ЛЕЛЯТА ОТ ГЬОТИНГЕН

Дискусия върху книгата на Александър Кьосев “Лелята от Гьотинген”¹

Модератор: Ангел В. Ангелов
Участници: Александър Кьосев, Георги Лозанов, Христо Тодоров, Бойко Пенчев, Боян Манчев, Иван Кръстев, Владислав Тодоров, Ангел Игов, Васил Гарнизов
Запис: Център за култура и дебати “Червената къща”
София, 06.01.2006

Ангел Ангелов: Добър вечер на всички.

Уважаеми колеги и приятели!

Ще бъде уместно, ако най-напред се поздравим с великия празник на Богоявлението. Да са живи и здрави имената на тези, които празнуват днес. Ако си спомняте, мъдреците, тримата или шестимата, не е изрично указан техният брой, носителите на знанието, понякога бедно, по-често, пищно облечени с придружаващи ги шествия, се покланят на едно същество, което очевидно не притежава никакво подобно знание, сравнимо с тяхното. Мога да разчета едно основно внушение - за смирението на човешкото знание; смирението - едно без съмнение - етическо измерение. То може би не е част от самото знание, но поне го мотивира и прави възможно съществуването му. Това етическо измерение може да има връзка с тазвечершното обсъждане на книгата на Александър Кьосев “Лелята от Гьотинген”, публикувана от издателство “Фигура” на Татяна Джокова.

Ще бъде вярно, ако кажа, че текстовете от тази книга се стремят да са действия или да предизвикат действия. Казано иначе - да са перформативни или, по-просто - да са участници в някаква събитийност, и дори да я създават. Бих могъл да кажа, че текстовете са вид акционизъм, концептуален, при който актуалността получава обем и историческа дълбочина... Или че своеобразието на “Лелята от Гьотинген” е в позицията й на участник; събитийност и участие са две основни положения, организиращи писането, реторическата стратегия на текстовете в тази книга.

Тези и подобни наблюдения ще бъдат верни, те са изказани и в повечето от рецензиите, които излязоха за книгата. Онова, заради което предложих обсъждането, е етическото измерение на книгата и, нека да го нарека загриженост за съществуването на социалността. В тази загриженост, смятам, е пораждащата сила, в нея е етосът на книгата. Или иначе - това е чувство за причастност към ставащото, към уредбата на социалността, понякога на отделни, на микросоциалности, понякога - както е в текстовете, посветени на медиите или на града София, на литературата - грижа за цялата социалност. Тази загриженост се проявява повече като критика, отколкото като обещание. Като една по-скоро песимистична критичност, която е запленена от своя предмет; тя сякаш се наслаждава на аналитизма си, оставяйки на втори план предложенията за подобряваща промяна на наличното. Но и при този аналитизъм загрижеността е, че нещо не съществува добре и първата стъпка към преобразуването му е да бъде назовано, „разомагьосано” чрез критичен език. Както пише Орлин Спасов в рецензията си: “Хоризонтът на интервенциите на Кьосев винаги е промяната, разбирана като рационализиране и разомагьосване”.

Че загрижеността и критическият израз могат да са споени с апокалиптична или катастрофична визии, това ни показват някои от текстовете в тази книга. Светът е разделен, въпреки сложността му, на добро и зло, и ако не се намесим ние, авторът, то кой, и ако не веднага, то кога. С други думи, искам да притегля загрижеността и пораждащия книгата етос към два близки и подкрепящи се опита. Единият е на културкритиката, на културпесимизма, а другият е на един почти апокалиптичен морализъм. Тези два опита не си позволяват обещания, както е в Богоявяването, нито си позволяват утопии. Какво е загриженост, каква е позицията, която книгата защитава, какви изобщо да са критериите за събитийност - това, допускам, ще бъде предмет на спор, защото тази вечер не представяме книгата, а подготвеността ни е за обсъждане, което влече след себе си едно неизбежно критично говорене.

И последното, с което искам този мой ауфтакт да завърши, е да отбележа известна скромност в двата социографични текста, в единия повече, посветени на формалните и неформалните срещи-семинари през втората половина на 1980-те години. Тук усилието на автора, да не кажа отново загрижеността, която се проявява различно, е да не би да преувеличи социалната значимост на станалото тогава. И то до такава степен, че въвеждащият текст на теоретични спомени завършва с въпроса: “Дали всичко беше наистина така?” (с. 51).

Как всъщност е било, не можем да кажем. Можем само, при желание, да реконструираме и тълкуваме от различни позиции, които защитават различни основания, с различни методики станалото тогава. Да твърдим обаче, че не го е имало, би било целенасочено забравяне, с определена цел. И добавям, като преход към обсъждането, че не е нужно тази вечер да се ограничим само с книгата, тъй като тя може да бъде четена и като опит за история на съвременната култура, да бъде съпоставяна с други книги, пак посветени на прехода, публикувани през последните години.

Споменах, че има много рецензии. Искам да ги изброя, защото те създават едно начално поле за обсъждане. Това са рецензиите на Орлин Спасов, Васил Видински, Ангел Игов, Борис Попиванов, Веселин Натев, рецензия във в-к Дневник на Марина Караконова, голяма част от тях достъпни в LiterNet.

Сега давам думата, за кратко, на автора, защото той, макар да не е глас над другите, след като е публикувал книгата си, има право на глас.

Александър Кьосев: Дами и господа, приятели! Успокойте се, нищо апокалиптично няма да кажа. Ще кажа, че съм смутен... Думата вероятно е радостно притеснен от това, което виждам... Не очаквах толкова много хора тук. С Ангел си представяхме един малък семинар, по-скоро академичен. Сега виждаме много голяма публика, която искам да помоля за уважение към говорещите.

Искам да кажа, че лично аз не се възприемам толкова кахърен. Няма повече да коментирам, нямам право на коментар. Има нещо забавно, според мене, в това, което представлява тази книга и аз си го защитавам. Не е чак толкова назидателно-апокалиптична, колкото беше описана, но това е мое тълкуване. Вие имате право да кажете съвсем други неща. В нея има част от духа на кръга “Синтез”, който беше хаотичен, анархистичен и артистичен и сякаш това преподреждане на столовете, което настъпи тук, показа, че духът на “Синтез” е сред нас и той обърква нещата, обърква реда и създава някакъв весел хаос още веднъж.

Ангел Ангелов: Ако ме питат дали самият Александър Кьосев е апокалиптичен, аз ще отрека това. Разделям текстове от автор и въведението ми, разбира се, беше за текстовете.

По логиката на заглавието на книгата “Лелята от Гьотинген”, макар в обратен на тогавашния, след като говорих аз, после Ал. Кьосев, сега идва ред, на Георги Лозанов, на когото давам думата.

Георги Лозанов: Благодаря. Аз ще увелича още малко този ауфтакт, за който стана дума, и няма да се впускам в същинското обсъждане.

Действително са възможни два подхода - единият е да се застане на различни точки в тематичните и проблемни полета, които очертават текстовете. Те са много - представям си, че през тях може да излезе програмата за цяла година на Червената къща за дебати, и вероятно сега ще започнат и част от тези дебати. Може да се говори, разбира се, и за самата книга, което аз ще направя, като ще сливам книгата и автора, за разлика от предупреждението на Ангел. Правя го заради това, че се чувствам персонално, биографично свързан с тази книга, или поне със заглавието й, доколкото аз съм племенникът, както се знае от текста и доколкото Александър Кьосев върху мен, като обект, извърши една типична своя акция - важно морално и интелектуално подреждане и санкциониране на гледна точка.

Аз се чувствам много добре в това текстуално роднинство. Връщал съм се много пъти към този текст, разбира се, и заради това, че ценя позицията на Сашо, включително и към моето собствено говорене и публично поведение, но и за това, защото текстът излезе в един период, когато се търсеха границите на интерпретацията, когато свободата, така да кажа, най-общо и патетично, беше подложена на употреби - избистряха се, оформяха се, коментираха се и се създаваха формите на употреби на свободата. Текстът на Кьосев върху моят текст е, в крайна сметка, за това - за позволеното и непозволеното. Късно е да възпроизвеждаме този дебат, той вече е влязъл в някакъв архив, така да се каже. Важно е сега друго за мен - да кажа нещо за тогава - че избистрянията на тези граници, задаването на тези граници до голяма степен ставаше на страниците на в. Култура. Вестник Култура с неговия главен редактор, госпожа Червенкова, имаше енергията и какво да кажа? - смелостта?, в някои случаи дори това се разчиташе като наглост, да си позволи на своята територия да организира този нескончаем дебат за границите на публичността, на новата публичност, и за това кой как има право да застава в нея. Този текст на Сашо, пък и други текстове, са от вестник Култура, а в някакъв смисъл - и от този период на вестник Култура. Тогава, казвам го вече през собствения си опит във вестника, ние имахме една надежда. Да го нарека така - един структурен романтизъм на публичността - че има една територия, на която се прави високата мода на публичността, задават се моделите и после те бавно, естествено слизат надолу по етажите на публичността. Култура възникваше тогава и се оформяше като такъв подиум на високата мода в говоренето. После това се оказа красиво, но романтично очакване, до голяма степен и утопично. Оказа се, че ниските етажи на публичността се самовъзпроизвеждат, имат начини, по които сами генерират собствените си стандарти, и не само не искат да възпроизвеждат никакви дошли по линия на високата мода, а обратно - оказват мощна, дори разрушителна съпротива срещу тях. Което до голяма степен преформулира, а според мен, вече създаде един музеен характер на текстовете, които се създаваха тогава; с надеждата, че това ще са текстовете, които ще задават стереотипите на нашата нова, тогава, посткомунистическа публичност. Един красив музей, части от който присъстват в книгата на Александър Кьосев.

В книгата на Александър Кьосев, в него самия, тук свързвам книгата и него, има една централна драма. Не знам дали е мрачна - не е мрачна, занимателна е; занимателен е начинът, по който мисли и пише Сашо, даже повече от занимателен - кара те да съучастваш и да продължаваш натам, накъдето той е поел, и да се дразниш, разбира се, но има една централна драма. Това е драмата за съдбата на индивидуалния авторитет в посткомунистическата публичност. Индивидуалният авторитет, който, ако го опиша просто, е носител на знание, морал и талант; който със собственото си име се легитимира и се стига до това знание, морал и талант, които носи. Няма други форми на легитимация. Това говорене, според Александър Кьосев, е важното, задаващото ценността говорене. Това говорене е свързано и с култура, свързано е и с начина, по който самият Александър Кьосев говори; демонстративно говорене, което демонстрира своето познание, своя морал и своя талант и в този смисъл е подценяващо всичко останало говорене и санкциониращо говорене в тази своя демонстративност. То непременно се полага в едно по-високо, откъдето говори. Това говорене на индивидуалния авторитет е заплашено говорене. Не знам дали Сашо Кьосев споделя моя възглед за неговото писане, но ако това е неговият възглед, аз изцяло го споделям. Аз също мисля, че това е едно заплашено говорене.

В какъв смисъл е заплашено? - било е заплашено и преди ’89 година, във времената на “Синтез”, заплашено си остава, даже още по-драматично, и след ’89 година. Така да се каже, 10 ноември за него не идва. То е все, макар и в различни форми, заплашено. Заплашено е по следния начин - то се избутва в частните пространства. Остава повече частен ангажимент, отколкото реално може да се пласира, особено в центъра на публичността. Говорене, непрестанно обречено да бъде маргинализирано и избутвано вкъщи, така да се каже - “така ще си говорите вкъщи”. За сметка на това тече обратният процес и той вече е свързан със следващата, посткомунистическата, фаза в развитието на публичността, от вкъщи - форми, начин на говорене, реакции, близки до тялото, по обратния път - отиват в центъра на публичността.

Тази размяна на местата е драмата на книгата, доколкото тази книга е в много по-голяма степен ориентирана към публичността, отколкото към специализираните теоретични интереси на Александър Кьосев. Тази размяна на местата прави, и особено това частно, което прониква в публичността, руши отвътре съединителната й тъкан, прави я невъзможна, непроизводителна, в някакъв смисъл - смазваща публичност. Независимо от това, че това е публичност, която има друг режим на свобода на словото. Тази публичност взима своите жертви и тези жертви са именно в плана на индивидуалните авторитети. Тя ги жертва. Няма значение как това е изречено в книгата - дори и в опростяването на тезите й няма литература. Но това ми се струва, че е централен сюжет, не само за книгата на Александър Кьосев, а през книгата на Александър Кьосев и през него самия въобще, за последните 15 години.

И накрая трябва да кажа нещо за реакциите на Александър Кьосев - Ангел Ангелов зададе тази посока. Това, което се описва, констатира, анализира, търсят му се генеалогиите на ниво дори културни модели - патриархални и прочие - за България, съвсем не води до интелектуална и морална меланхолия у автора, у Александър Кьосев. Напротив, струва ми се, че той действа по следната схема - продължава да говори от позицията на индивидуалния авторитет, това дава малки резултати, защото индивидуалният авторитет е маргинализиран, и тогава той понася това, че то дава малки резултати. Понасянето, да кажа така - поетиката на понасянето, до голяма степен е поетика на тези текстове. И без да си служа добре с подобни литературоведски конструкции, ми се струва, че има два типа детективи в криминалната литература. Единият е Еркюл Поаро, който, със сивите клетки, мисли, анализира и така се бори със злото. Другият е Филип Марлоу, който не мисли много, но отива в епицентъра на злото, понася го на гърба си - предизвиква го и го понася, предизвиква го и го понася, в смисъл - главно го бият - и по този начин самото зло, заради това, че той го понася и в крайна сметка нищо не му става, самото зло някак си се разпада, загубва своя авторитет. И ми се струва, че Александър Кьосев е един Филип Марлоу в нашата публичност и Филип Марлоу накрая вадеше от един хартиен плик една бутилка уиски... Мисля, че така трябва да завърши тази работа...

Ангел Ангелов: Благодаря на Георги Лозанов. С неговото изказване сме напълно в проблематиката... И с този стил, с който той ни я представи.

Едно кратко отклонение за пререждането на столовете, което направихме с един от колегите от Червената къща непосредно преди обсъждането. Не си представях обсъждане с публика, затова няма маса, а само елипса от няколко реда столове. С амфитеатралните редове нямаше какво да направим. Защото тези, които говорим тази вечер, при следващия случай ще заемем местата (заемали сме ги) на тези, които не говорят, но са потенциални участници. Така че не съм мислел за публика и за актьори, а по-скоро за участници, които могат да си разменят местата си, ако не тази вечер, то друга, ако не тук, то - другаде. Общо взето това беше целта на подредбата.

А сега ще говори Христо Тодоров. Заповядай, Христо.

Христо Тодоров: Благодаря. Аз прочетох книгата още като се появи през лятото. И сега, когато преди няколко дена Ангел Ангелов се обади и ме попита: “Искаш ли да кажеш нещо за книгата?”, аз много лекомислено казах: “Да, искам”. Лекомислено - и това го разбрах веднага, след като затворих телефона и започнах да си мисля какво точно да кажа. И ми стана ясно, че не ми е много лесно да кажа някакви много точно определени и добре артикулирани неща за тази книга. Трудността идва оттам, че да говоря за сюжетите в тази книга, в много висока степен означава да говоря за мен самия. А това някак си не искам да правя.

Защо за мен самия? - ами защото както много други от присъстващите тук, сме били през тези години по един или друг начин много свързани с автора на книгата, участвали сме в инициативи, начинания, които са намерили място като сюжети в книгата и човек от такава позиция не може да говори за нея дистанцирано и обективно, защото това е свързано с някаква част от собствения му живот. И за да успея да си реша задачата така - да говоря за книгата, а не за себе си, аз реших да постъпя по един изпитан философски начин - да се опитам да кажа нещо за нея през няколко категории, философски категории, и по този начин да се дистанцирам от тази биографична свързаност.

Първата категория е самопознание. Аз разглеждам текстовете, които са включени в книгата на Сашо Кьосев “Лелята от Гьотинген” като част от един голям процес, от едно голямо усилие за самопознание на нашето общество през последните години. Всички, които са преживели промяната от ’89-та-’90-та година в съзнателна възраст, знаят, че когато си отиде социализмът, той остави след себе си едно общество много бедно откъм самопознание. И съответно общество, което имаше огромна нужда от такова. Това товареше, така да се каже, отговорните за самопознанието хора с голям товар. Дали те са го поели, как са го поели, е отделна работа. Александър Кьосев е един от хората, които съзнателно, с готовност и с голяма решителност взеха своя дял от тази тежест на самопознанието.

Втората категория е категорията диалог. Това, което се прокарва не само като идея, но и като методическа нишка в книгата, е идеята за това, че самопознание можем да постигнем единствено когато разговаряме помежду си. Кьосев е човек, който, всички знаем това, може да провокира диалог, може да провокира остър диалог; може да накара дори и този, който е решил да мълчи, да мълчи като пън, да се разприказва, но обаче е готов да носи и последиците от това разприказване. Георги Лозанов каза нещо по този повод. Когато започваш някакъв диалог, особено ако този диалог е остър, ти рискуваш нещо. Най-малкото, което рискуваш, е собственото си удобство. Кьосев рискува собственото си удобство без колебание. Само припомняне - някои от присъстващите тук знаят какъв бой отнесе той за “Нерадикален манифест”² миналата година от литературната колегия. Но той пък си го търсеше. Той си го търсеше...

Другата особеност във връзка с този диалог, с тази страна на работата, е това, че диалогичността предполага постоянна готовност да учиш, постоянна готовност да слушаш и постоянна готовност да променяш гледната си точка. В това отношение аз винаги, или откакто се познаваме добре, съм смятал Кьосев за пример. Особено през последните години имахме съвместна работа по няколко проекта и просто съм се удивлявал на тази способност за учене и за коригиране на гледната точка в хода на диалогично общуване. Когато става дума за диалог, аз ще го конкретизирам и ще кажа, явно Кьосев си представя диалога главно като спор и тук, що се отнася до спора, мога да кажа, че с него е трудно да се спори. Трудно е, не защото е инат, а защото е изключително изобретателен що се отнася до аргументи. Тогава, когато, аз поне съм имал такова чувство, имаш усещането, че си го “хванал”, че си го “заковал”, че “няма къде повече да мърда”, той намира аргумент, за който и посмъртно не можеш да се сетиш и това прехвърля топката в собственото ти поле и трябва съответно да реагираш. Същевременно обаче е лесно да се спори и това е важно. Леснотата идва от там, че човек може винаги да бъде сигурен, че когато води спор със Сашо Кьосев, този спор се води при една предпоставена абсолютна интелектуална почтеност, че няма скрити карти. Че при цялата разгорещеност, има абсолютна честност при съотнасянето на аргументи.

Следващата категория е категорията метод. Няма да се впускам в дефиниции на метода, искам да кажа, че макар в книгата авторът да казва, че това са неща, които нямат особена методическа плънка, по-внимателният читател вижда, че при усвояването и овладяването на темите се използват доста разнообразни интелектуални инструменти. Тези интелектуални инструменти, понеже есетата са писани в един относително дълъг период от време, човек може да види как се менят и как се обогатяват. Това също е част от онази диалогична откритост, за която преди малко стана дума. Струва ми се, че когато настъпи преходът, от тази интелектуална среда, към която и аз принадлежах, Кьосев беше един от най-готовите хора да започнат да мислят и да разбират, методически най-готовите хора, да започнат да мислят и да разбират това, което става. Само че тази готовност трябваше да се поддържа и да се развива с времето и мисля, че сюжетите в книгата някак си го доказват.

Накрая, последното, което искам да кажа, е, че всичките тези неща си имат определена цел. Как я виждам тази цел? За мен патосът на есетата, включени в книгата, неизменно, се състои в утвърждаването, упражняването и развиването на способността за съждение. И то публичното упражняване на способността за съждение. В това се състои и ценността на тези текстове. Усилието тук е да се упражнява по един автономен, свободен, открит начин способността за съждение. По-конкретно, какво означава това? Това означава способността да съдиш върху основания. Тази способност изисква, от Кант го знаем това, смелост. Смелостта не е интелектуална добродетел - това е морална добродетел от най-висок порядък. Аз мисля, че ние само можем да се учим от това усилие за утвърждаването на публичното упражняване на способността за съждение.

От това, което казах, не бива в никакъв случай да излиза, че по същество съм съгласен с всичко онова, което чета в книгата. Би трябвало да говоря много дълго, ако трябва да очертая какви са моите несъгласия. Имам много такива несъгласия, но мисля, че няма да е особено плодотворно за дискусията, ако започна сега да ги изброявам. Благодаря.

Ангел Ангелов: Благодаря на Христо Тодоров. Мисля, че това беше размишление върху основанията на самата книга. Аз бих подкрепил от своята позиция това, което Христо Тодоров нарече „рискуване на удобството и почтеност в спора” от страна на Александър Кьосев; може да се разчита на тази негова почтеност, на тази откритост. Преминаваме нататък и давам думата на Бойко Пенчев.

Бойко Пенчев: Благодаря. Сред поканените да говорят на мен се пада може би единствената свободна ниша - именно тази на литературния историк. Знаете, че литературните историци обичат да подреждат, да казват кое как е било, откъде е започнало... Да казват “пренесете столовете напред” после - “върнете ги обратно”, тоест - да създават някаква илюзия за ред. Затова и аз ще се опитам да поразсъждавам върху един текст, който ми се струва, че съдържа в зародиш повечето от проблемите, с които се занимава книгата “Лелята от Гьотинген”. Откъде тръгва всичко? От един текст, който го няма в книгата, който е публикуван в списание “Младеж и общество”, кн. 1-2, 1989 година, издание на Научно-изследователски институт за младежта при ЦК на ДКМС. Става дума за един коментар, озаглавен “Преди възможността за млади и стари”, коментар, придружаващ препубликацията на известния предговор на д-р Кръстев към книгата “Млади и стари”. Списанието не е никак случайно. Повечето от неговите автори са поименно изброени в “Теоретичните спомени” на Александър Кьосев. Това е списание, което е едно от малкото книжни тела, продукт на културата “Синтез”, ако мога така да се изразя, и именно това го прави особено интересно за нас.

1989 година - излязло е малко по-късно поне по моите спомени. С какво се занимава Александър Кьосев в това преломно време? - Пуска отново в обръщение д-р Кръстев. Защо?

Според мен този негов избор е доста симптоматичен и това възкресяващо преосмисляне на д-р Кръстев не е случайно, защото Кьосев и Кръстев споделят една обща утопия - и всъщност това по-късният открива у по-ранния. Общата утопия е публичността, комуникацията. С малко въображение бихме могли дори да наречем Кьосев един палинодиен извъндисциплинарен д-р Кръстев. Тук обаче искам да направя едно уточнение - тъй като броди клишето, мнението, че д-р Кръстев е бил крайно сух, скован, тесногръд - една “хубава” дума от комунистическия речник - човек, че Кьосев очевидно не е такъв. Не е бил такъв и Докторът навремето, той е бил доста обичлива натура, добре се е държал с младите, с приятелите си, дори на стари години се е влюбил в една своя студентка... Защо намирам този много кратък текст, може би 2-3 странички, “Преди възможността за млади и стари” за текст, зърна от който по-късно ще поникнат в част от есетата в “Лелята от Гьотинген”? В него се открива едно от централните, да не кажа централното, проблемни ядра на книгата - а именно разпадналата се публичност. Публичност, разпаднала се не под натиска на разнообразието, а поради отсъствието на нормативен хоризонт (израз на Кьосев). Тревогата на д-р Кръстев и на Кьосев е, че без истинска публика с развиващ се вкус комуникация няма. “Вкус” тук означава общ хоризонт, споделена норма, споделено поле за производство на смисъл. Казаното се отнася не само за литературата, но и за публичността като цяло. Така е и при Кръстев, и при Кьосев. Без такъв споделен хоризонт има “безвремие” (дума, използвана от Александър Кьосев), има, да речем, “мъжкарско” властово боричкане. Ако вземем статията, или текстът, който дава заглавието на цялата книга, ще видим, че там става дума именно за това - за една нарушена, невъзможна комуникация - именно българското публично пространство на прехода - която е невъзможна, точно защото комуникативната сфера е подчинена, е превзета от властовата архи-метафорика. Цитирам едно изречение от статията: “Комуникация няма, има - само и единствено - кастрация”.

От друга страна, интересното е, че Александър Кьосев не формулира ясно нормалността. Той не формулира достатъчно отчетливо какъв е този нормативен хоризонт всъщност и дори когато описва отправната си точка - времето на “Синтез” - той пак многократно, по различни начини, подчертава, че става дума за една нестандартна, скрита, хибридна, кентаврична публичност. Именно от този ъгъл можем да прочетем поне няколко от важните текстове на книгата - от ъгъла на проблема за дефектиралата публичност. Например смъртта на нещото, наречено българска литература. Или пък агресивното навлизане на частния език в публичния, което е тема на есето “Частният живот на публичния език”. Там например Кьосев стига до нерадостното заключение, че, цитирам: “Българският публичен дискурс конотира демократична власт, която не вярва на собствените си традиционни публични институции и процедури. Той репродуцира странната ситуация, в която публичността е обърната срещу собствените си норми”. Тоест - отново липса на нормативен хоризонт, разпадане и изпадане в ненормалност.

Още по-гибелна е липсата на такъв хоризонт за литературата. Цитат от “Нерадикален манифест”, който по език, по риторика, много напомня казаното за публичната сфера въобще: “Настъпи дезинтеграция на въображаемото единство на публичността, т.е. прекъсна се взаимната информация и общоприетата задача - търсенето за споделена норма” (стр. 83). Впрочем, предизвикалият незапомнен отзвук “Нерадикален манифест” на Александър Кьосев обявява смъртта именно на докторкръстевския проект за литературата като автономно поле на специфичен тип комуникация, изразяваща се в незаинтересовано, но променящо, преобразяващо Аз-а четене.

Няколко думи за поетиката и стилистиката на Александър Кьосев. Предметът на повечето есета в книгата е дадено поле или част от публичната сфера, което е описано като сцена, като ситуация, в която хората са въвлечени. Именно тази стратегия, вменяваща ни ролята на участници, въвлечени в ситуацията, която Кьосев описва, прави неговите текстове толкова ангажиращи с отговор, провокативни, както гласи медийното клише. Човек някак неизменно се оказва предмет на Кьосевия дискурс, защото той апелира към нашето публично, общностно битие. Трудно е да кажеш “Аз съм специалист по Михалаки Георгиев и Александър Кьосев не ме интересува”, защото Кьосев непрекъснато се обръща към онзи аспект от социалната роля на специалиста по Михалаки Георгиев, който го прави участник в общото комуникативно поле. Затова например в “Нерадикален манифест” авторът не се интересува какво се случва с определени роли, жанрове, теми и т.н., а описва ситуацията в нейната цялост и актуалност. На мен понякога не ми достига точно този тип анализ на добре отграничените отделни неща. Защо например литературната критика изчезва? - анализ в исторически план - имало ли е други преходни периоди, или - в прагматичен - какво я замества и т.н. Но подобен тип анализ вече би довел някакви темпорални дименсии, които не са важни за автора. Неговият анализ е забит в сърцето на настоящето, мислено като обща ситуация.

И накрая, нещо за стилистиката на Александър Кьосев, за която особено важно се оказва съчетаването на макро- и микрооптика. На това, според мен, той много често държи, включително и в свои устни изказвания пред публика - хем да се дава обща рамка, хем да се слиза на микрониво. Всъщност аз няма да анализирам повече нищо, просто ще приведа примера, който на мен ми отвори очите за специфичното в “поетиката Кьосев”. В текста “Превеждане на азилант” се разказва за екстрадиране на незаконни български емигранти, на което авторът присъства като преводач и там срещаме следното описание: “Отвори момиче на около 21 години по пижама”. Тънкият момент тук е, че възрастта на момичето е указана хем с неангажиращото, едро, пътеписно “около”, хем с експертно точното “21 години”. Много вероятно е разказвачът несъзнателно да възпроизвежда точната възраст, както я е чул от полицаите или я е прочел в документите. Смесването на перспективите обаче е поразително. От една страна, едрият мащаб, от друга - експертната конкретика. Това, което при Александър Кьосев изглежда като едро наблюдение, изобщо, е всъщност поетическа и интелектуална позиция, която трудно може да бъде оборена с частно професионални аргументи. Номерът е в съчетанието на тази едра поетическа перспектива с добре наместени детайли и аргументи. Така ни чете Александър Кьосев всички нас, въвлечени в някакви общности и полета, където хем уж участваме, хем всъщност не разбираме какво ни се случва. Видени сме като момиче на около 21 години по пижама. Благодаря.

Ангел Ангелов: И аз благодаря на Бойко Пенчев. Мисля, че се движим добре. Който е школувал в генеалогията - веднага се вижда. От безупречната генеалогия на Бойко Пенчев, започнал с текст извън книгата. Разбира се, така постъпва Александър Кьосев - от една страна, той има тази амбиция, всеки негов текст да представи цялото поле, колкото и малък да е поводът, а, от друга страна - актуалността да придобие историческа дълбочина. И е трудно да се изплъзне човек от това желание за общо виждане на повествователя.. Преминавам нататък и давам думата на Боян Манчев.

Боян Манчев: Добър вечер. Аз мисля, че ще подема някои теми, които вече бяха въведени в обръщение и те просто са неизбежни.

Ангел Ангелов още в своето встъпление спомена думата етос, а след това господин Лозанов въведе темата за публичността, за индивидуалния публичен авторитет. Очевидно, тази тема има връзка с етоса. На мен ми се ще да добавя само една дума и това е думата критика и бих говорил за критически етос или дори малко по кантиански - за критически императив. Струва ми се, че това, което действително обединява тази книга, аз също няма да навляза в детайлите й, а по-скоро ще говоря за нея като за някакъв образцов пример, е един, бих го нарекъл критически императив. Очевидно, Александър Кьосев е една от образцовите, бих казал, фигури на поколението, което “изнася” прехода, едно интелектуално поколение, и това, което се случва с тази група хора, някои от нейните видни фигури са между нас тази вечер, е в някакъв смисъл симптоматично изобщо за този период на прехода в България. На мен ми се струва, че този сборник може да бъде четен като образцов пример в такава перспектива.

Стана дума за търсене на някакъв отговор на тази криза на публичността, която настъпва в този период, но това, което ми се струва също така значимо, е да се мисли как се гради тази публичност. Не говоря само за публичното пространство, но мисля тук за едно, бих го нарекъл, критическо публично пространство, което се опитва да гради този човек, когото ние неясно наричаме интелектуалец. Аз бих говорил по-скоро за критически мислител. Струва ми се, че интуицията, че публичността е възможна, само ако съществува една критическа публичност, една от основните движещи интуиции на всички текстове на Александър Кьосев. Тоест, мисли се как възможността на самата публичност се отстоява отвътре. В този смисъл текстовете, които вече бяха споменати, за частния живот на публичния език, както и текста за смъртта на българската литература са действително образцови текстове, защото те поставят на изпитание именно самата идея за критическата роля в публичността. Това, което е очевидно, аз тука имам някакви записки, но се опитвам да вървя по-бързо, защото времето е кратко, а много хора ще говорят, е че поколението от епохата на “Синтез” е имало съвсем различен дискурсивен хоризонт в епохата, когато “Синтез” е активен. Става дума за това, че, ако щете, структурата на събитието е съвсем различна в дискурсивния хоризонт на късната тоталитарна епоха. Ние нямаме това актуално събитие, което е събитието на деня след ’89 година. Тоест, когато ние влизаме в една ситуация на събитийност, това поставя една много особена задача пред хората, които идват от тази епоха - именно как се реагира на събитието, как се отговаря критически на това събитие. И на мен ми се струва, че този опит да се влезе дискурсивно в събитийността, да се предложи някаква критическа рефлексия върху събитието, е, очевидно, движещата сила на голямата част от текстовете на Александър Кьосев. В този смисъл там имаме, разбира се, различни акценти в различните текстове, можем да кажем културпесимизъм, апокалиптизъм, критическа рефлексия, но във всички случаи става дума, на първо място, за изпробване на модели на критическо мислене и на критическо действие. Тоест, преди да се критикува някаква публичност се изпробва самото създаване на публичността. На мен ми се струва, че е много важно да предпоставим този момент, така да се каже, креативния момент на критическата публичност преди елемента на разпада на публичността. Това, което прави Кьосев, е в някакъв смисъл контраакция на това, което предшества акцията на разпада.

Тук една от основните интуиции отново е, тя е вече практическа интуиция, как се отстоява подобна критическа позиция, подобен критически етос в една дискурсивна ситуация, която е крайно трансгресивна и която не само няма нормативен хоризонт, но която по-скоро въвежда интуицията за една перманентна трансгресивност - дискурсивна трансгресивност - като единствен валиден нормативен хоризонт. Как в такава ситуация на заличаване на всякаква граница и на всякаква норма е възможна критическа позиция, която предполага дистанция спрямо определена норма, която предполага определени дискурсивни полагания?

На мен ми се струва, че тук Александър Кьосев изпитва, именно опитва, различни стратегии, различни дискурсивни техники как може да се мисли критически, в критическа дистанция определена среда, без да се влезе в нейното равнище. Аз тук не съм напълно съгласен с това, което каза Георги Лозанов, че Александър Кьосев е Филип Марлоу - него го бият, но той все пак отказва да влезе в дискурсивната среда, която се опитва да мисли критически. Моето усещане е, че по-скоро Кьосев мисли възможността на критическия език върху разпаднала се критическа среда. И това не е в никакъв случай лесен опит. Става дума за едни текстове-действия (т.е. те имат определено перформативен аспект), които, освен да мислят критически и да създават големи епически теоретически платна (което, очевидно, е един от големите таланти на Кьосев), също така онагледяват как критическото действие е възможно в тази среда. Не твърдя на всяка цена, че всеки от тези опити е успешен опит, но ми се струва, че това, което е важно за Александър Кьосев е, на първо място, именно критическият опит. Значи, без излагане на подобен критически риск, на риска на въпросния критически императив, няма възможност за промяна.

На мен ми се струва, че статутът на езика на тези текстове, на текстовете след периода на “Синтез”, е в този смисъл статут на един експериментален критически език. Бих казал, че това е един дистанциран език, език, който се бои да използва, или съвсем съзнателно отбягва, езика на патоса, езика на риторическото изстъпление (език, който в българската традиция е много мощно влязъл по Ботева линия чак до Продев и т.н.). Александър Кьосев се бои от този език, който в някакъв смисъл може много опасно да се приближи до дискурсивната трансгресивност на ситуацията на българската публичност, и предлага един хладен, бих казал, дистанциран език, в който дори полемосът е риторически овладян.

Последният акцент, който искам да отбележа в това перформативно измерение на текстовете на Александър Кьосев, това е може би интуицията, не знам дали тя е интенционално моделирана в текстовете на Сашо, но става дума за интуицията, че критическото пространство трябва да бъде отстоявано като едно празно пространство. На мен много ми хареса при разместването на столовете как отново се очерта тук един кръг - още от времето на гръцката демокрация и не само, той очевидно има много важна значимост. Идеята че, това беше споменато от Бойко Пенчев в неговите цитати, публичното пространство не е пространство на, така да се каже, телесно овладяване; това не е пространство, което се у-своява, защото това пространство трябва да остава неприсвоимо. Публичното пространство е затова публично, защото то е ничие, то не е частно пространство. Тоест, критическата роля, която Александър Кьосев се опитва да въведе в публичността, е да се отстоява тази неприсвоимост на публичността. А българската публичност действително клони към едно частно присвояване. В този смисъл на мен ми се струва, че в много от тези текстове теоретическата рефлексия, концептуалната линия на разсъждението в крайна сметка се преработва перформативно в нàглед на това, че съществува един празен критически център на публичността, който ние не трябва да присвояваме в някакви полемични конфронтации и приватизации, а по-скоро ние трябва да го пазим като някакъв гарант на възможността изобщо за публичност.

Това бяха акцентите, които аз се опитах да изведа на едно малко метакритическо равнище, но ми се струва, че метакритиката е много важен акцент в критическата позиция на Александър Кьосев.

Ангел Ангелов: Благодаря на Боян Манчев. Няколко посоки се очертават: в започнатата от Георги Лозанов тема за публичността, темата за събитийността, за функцията на критическия език, за неговата действеност. По различен начин от Христо Тодоров, но пак върху основанията на книгата беше изказването на Боян Манчев. Той, така да се каже, направи едно онтологическо изказване, размишление върху условията за възможност.

Предполагам, че следващите изказвания може би ще се движат отново към публичността. Иван Кръстев.

Иван Кръстев: Благодаря. Тъй като вече се изказаха и лелята, и историкът, аз през цялото време се опитвах да видя от каква гледна точка ще говоря... Сигурно ще е от гледната точка на съседското дете. Съседското дете, което, в някакъв смисъл, и биографично вярно, има няколко предимства - то е присъствало на всичко това, но е било достатъчно малко, за да не носи отговорност за случилото се. Втората особеност на съседското дете, и това ясно се вижда и в присъствието ми в самата книга, е, че то е някой, на когото му се карат, но все пак не го бият.

Казвам това, защото за мене това е класическа мемоарна книга. Между другото, само класическа мемоарна книга може да има два манифеста в себе си. Но тя е мемоарна книга извън мемоарната вълна, в която някои хора се опитват да напишат защо са били прави в рамките на 15 години. Това е мемоарна книга, която не се пише, а която се събира. И от тази гледна точка за мен тя е в голяма степен мемоар на поколение, и то поколение, обединено от някакъв особен опит. От тази гледна точка “Синтез” не е име на среда, поне за мен, или на група хора, а е някакъв особен опит и това е опитът на хора, които стоят между много по две неща. Значи, да бъда честен - между пишещата машина и компютъра, между вътре и вън... Гьотинген е не по-малко важен от лелята. Това е първото поколение, което успя да излезе, но излезе, след като вече е формирало себе си в някаква друга среда. И големият проблем е какво се прави с този опит. Колко е важно това, примерно, че си живял и преди, и след ’89 година? Колко теоретически важно е това?

Цялата идея, според мен, и стратегия на “Синтез” беше, че това е страшно важно. Че това създава някакво огромно, уникално предимство - бих казал, биографично предимство, което прави разсъжденията и текстовете на тази група особено важни за тук и за там. Проблемът е, че в Гьотинген всъщност става ясно, че това не е точно така. Защото Гьотинген в някакъв смисъл знае, че е имало преди, знае, че е имало след, но те не са били там. За мен това е и първото поколение, което се опитва едновременно да пише на два езика, независимо дали те ще са български и немски, български и английски, независимо колко добре е написано на чужд език. Но идеята, че ти имаш две публики и от тази гледна точка публичността е повече от една и тя не е национална публичност, е факт. В някакъв смисъл - в най-хубавия смисъл искам да го кажа, причислявайки се към това все пак последно поколение, което отива да завладява света, а не да се интегрира в него. От тази гледна точка разпадането и въпросът наистина важен ли е този биографичен опит, как теоретизираш през биографията си, това дава ли някакви други задължения за теб като мислещ човек, това са все нещата, които според мен събират текстовете в тази книга, която е различна книга. Но, забележете, и първият, и последният текст са свързани с това (дали ще превеждаш на българката, която е отишла в Германия и трябва да разкаже своята история, или ще разкажеш теоретичните си спомени); за мен голямото предизвикателство на книгата е това, че има някакво теоретично говорене, което е било през цялото време построено на преминаването на границите и в някакъв смисъл “Синтез” е това. Но има и една физическа граница - отварянето - възможността да отидеш другаде, навън. И много от нещата, които тук са важни или които тук са те направили важен, изведнъж там стават напълно неразбираеми, затварят те.

Затова мемоарното измерение на книгата поне за мен е изключително важно. И е изключително важно, защото то конструира общност и в някакъв смисъл то конструира поколение. Ако използвам подхода на Георги Лозанов да говоря едновременно за автора и за книгата, голямата роля на Кьосев е, че той настоява на съществуването на общност, която дори и да не е съществувала, ние вече помним като съществуваща. И скандалите, които предизвиква тази книга, ги има, защото един от фактите, свързани с нея, е, че това са текстове с история. Половината от хората тук по една или друга причина заради тези текстове не са говорили или са говорили на Кьосев. Става дума за структуриращи скандали. Това не е скандалът в идеята на битово скарване, а това е непрекъснатото вменяване от страна на Кьосев на различни хора и на различни текстове, че те са част от някакво цяло, което, може би вече самите те не вярват, че съществува, и от тази гледна точка това е мемоарно-колективен мемоар. Благодаря.

Ангел Ангелов: Подемайки темата за общността, правя само фактично уточнение, виждайки много колеги и приятели в залата: “Синтез” е една от групите или средите, или опитите, или преживяванията до края на ’89 година. Едно детайлно историческо изследване би показало, че тези среди са много и че не са сводими една към друга въпреки обединяващото ги желание да бъдат полуофициални или да се преструват на официални. Темата за общностите ми се вижда също важна. Последен, който пожела да говори, предполагам, за да се изпълни учтивата формулировка - последен само по ред, е Владислав Тодоров.

Владислав Тодоров: Благодаря. Аз мога да говоря без микрофон - мога да покрия залата все още. Поисках да говоря последен, очевидно защото книгата е твърде контекстуална и аз не познавам в такава степен дебата и контекста, в който тя е възниквала и в крайна сметка е била публикувана. Просто исках да чуя, така да се каже, да се ожесточа в някаква посока, за да мога да кажа нещо.

Аз познавам част от текстовете, първия текст добре познавам, други частично, някои от тях като “Нерадикален манифест” съм чел и частично познавам дебата по него, но пак казвам, то е във връзка с една голяма дистанция - отдалече - и вероятно, която създава изкривена перспектива. В този смисъл искам да бъда извинен, ако проявя невежество или синкразен поглед, така да се каже, в което, според мен няма нищо лошо в крайна сметка.

Това, което искам да кажа на историците, които тук се демонстрират чрез метафори, че ако трябва да сравнявам Кьосев с д-р Кръстев, аз бих казал, че разликата е твърде голяма, защото доколкото познавам д-р Кръстев, той се държи, да кажем, като Гъливер в Страната на великаните, това са великаните на културата и литературата, докато Кьосев се озовава в ситуация на Гъливер в Страната на лилипутите, които някак си се опитват да го вържат... и картината е съвсем различна. Както и метафората за това, че злото, биейки Кьосев, се разпада... Аз си мисля, че Кьосев по-скоро прилича на последния екшън-герой, който в крайна сметка се оказва да виси на собствения си билборд и може да падне от него. Защо е така?

Според мене два текста са изключително важни. И тези два текста са твърде симптоматични за общността, която е тук събрана, предполагам. Защото в крайна сметка ние тук сме се събрали, да кажем, все хора литературно изкушени; все хора, които все още продължават да пишат празния файл на българската литература, както се оказва в този текст на Кьосев. Освен това, доста хора от тук присъстващите са споменати в един или друг порядък в книгата, т.е. намират се в един или друг ъгъл и по тази причина аз мисля, че това е книга, която за мене е уникална, доколкото ангажира в пределен смисъл общността - литературната или по-общо казано, културната общност в България и в София в частност. В някакъв смисъл ние сме извикани тука физически от тази книга - поименно или някак си на групи. По този повод искам да кажа, че книгата е много жива и така я възприемам. Не искам да реагирам на нея дистанцирано и да я глазирам или да я захаросвам и да я слагам в ъгъла и да я разглеждам. Аз някак си искам да продължа да участвам в нея, както и участвам, очевидно, на различни места, по различен начин.

В тази връзка, като продължаващ да играе герой в тази книга, искам да кажа това, че за мен два основни текста ми задават периметъра или работата, която е свършена или вероятно не е свършена. Това е първият текст, разбира се, за така наречения “Синтез”, и вторият текст - “Нерадикален манифест”.

За мене първият текст, изобщо кръгът “Синтез”, аз използвам тука по-скоро като метафора, като някак си синтезаджийство, да го наречем, а не като нещо специфично - една от групите, която е сред разни други различни групи по онова време. Синтезаджийството имаше някакъв дух такъв - трикстерски, което определя, според мен, разликата му с другите групи. Вероятно най- или единствено трикстерската група, група от трикстери, което е важно. Идеята в случая е такава - “Синтез” се занимаваше да демонтира, да се забавлява, да играе с чук, да чупи някакви колони, които по онова време се разглеждаха като комунистически монолити, някаква структура, пирамида, някакъв ред, срещу който се действаше. Този ред във всеки случай беше продължение на един по-стар ред, който можем да наречем национална литература или национална култура, национално кино, или каквото и да било друго, национална драматургия. Тоест, комунизмът, колкото и радикална идеология и технология да въведе, той продължи, така да се каже, тялото на националното в литературата, културата, театъра или киното в България. “Синтез” зае такава трикстерска позиция спрямо това цяло изобщо, не просто комунистическото, според мене. В този смисъл, след като дойде промяната, синтезаджийството започна да се разширява, как да кажа - пръсна се като някаква шарка - спонтанно. Започна да задава дискурсивни или жестикулативни типове стратегии на по-млади и на други хора, импулсивно включвайки повече и повече хора и поведения - през медии, през литература, през катедри, вероятно и през амвони, не знам. И се стига до момента, в който този тип култура - синтезаджийска да я наречем, или литература, стана литературата или културата в някакъв смисъл. И Кьосев се появява с новия “Нерадикален манифест”, за да установи, че тази култура и литература не съществуват.

Ако е така, ако постройката, която аз правя, е правилна, тя не може да съществува изобщо, доколкото тези, които са я подринали, са я заместили със себе си и собствените си действия. И това е съвсем нормално - аз мисля, че няма никаква драма в него, защото това е, общо взето, световна ситуация на изчезване на национални литератури, култури, театри и кина по принцип. Тоест, преходът съвпада с едно време, в което изчезването на този тип литератури е нещо като световен процес и няма нищо уникално в него.

Ако си зададем въпроса що е литература и си отговорим на него по стандартния начин, ние ще открием, че литература в България съществува. Ако си зададем въпроса що е национална литература, в частност комунистическа или капиталистическа, няма никакво значение, ще разберем, че в България такава няма. И в това няма нищо странно. И искам да кажа, че “Нерадикален манифест” на Кьосев се опитва, философства с чук. В “Радикален манифест” имаше реални идоли, които се чупеха. В “Нерадикален манифест” той се опитва да сплеска с чук една сянка, която сам хвърля. Това е в някакъв смисъл абсурдно действие, защото “Синтез” хвърли тази сянка и сега ние почваме да я сплескваме с чук.

В този смисъл аз мисля, че това е един много категоричен въпрос към общността, към литературната в частност общност в страната, която е съсредоточена малко или много тука - да се отговори на големите въпроси - що е литература, що е национална литература, кое от нея съществува и в какъв вид, и какво от това, че се учи или няма да се учи в училище и как то ще бъде представено.

Доколкото разбирам, като че ли такива отговори все още няма. Такива отговори, според мен, биха били възможни едва тогава, когато се престане със синтезаджийството в България и по някакъв начин тази общност вземе себе си насериозно и разбере, че не държавата ще реши и не министерството ще реши кои са важните въпроси на тази общност, а тя сама трябва да ги реши; да разбере, че нейното съществуване не е, в някакъв смисъл, положено извън нея и тя няма как да съществува, така да се каже, без да си отговори на този въпрос. В този смисъл аз пак искам да кажа, че при Кьосев голямата работа, която като че ли е свършена, е да се докара синтезаджийството до собствения си абсурден максимум - то някак си да се изчерпи, да постави общността в криза и тази общност, в зависимост от нейната зрелост (до каква степен гледа на себе си насериозно), да се заеме да си отговори на някои въпроси. Благодаря за вниманието.

Ангел Ангелов: Благодаря на Владислав Тодоров. Да добавя, че освен абсурдистката страна, която той обича и вижда в този Радикален / Нерадикален манифест, можем да видим и друго, че текстът е писан, според мен, с много тъга.

С това бяха изчерпани предварително подготвените изказвания. Като преминаваме към по-нататъшното развитие на обсъждането, искам да прочета една страница от рецензията на Васил Видински³, който не е тук и не би могъл да участва. Този пасаж от рецензията започва с цитат от книгата на Александър Кьосев:

Край на пасажите от рецензията на Васил Видински. Очевидно и двамата, Васил Видински и аз, смятаме, че у Кьосев има и тъга, и любов към това, което отрича.

Лиляна Деянова, която е зад гърба ми, казва: “Само мъже говорят тая вечер!”. От своя страна искам да кажа, че аз се обадих на Лиляна Деянова и я попитах дали желае да участва - това беше преди Бъдни вечер. Какво тя е чула и какво ми е отговорила - да не влизаме в подробности, но искам да кажа, аз обичам да я слушам и да чета нейни работи и искам да я поканя да се включи. Ако тя не може, да упълномощи други, жени, разбира се, които да представят, какво да кажа, може би някаква различна част на обсъждането.

Лиляна Деянова: Аз съм тук с една близка от Гърция, която е антроположка там. Едно антропологическо наблюдение просто споделихме.

Ангел Ангелов: Ние обичаме да сме обекти на антропологически наблюдения...

Александър Кьосев: Чакай малко, тази вечер има един обект и това съм аз...

Ангел Ангелов: Книгата е обектът. Моля за изказвания. Има едно, но тъй като то е на Ангел Игов, твърдоглаво ще отидем в мъжкарската страна, не знам дали не искаш да предложиш някоя жена да се изкаже вместо тебе. Може би Ангел Игов временно ще отстъпи... Албена Хранова..

Албена Хранова: Жените чакат втория том - “Индигото на Гьоте”, и тогава... Да имат поглед върху пълнотата на цялата работа.

Ангел Ангелов: Второ запитване за изказвания, освен от мъжете.

Ангел Игов, който заяви желанието си.

Ангел Игов: Благодаря. Мисля, че с изключение на прочетения преди малко Васил, май съм първият изказващ се, който по никакъв начин не участва в книгата. И искам да обърна внимание, че всъщност неучастващите тази вечер тука изобщо не са толкова малко, което вероятно всички трябва да ни радва. Има една такава хубава ирония в това, че наистина, текстовете от книгата “Лелята от Гьотинген” се стремят да провокират създаването на някаква публичност и оплакват липсата на такава. Но както си призна Кьосев в самото начало, той съвсем не е очаквал тази дискусия днес да бъде толкова публична. Малко така стана и с “Нерадикален манифест” например. Той получи такова обговаряне в така наречената гилдия, пък и извън нея, че по-нататъшното му обсъждане може би рискува да стане досадно. И все пак, аз съм много доволен, че за него се говореше и продължава да се говори, защото именно интензивното му обговаряне е повод за съмнение, че литературата може би не е пък чак дотам умряла, ако и да изглежда поутрепана. Ще ида по-далеч и ще кажа, че този манифест, провъзгласяващ смъртта на литературата, съдържа собственото си отрицание в самия акт на написването си, в самия акт на публикуването си. Защото когато няма литература, никой не си губи времето да прокламира нейната смърт. Кьосев е написал текста, публикувал го е на три места, ние сме го прочели, обсъдили сме го и изобщо този текст на практика ми се струва, че демонстрира в крайна сметка наличието на някакви комуникативни мрежи, които в Кьосевото виждане структурират литературата и които, според него, ги няма.

Но има и друго. В Кьосевото понятие за литература определяща е една нейна характеристика - и това е идеологико-политическата употребимост. Тя е изведена като оформяща за литературата. Ако тази употребимост е вече невъзможна, както казва Кьосев, и аз се надявам, че е така, това едва ли е повод за притеснения и в такъв смисъл смъртта на литературата може би пък е нещо хубаво, може би литературата е хвърлила дюшеш като е умряла. Когато на един, не помня кой, европейски държавник му съобщили за смъртта на Бисмарк, той се почесал по главата и казал: “Какво ли цели той с това?” Може би и за литературата трябва да се запитаме нещо подобно.

И нещо друго исках да кажа. Ще взема повод от думите на Владислав Тодоров, който говори за нуждата от структуриране на някаква общност, която, един вид, просто да седне и да си каже: “какво правим сега?” Това го има при Кьосев и то доста пряко. Ако цитирам правилно, имаше едно много характерно изречение от статията за Христо Калчев, ами дайте да се научим да произвеждаме и ние неща с думи. Да правим алтернативни реалности, които ще са валидни за някакви други общности. Това послание, според мен, се провежда през цялата книга и тук става дума за структуриране, мисля, не просто на някаква общност, а за структуриране на елит. Мисля, че това е дори една от основните политически нишки, които пробягват през цялата “Леля от Гьотинген”. Александър Кьосев иска да изгради някакъв наш елит и то даже не някакъв, а то доста определен - той е граждански активен, европейски ориентиран елит, в общество, което е традиционно пасивно, вгледано в себе си и ревниво егалитарно.

По Нова година на мен ми се случи нещо необичайно - прекарах известно време пред телевизора. Това обикновено не ми се случва. Така успях да видя анонсите за едно предаване, което се казва “Елит”. Анонсите бяха “Азис пропя народни песни” и “Устата разсъблича манекенки в Плевен”. Ясно е, че Азис и Устата по дефиниция не могат да бъдат елит, защото както чалгата, така и рапът са контраелитарни култури. И ако на тях им се иска да се изживяват като елит, това е предателство към собствената им публика. Но също така е факт, че Азис, Устата и еди кой си от “Биг брадър” са представяни като елит. И зад това представяне има други интереси, които не са техни. Те са на един скрит в сянката, може би трябва да го наречем фалшив елит. На мен ми се струва, че именно на този фалшив елит Кьосев е обявил война в текстове като “Частният живот на публичния език” или “Музеят: Четири фигури на кражбата”.

Естествено е, че тази може би донякъде менторска и елитоградителска позиция е в някакъв смисъл високомерна и тя няма избор. Тя е по дефиниция високомерна. Което вероятно на много хора не се харесва и аз мисля, че именно това, че на много хора не се харесва, най-много се харесва на Кьосев.

Ангел Ангелов: Благодаря на Ангел Игов. Една добавка - Сашо може да бъде включен в дългата, поне от 20-те години на ХХ век, традиция на размишления върху смъртта на културата, на изкуството, на литературата. Традицията е богата, сигурно ще продължи и натам. Ивайло Знеполски.

Ивайло Знеполски: Нямах намерение да се изказвам, просто се чувствах приобщен към тази среда, която е дошла да се зарадва на една книга, написана с вдъхновение, хубав стил, от автор, който винаги ми е било интересно да чета. Но в поредицата от изказвания ме подразни юбилейният тон. Още му е рано на Сашо за юбилей. Мисля, че един разговор в по-тесен кръг вероятно би бил по-плодотворен и по-полезен и за него самия.

Основното, което чух, е дискурсът Александър Кьосев. Как подхожда, по какъв начин подхожда, какви понятия използва - това е един абсолютно резонен подход, но в същото време не трябва да забравяме, че с различен тип дискурси могат да се кажат различни неща. Въпросът е какво се казва с този дискурс. В едно от изказванията се каза, че този дискурс е критичен, т.е. изрича се критика в различни посоки - публичност, общество, литература.

Аз бих преместил разговора върху въпроса какъв е жанрът на книгата. Очевидно, това е един сборник, в който има нещо много мемоарно, както каза Иван Кръстев, и тази част е най-безспорната, тъй като утре, макар че Сашо в своята книга не вярва в това утре ще ни четат или утре ще ни оценят, по неговата книга или по книгите на Бойко Пенчев или Пламен Дойнов, ще реконструират литературния живот от епохата, в която живеем сега. Така че аз няма да се занимавам с тази част на книгата, а ще се върна към този “Нерадикален манифест”, тъй като той съдържа, според мен, жанровото предпочитание на Александър Кьосев, когато пише. Ако патосът му е критичен, можем да си зададем въпроса каква е крайната точка на критичността. Това е утопията. Бих казал, че по жанр неговата книга или синтезът, който тя получава в “Нерадикален манифест” е теоретична утопия. Това не е научен текст, това е текст есеистичен, текст, написан от дълбочината на екзистенцията на един литературен наблюдател с широка култура, очевидно, хуманитарна, и нейната разлика с литературната фикция е тази, че тя борави с различен тип инструменти. Тези инструменти трябва да насочат вниманието ни към някаква проблематика, която като че ни убягва, да създадат една метафора. Тази метафора този път е теоретично-утопична, не е литературно-фикционална.

На какво се крепи теоретичната утопия? Теоретичната утопия се крепи на много точни наблюдения и констатации на ситуацията и надстройване на теоретични тези, които не са адекватни теоретично на ситуацията. Аз бих посочил, за да провокирам разговора, три такива момента в неговия “Нерадикален манифест”. Между другото, “Нерадикален манифест”, както и “Лелята от Гьотинген” са, така да се каже, също метафори, които чрез подчертаване на опозицията, целят да насочат вниманието точно към обратното, точно към радикалността.

Първата му теза е, че литературата умира или е умряла, тъй като не се е случила литературната публичност, не е възможна литературната публичност. Литературата ни се разпада на отделни малки кръгове, които се самозадоволяват, четат се един друг, няма истинска дискусия, отричат се един друг и т.н.

Най-напред искам да кажа, че тук понятието литературна публичност е употребено неадекватно, тъй като литературната публичност е исторически етап на публичността. Тя се появява тогава, когато няма политическа публичност, демократичната публичност в модерния смисъл на думата, и я замества. Тоест, литературната публичност не е дискурс за литературата и в литературата, тя е дискурс за обществото и в обществото и по този начин играе една компенсираща роля. Тя се появява в много тесни кръгове - в литературните салони на Франция, който е чел Токвил по-внимателно, а също така и Хабермас, разбира тези неща. Следователно, литературната публичност не може да бъде неслучилата се, не може да не се случи. Тя, в момента, когато имаме политическа публичност и то много ярко изразена, по принцип се свежда до едно литературно поле, както се мъчи да ни обясни господин Пиер Бурдийо. Литературното поле се формира тогава, когато има точно фрагментиране на полето, има различни кръгове, дрязги и т.н. А кой ще отсее, кой ще направи отсяването на ценностите, това е друг въпрос.

Утопията е, че литературната публичност трябва да доведе до едно голямо ние, до едни общи ценности, които да създадат, така да се каже, устоите - на какво? - на личността, на нацията, на националната литература. Мисля, че този аргумент за несъстоялата се литературна публичност не е аргумент в подкрепа на тезата, че литературата е умряла.

Втората теза, на която искам да обърна внимание, това е за критичната маса читатели. В “Манифеста” се казва, че ето, на, много малко хора четат като излезе една книга - 300-400, до 1000 човека да стигнат - което не дава възможност на литературата да се реализира, тъй като литературното произведение е многосмислово, многозначно и неговата многозначност не може да се случи. Използва се, така да се каже, терминът на Изер имплицитен читател - т.е. творбата предполага, че тя ще има най-различни читатели, за да се реализира. Мисля, че проблемът за реализацията и интерпретацията на литературата не е количествен, т.е., ако един милион човека прочетат една книга, това не значи, че тя се реализира в своята абсолютна пълнота. Нещо повече, ние всеки ден виждаме един холивудски продукт, който от 10 милиона се възприема по един и същ начин и въобще не се реализира множествеността.

Под имплицитен читател не се крие потенциалното многообразие на интерпретациите, а се крие по същество аналогът на това, което Умберто Еко нарича читател-модел, т.е. всеки автор като пише, има предвид, адресира написаното към един идеален модел, читателят, който би го разбрал. Това е утопичен читател, той не съществува, но авторът се мъчи да се приближи, да пише за него. Така че никой автор дори не би желал да има невероятно безкрайна множественост на прочитите си, тъй като те ще нарушат границите на възможните интерпретации.

Третият момент, който подчертава типичността, е неговата безкрайна вяра в литературата. Мисля, че той обича много повече институцията литература пред конкретните произведения на литературата. На едно от местата, ако си спомням, казва, че еди кой си се интересува повече от това, което става в полето на литературата, а не от това, което става с полето на литературата. Полето на литературата се прави от литературните произведения, следователно, редно е да се интересуваме много повече от литературните произведения, отколкото от конструкцията, която може да бъде след това възстановена по различни критерии и методи от тези, които дискутират или оформят литературното поле. На едно друго място той казваше, че голямата, дълбоката, гениалната и т.н. литература не се е състояла, тази литература, която е десакрализирана и трябва да заеме мястото на религията, т.е. новата религия в духа на модерността. Мисля, че точно това модерността и модерната литература не прави - просто не иска да заеме мястото на религията. Мястото на религията искаше да заеме романтизмът, който провъзгласи литературата за една нова религия, но това е свързано с големия въпрос за национализма, немските традиции и т.н. Тоест, основната гледна точка е наистина една висока, нормативна, утопична представа за литературата, която по същество се превръща в репресия за самата литература.

Това, което казвам полемично, е просто за да разчупя юбилейния тон, но иначе наистина аз четох с огромно удоволствие книгата и ме провокира към различни употреби. Друга част от нещата, които полемично бих казал, мисля, че ще ги изложа в някой конкретен текст.

Ангел Ангелов: Става интересно. Книгата, казва Ивайло Знеполски, е мемоарна. Не влиза в моята задача да споря с това, но на едно нещо искам да отговоря, това е препоръката за по-голямата полезност в по-тесен кръг на едно обсъждане. Искам да попитам Ивайло Знеполски как трябваше да го организирам - да затворя след двадесетия човек вратата? - тогава и самият Ивайло Знеполски нямаше да влезе, защото той дойде по-късно. Или тези, които говориха досега, да ги бяхме поканили в един от кабинетите - къде? - на културологията? Мисля, че възприемането е различно, може би не всички тук възприемат обсъждането като юбилейно или положително. Намирам, че като говорим за една книга, която така публично държи на публичната дискусия, и самата дискусия за нея трябва да е свободна, съответна на книгата и на нейния тон, на основната риторическа стратегия в нея.

Моля, други изказвания. Не юбилейни, разбира се.

Владислав Тодоров: Може ли аз да кажа едно изречение? Странно ми е едно нещо. Очевидно този “Манифест” представлява шамар в лицето на общността от типа Маяковски и тази общност разглежда този шамар по много технологичен начин. Как е ударен, с кои пръсти, защо... Всеки разпада шамара на по-малки действия, болката как се явява, как отеква и т.н. Това на мене ми се вижда напълно абсурдно. Шамарът отзвучава и оттук насетне хората трябва някак си да се вземат в ръце и да направят някакви неща във връзка с това да не им бъде ударен отново шамар. Не този, някой друг. И тази общност трябва да си реши проблемите и въпросите, които очевидно не си е решила...

Ангел Ангелов: Ти предлагаш ли те да му бият шамари?

Владислав Тодоров: Не. Не, по никакъв начин. Аз не говоря да си върнем шамара на Кьосев колективно.

Ангел Ангелов: Но той му беше върнат!

Владислав Тодоров: Не съм участвал във връщането.

Александър Кьосев: И сега съжаляваш ли?

Ангел Ангелов: Включи се!

Едно предпоследно запитване за още изказвания. Има именни дни... Васил Гарнизов.

Васил Гарнизов: И аз мога като Тодоров без микрофон.

Ангел Ангелов: Нищо, вземи микрофона. Владислав е театрал, затова може. Заповядай все пак микрофона.

Васил Гарнизов: Това книжно тяло не ми е единен текст и поради това ми е много трудно да кажа нещо равномерно за всичките му части. Но от всичките му части блика лидерство. Лидерство, веднъж осъществено, друг път заявено, а трети път тъгуващо. Едно лидерство, което тъгува за това, че няма общност. Това послание получих аз лично - не е през биографията и през времето, което е коментирано, а от самото книжно тяло. За мен това е един хубав въпрос, една хубава врата, през която да се влезе и да се питаме такива неща, които и Сашо се пита: лидер ли си, ако нямаш общност, общност ли е, ако няма лидер... А всъщност, ако някакви други претенденти, които се намъкват като прошляци през задния вход, телесни, намърдват се в центъра на публичността, книгата ги показва като претенденти за лидерство, ама в смисъл - като желаещи да отнемат трона на оня, който го има по право. Всъщност, ако има нещо възмутително в текстовете на Сашо, това е невъзможността в някакъв смисъл да гледаме човека едновременно с правото му да вкарва частното в публичното и да прибира публичното в частното. В смисъл, ако може да играе с публичното, както се играе с впечатления и ако може да управлява впечатления. Значи, ние видяхме много простотии през всичките тези години, видяхме много тъжни неща, видяхме много груби неща... Аз лично четох прекрасни литературни произведения в това време (много интересно изобщо откъде идва идеята за смърт на някаква литература) и през цялото време имам чувството, че през тези години ставаха хубави неща. Хубави неща и за публичното, хубави неща и за индивидите, хубави неща и за литературата... И ако имам предчувствие, то предчувствието ми е, че сега, в този момент, сегашния, на 15-та, 16-та или 17-та година, започват да се свършват. Имам чувството, че сега започва да се свършва писането, че сега започва да се свършва импровизацията, свободата, възможността за една по-пластична игра, за едно хем праволинейно битуване в една изкривена публичност, хем гъвкаво съществуване около една праволинейна частност, ако тази игра с думи ми е позволена. Накратко казано, не изпитвам, интересно, и не само аз, знам огромни групи хора, които не изпитват тъга от този период - по време на периода. Тъгата обаче започвам да я чувствам сега. Сега започвам по това време да чувствам и някакъв гняв. В този смисъл да не би тази книга, а вероятно и други книги, които вече се появиха или се появяват, да е паметник за това, че нещо е свършило и нещо ново започва? Това е моят въпрос към Сашо.

Ангел Ангелов: Благодаря на Васил Гарнизов. Това може да бъде и краят на обсъждането... Все пак да попитам за последно дали има още изказвания.

Според процедурата - думата има Александър Кьосев. Той би трябвало само да благодари, но все пак...

Александър Кьосев: Аз почти само ще благодаря. Наистина съм развълнуван от това, че има толкова много хора и те са си дали труда да се ядосат, да мислят, да кажат различни неща или да не ги кажат, но да си ги мислят. Това е вълнуващо. Аз не разчитах на такава публика и ви благодаря много, че сте тук.

Разбира се, не мога да отговоря на всичко това, което се каза, не само защото то беше прекалено много и прекалено различно. А и затова, защото се движеше в две напълно различни посоки. От една страна, се сливаха дискурсът Александър Кьосев и личността Александър Кьосев и се казваха разни неща, за които аз бих могъл да се защитавам, тъй като имам право на това. От друга страна, издигаха се конкретни възражения, на които бих могъл да отговарям, но отговаряйки на конкретните възражения, аз отново ще възпроизведа личността Александър Кьосев, която е под атака. Така че, ако направя едното, не правя другото и по-добре да не правя нито едно от двете. Да оставя и личността, и книгата такива, каквито са... На съответните години съм и едва ли ще ме промените. Казвам го с тъга, бих искал да можех.

Все пак, ще кажа две неща. Наистина, ще започна с това, което Георги Лозанов каза, публичността ми е централна болка и в тази публичност, с право или не, действам като самозванец. Тоест - имам претенция за някаква позиция и се опитвам да си я извоювам. Дали имам право на тази позиция или не, ще се разбере само по един-единствен начин - дали наистина съм си я извоювал. Това аз не мога да кажа. Във всеки случай, възнамерявам да продължавам да правя така по простата причина, че съм биографично травмиран. Навремето баща ми, който беше много по-назидателен от мене, ми казваше следното нещо - той ми цитираше една притча от Библията, която аз никога не съм намирал в Библията, може би е измислена от него - “Питали цар Соломон: “Да отговаряме ли на глупаците?” - И той казал: “Писано е - “Не отговаряйте на глупаците, не се забърквайте с тях!”. Но аз ти казвам: “Отговаряй им, за да не се помислят за много умни!” В това се изразява цялата проста философия, според мен, че някой трябва да поеме риска и да каже “Аз съм умен, а вие сте глупави”. Не на всички, разбира се, и много диференцирано. Този някой след това си тегли последствията. Първо се оказа, че може би не е умен, че той е глупав, че той яде бой и т.н. Става един, както правилно се каза, структуриращ скандал. Възниква нещо като структурен скандал, който дали е хубаво или лошо нещо, един Господ знае.

От това, което Лозанов каза, което някак си, според мен, е рамката на изказванията, излиза, че времето на подобни работи е минало и че има едно сега, което настъпва като природна необходимост и разни хора тъгуват за отминали, неслучили се неща. Аз не вярвам в това сега. Първо, смятам, че сега е хетерогенно нещо и в него съсъществуват много и най-различни времена, много и най-различни епохи и че има разнообразни примери, образци и модели, които накъсват единността на това сега и на неговата медийна мода. От тази позиция смятам, че колкото българската медийна мода е реалност, толкова и други неща са реалности. Имаме право да се намесваме.

Второто нещо, което ще кажа, е за прочутия “Нерадикален манифест” - печално прочутия. Аз лично не го отделям от останалите текстове в моята книга. Смятам, че има други текстове, които са по-добри от него, но той събира, очевидно, повече внимание, защото сигурно има нещо провокативно в него, макар че аз се опитвах да го пиша малко провокативен, но не се е получило. По повод на това, което каза професор Знеполски, ще кажа лаконично, че той е радикално неправ във всичките си възражения, които направи и аз възнамерявам да му отговоря писмено. Това засяга една дискусия върху понятието за литература - въпрос, който с право беше повдигнат - какво е моето понятие за литература, с което аз работя. Моето понятие за литература е модерно и то засяга един кръг от явления от началото на ХVІІІ в. до 20-те години на ХХ век. След това този корпус от литературни явления привлича в своята орбита други, които не са литературни и ги прави да изглеждат такива. Литературата в някакъв смисъл е умряла по времето на авангардизма, след това има много сложно ехо. Ще кажете “нима Джойс, нима велики автори като Набоков не са литература?” Не, не са литература. Те обаче носят това име, защото не им е измислено друго име. Въпросът е, че когато се употребява старото име върху нови явления, символният капитал на старото се пренася върху новото и се твърди, че има континуитет. А може би няма. Това изисква теоретична дискусия. Ще кажа, че това не е само един шамар върху българската литературна общност, защото е дълъг около 30 страници. Шамарът би могъл да бъде по-кратък - на една страница, на половин страница, дори да бъде просто шамар. След като на 30 страници съм се опитал да се аргументирам за нещо, значи не бия просто шамари. Това по-скоро прилича на машината от наказателната колония⁴, която е систематична, бавна и т.н.

Ще свърша с това, че наистина проблемът за публичността и за словото-действие ми е най-важният проблем и че словото-действие е вкарване на критическата рефлексия в акция; когато (това, което Боян Манчев каза, според мен, най-добре се доближава до това нещо) опитът онова, което човек мисли, да стане действие и то да бъде действие, без да престава да бъде мисъл. Дали съм успял или не, ще кажете вие.

Във всеки случай, стига толкова, много приказки се изприказваха, благодаря ви много. Нито една от тях не беше истинско действие, а сега ви каним на по една чаша вино, което ще бъде истинското действие.

* * *

Добавка на модератора: Обсъждането, както си представях, се насочи предимно към литературата. Публичността сякаш беше представена единствено от литературата. Чувствам като своя грешка (и затова, макар със закъснение и само отчасти, бих желал да я изправя), че не споменах за текстовете, представящи отношението визуалност - публичност, нито - за своето предпочитание към „Око за бледия град” (с. 296-320). Проницателните тълкувания на автора в „Око за бледия град”, допускам, се дължат и на близостта му с Красимир Терзиев и с групата “X-Tendo”.

БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКТОРА

1. Съвместна публикация на Електронно списание LiterNet и списание Алтера. Редактор на публикацията за LiterNet: Албена Вачева. [обратно]

2. Текстът е публикуван в сборника Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006, 03.11.2004 <https://liternet.bg/publish4/akiossev/chuk.htm> (14.01.2006) под заглавие: “С помощта на чук. Към критика на гилдийната идеология”. [обратно]

3. Вж. Видински, Васил. Мъртвородените. (Лелята от Гьотинген срещу Александър Кьосев). // Литературен вестник, № 30, 28.09.-04.10.2005. Също: Електронно списание LiterNet, 14.01.2006, № 1 (74) <https://liternet.bg/publish2/vbv/myrtvorodenite.htm> (14.01.2006) [обратно]

4. Вж. тук Кафка, Франц. В наказателната колония. // Кафка, Франц. Преображението. Варна: LiterNet, 2001, 18.12.2001 <https://liternet.bg/publish1/fkafka/preobrazhenieto/koloniia.htm. [обратно]

=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.01.2006, № 1 (74)