щедрост, тъй като беше уверен, че способностите му рано или късно ще му донесат пари. И наистина, не след дълго щастието им се усмихна. От три негови рационализации, внедрени една след друга, си купиха нежносиня, любимия цвят на Роза, "Шкода". Само с каква горда осанка Йордана Хаджииванова сядаше до зет си. На задната седалка се настаняваха съпругата и синът и запрашваха към Несебър или по-далеко - към Асеновград, към Петрич. Щастливи времена! Сексуалните страсти на Попови бяха по-слаби и от шума на мравка, но умееха да задоволяват телата си с вълшебни целувки. Умееха да галят сърцата си с любвеобвилни жестове, с искрени думи, ето защо в дома им винаги грееше слънце.

Роза се изправи пред снимката на Вергил. И отново като пиявица в ума й се впи мисълта, че е виновна за смъртта му. Опита се да се оправдае с алчността на лекари и медицински сестри, но чувството за вина не я напускаше. Реши да избяга от пипалата му, като упрекне столетието, в което живее, но и тук удари на камък, тъй като в последно време между многото други угризения се промъкваше съзнанието, че не си е свършила работата като гражданин.

Преди Десети ноември изборите бяха предрешени. Управляващата партия години наред печелеше с деветдесет и девет процента. А сега, когато й се предостави възможност свободно да избира, заинтересува ли се що за хора са включени в листите! Купуваше ли обувки, дреха, вземаше само това, което, като го зърне, й трепваше сърцето. А трепна ли й сърцето при вида на някой от избираните?! Не, защото не посети нито една от срещите с кандидатите. Омотана в паяжините на чувството, че участието й е равно на гребане вода със сито, гласува без да е наясно в ръцете на мижитурки или орли поверява кормилото на Родината. И не само Попова, а и цялото й обкръжение! Те или механично пускаха бюлетина, или не си правеха труд да отидат до урните. А и нещо по-лошо - в умовете им витаеше увереност, че някак си от само себе си ще бъдат удостоени с власт най-всеотдайните, най-прозорливите. И едва тази нощ Роза се запита наистина ли най-всеотдайните, най-прозорливите са избрани и имаше ли право, вземайки листата на Съюза на демократичните сили, да зачеркне името на брат си?!!

В съзнанието й се стелеше мъгла. От разсеяното слушане на новините беше дочула за "пропорционален принцип", "мажоритарен принцип". Знаеше, че редът, който в възприет сега, затруднява издигането на личности. А как можеше да се промени, не й беше ясно.

Едва призори заспа. На сутринта се събуди гладна. Студеният паркет опари ходилата й. Навлече пуловера, който Вергил й беше донесъл от Египет, но и камилската вълна не успя да укроти ледените тръпки. Погледна радиатора, обаче не посмя да го включи. Разтри се енергично, после отправи очи към календара. Първи ноември. Според номерологията на такава цифра е благодатно да започнеш ново начинание. И тя реши да действа.

Влезе в хола. "Моето жилище е моята крепост" - казват англичаните. Същото усещане имаше и Роза. Любовта, вложена от нея при подредбата, сега й се връщаше като извор на опора. В магазина, когато видеше дъното на портмонето, краката й се разлюляваха. Но влезеше ли тук, вибрациите, които излъчваха щастливото сияние на аления губер, огромната папрат, нежния воал на завесите, тези вибрации я даряваха с вяра, че на нейната улица отново ще изгрее слънце.

Съсредоточено огледа къпещата се в бледосива светлина стая, където с Вергил бяха посрещали безброй приятели, роднини. После влезе в столовата. И тук преобладаваше червеният цвят, влизащ в чудотворна хармония със здравец, бухнал върху трикрак цветарник. Драга, приятелка от ученическите години, по време на бракоразводните дела със съпруга си често се застояваше при Роза. На тръгване с успокоен глас отронваше, че сякаш и стените разстилат в душата й мир. А и другите им гости споделяха, че техният апартамент им действа като утринна разходка край морето. Но защо този дом не успя да помогне на Вергил? Нима така безнадеждно се бе сраснал с работата си!

Очите й се насълзиха.

През последните месеци все по-дълго се усамотяваше в своята стая. Когато тъмнината покриеше предметите, не посягаше към ключа за осветление, защото единствено така, обгърната от нощта, добиваше смелост да се раздели с илюзията, че Вергил е жив и да забие палешника на мисълта си в най-неподатливото поле на своето съзнание - защо любимият й бе наказан да си отиде толкова млад?!

Затвореше ли клепачи, той изплуваше или в домашен халат, или по пижама, седнал удобно върху спалнята, заобиколен от списания и книги, винаги четящ. Бяха ли с приятели, разпалено говореше за завода, за това какъв мечтаеше да го види. И когато бяха двамата, разговорът кръжеше все около нови технологии, нови машини. И наистина, удовлетворението от работата беше единственият корен, който подхранваше неговото тяло и душа, богато наторената почва, върху която разцъфваха добродетелите му. А през онзи черен месец, след като обиколи всички предприятия в града, дори почука на вратите на три техникума, но тъй като беше без педагогическо образование, те останаха затворени, та когато се облещи реалността, че не само можеше да достигне сегашното си положение, а дори няма шанс да заеме каквато и да е длъжност, в съзнанието му се загнезди гадното чувство, че е изхвърлен извън борда. На връщане от последния институт, където падна толкова ниско, че моли да го назначат като чертожник и след като и това не можа да постигне, тръгна си към къщи бял като платно. В градинката пред сградата на общината го спря Цариев.

- Какво става с теб! Неприятност ли те сполетя?!

- Да. Приватизираха завода и новият собственик ме освободи.

- Носи ти се славата на добър специалист, така че другаде ще те вземат - топлите кафяви очи на адвоката се изпълниха с бащинско съчувствие.

- Всички предприятия са в колапс. И никой не назначава.

- Страшно... - възрастният мъж замълча, после със сърдечен глас сподели. - Синко - беше останал без деца, може би затова имаше слабост към подобни обръщения, - когато ни се затваря една врата, винаги ни се отваря друга. Бъди изпълнен с любов към близките си и ще намериш ключа.

И наистина, през онази седмица Йордана уреди документите за връщане на бащините й ниви и до последния квадратен метър ги прехвърли на Роза. Но Вергил не можеше да си представи, че ще се раздели с любимата работа и ще се превърне в производител на царевица. През последните години погледът му беше обърнат към най-високия стол в тяхното министерство. И щеше да го заеме не само защото беше голяма глава, а най-вече благодарение на баща си. Комунистическите въжделения на възрастния Попов осигуриха след Девети на Вергил зелени светофари по пътя към върховете. И когато умът ти е огрян от подобни хоризонти, съдбата да те натика в калта, трудно е да се примириш и да хванеш мотиката. Малцина са дарени със силен дух като приятеля на баща му. В началото на четиридесетте за разпространяване на социалистическа литература Цариев се озова зад решетките на Бургаския затвор. След няколко години, поради отказа да приеме паспорт, в който да пише, че е македонец, новата власт, дошла с обещанието за светло бъдеще, му отне правото да упражнява адвокатска професия и го заточи в Куциян, после в Богданов дол. Когато се върна, след дълго обикаляне си намери работа като снабдител в тухларската фабрика. Там се и пенсионира, въпреки това не преставаше да следи "Държавен вестник" и всяка вечер, изправен като топола, се разхождаше по "Богориди", най-многолюдната улица в града, готов да помогне с правен или житейски съвет, а кафявите му очи излъчваха меко сияние. Тази светлина идваше от неговата способност облачето, което в момента е разперило като чайка криле, усмивката, която в момента е отправена към него, да го изпълват с чувство за блаженство. Сривовете през младостта отвориха вратата към това качество, което му носеше дълбока радост от живота. Копнееше да го предаде на околните, ето защо, изправен като странджанска топола, с благ тон раздаваше поуки.

Но Вергил не ги чу. В последно време денем съзнанието му се луташе в намиране на някаква длъжност, а нощем го овъгляваха жестоки равносметки. През тези тъй дълги четири седмици започна да го трови мисълта, че и той има заслуга за умъртвяване на прекрасната комунистическа идея. Вкъщи, пред брата на жена си, се пенеше, но нито веднъж не се опълчи например срещу назначаването на човек, спуснат отвън, на възлов пост в завода.

Общественото положение на баща му откриваше съблазнителната възможност с олимпийски скокове да върви към върховете, обаче далновидният родител настояваше да се изкачва стъпка по стъпка. "За да жънеш, първо трябва да посееш" - им бе казал адвокат Цариев и тази мъдрост допадна на възрастния Попов. Под негово влияние синът на бившия политзатворник сложи кръст на привилегиите си. Обаче на напористата армия от рожби на активни борци против фашизма не само не се опитваше да внуши правия път, а със затворени очи подписваше заповеди, без да се замисли тези неопитни хора колко много спъват дейността на завода, каква морална разруха оказват върху останалите служители. Нито веднъж не въстана и срещу внасянето на технологии, вече предали Богу дух, от братските социалистически страни. Не се съпротивляваше, защото като бял ден му беше ясно, че ако каже "гък", чергата му ще се подпали и тогава трябваше да се раздели не само с командировките из Европа, не само с разкошното жилище, а и със светлото бъдеще на Александър. И за първи път изпита убийствен срам от дейността си... Започна например да го гори угризение за средствата, с които купи "Шкода"-та. Утринта преди да се разболее, дявол знае защо, в съзнанието му оживя гълъбовият септемврийски ден, в който го извикаха в министерството, за да участва в експертен съвет по приемане на технология, предложена от московски специалисти. През нощта в хотела се запозна с документацията. На другата сутрин настоя да се срещне с министъра, но високопоставеният корифей не го прие. Видяха се на съвещанието в присъствието на съветските гости. Седна до него и разтревожено прошепна, че това, което им се предлага, не струва. Важната птица с леден поглед му направи знак да мълчи. И Вергил Попов, докторът на техническите науки, запази поведението на човек ни лук ял, ни лук мирисал. За послушността висшестоящите го накичиха със званието "Герой на социалистическия труд". Този жест окрили способния инженер и той изфабрикува три рационализации, с които осъвремени технологията. С парите си купи мечтаното возило.

По онова време съзнанието му пееше от радост и съвсем не си даваше сметка колко народни пари, изкарани с пот, се хвърлят на вятъра, докато семейните разходи много внимателно притегляше. А сега нямаше сили дори за тях да се грижи. Умът му беше зациклил върху мисълта, че е пето колело в новия впряг на живота и тя го разяждаше по-бързо и от вируса на СПИН.

Да, единственият извор на самоуважение при Вергил бяха успехите в работата. Някъде Роза беше чела, а и Цариев е споделял, че фатална стъпка е да се пристрастиш към занятие, към мъж, към жена, към вещ. И може би затова съпругът й си отиде така рано. Но тя нямаше право да греши! Тя трябваше да бъде жива. Александър имаше нужда от нея. Майка й имаше нужда от нея. И тя трябваше да живее и щеше да се раздели с този хол, с тази трапезария, с тази прекрасна част от своя дом. Причерня й пред очите. Не можеше да повярва, че ще стане реалност. Но друг изход не виждаше. Опита се да продаде нивите. Предложиха й смешно ниска цена, ето защо реши да изчака по-добри времена. С кооперация сключи договор за даването им под наем. Условията бяха неизгодни, но тъй като в района нямаше друга, прецени, че е по-добре пред нищото и сключи договора. Обаче досега беше получила само веднъж съобщение за изплащане на сума, която се оказа по-ниска от стойността на автобусния билет, с който трябваше да отиде до родното село на дядо си. Така че последната й надежда оставаше този апартамент. Живееше в центъра на града на втория етаж. Някоя малка фирма като топъл хляб щеше да го лапне за офис. Въпросът къде да натика мебелите изправяше ума й пред гордиев възел, но трябваше да освободи поне три от стаите и да ги даде под наем. Търговците плащаха добри пари. Левове, които щяха да й помогнат да оцелее. Беше си представяла, че в този хол ще посреща годеницата на любимия си син. Ще се събира с новите си сватове по рождени и именни дни. Не, липсваха й сили да се раздели...

Но в съзнанието й изплува адвокат Цариев.

- "Какво ще бъде утре, недей мисли" - артистично подпрян на бастун с позлатено лъвче на дръжката, обичаше да я спира и да й рецитира Хораций, Вергилий по-рано на български, след Промяната в оригинал.

А веднъж й разказа историята на бастуна.

- Мило момиче, донесен е от Цюрих. Баща ми там е защитил докторат по право - възрастният мъж я погледна внимателно. Когато видя пламъчета на любопитство в очите й, гласът му се оживи. - Преди Девети беше аксесоар на богатите. Но новата власт, тъй като не бях от мълчаливите, ме подгони. И баща ми го скри в най-тъмния ъгъл на тавана, защото от километър издаваше неработническия произход на семейството ни - добродушно се усмихна. - Раздели се с него, но му беше тежко. Не че изпитваше необходимост. До последния му ден неговото тяло се запази изправено. Обаче душата му се беше свързала с тази красива вещ. Смешно, нали. Сега така изглежда, без да осъзнаваме, че ние по същия начин сме прилепнали към вещите. Само те са се променили, но човешкият недостатък е жив. И в лагерите оцеляха тези, които успяха да пуснат корени. А които останаха заковани към пухените дюшеци в родните домове, си отидоха.

- Страшно ли беше!

- Да! - въздъхна дълбоко и с още по-развълнуван глас продължи. - Всяко време си има своите идиотщини. Но сега, когато погледна назад, смятам, че годините там не са пропилени, дори само заради тази поука.

Роза стисна зъби и отново се опита да зачеркне образа на хола, трапезарията, една от спалните. В този миг погледът й се плъзна по снимката на свекъра й. Навремето не й беше приятно, че Вергил реди фотографии на баща си, на майка си, ето ги тук заедно, на три места поотделно. Дразнеше се, но мъжът й твърдо отстояваше поне това ъгълче в спалнята да бъде негово. А след като почина, не посмя да ги прибере, защото чрез живота на кътчето му илюзията, че не е напуснал общия им друм беше по-плътна.

В последно време Роза се улавяше, че все по-често се заглежда в снимките на възрастния Попов, питайки се имаше ли поне един познат, който да е белязан с неговия дух. Дори Вергил не приличаше на баща си. Между двамата съществуваше силна привързаност, оцветена с покровителност и лека насмешка от страна на сина и зле прикрито или явно недоволство от страна на бащата. Вергил въпреки че беше нарекъл родителя си "моят мил луд старец", след бурно наддумване или дълги разговори му се покоряваше. Само веднъж наложи своята воля. Това беше във връзка с апартамента, който им предоставиха от завода. Тази новина зарадва всички. Единствено лицето на Ленко се покри с тревога.

- Сине, безброй семейства, безброй невръстни деца гният в мази!

- Е?!

- При това положение ще имаш ли сърце да заграбиш този палат!

- Да!

- Та тук могат да живеят не трима, а десет човека!

- Но ще се разположа само аз с Роза и Александър!

- Моята молба е да се откажеш.

- За да творя, ми е необходима тишина, спокойствие. Разбираш ли!

- А съвестта ти! Нима ще бъде спокойна?

- Татко - гласът на младия Попов вибрираше от напиращо раздразнение, - този път няма да те послушам.

- Ще се откажеш!

- Не! Защото това жилище си ми го обещал. Още преди тридесет години! Спомняш ли си кавгите с брат ми? На него му се спи, а аз искам да чета. Спомняш ли си какво ни говореше, че ще дойде ден, когато всеки - и най-малкото дете, и най-възрастният от семейството ще си има собствена стая.

- Но този ден не е дошъл.

- За мен е дошъл!

- Нима си богоизбран!

Наистина, душата на Вергил бе обсебена от това чувство, внушено му несъзнателно още в детския дом, когато за една и съща лудория той, синът на първия секретар на Окръжния комитет на партията, не получаваше наказание, а на другите момченца им дърпаха ушите, ковладяха ги на майките им.

- Да. И моята богоизбраност е в умението да работя повече, по-качествено.

Бащата стоеше изправен, неподвижен, с излъчване еднакво с това на бронзов барелеф.

- Явно! По-лесно е да бъдеш комунист, отколкото да възпиташ комунист! - отсече с твърдия си категоричен глас.

Тръгна си, без да им пожелае "лека вечер". И дълго време не стъпи в дома им.

На другата година почина майката на Вергил. Ленко Попов, още не свалил траура, изяви желание да предостави жилището си на голямо семейство, а на него да му се даде боксониера. Градската управа му обясни, че тази замяна не може да стане, защото вече го е купил. Месеци наред се лута от инстанция на инстанция, но така и не уреди този въпрос. Накрая го завеща на общината за ползване от крайнонуждаещи се. Оттогава Вергил го нарече "моят мил луд старец".

Този старец по време на погребението, изправен плътно до Роза, й помагаше навсякъде и във всичко. Изражението на лицето му бе по-каменно и от това на гранитен паметник, толкова силно самообладание притежаваше. Единствено когато гробарите започнаха да спускат ковчега, долната му челюст се разтрепери. Приклекна и тихичко занарежда.

- Синко, обещавах ти светло бъдеще, без да съм наясно, че то не е пред нас. Не е около нас, а вътре в нас. Извинявай, но едва тази нощ, сравнявайки в какво състояние се намирах, когато ме изведоха на разстрел... В онзи час бях осеян от чувството, че имам криле, че ще полетя... А днес...

Дълбоки хрипове разтърсиха тялото му.

Очите на Роза се насълзиха. За да избяга от тъжната картина, която оживя в съзнанието й, насочи ума си към Стефан. Искаше да си спомни нещо от лъчезарното им детство, но отново я облада раздразнение за парите, които смяташе, че брат й дължи. Загледа се в огледалото и остана потресена от леда в очите си. Досрамя я. Трябваше да се отърси от тези мисли. Щом навремето сърцето й така е пожелало, сега не трябваше да допуска умът й да я задушава с тънки сметки, защото в името на истината през онази тъй щастлива година беше изпълнена със съзнанието, че дава дела си безвъзмездно. Нито тя, нито Йордана подозираха колко жизненонеобходим ще им е този имот. Единствено адвокат Цариев с бащинска загриженост я бе попитал:

- Леко се раздели, чудесно! Но ще успееш ли да забравиш?!

Тогава с насмешка си каза: "Приятелят на свекъра ми изкуфява" и не се задълбочи във въпроса, тъй като тази щедрост я беше замаяла. Тя ласкаеше нейното АЗ. Изпълваше я със самочувствие, със самоуважение. Безкрайно приятно й беше да слуша как лели и сваковци я хвалят, как й говорят колко е благородна, прекрасна. И несъзнателно внуши на брат си, че му подарява своя дял. Ето защо днес най-разумно е да забрави за неизплатеното наследство. Тогава може би щеше да изхвърли омразата, която беше започнала да я души. И нещо друго искаше да си наложи - да престане да гледа на народния избраник като трамплин за Александър.

Преди няколко дни статия, в която се прокарваше мисълта, че желанията не трябва само да се задоволяват, а да се възпитават, грабна любопитството й. После дълго мисли върху това какво означава "възпитаване на желанията". И не беше ли тук грешката на майка й, а и нейните сили не бяха ли насочени единствено върху задоволяване на желанията. Когато Вергил беше жив, през деня и двамата полагаха усилия да се изявят на работните си места, а вечер да си похапнат вкусно, в събота и неделя да отидат на разходка. И нито веднъж не само не се бе противопоставила, а дори не се бе замислила за неправдите, които я заобикаляха. Например, преди Промяната, по-снизходителното оценяване с шестици на децата от партийната върхушка колко дълбоко и трайно разклаща вярата в светлите идеали на комунизма у останалите ученици. И днес, освен грижи за храната, поне за минута съсредоточила ли си е вниманието с какво да помогне за изграждане на по-съвършено общество. Не... А какви възвишени чувства я вълнуваха през детството й! "Млада гвардия" беше любимата й книга. Подвигът на Уляна я изпълваше с възторг. Бе мечтала да има възможност да се жертва за Родината си. А сега може ли да събере сили за действия против новото избиране на Стефан за депутат. Поне това можеше ли да направи за своето Отечество!

Желание да се освободи от себичността ярко освети душата й. Изправи се пред телефона и с решителни движения набра номера на Драга, която през последните години се изживяваше като лидер на една от безбройните партии, родили се след Промяната.

- Мила, ще ме просветлиш ли по въпроси, свързани с изборите?

- Разбира се - както винаги сърдечно й отговори дългогодишната приятелка.

- Обясни ми, мога ли да гласувам за депутатите от дадена партия, като зачеркна определено име?

- Не! Възприет е пропорционалният принцип.

- Какво ще рече това? Дори и овца да бъде вписана в листата, трябва да гласувам?

От другия край на жицата долетя смях.

- Теоретически е така.

Роза свъси вежди: или трябваше да даде своя вот за "сините", тоест за брат си, или...

- А как може да се промени този модел?

- Чрез парламента. Чрез референдум.

- Сложно!

- Но ако сме уверени, че това е истинският коловоз, трябва да вървим по него.

- Да...

В душата й отново изгря желание да напусне утъпкания път, задръстен с мисли за насъщния. Това състояние раздвижи кръвта й. Почувства затопляне по ходилата, по гърба и интересно, парещите спазми съвсем затихнаха.

- Оох, оооох, оооооох... - от стаята на Йордана се дочу стенание.

Тъжните протяжни звуци я изпълниха с още по-голяма решимост. Стисна зъби, сякаш така щеше да спре майчината болка и загледана в сивото небе твърдо прошепна.

- Ще се боря!

2001, Бургас

© Пенка Бангова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.09.2002, № 9 (34)