Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЪРТВОРОДЕНИТЕ

(Лелята от Гьотинген срещу Александър Кьосев1)

ВБВ

web

Кьосев (К.)

Александър Кьосев е двама души. Единият е Александър, владетелят на всички мъже и власти, а другият е винаги Кьосе, акрофил без брада и мустаци... и този Друг играе. Той обаче не играе патриархалната "мъжествена" роля на инициация, която може да го направи "Александър" и така да напусне кьосето си, не, този Друг играе иронични роли. И така: единият е владетел, другият е шут. Между тези две състояния се изграждат темите, стила, изказа и аргументите в целия сборник. Поглеждайки към книгата аз забелязвам, че първият (Александър) се е подписал като "Александър Кьосев", което е типичен жест на всяка тотална власт, узурпираща и отнемаща името и тялото на Другия. Кьосев пък в неистовата си интелектуална и сложна игра (без тяло) накрая дори е изличил своето име, изчезнал е... и е останал само под формата на леля - лелята от Гьотинген. А тя, лелята, е слаба и кьосе по природа. И ето, пред нас са Александър и Кьосев, които съответно наричат себе си "Александър Кьосев" и "Лелята от Гьотинген". Това са двама души, две имена, затова - двойно уважение.

Всички хора са двама души. Дори мога да кажа, че това е банално и на практика скучно. И все пак наблюдението за Александър и Кьосев не е толкова безинтересно, защото в случая двамата в Александър Кьосев се разбират добре. Най-малкото: той изглежда мъжествен и е без брада; ...баща и леля едновременно. Естествено "пълна хармония" няма. И това може да се види дори и в този сборник - има места, където гръцката Aлександрова страст към подреждане е по-силна от възможността за ред, и други места, където неистовото кьосориенталско боравене с метафори вече не може да бъде надзиравано и следвано. А неконтролираните метафори са много опасно нещо, толкова опасно, колкото и гръцкото назоваване с "истински имена"2. Аз обаче няма да говоря за тези разминавания между Александър и Кьосев, защото те изискват много по-внимателно и отговорно обсъждане3 и защото са изключения в този сборник. А правилото е, че има относително съгласуване. Спокойно мога да кажа, че това е книга за два гласа и е книга изпълнена на два гласа. Единият е властовият изказ, другият е ироничният.

Бележка:

Симптом за това странно разбирателство е дори корицата на книгата, върху която се срещат Авторът и Заглавието. В крайна сметка "Александър Кьосев" е написал книга (за) "Лелята от Гьотинген". Авторът е написал за своето друго Аз и го е сложил като заглавие. Замислям се - дали няма терапевтичен момент в този жест, в това писане. Сигурно има. Авторът би се съгласил с това. Самият той е много чувствителен към и сръчен във използването на медицинския дискурс, описващ полит-културата ни (болести, мутанти, травми, тела, терапии, смърт).

 

Непроизносимото (Ь.)

Трябва да напиша малко и за неизразимото в тези есета, защото Другото (не) може да се прочете4. Видно е, че това са емоционални публикации. Във всяка от тях си личи личното, чувствително присъствие на автора. Това първо означава, че авторът стои зад нещата, които е писал и носи отговорност за тях (подобно писане не се наблюдава много често) и така интуитивно буди уважение. И второ, много от есетата са разговорни, в тях има вече очакване и предварително желание за общуване. Не знам дали това са (нед)остатъци от митичните синтезни времена или стилистични утаявания на балканската "разговорка" (376), но в това желание има някакъв неизразим елемент, стремеж към разговор, към спор5. И тук очевидно отново има "налично отсъствие". Но това отсъствие-и-желание за общуване всъщност не е неизразимо, а е непроизносимо. Може да се долови, но не и да се улови. И си мисля, че именно неизразимостта на този стремеж по общуване е породил лелята от Гьотинген и "Лелята от Гьотинген".

Лично за мен, при самото четене на тази книга, също имаше някакво отсъствие, нещо неизразимо, нещо ми липсваше. Може би защото тя е мозайка и все още няма много парчета. Да, в нея има фундаментални (по замисъл) статии, но именно фундаментът е това, което поражда парадокса за отсъствието и липсата, защото основата не е една. Просто аз чакам останалите парчета, които сигурно няма и да дойдат. И това е част от играта на „Ь”.

Повторение:

Някои неща могат да се изразят, да се предадат, но не могат да се произнесат. Това, мисля си, е "Ь"-то в Кьосев (и в лелята от Гьотинген). Това е и моето "Ь": неясната неудовлетвореност и желанието за още нещо - надявам се да го изразя до края.

 

Границата на книгата (О.)

Тази книга е част от митологичната история на интелектуалния живот в България, но едновременно с това тя изгражда същия този въображаем живот: "Дали всичко наистина беше така?" (51). А той е неминуемо митологичен, защото не е, нито може да бъде докрай обясним. В него са преплетени най-малко четири нишки - личните човешки отношения, индивидуалните интелектуални занимания, мозаечната същност на всяка култура и характерната ни културна пред-периферност6. Авторът е опитал да се пребори с тези четири чудовища, опитал е да ги опише, да ги опитоми. Вярно, че накрая се е получил мутант, но може да се приеме, че това е просто нашето съвременно и българско огледало. Или поне едно от нашите огледала.

Тъй като не е възможно да се разгледа целия сборник, ще опитам да очертая само неговите граници. Границите на това огледало, уловило мутанта. Има няколко забележителни есета: "Теоретични спомени", "Опит върху терора", "Радикален манифест", "Не-радикален манифест, написан с помощта на чук", "Българският самиздат", "Лелята от Гьотинген", и разбира се - изключително интересният разговор между Александър Кьосев, Калин Янакиев и д-р Николай Михайлов, озаглавен "Вяра и неверие". Тези есета се разхождат около интелектуалните групи, политическия ни и културен преход, проблемите за дисидентсвото, борбата на поколенията в културата, какво е литература, защо няма българска литература, какво означава да се вярва... Както лесно може да се види, тази разходка минава през най-типичните невралгични места на почти всяка култура. Ако обединя това с предходни наблюдения, то имам чувството, че Александър Кьосев обича да работи с очевидни неща, с типични неща, с фундаменти, предпочита обобщението пред детайла. Естествено, лелята от Гьотинген винаги ще посочи някой любопитен детайл, но ако трябва да заключим: чертежът за Кьосев е по-важен от молива. В рамките на тази граница забелязвам и още нещо - той обича да пише за хора, предпочита да има човек във фабулата или иначе казано, за него няма фабула без човек. Силно стилистично оръжие. И още веднъж сянката на "Ь"-то (вж. част Ь).

Има и забележителни твърдения в тези есета (ще направя несериозна и произволна подборка). Дори извадени от контекст те имат силен конструктивен смисъл. Каквото и да напиша за тях не би могло да ги замени, затова ще ги оставя да очертаят втората, вътрешна граница сами: "убедих се от личен опит, че в мотивацията да напуснеш или да останеш в България няма никакви рационални мотиви" (368), "За да се роди, "светът" е бил тероризиран" (54), "Пред българската литература няма бъдеще!" (65), "така животът един чрез друг се превърна в живот един срещу друг" (30), "Аз съм недоверчива леля" (202), "Едни умират, защото преди това са умирали други" (142), "около средностатистическия das man на Запада затрептя трансцендентен ореол" (58), "Няма човешка природа" (271)...

 

Саморефлексията (С.)

Саморефлексията на автора е важна част в "Лелята от Гьотинген". Дори самото изграждане на книгата и поставянето на заглавието е вследствие на интелектуална саморефлексия (вж. част К). Другите прояви на това самоотнасяне са експлицитния коментар за книгата в началото, както и заявеното саморедактиране. За тези две очевидни и любопитни техники ще спомена сега.

1. Коментиране. Вампири

Кьосев твърди, че това са "извън-дисциплинарни есета". Важно е да го чуем. Какво казва подзаглавието с това? Не знам за вас, но поне аз не съм сигурен, че съм чувал за такова нещо като "дисциплинарни есета". Дори напротив - есето не може да бъде дисциплинарно. Тогава защо е излишното подчертаване на това "извън" и на тази "недисциплинираност"? Един от вариантите е, че по този начин демонстративно е напусната строгостта на експертния изказ и се навлиза в "чистата" територия на опита. Това е ловка маневра, Кьосев пише за такива неща или пише така за нещата, че винаги експертите не са докрай компетентни. С него не може да се спори от експертни позиции; дори и да може, няма да е ефективно. За да оборвате неговите тези ви трябват много кладенци, много планини, много носене и много студена вода.

Искам да цитирам друга авторефлексия: "...[книгата] е написана след края на българската литература и в този смисъл е невъзможна, умряла е, преди да се роди. Но казват, че невъзможните покойници вампирясват." Нима "Лелята от Гьотинген" се оказа вампир? Според мен този коментар е ключът към много загадки за живота и смъртта в/на Българската Литература. Но за това ще пиша в част (Е.). Исках само да посоча, че на всяко равнище - заглавие, подзаглавие, бележки - тази книга обсъжда себе си, тя се оглежда многократно и ще се съглася, че "настоящите спомени имат археологически смисъл" (49).

2. Редактиране. Играта на следата

Много силно впечатление ми направи авто-редакцията на Александър Кьосев. Не я възприех много лесно. Самата книга започва с колебание: "Дълго се колебах...", после продължава с бележки върху есетата и със странната техника "удребняване на шрифта". Удребняването е на тези места, където смисълът е вече друг, изменен, актуалността се е превърнала в остаряване7. Имам професионален и житейски опит, че най-важната информация за всяка стока е именно с дребен шрифт. Там се съдържат всички бели петна, подводни камъни, уловки и страхове. Четете внимателно - колкото по-дребно, толкова по-важно.

В книгата има и излишни оправдателни бележки, например: "настоящият текст е писан преди 11 септември 2001" (50), които нямат за цел да датират, тъй като това вече е било направено в началото на есето, а да застраховат определени твърдения. Ако бях автор, не бих "улеснявал" така читателя с неслужебна информация, защото най-малкото човек започва да се чуди кои бележки от кога са, тъй като графична разлика няма8.

Авторът най-общо е имал два варианта за действие - или да редактира своите твърдения, или да ги остави както са били публикувани и мислени тогава. Той не е избрал нито едното, нито другото. Пред мен стои един хибрид или мутант - смес между "същото" и "новото". Играта, която аз не схванах веднага, е, че това е работна книга. В нея редакторът е решил да остави следа от своята редакция. А това наистина е интересно и рядко. И естествено човек се пита: Какво пък аз бих редактирал в книгата на Александър Кьосев? И какво не бих редактирал от това, което е вече редактирано? Това, което се вижда, е оголена саморефлексия, това е открита редакторска работа. Така е по-честно, защото може да се проследи еволюцията (и на времето, и на Кьосев) и сякаш виждаме книгата, преди да бъде публикувана... но все пак това не е добър пример за подражание, деца.

Бележка:

Саморефлексията има и трети вариант в изумителния разказ "Превеждане на азилант". Това "есе" е съвсем различно като стил от всички други глави. То разказва леко, хаотично, разговорно съвсем лични и почти емигрантски преживявания на автора, които накрая очертават цял един независим езиков пласт от българската култура - азилантските разговори. И ако наистина се съгласим, че азилантите и писателите са единствените два текстови потока, "чрез които нашата страна се представя реално пред света" (369), то имам чувството, че азилантите "успяват" повече. И в общуването, и в парите, и в опита, който придобиват, и в отчаянието и унижението, което изпитват. Те са истински и живи.

 

Каквото е (Е.)

А сега съдържателно за нещата каквито са. Поради ограничения си опит, познания, време и място, ще се спра само върху едно-единствено смъртоносно твърдение9 от едно-единствено есе: "Не-радикален манифест, написан с помощта на чук". Първо, защото нашумя, и второ, защото затихна. Трето, самият автор поставя това есе като най-важната рамка на своята книга, написана след смъртта на Българската Литература и наистина е интересно как е възможна тя след тази смърт... и четвърто, това е най-късният текст в този сборник. Финалът10.

На 11 май 2005, седмица преди официално да приключи сагата "Междузвездни войни", се състоя поредната среща между Люк Скайуокър (Георги Тенев) и Дарт Вейдър (Александър Кьосев). Естествено, че тя беше във фейлетона на Г.Т. Но Кьосев беше подготвен и на същата дата бе насрочил друга среща, на свой аналитичен терен. Въпреки че бяха на една и съща страница в ЛВ (брой 17), двамата не се видяха тет-а-тет. Силата не беше с тях. Не беше, въпреки че наоколо дори се рееше един Ангел - Ангел Игов. Ще резюмирам накратко трите версии: АК: "българската литература е (почти) умряла"11, ГТ: "българската литература е умряла, но това ме прави свободен"12, АИ: "умряла е не българската литература, а националният й, тоталитарен проект"13. Какво е общото и различното в тези твърдения? Различното е, че всеки има собствено, несводимо към другите определение за литература. А общото е, че всички са съгласни, че нещо е умряло. Значи все пак сме на погребение. Но на чие?

Лично за мен Българската Литература наистина е умряла14. Отдавна. Аз дори я познавам само като умряла и съм напълно свикнал и удовлетворен от това й състояние. Друга не съм я виждал и затова не съм преживявал много-много тази кончина, защото съм от поколението на мъртвородените. Това, което е написал Кьосев, е толкова вярно и шеговито, че е дори банално (той го нарича "свръхвидимо"). Освен това е изключително добре аргументирано. Ето защо според мен ироничният Георги Тенев не стреляше натам, където улучи. А той улучи себе си. И "погреба в мен един, който се надяваше, че е Избрания" (ЛВ, 11 с.). После се оказа, че ироничният Александър Кьосев също е улучил себе си, защото "Лелята от Гьотинген" е "умряла, преди да се роди" (7). На мен тяхната ирония започва да ми прилича на истинско ритуално самоубийство. И чак тук нещо искрено ме развълнува - все пак умряха хора, които наистина чета и харесвам...

Признавам, дори не ми беше хрумвало, че ще има несъгласни или обидени от твърдението "българската литература е в кома". Очевидно, очевидно е умряла... но нали в очевидните неща трябва да се съмняваме. И аз ще го направя чрез три въпроса:

1. Минаха вече повече от 40 дни и тъй като Българската Литература не ми е пряк роднина, свалям траура. И това, което виждам не е простота, свобода или откровение, каквото (дори и иронично) вижда Г.Т., това, което виждам, е, че "литературата" край мен е периферно, изкуствено явление, за което се иска много-много работа и тази работа е малко налудна. Това не означава, че поетите няма да пишат стихове, но просто трябва да си знаят мястото, а мястото им днес е мъничко. Те ще свикнат, но първо трябва да го осъзнаят. Добре, но след като още не са го осъзнали, те във Въображаемата Българска Литература ли живеят?15

2. Кьосев казва, че тази литературна среда е увредена по капиталистически причини, както преди е била по комунистически (70). Извън митологичността и метафоричността на това твърдение, се оказва, че литературата винаги е увредена. А може би тя така си функционира - като увредена?

3. Ще преповторя въпроса на Ангел Игов: защо след като Българската Литература е умряла и Александър Кьосев е напълно убеден в това, той "си играе да пише този текст, че и да го публикува не на едно, ами на две места, а после и да участва в публичното му дискутиране? Защо полага толкова много усилия да говори за нещо, което го няма?" (ЛВ, 13 с.).

Когато пресякох тези 3 въпроса с 2-те зрелищни (само)убийства на Георги Тенев и на Александър Кьосев, аз внезапно намерих един отговор и на 5-те случки. Изразих „Ь”-то и разбрах нещо смразяващо.

Разбрах, че има живот след смъртта. Да, има - и това е животът на вампирите. Не е случайно, че самият Кьосев използва за себе си тази метафора (по принцип самоубийците вампирясват), но някак плахо, шеговито и все още не докрай осмислено. Предполагам, че несъзнателно го е притеснявала романтическата аналогия с клишето "живот в смъртта" на Пенчо Славейков. Разликата обаче е съществена. Животът в смъртта е легендарен и уважаван, той е патетичното духовно извисяване на поета, той е близост до боговете и всъщност е страх от смъртта. Точно обратното, вампирският живот е неспокоен, изпълнен с кръв и странстване, там няма страх и всъщност това е реалният живот...

Сега когато всичко е мъртво, аз наистина осъзнах, че това вече не е метафора: Българската литература е станала вампирска16. Има я. Тя се храни с живота, но е извън него, защото е мъртва.

Парадоксално: поетите винаги са преследвали тази химера „живот след смъртта”, а сега се оказа, че внезапно са я постигнали. Честито, радвам се, че доживях.

Нека обобщя - има една голяма и неизбежна грешка в този не-радикален манифест. Това е, че той не е достатъчно радикален, че спира преди края, че тъгува и обича тази Литература. А това, което се описва е трагично за много малко хора и въпреки че е заявено: "не се случва нищо чак толкова особено" (71), самият манифест не вярва в това омаловажаване. Дори бих казал, че той някак я жали тази литература и то повече отколкото Георги Тенев. Последният дори не защитава Литературата, а спасява лично Автора, спасява себе си. Докато на Кьосев му се ще да я възкреси цялата, да я стресне от тази нелепа смърт. Подвиква й, подвиква на читателите. Според мен вече е късно. Литературата е изпаднала в натюрморт. Из полето й бродят само вампири.

Справка:

За някои може би ще е изненадващо, но „вампир” е славянска дума и славянска идея. Мисля си, че щом имаме такава силна традиция, не е зле да се възползваме докрай от нея. Ето кратка и много полезна справка за писатели и поети:

Post-mortem. Същност: Вампирът (въпир, кръвник, упир) е зъл възкръснал мъртвец, кръвопиец, освен ако не е роден вампир. Когато умрелите не бъдат оплакани и погребани според традицията, или са умрели по непристоен, неестествен начин, или приживе са извършили много грехове, или са се занимавали със словоблудство, чародейство, черна магия, то тогава те не се допускат в света на мъртвите, където да намерят покой. Душите им остават в света на живите, където блуждаят и страдат.

Post-mortem. Дейности: Те излизали нощем да тормозят хората, да заплитат косите им и да четат (което обърква мислите и намалява силата на човека), да пият кръвта им, да омесват храната им с изпражнения, да им носят кошмари и дори смърт.

Post-mortem. Излази: В някои регионални български предания вампирът се успокоява - връща се в живота или остава в смъртта. Слухът гласи: вампирът да е скромен, постоянно да се сношава и да общува с живите и те на свой ред да го обичат; или пък да се откаже самоволно от своята пагубна страст. Преданието заключава: и двата пътя са дълги, изпълнени с работа.

Бележки:

„Натюр-морт” - това, скъпи вампири, е съдбата ви. Кьосев е бил на прав път, просто не е прекрачил прага. Трябва да осъзнаете тази съдба, защото най-трудното за един вампир е да схване, че е такъв. Първа го разбра лелята от Гьотинген, а на останалите участници им предстои тежка и дълга работа. И няма нищо лесно в този труд, който ви очаква. Георги Тенев говори за някакъв, "който просто е". Нищо просто и иронично няма в това "е", особено ако е вампир. Каквото е.

 

Лични мои (В.)

Ще кажа нещо и за себе си, за да бъде по-обективна рецензията.

Написах и за книгата, и за автора й. И за двете писах с уважение и смях. Глупаво е да се хвали Александър Кьосев, по-достойно е да се критикува. Тук-там съм проявил завидна глупост, но наистина не се чувствам много уютно в този жанр, особено изправен срещу сборник с разнолики есета, написани едновременно от Александър и леля му.

Тази книга е настолна. Не защото казва истината, а защото я търси. При това я търси постоянно и я търси с ирония. Много здравословно би било да се сбием с тезите й. Забелязвам обаче, че наоколо е тихо, което май означава, че Кьосев би могъл дори да е прав. А това вече е краят.

Записки:

1. Александър Кьосев е човек, който има идея за това какво е политика в културата и очевидно вярва в живота след смъртта, защото е наполовина вампир.

2. Бележките под линия и дребният шрифт са белези на времето, белезите от тока на времето върху тази книга. Тези белези са много (дълбоки).

3. Така и не бях убеден, че издаването на този сборник със статии е една книга. И не е.

4. В-името-на-Лелята искам да кажа, че да се изиграе нейната роля докрай е много трудно и смятам, че е непосилно. Дори за нея.

5. Искам да кажа няколко думи за любовта на Александър Кьосев към метафората: Любовта му е дълбока.

6. Тези есета нямат обща шапка, затова на читателя ще му се прииска да им скрои шапката. Нека опита, ако може.

7. Предполагам е удоволствие да имаш такъв събеседник като Кьосев; и по-важно - чест е да имаш такъв противник.

8. За да опиша стила на книгата ще изкривя един философски шлагер: За това, за което може да се говори, може да се говори ясно и разбираемо. За останалото е необходима игра.

9. Тази книга е в тока на историята - в нея има високо напрежение, има дори опасност за живота и е неразделна част от това, което тече и се променя.

10. Този сборник е пълен с остроумия, смях и прецизни наблюдения; има редица внезапни открития и... свобода. Докато го чета, понякога се чувствам удовлетворен, че са се намерили думи за нещо, което ме е мъчило и че са го изразили така, че ми е олекнало.

11. Това е една от най-увлекателните и будещи размисъл български книги, които съм чел.

Забележки:

1. Имам едно непреодолимо интуитивно усещане - тази книга не е трябвало да бъде част от (каквато и да е) издателска поредица (дори и да се казва "Опити"), нито е трябвало да бъде оформена по този начин. Тази книга действително има потенциал за по-широка читателска аудитория. Това е рядко явление в хуманитаристиката и то трябва да се поощрява, а не да се ограничава.

2. По отношение на "Радикален манифест" искам да напиша нещо лично до Александър Кьосев, той ще ме разбере: И все пак това е фейлетон...

3. Правото на автора да се редактира е фундаментално човешко (а не авторско) право. Аз не съм доволен, че Кьосев го е използвал толкова често. Ако след време се наложи ново издаване на есетата, дали дребният шрифт ще се разпростре още повече? А дали трябва вече цялата Българска Литература да я пре-публикуваме с дребен шрифт?

4. Не съм удовлетворен, че това е сборник с есета. Искаше ми се първо да излезе монография...

И нека сега премина към задълженията.

Заръки:

Читателят е длъжен да прочете тази книга... и тук моето задължение приключи - остана само удоволствието. И лелята проклета, която вампирски ми се хили.

...а на нея ще заръчам: въпросът не е кой ще се смее последен, въпросът е последният да не остане сам.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Становище на Ред.гру за Вампирите. [обратно]

2. "Истинските имена" са имената на реда. Това е самото наименуване. Неговото огледало (метафората) е също толкова подвеждащо и изкушаващо, но това е по-добре описано в самата книга, за която говоря, както и в много други съчинения. [обратно]

3. Все пак това е само рецензия и колкото и да не обичам този жанр, опитал съм се да се придържам към него и засега няма да имам възможност за по-голям коментар, което тази книга иска, изисква и приканва. [обратно]

4. Извинявам се първо на себе си, после и на читателите, че използвам това дразнещо клише - Друг, Другост, Другото. Като човек, получил своето образование в България при прехода между двете хилядолетия, аз имам вече изприщване от тази елементарна метафора. Изпитвам недоверие към нея и съм станал подозрителен. Засега друго не ми остава. [обратно]

5. Желанието за спор дори е открито заявено: "по-добре да благодаря на онези, въпреки които настоящите текстове бяха написани" (8). [обратно]

6. Смятам, че ние сме по-скоро пред-периферия. Разликата е качествена. Пред-периферията е сляпото петно на всяко поле - нито сме толкова екзотични, нито сме толкова типични. Периферията може много по-лесно да стане модна, интересна, дори може по-лесно да стане център, докато в пред-периферията трябват и потъват много повече усилия. [обратно]

7. Според Кьосев така се "сигнализира неговата остарялост" (43). [обратно]

8. Служебно-оценъчната информация е различна към всяко есе - понякога е с дребен шрифт, понякога пък е с нормален шрифт и заблуждаващо изглежда като част от статията, понякога е в началото, понякога е в края, а има случаи, когато е по средата на статията; а може и да липсва... [обратно]

9. То по-скоро е в жанра на обявата и некролога, а не на смъртоносността. [обратно]

10. Всичко това плюс фундаменталният факт, че това е манифест (както и някои лични суетни мотиви) ме подтикнаха към този коментар. [обратно]

11. Цитати: "българската литература сякаш умря (или още по-лошо - полу-умря, изпадна в кома), без сама да разбере това" (70), "Но литература няма..." (71), "Смърт по други причини" (69)... Александър Кьосев така и окончателно не заяви - умряла ли е, умира ли, в кома ли е или ще умре. Има множество противоречиви цитати, като всеки един може да подкрепи една от версиите. Аз предпочитам да е умряла и ще я мисля като такава. [обратно]

12. Цитати: "Смъртта на литературата погреба в мен един, който се надяваше, че е Избрания, и освободи един, който просто е" (ЛВ, 11 с.) - въпреки иронията на Георги Тенев, в това изречение иронично-патетичното е станало само патетично. [обратно]

13. Цитати: "Не съществува вече масивната конструкция на националната литература [...] не съществува и тоталитарната надстройка на тази конструкция [...] всичко това определено го няма, мъртво е. Ами супер, бих казал аз." (ЛВ, 13 с.). [обратно]

14. Цялостното ми отношение и патос е изразено много ясно в два вече абсолютно мъртви текста: "За Букволистите" (ЛВ, 20 ноември 2002) и в "Etc. (становище на Ред.гру за бъдещето на литературата)" (Егоист, декември 2003), и в една кратка анкета "Кое е българското литературно събитие на годината, десетилетието, столетието, хилядолетието?" от 20 декември 2000 г., ЛВ. [обратно]

15. Между другото аргументът на Кьосев, че идеалният читател "по необходимост не е идеален" (98) (каквато е и критиката на немската рецептивистика към френския структурализъм) не е прицелен добре в тази дискусия. Това че теоретичната конструкция може да е несъстоятелна, не означава, че практически тя не може да има терапевтичен ефект и авторите да пишат за въображаем и невъзможен идеален читател. Както и правят. [обратно]

16. Това е моят специален готически поздрав към Огнян Ковачев... чесън му е майката. [обратно]

 

 


Александър Кьосев. Лелята от Гьотинген, извън-дисциплинарни есета. София: Фигура, 2005.

 

 

© ВБВ
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.01.2006, № 1 (74)

Други публикации:
Литературен вестник, № 30.28.09.-04.10.2005.