С ПОМОЩТА НА ЧУК
Към критика на гилдийната идеология

Александър Кьосев

web | Култура и критика. Ч. IV

През 1988-а бях написал нещо, наречено “Радикален манифест”. Полусериозното му послание гласеше: “Пред българската литература няма бъдеще!”. Причината, твърдеше манифестът, е че отсъства цялостната среда - онази ефективна сглобка от писатели, читатели, критици, език и традиция, без която литературата е невъзможна.

Днес ситуацията е друга и би било честно да се направи равносметка - колко от литературния апокалипсис, който предрекох, се сбъдна? Подобна равносметка вече няма защо да бъде манифестно-пародийна, нито прибързано радикална: тя може да бъде по-сериозна и подробна.

Смърт по други причини

Налага се в началото да повторя някои известни неща за литературата по време на комунизма, за да мога да встъпя в проблема за последвалото състояние.

Преди петнайсет години игровият радикализъм на манифестното унищожение имаше основание - то беше късното, полуразпаднато-полустагнирано състояние на българската литература. В тоталитарен режим нейните пластове изглеждаха приблизително така: “отгоре” - официозен писателски съюз, производство на “класици” по партийна поръчка, идеология, проникнала и в най-интимната тъкан на текстовете, писателските и читателски нагласи. Бездарници на власт (или по-лошо - мутирали таланти) упражняват идеологическа цензура, празнуват юбилеи и получават държавно субсидиране за издаване на безсмислени книги, които никой не чете. “По средата” - раздута и надута интелигенция, обладана от безсмислена патетика, другото лице на дивия провинцо-национализъм. Тя лекува комплексите си чрез “високото призвание” на литературата и се опира на публика, която чете много, защото няма никакви други развлечения и защото няма откъде да има вкус. “Отдолу” - разбягващи се поколения, бохемстващи младежи в случайни литературни кръжоци, самотни културтрегери, полудисидентски експерименти без критерии за това какво е успешно и какво - не; отсъствие на обща кауза, от време на време - проблясване на луди, самоунищожаващи се таланти.

Да се твърди за такава ситуация, че няма бъдеще, беше някак си и лесно, и логично - днес ми изглежда по-скоро странно това, че толкова малко хора са го виждали и са се осмелявали да го твърдят.

В периода 1990-2004 се оказа пак, че литературата няма бъдеще - макар и вече в една нова среда и по причини, съвсем различни от описаните по-горе. През този период (ако това е период) българската литература сякаш умря (или по-лошо - полуумря, изпадна в кома), без сама да разбере това. Ако съществуват някакви писатели и литератори или дори “поколение на 90-те години”, всички те приличат на бродещи динозаври, неподозиращи, че мезозойската ера отдавна е отминала.

За да се види и разбере тази грохналост на новата българска литература, е необходимо да се направи още веднъж едно важно уточнение. То впрочем беше споменато и в “Манифеста”, но така и не беше разбрано.

И през тези петнайсет години, както и преди това, България не е някаква пустиня, в която липсват литературни таланти. Вероятно периодичната им поява е устойчив, само статистически вариращ процент на глава от населението. Но между “талантливи хора”, “добри текстове” и “литература” има съществена разлика.

Последната не е просто наличност на автори и произведения. Литературата е вид (възможност за) комуникация с определена структура и качество. За структурата и качеството ще стане дума по-долу, първо да се занимаем с участниците и комуникативността на средата.

От самото начало може да се каже накратко - преди тази среда беше увредена по комунистически причини, днес - по капиталистически.

Жанрови уговорки

Споменатата увреденост на цялостното поле диктува определен “едър” жанр на писане. Тя обяснява защо в настоящия текст няма да става дума за “водещи автори и произведения на 90-те години”, макар от време на време да има интересни имена и текстове. Да би имало литература, тези писатели и творби биха били вълнуващи за читателя и ценни от професионална гледна точка. Но няма, те са самотни острови без море около тях. Отсъствието на литература още по-малко позволява да се говори за подробности, да се правят списъци с имена, да се проследяват “новите вълни” и да се обсъждат дълбокомислено процеси, периоди, “вълни”, смени на стилове, поколения и прочие безсмислици, с които са пълни годишните прегледи на българските “литературни” издания от последните десетина години. Подобни неща - процеси, промени и периоди - са налице там, където има “нещо” в процесуално състояние. Напразен би бил опитът да се картографира архипелаг при отсъствието на вода; нито може са напише историята на “вълните”, приливите и отливите.

Понеже жанрът на изложение, който предпочетох, следва определен образец, той може да бъде наречен “разсъждение с помощта на чук”. Пропускайки подробностите, ще се занимая с базовите допускания на обедняващата българска литературна среда, в които тя все още вярва по очевидност и за които все още говори по инерция. Бейкън нарича подобни вярвания, коренящи се в общия език, “идоли на площада”. А други философи са специализирали да удрят с чук идолите и да слушат дали последните не кънтят на кухо.

Подобно е и намерението на настоящия текст - да кара площадните предразсъдъци да дрънчат. Спецификата на българския случай обаче е, че тъкмо “площадът” - т.е. българската литературна публичност - се смалява. И ако в тази теснотия много размахваш чука, рискуваш я да станеш смешен, я сам да се удариш... Затова се постарах да бъда по-сдържан - в последна сметка не се случва нищо чак толкова особено.

Контрасти

Ако преди 1989-а за комунистическата културна политика изкуствата и литературата бяха свръхважни като “език на властта”¹, то в новата ситуация, владяна от печатни и електронни медии, те твърде бързо загубиха привилегирования си статут на най-важен източник на политически репрезентации.

Преди комунистическата власт искаше да мислят за нея като за вечна - затова задължителните образи, чрез които тя трябваше да представи себе си непременно бяха трайни, увековечаващи - идеологемите, естествено, се стремяха към модела ars longa. Развитието на изкуствата беше управлявано от шилеровската идея за “естетическо възпитание”, експроприирана от идеологемата за “всестранно развитата личност” и трансформирана по окултно-людмило-живковски начин. Художествената сфера беше натоварена с отговорност за духовното извисяване на цялото общество - едва ли не се очакваше, че след българския поет и всеки всестранно развит ударник-стахановец рано или късно ще възкликне “Мен ме измъчва красотата!”. Тази помпозност се случваше на фона на липса на истински медии - комунистическите вестници, радио и прохождаща телевизия възпроизвеждаха не новини, а всеобщо известна идеология, т.е. бяха идеологически симулакри на медии.

Интелигенцията почти не се съпротивляваше на това. Част от нея се състоеше от висши партийни чиновници, които бдяха над описания механизъм. Масовката се пробваше в разнообразни пазарлъци с централната власт за “степените на свобода”, които съответният пишещ би могъл да си позволи. Съпротивата на една съвсем малка част, доколкото я имаше, в най-добрия случай стигаше до отхвърляне на идеологическите клишета. Но дори и “дисидентстващите” повтаряха с обратен знак рамковата идея, че няма по-важно и възвишено от “творчеството”, което има “висока мисия”. Тоест, оттласквайки се от комунистическата идеология, тепадаха обратно в романтическата. Затова по целия спектър беше общосподелено, че изкуствата (официозни или не) са нещо необикновено, висше, автентично и анагогическо - и за да изрази това общо усещане, беше създадена съответната интелигентска реторика, разполагаща с цяло съзвездие от сюблимни метафори. Употребяваха ги всички - творци, политици, официални писатели и художници, дисидентстващи стилисти и мислители, учителки по литература, четящи комсомолци и пионери, дори и мрачните, алтернативни тийнейджъри от тези времена. “Творчество” беше магическа дума, за никого нямаше съмнение, че изкуството е изтънчен оазис, в който може да се освободиш и поместиш “над” всекидневието на тоталитаризма, да постигнеш своята “духовност”. Тази компенсаторна идеология позволяваше да си опазиш достойнството и интелектуалното качество отвъд затъпяващата среда от комунистически клишета, но същевременно консумираше с романтическа очевидност социалната привилегия, която интелигенцията беше получила именно благодарение на комунизма.

Когато говоря за привилегия в единствено число, нямам предвид дреболии като почивните станции, контрактации и осигурени тиражи. Принципната привилегия на интелектуалците и творците беше, че комунистическото общество им осигуряваше безплатно социална значимост и че поддържаше (институционално, финансово и пр.) едно значително, прекомерно за България, число от тях - цяла прослойка. В структурата на тоталитарната държава беше “вписано” престижното място на изкуствата и интелектуалната дейност, увереността, че творецът е особено човешко същество, което има съдбовна мисия, чиито творби въздействат непременно на поколенията, че той работи за универсалния човешки дух - и тъкмо това романтическо наследство беше превърнато в елемент на бюрократизираната комунистическа утопия. Дори тайните служби го следваха, обръщайки на разни писатели огромно, незаслужено внимание. А вероятно най-добрият пример за това как различните интелектуалци повтаряха романтическия мит за изкуството, присвоен и трансформиран от комунистическата културна политика, беше една “култова” книга на цялото поколение литератори от 60-те години. “Геният и неговият наставник” на Цветан Стоянов (1978) описваше безсилието на властника (Победоносцев), който въпреки всичките си гениални манипулации и интриги, не може да овладее гарантирано-самостойната духовна вселена на твореца (Достоевски). Целокупната тогавашна българска интелигенция дори не се замисляше над обстоятелството, че подобни “автономни вселени” са гарантирани от финансовите и социални рамки на културата, зададени от тоталитарната държава. Тя издържаше масовата кохорта от официални и полуофициални “интелектуалци”, които имаха привилегията да мислят за себе си през индивидуалния образец на “автономния гений”, съществуващ пълноценно, sub specie aeternitatis, въпреки политическите условия и обстоятелства. Дори онези, които повече или по-малко можеха да минат за художествена опозиция, се ползваха от този ирационален романтически престиж, който комунистическата власт изкуствено беше прикачила на “творците” и “творчеството”.

Медиализация

Новата политическа ситуация и неолибералният пазар изсмукаха неочаквано бързо човешкия и ценностен ресурс от литературното занимание.

Свидетели сме как след 1989-а “естетизацията на политическото”, за която Бенямин говори преди Втората световна война, беше поета от друг, доста по-различен от изкуствата и литературата носител. Въпреки че медиализацията на политическия и социален живот в социалистическите страни настъпи по-късно, отколкото в “обществата на спектакъла”, от десетина години тя е факт и сред тях: и българското общество вече вижда и представя себе си чрез новите вестници, телевизии и радиопредаватели. В новата нестабилна демократична среда масмедиите са далеч по-ефективен производител на адекватни политически и социални образи от литературата и изкуствата. За това има достатъчно причини - масмедиите реагират по-гъвкаво, по-множествени и масови са, имат по-кратка “памет”, стигат по-бързо и лесно до потребителя. Същевременно са по-популистки, по-малко обвързани с каквато и да е конкретна идеология и явно годни по-добре да обслужват една демократическа власт, по-мобилни са и повече отговарят на променящите се масови фантазми (междувременно последните описваха траекторията от възвисяващо-сублимативни към консумативни). Гъвкавостта и конюнктурността на медийните образи по-добре пасва и на твърде подвижната електорална конюнктура, както и на четиригодишния изборен ритъм, характерен за демократичната власт. Тоест, смени се производителят на доминантни социални и политически кодове.

Всичко това води до постепенна маргинализация на бавните и “траещи” (в смисъла на едно “дълго траене” (Бродел) езици на цялата предишна “висока култура”. Те по неизбежност се оказват претенциозен, но слаб символен ресурс; в резултат различните видове власти и масмедиализираното като цяло общество ги отхвърли - въпреки отделните изключения. (Освен това в България за щастие отсъства манипулативен политически национализъм от милошевски тип, способен да мобилизира и присвои цели “традиции” и митове, произведени от националната литература.) Политическите елити насочват интереса си, а и финансовите средства, които са в състояние да мобилизират, към своето PR-присъствие и репрезентации в медиите - а не към литературата и изкуствата.

В конкретния случай този процес съвпадна със (а може би и причини) пренасочването на голям брой български литератори към други сфери: политическата власт, бизнеса, медиите, рекламата, неправителствените организации и пр. (Друг е въпросът, че повечето от тях се провалиха в тези нови поприща.) Това създаде впечатлението, че за тях литературата е била временна кариера, нещо, което се изоставя, когато се намери друго, по-печелившо и престижно². Тъй като процесът беше едновременен и с изтеглянето на държавното финансиране от книжния сектор, и с разпадането на институционалната рамка на държавната културна политика, “писателството” загуби едновременно финансовите си облаги и осигурените си престиж и социална значимост. Загубата на многобройни предишни “дребни” привилегии беше по-малката беда.

В резултат на това политическо, финансово и символно преструктуриране през десетилетието на 90-те около литературата бързо изветря онзи изкуствен ореол, който тя имаше сред интелигентските поколения от 60-те, 70-те и дори 80-те години, отрасли в особената среда на “двойната симулация” - надхитряне на творческата интелигенция, имитираща идеологическа лоялност, и власт, имитираща интерес към творчеството. В литературните среди останаха просто малко на брой хора. Като цяло човешката група е застаряваща, притокът на млади и талантливи хора - незначителен, признанието - мизерно. Многобройните малки и частни издателства не могат да поддържат финансово професионалисти редактори, коректори, рецензенти; за критици, литературни историци и професионални коментатори не остана пазарна и културна ниша. Те са изчезващи литературни професии, които допълнително увреждат както занаята, така и социалното място и престижа на литературата.

Писане, предлагане, търсене - литературният пазар

Този процес има своята пазарна рамка - едновременното свиване както на търсенето, така и на предлагането на български книги, особено на художествена литература. В началото на прехода най-лесно забележимият знак беше рязкото намаляване на тиражите и изчезването на опашките пред книжарниците. Самите книжарници също почти изчезнаха - дълго време те не можеха да си плащат наемите и за повече от 7-8 години търговията с книги беше овладяна от книжните сергии. На тях продавачите имаха възможност да изложат максимум по 60-70 книги на своята сергия, което ги караше да търсят “бързо ликвидни” заглавия на преводни бестселъри, езотерика, окултна книжнина, здравна и диетична литература, еротика, книги за световни заговори и други сензационни четива. Всичко, което се продаваше бавно и проблематично, просто не се приемаше от тях и съответно не се излагаше. Едва в края на 90-те години в София и в някои големи градове започнаха да се утвърждават издателства и книжарници, които съзнателно, с идеологични, а не с кой знае какви пазарни причини, поддържат български книги и автори. Но именно те бяха и все още са изключения. Така че дълго време човек, дори и да искаше, не знаеше къде може да си купи български автори.

Съответно, ако като автор пожелаеш да издадеш своя книга, сам трябва да намериш финансови средства. Тъй като разните фондации, конкурси и програми са недостатъчни, то и писането се превръща в губещо занимание - вместо до хонорари, то води до изсмукване на собствените мизерни средства на пишещия: колкото повече пишеш, толкова повече губиш. А ако се опиташ да се преведеш и на чужд език, сумата, която сам трябва да си платиш, става почти астрономическа - така че преводачите печелеха толкова повече, колкото повече работеха, а писателите - тъкмо обратното.

Впрочем в разглежданото време по отношение на литературното производство (макар скъпо и губещо) все пак няма недостиг от “предлагане”, колкото и странно да е това. Не само защото в началото на прехода спонсорираното от “Отворено общество” “Свободно поетическо общество” издаде доста стихосбирки. И през следващите години, а и в началото на ХХІ век, около 1000 автори годишно финансират сами своите книги, главно стихосбирки, които обаче напускат печатницата и не знаят къде да отидат (повечето залежават в печатарски пакети от по 10-20 бройки в дома на автора). Вероятно графоманията (разбирана не непременно като лошо писане, а като писане и публикуване на всяка цена, отвъд реалистичните шансове някой да те купи и прочете) е постоянна величина, независима пряко от икономически фактори.

Четене и ритъм на живот

Що се отнася да читателите, те също обедняха и все още имат твърде ограничени възможности да купуват поскъпналите книги. Но причините за кризата на четенето не са само пазарни и финансови. Новата политическа публичност, пазарът, борбата за оцеляване, медиите и особено интернет промениха ритъма на живота - превърнаха го в ритъм на клип. Дори и на читателя, създавал се при други обстоятелства, днес не му остава време - един-два спокойни (символистите биха казали “меланхолни”) часове на ден - за четене. Времето става пари, на масовия консуматор реалният свят изведнъж започна да му изглежда по-бърз и интересен от фикционалния.

Всъщност през последните години този “реален” свят също разви своя фикционална страна, която обаче не е вече осигурявана от литературата. Новата медийно-пазарна действителност премести екраните на социалното въображение. Рекламните фантазми на консумативната сфера, омесени с тъмните “екшън”-съблазни на полукриминалната социализация на младежите, промениха представата за успех. Към това се добавиха и географските мечти по възможната емиграция, разнообразни компютърни игри, чатове с роли, странни уебстраници, както и нахлуващото с пълна сила ново комерсиално кино, видеотеки и масирана аудиовизуалност. Всичко това монополизира най-сериозния предишен терен на литературата - юношеските копнежи, въображаемите светове, ветрилото от възможни идентификации с животи, които няма да живееш, алтернативното пре-артикулиране на света от нови езици. Всмукани от телевизията, рекламната среда или от интернет, младежите между 14 и 20 години вече четат по ученическо или студентско задължение; родителите им пък вече нямат време и спокойствие за това.

Ретроспективно може да се заключи, че ако преди 15-20 години е имало сериозна маса от читатели, която е четяла много, това вероятно е, защото никой не е предлагал на тези хора нещо по-забавно. В неолибералната българска действителност сублимациите от социалните травми и стрес на всекидневието стават вече не по вертикален (чрез художествено възвисяване и себеусъвършенстване, търсене на духовен оазис и пр.), а по хоризонтален начин - чрез разни видове “разтоварвания” и забавления, лежане пред 72-та телевизионни канала, фитнес, източни медитации, еротика и политическо шоу, пътувания и пр.

Цялостният резултат: след като животът се динамизира, комерсиализира, медиализира и “стресира”, безцелното четене в бавните часове на деня се превърна в отмиращо занимание. Това, от своя страна, има отражение върху пазарното търсене - и т.н. Живеем в своебразен резонанс на литературно-неблагоприятните фактори.

Списания и вестници: привидното изобилие

Преходът роди не нови списания, а нови илюзии - те стартираха с ретромодата да се “възраждат” стари литературни списания като “Стрелец”, “Нов Златорог”, “Хиперион”, “Везни”, “Кула” и със създаването на цял куп нови, но следващи ретромодели - “Ах, Мария”, “Прилеп”, “Знак”, “Литавра”, “Перо”, “Български месечник”, “Днес”, “Витамин Б” и пр. Почти всички те безславно фалираха, но това не попречи да се появят нови, които по-късно щяха да имат същата съдба³. Около 1996-97 година в София и в провинцията парадоксално имаше към 70 периодични издания за литература и култура - повечето от тях временни, случайни и безперспективни инициативи на различни ентусиасти. По-голямата част от тях изчезна в периода 1998-2000 година и в момента има около десетина издания (оцеляха “Култура”, “Литературен вестник”, “Съвременник”, “Факел”, “Демократически преглед”, “Кръг”, разни провинциални алманаси и пр.). Все още епизодично се появяват бройки на академичните “Литературна мисъл” и “Литературата”, на самиздатското “Глас” и др.

Изброеното многообразие създава фалшиво впечатление за цъфтеж и изобилие - всъщност това са почти отчаяни хаотични опити на една отмираща прослойка да направи нещо, да намери макар и малка социална ниша, съответстваща на собствената й представа за престиж. Тиражите на списанията и вестниците обаче спадат катастрофално и в един момент започват да гравитират около безрадостната цифра 300-400; най-добрите случаи - седмичниците “Култура” и “Литературен вестник” - се задържат около 1000-1500 бройки. (За сравнение - по време на перестройката “Култура” беше стигнала до тираж 50 000, а двумесечното списание “Факел” - 25 000.)

Нито едно от тези списания и вестници обаче не успя да стане magister elegantiarum и да придобие надпоколенчески и надгрупов авторитет, сходен с този на “Златорог” преди войната или с тежката санкция на “Литературен фронт”, “Септември” и “Пламък” през тоталитарната епоха. Повечето оцеляват благодарение на рехави мрежи и микрокръгове от традиционни читатели. Освен това, съвсем малко от тези издания поддържат солидни рецензентски рубрики - рецензиите се пишат обикновено от студенти и прохождащи литератори. Може да се каже, че професията на критика изчезва по същия начин, както изчезнаха издателства-мастодонти от рода на “Български писател”, “Народна култура” и “Наука и изкуство”, които преди бяха в състояние да провеждат сериозна книжна политика. Появилите се на тяхно място стотици малки издателства и еднодневки нямат отношение към оцеляването на българската литература, защото се борят за собственото си оцеляване.

Запазиха се, под формата на странни реликти, разни предишни организационни форми и формички - писателски съюзи, сдружения, кръгове, които всъщност гравитираха около два проблема:

1. Спасяване на топящата се топла общност от литератори, които с взаимно разбиране могат да псуват други литератори, така че да не забелязват какво се случва с литературата;

2. Шансът за преразпределение на имотите на предишния писателски съюз.

Но дори и тези солидни, нелитературни мотиви се оказаха недостатъчни, за да удържат съществуването на подобни организации - в момента сдруженията и съюзите, кръговете и групите, ако и да не са престанали формално да съществуват, вече невидимо се разтварят във въздуха и не е ясно съществуват ли или не.

Литературната публичност - разпарчетосването

И преди Втората световна война, а и по времето на социализма дори е имало литературни кръгове със свой вкус, своя представа за важни автори, класици и съвременници, несподеляни от други литературни кръгове. Публичността обаче не съвпада с тяхната фактическа наличност, защото е винаги в напрежението между идеалната, споделена норма на полиса, и разнообразни емпирични и конкретни публични форуми, групи, обединения, салони, организации, читателски кръгове и пр. - т.е. тя е едновременно реално и въображаемо място. Като реално място тя винаги е множествена - сбор на всички форуми, където се водят преговори за вкуса, разразяват се литературни скандали и сензации, от конкретни критици текущо се определя какво е добра и какво - лоша литература, кои са образците, кои са водещите стилове и жанрове.

Като въображаемо общо място литературната публичност е особена надредна норма. Тя никога не е дадена, а е винаги незавършена задача по сговаряне на отделните кръгове, разразяващо се в нови и нови конфликти на съгласие-несъгласие относно това що е вкус, постижение, какво е достойно да бъде “наследство” и пр. Конкретните форуми може да са много и неединни, да имат различни говорители, програми и конфликтни доктрини, дори свои художествени норми - но всички все пак споделят мета-задачата да определят ценното в една национална литература, чувстват тази задача обща и реална. Казано на малко по-технически език, публичността възниква, защото отделните форуми споделят единен нормативен хоризонт (общото гражданско благо за политическата публичност; споделения вкус, представата за постижения и “културно наследство”, за художествена публичност).

Както и преди, през последните 15 години също има враждуващи литературни кръгове (по-скоро спомени за такива, които удържат все още определени хора по линията на ясно осъзнатия интерес). Тези псевдокръгове - около бившия “Български писател” и вече бившето “Сдружение”, около реалната фондация “Балканика” и издателство “Христо Ботев”/“Захарий Стоянов”, около “Литературен вестник”, са в непримирим и често незабелязван от масовата публика конфликт. До тях, замесени в конфликта или необезпокоявани, си съществуват най-различни провинциални литературни кръжоци, алманаси, издателства, тихо появяващи се и тихо изчезващи кръгове като “Витамин Б”, скандални като “Идиот” и пр. Всички малко - до никак - се четат взаимно, но пък толкова по-интензивно се мразят.

Онова, което се разпадна през периода 1990-2000-а няма обаче нищо общо с тази “нормална” омраза. Настъпи дезинтеграция на въображаемото единство на публичността, т.е. прекъсна се взаимната информация и общоприетата задача - търсенето за споделена норма. Днес българската литературна публичност се разпада не просто на кръгове и публичности, а на няколко алтернативни и непонасящи се една друга “литературки”, всяка с минимален кръг от читатели, всяка със своя медия, канал и вкус, които не споделят и не търсят свой общ “универсален” хоризонт. Те не се четат, не знаят почти нищо една за друга, не търсят нищо, което е общо, ценно и застава “над” всички тях. Това е следствие както от непоносимо различните индивидуалности, поколения и представи за литератури, така и от различните, непресичащи се комуникативни канали, които различните групи използват. Освен това, всяка група се изхитри да монополизира една или друга функция на предишната литература. Появиха се полуустна литература, официозна медийна литература, интернет литература и емигрантска литература. Това, че те не са чисти периметри, а понякога се пресичат и преливат, че има литературни момчета за всичко, които прелитат от един мизерен цвят на друг такъв, не променя факта, че става дума тъкмо за обособени комуникативни полета без общ нормативен хоризонт. Тъкмо пресичането е изключение.

Монополи

Ще нарека първия кръг от поети (белетристите са по-малко), които заслужават да бъдат споменати, постфолклорен. Те, разбира се, издават и книги, публикуват в литературни вестници и списания (в тираж между 5 и 1000), но същественото в живота им са четенията. Постфолклорните четат и обсъждат, скитат по премиери на книги, номадстват по конкурси, пикират с литературни рейдове из Казанлък, Червен бряг, Търново, Хасково и пр., монополизирайки един важен елемент на литературата - истинското общуване между автор и читател, видимия ефект, непосредственото признание на постигнатото. Тях може и да не ги четат, но ги слушат, радват им се. Вярно е, че това ги прави небрежни - те пишат тъкмо за тази публика и няма защо да се пънат по неща, които тя няма да разбере. Ако има нещо, което им е чуждо, то е желанието за трансценденция: “...и бавно чезне вечерна позлата,/ по върхове, остали тайни за мечтата”. Все пак декламациите пред трепетни провинциални поетеси, носталгична общинска интелигенция и пубертетни лирици им дава оправдано самочувствие, че наистина въздействат на малък, но реален кръг от хора; че изразяват екзистенциалния му опит, създават вкуса му. Радват се на нескрит, макар и затворен, интерес, общуват, отговарят на въпроси за бъдещите си творчески планове, често дори не само се слушат, но и се четат помежду си. Признанието ги натоварва с известна отговорност и ги превръща, често преждевременно, в авторитети, “признаващи” младите (всичко в миниатюр) - те журират конкурси, раздават награди, целуват поруменели лирички... Не забелязват, че доста са се дистанцирали от литературата, разбирана като писмено, дистанцирано-аскетично и самотническо занимание, общуване с аноними - и са я превърнали в подобие на седянка, защото повече си говорят, употребяват своята поезия в салонно-празничен, парти-смисъл, под формата на бъбрив поетичен симпозион.

Успоредно съществува и една квазилитература, узурпирала друга функция на литературата - представителната. Тя е натоварена от медиите с тежката задача да бъде “лицето” на нацията, призната съвременна класика. По-добре е да се каже, че това не е литература, а образ на празното място на предишната литература, създаден от тези медии и техните подпомагащи формирования. Такива са фондация “Балканика”, кръгът на “гениите”, но в по-голяма степен вестник “Труд” и неговата притурка АртТруд, по-рядко други вестници. Заслуга за тази “медилатура” (т.е. литература на медиите) имат лично определени журналистки от водещи вестници, разни магазинни телевизионни предавания за култура, водени от чаровни момиченца. Те произведоха в “съвременни класици” на българската литература автори като Антон Дончев, Стефан Цанев и Недялко Йорданов. Кампанията за тяхната “класичност” се води по класическите закони на медийния PR - споменатите се появяват през ден на екран, глаголят като недоволни патриарси, заемат пози едновременно на народни писатели и отритнати интелектуалци, противопоставят се във възвишена моралистична наивност на всяко настоящо правителство. През това време поддържащият отбор контактува със странни западни издателства, създава медиен шум, прави скандали, подгрява немислими кандидатури за нобелови награди. Макар всъщност да не се нуждае от реални интелектуални гласове, медийното общество търси техните симулакри: то има интерес да внушава, че нищо не се е променило. Измествайки безвъзвратно акцента към разбягването на фокусните клиентели и моментното настояще без памет (забележете заглавията - “24 часа”, “Сега”, “Днес”), то има интерес да обайва населението, да му пее, че “вечното” и трайното на нацията не са заплашени, че класиците са си класици, а “духовните ценности” са все така непреходни, както и преди.

В този смисъл Стефан Цанев и Недялко Йорданов отдавна не са писатели - те са квазилитературни медийни звезди, узурпирали правото да представляват пред масовия нечитател несъществуващата българска литература и “непреходните” ценности на нацията. Не случайно с тях се заяждат медийни звезди от други поколения като Мартин Карбовски - те просто делят една и съща симулационна ниша. Като “представители” на българската литература и нация на тях им се полагат четения (т.е. декламации) в най-представителни форуми - на юбилейни дати, в Народния театър; през година-година и половина те публикуват “избрано”, в промеждутъците непрекъснато изказват мнения по всички въпроси и въобще са “лица” и в телевизионното пространство, каквито са Христо Стоичков, Слави Трифонов и Евгени Минчев, само ролята им е леко различна - мрънкаща и маргинална.

Функцията на продуктивността и изобилното публикуване е монополизирана от трети, които са поне компютърно грамотни. В сайтове като “Словото”, “ЛитерНет”, “ХуЛите”, “Грозни пеликани” (ровилите се из виртуалното пространство казват, че има и други), както и литературните групи към големите български портали, количеството публикувани литературни текстове нараства непрекъснато (без да достига до някакви прагови числа обаче - максимумът е 1200-1300 на година). Самите сайтове се управляват от ентусиасти, които в предишен тип консервативна публична ситуация не биха имали шанс да пробият поради младост, неразумност или пък поради липса на талант-авторитет: автори, на които тепърва би предстояло да се докажат. За добро или за лошо, интернет радикално е променил и може би подменил бившите авторитети на полето със самозванци с възрожденски ентусиазъм (сравнението между интернет литературата и Българското възраждане вече е общо място). Нещо повече, той е поставил под въпрос самата идея за културен авторитет и представителност - публикуването е свободно и без каквото и да е ценностно “сито”, като най-често зависи единствено от желанието на автора (обикновено млад). Последният пише култово, маниакално, често графо-маниакално. Пише без идеята, че създава, представлява и изразява нещо различно от себе си, с убеждението, че правото за “комуникация” природно му принадлежи - както в чата. Много от “произведенията” на това и приличат - на чат в мерена реч. Въпреки че в някои сайтове съществуват и раздели за литературна критика, всъщност текуща критическа обратна връзка, засягаща огромното за България литературно производство, няма - не само защото технически е трудна, а и защото от нея няма нужда. За младите автори виртуалното публикуване е важно само по себе си, то е чисто общуване, по-точно - само едната страна от него, личното провикване, участието във врявата, без слушането. Както признават онези, които са занимават с интернет литературата, новите произведения са прекалено масови, нестратифицирани и парадиращо графомански... писането надделява над четенето... има демонстративна липса на критерии и стойности.⁴ Във виртуалните публикации отсъства обратната връзка на признанието, което със своя огледален поглед, различен от този на автора, произвежда от публикувания текст произведение. Литературната история показва, че в едно класическо литературно поле признанието възниква в резултат на многостепенна йерархия, преминаваща от редакторския избор и намеса, през наличието на читателски интерес, критическа оценка на постигнатото, всеобщо признание, до финална точка - евентуалното превръщане на текста в “литературно наследство”. Поради отсъствието на всичко това, появяващото се в интернет не може и да бъде наречено “литература” в класическия смисъл на думата. Хората, които го създават, не са се замисляли сериозно върху известното твърдение, че “медията е съобщението” и че щом медията е така радикално сменена, вероятно възниква не литература, а нещо друго.

Тук не си давам правото да съдя какво е добро или лошо - то просто е различно от онова, което е представлявала българската литература от възрожденеца Димитър Попски до 1989 година; изобщо приемствеността между литературната литература и интернет словесата е твърде проблематична. Онова, което преди време би било изтласкано от литературната власт като графоманска или в най-добрия случай ученическа и периферна поезия (все едно дали тази присъда е била справедлива или не), днес не е периферия, нито център, а самостоятелна територия със свои закони и произволи. Интерактивността, а не четенето и признанието, е най-важното. Читателят е престанал да бъде мълчалив, той се обажда, пише по чатове, дрънка по форуми. И колкото повече се обажда, толкова повече читателското му ego всъщност се заменя от писателското му аlter ego, а то от - чат-иращото. В този смисъл разликата между писателската роля и юношеското “лафене” почти се е изтрила.

От друга страна, редакторската, критическата, издателската и литературно-историческата институции също са подменени - този път от визиите, интересите и наличното свободно време на програмни администратори и управляващи сайтове. Това впрочем им дава невероятно самочувствие и апломб при оценки и критики - някои от тях се държат като инкарнирани докторкръстевци на виртуалното пространство, други смятат, че са поели “опазващата” и меценатска функция на държавата и пр. Което просто демонстрира, че не осъзнават добре собствената си роля и собствените си творения.

Едновременно с всички тези разпръсвания, някои от най-обещаващите автори емигрираха - както буквално, така и метафорично. За да се каже нещо смислено тук, трябва да се направи истинско изследване сред българската пишеща диаспора, но то би струвало много усилия и пари, а интерес към него - и съответно спонсори - няма, няма и да има. Читатели също. Така че мога да споделя само няколко спорадични и съвсем индивидуално-пристрастни наблюдения. Имам усещането, че не става дума толкова за писане на чужд език, колкото за отчаяно бягство от българския. Някои от най-радикалните пишещи от поколението на 80-те в страната, например Владислав Тодоров и Иван Станев (които така и не станаха достатъчно известни и определящи за поколенията след тях) не демонстрират дори желание да бъдат поне превеждани на български. Владислав Тодоров не вижда защо да публикува в България романа си, който е написал на английски - след като отчаяно го е пощил от всички български интонационни, идиоматични и синтактични наслоения (за целта е слушал касетки със записи на английски и американски класици - за “да хване ритъма на чуждия език и чуждия шедьовър” и “за да загуби българските си езикови навици”). От известните ми на мен единствен Любомир Канов продължава да пише на български, но отместените му текстове са всъщност извън езиковия, стилов и литературен контекст на страната: това е друг български език. Мнозина мълчат: в Испания Красимир Дамянов не пише, в САЩ неизпълненото литературно обещание Анри Киселенко - също. Има и такива, които няма защо да бягат от българския, тъй като чуждият език вече не им е чужд, а е роден и интимен - Илия Троянов и Ружа Лазарова от самото начало пишат на немски и френски. Но макар че успяха да си създадат някакво име в Германия и съответно във Франция, те някак не могат да го направят в България: дори когато биват старателно преведени на български, те не се превръщат в литературни събития и остават малко четени тук. А колко още млади хора с литературен талант се реализират в други литературни и езикови контексти, без това да води до вълнения в разните други “български литератури”, аз наистина не зная.

* * *

Има и още една “българска литература”, съвсем слабо комуникираща с останалите - тя, доколкото е могла, е монополизирала пазарния успех. Както е известно на всеки, в момента, по отношение на пазарен успех, интелектуалната (“висока”) българска литературна продукция не може да конкурира и малкия пръст на продаваната твърде добре масова жълта книжнина. Въобще български автори трудно проникват в този масов пазар - издателствата предпочитат утвърдени западни бестселъри, на чиито преводачи се плащат жълти стотинки (те за толкова и превеждат, така че създават допълнителен проблем на общия медиум - българския език). Когато някой български автор напише езотерично, еротично, криминално или скандално четиво, той/тя го издава под чуждо име: в началото на прехода това беше Йожени Бел, да речем, после имаше съмнения, че някои от продуктите на литературната фабрика “Джеймс Хадли Чейс” се произвеждат в Пазарджик от сръчни нашенци. На консумативния литературен пазар тъкмо това се търси - чуждото. Българското - не. Единственият автор, излязъл на този пазар със собственото си име, е Христо Калчев, който имаше шумен, но кратък медийно-пазарен успех. Неговият проблем пък е, че той не възприема себе си като масов и жълт автор, а като истинската българска литература, бъдеща класика, която най-накрая показва на всички интелектуалци и претенциозни идиоти за какво става дума.

Всичко това - разпарчетосването - се случва не само на съвременната литературна публичност, загубила общи комуникативни канали, споделени очевидности, ценности и критерии, както и навици на четене извън своята си литературна махала. Случва се и на т.нар. българско литературно наследство, класиката.

Съдбата на канона

Една национална литература не е само литературна съвременност, тя е и животът на канона в тази съвременност, начинът, по който се употребява (или злоупотребява) литературното наследство. Днес българската класика, също както и съвременната литературна продукция, е загубила своята “спонтанна” публика. Рядко след работа някой чете Вазов, Йовков или Далчев (да не говорим за Светослав Минков, Разцветников или Димо Кьорчев) просто за удоволствие. Големите български литературни текстове наистина са станали паметник - но мъртъв паметник на самите себе си. Тъкмо за това, както стана дума, те са удобни на медиите, които ги използват като емблеми, не като текстове.

Ако в тях все още има нещо живо, то е само доколкото все още ги поддържат две мощни институции - изпитът за “елитни” гимназии след седми клас и кандидатстудентският изпит. Първият поддържа между 7 и 8 литературни произведения с цената на много пари, частни учители, усилия, насилия и родителска истерия. Изпитът за университета прави същото, само дето вложените пари и истерии са повече, а произведенията са към 30-40. Своят блед принос има и българското училище, в чийто стагнирани учебни планове, малко нещо се е променило: баба Илийца още вади кола, Вапцаров още разбива с главата си ледовете... Никой не желае да си даде сметка, че при промяна на цялостната житейска, пазарна, медийна и идейна рамка на едно общество, неговите “вечни” духовни ценности, подлежат поне на нов прочит, ако не на радикално преосмисляне. Казвам това, въпреки непрекъснато появяващите се помагала, пропагандиращи “нови прочити”. В тях няма нищо ново освен квази-литературоведския жаргон (а и той не е нов, ами от 70-те години).

Поради разпадането на реалната литературна и литературно-критическа публичност нямаше кой да отговори на въпроса какво да се прави с литературното наследство на комунизма. Матей Шопкин литературно наследство ли е или е боклук? Може ли боклукът да бъде наследство? Може ли въобще да се справим с “негативното” наследство и какво именно да предприемем по отношение на него? Как да четем идиоти или комунистически функционери? Трябва ли огромните томове на Ст. Ц. Даскалов да бъдат действително забравени? Ако не - как да бъдат четени? Подобни въпроси не само не получиха задоволителен отговор, но и въобще не заинтересуваха българската общественост. А още по-малко заинтересуваха образователните институции, поради което въвеждането на какъвто и да е проблематизиращ дискурс в образованието си остана утопия.

Зад институционалната стагнация на литературната образованост стоят, разбира се, не само мързел и липса на рефлексивна способност, но и сериозни икономически интереси - налицее цяло едно образование в полусянка. Става дума не за спорадични частни уроци, а за истинска индустриална мрежа, изплетена от издателски холдинги и конкуренции, дива борба за учебникарски тиражи и мафии в министерството. (В пресата се появиха сведения, че из това паралелно образование се въртят около 300 милиона лева - процентът на литературното сигурно е добър). Като прибавим и културната консервативност на родителската маса, която нито чете българска литература, нито пък иска собственият й ученически спомен за същата да се променя, резултатът е смайващ: едновременно беден и налудничав. От българската литература са оцелели такива “методически единици” като “Маминото детенце” и “Под игото”; да се притурят и някакви нови автори (на всичкото отгоре странни, “лоши”, “неустановени” или “бивши”) вече е съвсем икономически нерентабилно, както за българския частен учител, така и за ученика и родителя... Всички знаят, че дори “Нощ” на Яворов или “Спи езерото” на Славейков вече идват нанагорно⁵. От своя страна, професионални литературни историци, притиснати от мизерията и обладани от маркетингов патос, послушно издават книжки със заглавия “Нови прочити”, “Анализационни наблюдения”, “Българската класика”, “Места от конспекта” и пр.

Така че “канонът” си остана едновременно полумъртъв и нереформиран. Живото в него се състои в целодневното и целонощно четене и страдания от страна на седмокласници и кандидат-студенти в рамките на 15-20 дни през юни и юли. Но това не е пламенното, предано четене, за което говори Борхес и предпоставящо произведение, “дълбоко като космос”⁶. Тоест, то пак е пламенно, само че в обратната посока - седмокласници и кандидат-студенти горещо мразят това, което се налага да четат, за да “влязат”. Те мразят и интерпретативния жаргон, на който ги обучават по отношение на ненавистните “детенца” и “стари българи” и който също им изглежда ненужен, чудовищно надут и неразбираем. Един осмокласник, вече щастливо “влязъл”, си позволи да сподели с мене откровено: “Просто се учудвам, колко е различно това, което мисля за произведението и което пиша за него...” На тези деца, единствени читатели на българска литература, текстът им изглежда дълбок - но не като космос, а като абсурден лабиринт, в който са били натикани насила. И за да излязат от него, те са били принудени да мислят и пишат с литературоведско-египетски апарат - колко велик е лабиринтът...

Критическата маса

Нека да обобщя. За да възникне литературата не като томове, наредени в библиотека, а като общуване, живот, обръщение, признание, “предано четене” и пр., трябва да има критическа маса от хора, които се интересуват от нея. А около тях широки кръгове на обществото да уважават тази група, да я смятат за важен фрагмент от обществената машина.

Каква е тази критическа маса? Дали са 2000, 3000 или 5000? Не съм в състояние да кажа. А и едва ли някой може да направи това, дори е смешно да се правят подобни изчисления. Но когато публиката падне под критичната граница, когато отсъствието на литературни авторитети и форуми достигне някакъв праг, а литературната публичност стане проблематична, когато към това се прибавят неблагоприятни пазарни и медийни обстоятелства, тогава с литературата почват да стават неприятни работи. Накратко, стигаме до хегелианския въпрос за количеството: достатъчното количество, критичната маса, правят качество⁷. И съответно отсъствието на едното е отсъствие и на другото.

* * *

Културата на печатната книга бавно, но невъзвратимо заема второ място в света. В това няма нищо драматично. Така е било и преди 500 години, когато се е появила печатната книга; така е било и преди 2500, когато писменото слово измества устната комуникация. Не че хората са престанали да си говорят или да пишат ръкописно след това, но устното слово, ръкописната книга, калиграфските школи, културата на преписването, уникалността на ценните, украсени и скъпи преписи бавно са губели своята първостепенна важност.

Добра или лоша, компютризацията на света е неизбежна част от глобализацията - т.е. това е един съвсем нормален процес, в който все повече хора пишат и четат, но те сякаш четат повече no e-mail-a, по уебстраниците и по чатовете, отколкото по библиотеките. Това е друго четене, с друга феноменология и други социални последици. Какви са тези последици, комбинирани с бавните или бързи процеси на глобализация на българското общество?

Както споменах, реалната читателска публика на художествена литература, и особено на българска литература, рязко се свива и парцелира. За по-големи (количествено по-големи) публики това не би било чак такава беда. Процесите, които текат в България, се случват в култури като немската, американската, френската, японската - съобразно с друга контекстуална специфика, разбира се, но все пак се случват. И там относителният брой на класическите читатели намалява, и там книжните пазари са в криза, и там нямат време за четене. Навсякъде по света литературата е в процес на маргинализация, само че, когато човек посещава Ню Йорк или Париж, вижда гигантски книжарници, невероятни библиотеки, в които много хора отиват, четат и се интересуват. Статистически погледнато, те може и да са малък процент, но сами по себе си, в абсолютни числа, са много, една значителна маса. Тоест, те са потенциална комуникативна мрежа, среда, която сама на себе си създава усещане за смисленост. При тях читателската маса остава над някакъв достатъчен, трудно изчислим критичен праг.

Когато една публика е по-малобройна от този праг обаче, тогава настъпват безвъзвратни промени. Не само това, че като книжен пазар тя е просто на границата на оцеляването. По-важното е, че едва оцелява и възможността й да произвежда публичен, споделен литературен смисъл със социална функция. Литературният семиозис, смислопораждащата способност на литературата, е функция от въпросната критична маса.

Доверие и публика

Това се нуждае от малко по-подробни обяснения. За да съществува, литературното произведение изгражда в себе си инстанцията, наречена имплицитен читател, имплицитна публика. Както показва Волфганг Изер, това е програма, сложно контролираща процеса на четене.

Тук обаче онова, което ни интересува, е не финият контрол на текста върху читателя, а неговата нормативна структура. Имплицитният читател винаги се структурира чрез скрито доверие, което му придава множествено число - произведението се строи така, сякаш “се доверява”, “очаква”, че ще бъде прочетено от множество читатели. Колко много? Неясно колко, но структурата на текста, с една идеализираща екстраполация, която Алфред Шютц нарича “и тъй нататък...” допуска, че след емпиричните бройки от читателското множество A, B, C следва n, а след n и n+1. Тоест, самата структура на текста очаква-изисква, че е възможно масата на читателите принципно да се множи до безкрайност. Тя се пише и строи като “отворена” към неограничено множество от внимателни читатели и техните безбройни прочити⁸. Това просто е другата страна на прочутата “множественост на значенията” на литературния текст. Става дума за базова аналогия - за да си осигури сам достатъчно неопределеност и неограничена семантична множественост, текстът трябва да допусне безброй възможни прочити, а те от своя страна - безбройна публика. Контролиращата програма “имплицитен читател” е предварително приела в себе си тази безкрайна, вариативна множественост като норма: тя я е превърнала в изискване към конкретния читател. Предполага се, че той е толкова по-добър, колкото повече “възможни прочити” интегрира в своя прочит. Пределът му е “безкрайно дълбокият” идеален читател, способен да синтезира множествености, неопределености, амбивалентности и противоречия.

Представени по този начин, изглежда сякаш че безкрайностите взаимно се гарантират. Само потенциално безбройна и свръхвнимателна публика може да съответства на произведение, дълбоко като космос, творба - безбрежна вселена от значения - само такова произведение заслужава подобна публика. Потенциалността от преследващи се безкрайности гарантира, че всеки ограничен прочит ще бъде надмогнат от нов, че винаги ще има n+1 четения.

Накратко: за една “нормална” и класическа литературна ситуация задължителният идеален безкраен хоризонт изглежда винаги осигурен на пишещия. Литературата през епохата на формирането на нациите например е била адресирана към специфичен вариант на тази безкрайна публика - тя била предназначена за идеалния, анонимен сънародник, едновременно универсално човешко същество и национален брат/сестра. Тя се е създавала, предполагайки осигуреността на невидима публика с размерите на нацията, на народ, който “все ще чете” определени песни.

В общество без критична маса читатели обаче всички, включително авторите и самите писатели, виждат, че веригата A, B, C... не се екстраполира в безкрайност. Конкретните литератори от конкретните литературни кръгове почти се познават по име, което е все едно да се каже - познават своята крайност: освен това знаят, че друг, извън техния кръг, едва ли ще ги прочете. Подобна ситуация подрива доверието, че потенциалното умножаване на смисъла е осигурено - т.е. тя подрива условието за възможност за безкраен литературен семиозис. Читателското множество може да “свърши” - прочели са ме пет, десет, двайсет, сто души и, колкото разбрали - толкова, всичко свършва и това очертава и затваря бедния, краен кръг от значения на текста, води до демотивация и небрежност на авторите: ако е така, защо да се насилвам и да влагам в текста повече, от това, което е способна да прочете крайната публика от познати?

Може да се възрази, че пред тези разколебани автори все пак остава възможността за “идеалния” читател, един мислим предел, който със самия факт, че е мислим, вече осигурява семиозиса. Не е необходимо да има безкрайна или ужасно голяма конкретна и емпирична публика, достатъчна е тази идеална граница, тя ще осигурява принципната възможност за множенето на значенията, пиши за него! Нима в математиката е необходимо да има реален броител, който да преброи до “безкрайност + едно”, за да можем да положим математическото съществуване на безкрайността?

Точно тук е разликата между броенето и четенето. Читателят никога не може да бъде такава идеална абстрактна конструкция както идеалният броител. Въображението може да умножава числото му до n+1, но дори и то не може да го превърне в чисто абстрактна инстанция⁹, подобна на математическата. Той е исторически и социологически конкретен. Винаги остава вписан в конкретен език с неговата историческа интертекстуална памет, в конкретна литературна традиция, в социални проблеми и сюжети, никога не може да надскочи определена локална, стилова и жанрова компетентност. Тоест, той не може да бъде мислен като идеален предел¹⁰, защото по необходимост не е идеален - колкото и да е класически, извънвременно образован, той все пак е вписан в конкретно-историческия хоризонт на вкуса, чийто образци и норми, цитати, алюзии, пародии и мистификации, са винаги преплетени с емпиричности и обстоятелства. Така че конструкцията “идеален читател” е вътрешно противоречива и в този смисъл невъзможна по принцип. Между емпиричните дадености на реалния читател и идеалните характеристики на “имплицитния” има парадоксални преливания и връзки.

“Бързото” четене

Литературните произведения, които се пишат в България през последните десетилетия, вече се движат и четат в микропространства от конкретни хора. Четат се бързо и небрежно, а модата им трае кратко време, няколко години, дори месеци. После никой не ги помни, никой не си ги препрочита, никой не ги учи в училище, няма инстанции, които ще ги превръщат в “класическо наследство”, в песни за вечно четене. (От друга страна, представяте ли си някой да задължи българските учители и ученици да се четат по задължение и учебен план съвременни автори например, какъв ужас!). В интернет тълпите от стихотворения и разкази могат да изчезнат от сайтовете най-внезапно и съвсем безследно - когато на самите сайтове им хрумне друго или бъдат закрити поради финансови причини. Изчезването им може да се случи и по-друг начин - дори когато са запазени на СD, те могат да се загубят сред експоненциално растящото количество информация. Подчертавам - информация, не знания, не “наследство”, нито “литература”. Информацията е онова, което е на разположение, до което имаш достъп, когато ти е нужно - то не те задължава с нищо, не създава образованост, не те променя или “възвисява”, не създава “дълг към предците”, нито преданост на поколенията.

В подобна ситуация е напълно мислимо литературата да се удвои от устната комуникация - вместо да пишат стихотворения, тези хора могат просто да си ги декламират един на друг. Професионалистите в една подобна среда са престанали да правят и това (“Какво ще го чета, какво ще го слушам, не му ли знам и кътните зъби, на кого ще продава той литературни краставици?”). А книгите, от своя страна, ще бъдат “ползвани”, не четени - по определен повод и с определена практическа цел, за бърза справка или диагонален преглед.

Трябва да се осъзнае що за сериозна промяна е това. През последните години, функционирайки само в топлата гилдийна среда, за която стана дума, малка литература, подобна на българската, престава да бъде онази сфера от секуларизираната действителност, която според традициите на модерността е призвана да поеме функции от оттеглящата се в приватното религиозна вяра и да се превърне в “светска религия”. Тя е прекратила най-важните си функции: престанала е да произвежда идеална (фантазмена) среда за идентификации, да сблъсква човека с неговата крайност и граничност, да му създава алтернативни светове и да подлага на изпитание езика и другите символни системи и пр. Поради гореописаните обстоятелства се е превърнала в куриоз, в ефект на своята малкост, което се отразява на най-важното в нея - литературния семиозис.

Подчертавам - не говоря за това с носталгия по някакви златни литературни времена, - само искам да се разбере, че това е ново комуникативно и социално условие, в което съществува литературата. Всъщност не “литературата”, а онова, което е наследило нейното място. Няма нищо смайващо, обстоятелствата са условия, някои от тях са условия за възможност, други - за невъзможност. Според мен в случая става дума за второто. Което, нека повторя, е съвсем независимо от качеството на писаните текстове и от таланта на писателите. Те може дори да са отлични. (Макар че в подобна ситуация рядко са отлични - когато една обществена сфера е маргинализирана, тогава обществото като цяло и отделните хора влагат малко духовни инвестиции в нея, малко амбиции, малко усилия. Ако ще ме четат сто души и толкова (а може би няма и толкова), какво да влагам “хиляда значения” в своя текст?)

Сбогуване с “времето, което отсява”

Зная още едно възможно възражение. Че литературата, истинската голяма възвишена литература, не се пише за момента, нито за малката настояща, може би дори просташка публика. Тя се пише sub specie aeternitatis, от гледна точка на вечността, адресира бъдещите поколения. Медийното и виртуално опростачване е временно, онова, което се пише сега, ще даде на бъдещите хора тяхната класика и техните шедьоври. Нима не още по финикийско време разни черногледци не се оплакват “Какво време настана, всеки пише, никой не чете!” И днес е същото, не се притеснявайте, бъдещето е ваше.

Хората, които биха казали това, разбира се, ще забравят, че самата финикийска литература (включително глинените плочки, писмеността, разните финикийски вълнения) са изчезнали. И че после някой се е ровил из пясъците на Ниневия, за да ги изрови оттам, други пък са ги разчитали и публикували, трети пък отново са престанали да ги четат и пр. Но не този лесен аргумент ме вълнува тук.

Горното възражение променя координатите на екстраполацията “n+1”. То твърди, че тя не се осъществява синхронно-социологически - в рамките на колектив от съвременници. Не е необходимо да се полага абстракцията “идеален читател”. Защото въпросната безкрайност се реализира от безкрая на поколенческите вериги в една историчност, която преодолява себе си, за да се превърне във вечност. В традиционния писателски жаргон за това даже си има израз - “ако не ме четат тия, ще ме четат бъдещите поколения”.

Това е традиционно, вековно клише. За голяма литература винаги се е смятало прицеленото не в настоящето, а в потомството. Неговата идеализация невидимо допуска, че въпросните потомци винаги и по-необходимост са по-умни, по-чувствителни, по-внимателни. Още Овидий е казал:

а Хораций го е заявил по още по-христоматиен начин:

Кой ли не е повтарял тази мисъл - Ронсар е убеден, че“няма да отмине напълно в гробния мрак, по-добрата част от него ще се съхрани за Живот”, по античен образец и Пушкин строи своя “памятник нерукотворный”. А и Вазов е абсолютно сигурен, че неговите песни “все ще се четат”.

Това ласкаещо литератора убеждение има и своите идеолози и философи. Класиката, казва Сент Бьов, е “съвременник на всички епохи”, а Ханс-Георг Гадамер (1994) добавя, че тя е онова, което “надскача” времето, обстоятелствата и устоява на актуалната критика. Инвариантът е - голямата литература има друго, дълго траене, тя живее в особено измерение на времето. И това, че тя сега е маргинализирана, не значи нищо. Безкрайността на нейната публика и значения е осигурена от мислените като вечност бъдещи поколения: чрез тях тя устоява на мизерната “врява на настоящия ден”. В този смисъл ще устои и на интернет врявата.

Днес новата ситуация ни принуждава да осъзнаем, че тази идея (накратко формулирана от Пенчо Славейков, като “живот в смъртта”) е била винаги автоидеология на самата литература. Тя би могла да се опише исторически и културологически във всички свои извивки - как и защо възниква, и какво - подобно на всяка идеология - не иска да види, крие и подценява.

Тук извивките не могат да бъдат описани в културно-исторически детайли (макар че е доста изкусително да се види именно историчността и променливостта на тази идеология на вечното и траещото). Все пак заслужава си да се каже какво именно тя крие и подценява. То е концентрирано в (зад) твърдението, че “времето отсява” “великото, доброто и красивото”. “Времето” в някакъв смисъл наистина прави това - но не го прави само, няма нужда да го фетишизираме и да го превръщаме в митически деятел. Механизмът за селекция и поддържане на класическото всъщност е устроен по-прозаично: “отсяването” се извършва от съвсем конкретни исторически хора и институции, в него винаги има момент на случайност и неуниверсален вкус и интерес. “Нетленността” на гения и шедьовъра всъщност винаги се произвеждат и поддържат от конкретно-исторически културни, социални и финансови механизми: били те антични олимпиади или меценати, императорски и кралски дворове или калиграфски школи за преписвачи; малки предкапиталистически “пазари” на ръкописи или гигантски пазари на печатни книги; библиотеки, модерни училища и университети (заедно с техните учебни планове и учебници по история на литературата) или актуална критика, списания и книжовен живот и пр. Тоест, онова, което като скрит скелет поддържа класическата идеология, е определена културно-институционална инфраструктура, винаги свързана с конкретно историческо общество, с конкретна форма на социална власт и културен авторитет.

В началото на XXI век трудно можем да вярваме в старата художествена религия - че поради самото си мистично “неръкотворно” качество “литературни паметници” имат “немръкнеща” слава, че чрез тях, както казва Хайдегер, “се открива битието”. Един нов, детайлен и скептичен историзъм ни научи да се съмняваме, че съществува мистичен автопоезис, отвъдобстоятелствено скачане от век на век, че класиката живее само доколкото и докогато реални хора реално я четат-пазят-почитат-интерпретират. А те я четат, нека да повторя, не във “вечността”, а винаги в специфични обстоятелства и контексти. Четат я например, защото векове наред (но не завинаги) читателската роля е престижна¹² (но е престижна по различни исторически начини), защото конкретната среда им е създавала читателски навици и потребности, литературни вълнения и удоволствия, възможни само в рамките на определена евроцентрична литературна и социална култура, поддържана и възпроизвеждана от конкретни институции. Те са се опитали да възпитат в тези вкусове и удоволствия своите деца - но са успявали само донякъде. “Траещото” винаги е било преобразувано, безсмъртното от време на време е умирало, губело се е, забравяло се е. Накратко - “надконтекстуалната” класическа идея има зад себе си винаги конкретно-обстоятелствени институционални основи, които я поддържат и които самата тя предпочита да не прави видими.

Теза на настоящото съчинение е, че тези поддържащи институции - училищното образование по литература, университетът, филологическите факултети, живият литературен публичен живот (у нас през Възраждането също и читалищата) - в съвременна България са достигнали до фаза, в която функциите им са сериозно нарушени, а масата от хора, които ги поддържа, са под един невидим критически праг. Общественият им престиж е катастрофално спаднал, а социалната им роля на формиращи колективното въображение е в долна мъртва точка. Това може да се види от кризата на хуманитарните специалности, които не са примамливи за кандидат-студентите и съответно не привличат качествени студенти; губят спонсори и финансова привлекателност, не предизвикват медийно внимание и публичен шум, губят и значително число от преподаватели, литератори и критици, предишни адепти на художествената религия, напуснали професионалното поле и отишли да си търсят хляба другаде. Като цяло може да се каже, че обществената инвестиция на символичен капитал в тях се оттича.

Тъкмо в този смисъл днес в България става вече трудно да се каже аз пиша за бъдещите поколения, аз пиша за вечността. Защото онова, което трябва да служи за медиатор на “неръкотворните паметници” през Времето - премълчаваната машинария на културните институции - не функционира както преди, не осигурява достатъчно вечност.

Това води до огромни промени в нагласите. Съвсем наскоро загледах телевизионно предаване, в което младежи от “интерактивното” поколение бяха запитани дали четат, има ли смисъл да се чете днес и пр. Чуха се различни мнения, но мен ме порази нещо, което каза една девойка - че тя не обича да чете, защото това дава възможност на автора да я манипулира (подразбираше се, че тя е в чисто пасивна, съзерцателна позиция, а авторът е активен, монологичен, внушава й някакви доста завършени мисли и чувства, а тя малко може да се намеси и да каже своето мнение по въпроса). Тя предпочитала компютъра и виртуалната комуникация, защото там и тя самата била активна и можела да се противопостави, ако някой я манипулира.

Че е смешно, смешно е - но забелязвате ли смяната на акцентите? Авторитетът на автора (на гения, класика, таланта, националния писател, шедьовъра и пр.) вече изглежда не като нещо подразбиращо-се-възвишено, което - спомняте си, нали - предано трябва да се постига, сякаш е дълбоко като космос. В днешната радикално-егалитарна епоха авторът-гений изглежда на интернет поколенията като назидателен дядка, който иска недемократично да наложи своето мнение и не им дава глас. Те съвсем нямат намерение да го четат “вечно”, с пламенност на верни редици от поколения, имат намерения да изказват мнения (как ли са си ги формирали?). На какво ли ще научат своите деца, можем само да се досещаме - във всеки случай едва ли на преданост към класиката, която не са чели.

Ако и това не е радикална културно-историческа промяна, аз не знам какво тогава е. Тя е глобална, но в България, благодарение на малкия ресурс на човешки, символен и финансов капитал, тя е свръхвидима. Подсилена и от кризата на всички възможни авторитети, от разпада на културните институции, от които се е изтеглила политическата и финансова инвестиция на държавата, от радикалното нежелание на младото поколение да приеме света на своите родители с всички тоталитарни реликти в него, от разрива между българското училище и младежката популярна култура и пр. Тоест, случаят с българската литература може да се разглежда като лабораторен.

Невидимостта на свръхвидимото

Докато пишех настоящата равносметка, естествено се поинтересувах какво казват по тези въпроси моите колеги - нито преди, нито сега съм се смятал за единствения, способен да забележи процесите, описани по-горе. Пък е добре да се знаят и различни, включително обратни, мнения. Такива мнения списание “Език и литература” беше събрало през 2001 година в специален брой, озаглавен “Най-новата българска литература”, който правеше преглед на най-новата българска литература (издаден с четири години симптоматично закъснение).

Прегледите на “литературата на 90-те” оставиха у мен двойнствено впечатление. Имах чувството, че като колективен субект разнородната група от литературни критици, писали по въпроса, забелязва почти същото, което и аз, дори го описва със сходни думи. Но някак в последния момент отделните автори по разни съображения се отказват да признаят, че са го видели. И бягат от самоналагащия се извод - по причини, които не разбрах веднага.

Затова си поиграх да подредя от цитати нещо като над-индивидуални рубрики. Това са повтарящи се констатации, направени от съвсем различно мислещи хора (те мислят различно от мен, мислят различно и помежду си). Въпросните рубрики обединяват мнения, аналози на въпросите, които се опитах да засегна и аз.

Ето ги:

• Загубата на аура и социална значимост на писателското занимание, оттеглянето на бивши литератори от литературата

• Край на функцията на литературата като важен социален код, изместване от медиите

• Изчезването на критиката:

• Парцелирането

• Криза на литературната публичност, отсъствие на дебат с общ хоризонт

• Намаляване на читателската маса като криза на смислообразуването

• Цялостната криза на литературната институция

Всъщност дори моят генерален извод, че не съществува съвременна българска литература не се оказа оригинален, съпоставен с разни спорадични или по-системни мнения:

Горните цитати са съзнателно извадени от контекста си; въпросните рубрики са конструирани от мен, а не от авторите, които обикновено искат всъщност да кажат съвсем други неща. Всеки от тях (с изключение на Бойко Пенчев¹³) по един или друг начин защитава тезата, че българска литература на 90-те години не само има, но дори, както най-ясно го казва Амелия Личева, за нея изминалият период е далеч по-добър от останалите (загуба на провинциализъм, европейски хоризонт и пр.). Други твърдят, че тя има “европейски контекст и разчитаемост” (Ефтимов 2004: 82),че съдържа “неоспорими феномени”като постмодернизмът (Дойнов 2004: 45).

Въпросът е, че независимо от онова, което текстовете на отделните критици и литературни историци твърдят, подсъзнателното на гилдията твърди обратното. Тук “подсъзнателно” е метафора, не става дума за никакви психонанализи. “Гилдийно подсъзнателно” наричам базовото споделено усещане, че работата е лоша, и то очевидно лоша: и че елементите на кризата са видими за всеки - кризата на читателите, на критиката, институциите, публичността, пазара, разпространението, социалния престиж, типа смислообразуване... Усещането за това се появява отново и отново, въпреки че авторите обикновено правят всичко възможно да го отрекат, влачат от девет дерета “позитивни” аргументи, които трябва да го надмогнат. Забавното обаче е, че констатациите са относително едни и същи - а изнамерените аргументи във всеки конкретен случай са различни, разпръснати - има постмодерни, има и постсоциалистически, има самовиктимизиращи се, има и героични или истерични. Впечатляващо различни са и списъците с автори, които един или друг критик посочва като “литература на 90-те”: те по-скоро доказват, че съществуват няколко литератури, които имат твърде малко общо една с друга.

Всичко това говори, че гилдията усеща очевидната опасност да изчезне клона, на който седи, но веднага след това започва да си самовнушава, че нищо му няма - клон като клон, опасност няма.

От тази самозащитна перспектива социалната разпадност на литературата като комуникация, престиж и институция (проблем на нейната социалната онтология) се привижда във успокоителната форма “лоша обозримост” (т.е. се премества в областта на литературно-критическата епистемология). Излиза, че не самата литература е объркана и разпадаща се - просто ние, критиците и историците, не можем още да я обозрем (допълнително успокояващо внушение - с времето ще се научим).

От време на време се говори за криза на институцията “литература”, но няма ясно съзнание какво представлява тази институция и скрито се смята, че тя е нещо “външно”, социологическо - всъщност истинската, добрата литература си съществува и без нея. Макар отделните елементи на кризата просто да са очевадни и да стърчатв разказите и впечатленията на всеки от авторите, никой не иска да ги види в тяхната системност, а още по-малко да се замисли върху сериозните им следствия. Те са обявени за частични литературни беди, настъпили в резултат на прехода - нещата ще се оправят и постмодернизъм ще има. Най-характерното за прегледите е, че въпреки всички епизодични социални и институционални констатации, критиците от “Език и литература” предпочитат да говорят в “чисто литературни”, “чисто дискурсивни” категории. Това е нормалният професионален жаргон (в смисъла на Куновата “нормална наука”) - за жанрове, стилове, метастилове, дискурсивни ситуации, литературен процес, “изпреварващи развития”; към които се прибавят и обичайните критически изцепки за “големи постижения”, изреждания на това кой какво “забелязал”, “харесал”, кой какво “облажава” и пр.

Тоест, кризата на литературната институция не води до никакво преосмисляне на езика и категориалността на критическото мислене. Всички си говорят на стария език, който възпроизвежда старите им вери и старата им професионална сигурност - и най-старите, и най-младите¹⁴. Това пък говори само за сериозността на кризата - литературно-критическата гилдия не само не може да се справи с нея, но и не е в състояние и да я види.

Убеждението, че каквото и да става, българска литература е имало, има и ще има, е непоклатимо. То и няма как да бъде поклатено, именно защото то е институцията - то предпоставя стабилността и идентичността на полето от явления, с които се занимава гилдията. А тя не иска се усъмни в него, защото това значи да се усъмни в себе си. Гилдията не желае да види и не е в състояние да види какво се случва със литературното поле, защото се интересува единствено какво се случва на това поле. Ето няколко характерни начални изречения от прегледите “Един от неоспоримите феномени на българската литература след 1989 г. е ... постмодернизмът” (Дойнов 2004: 44)или “В това че българската литература на 90-те г. се отличава с дълбока нестройност ... няма нищо осъдително” (Минков 2004: 93), “Съществуват различни начини да изразиш мнението си за процесите, течащи в българската литература” (Еленкова 2004: 63). Както се вижда, “българската литература на 90-те” е пред скоби. Съществуването й е фоново убеждение, подкрепено от най-важния “идол на площада” - самия израз, езиковото клише, което я обозначава. Щом можем да започнем с този израз (българската литература на 90-те), значи той разполага с референт, значи непременно има нещо, което е българска литература.

Което значи: рамковото гилдийно клише не може да бъде изоставено, защото тъкмо то гарантира, че има заради какво да съществува и самата гилдия. Казано иначе, то има легитимационни, а не аналитични задачи. Затова в стила на статиите изразът без гарантиран референт се появява отново и отново като синтактичен подлог на изреченията: той е само началото на един самовъзпроизвеждащ се, убеден в непоклатимата си реалност литературно-исторически разказ.

Убеждението на литераторите има и чисто техническа страна: можем да си вършим работата, само ако предпоставим литературния референт и прилежащия му разказ; само тогава можем да поставим “смислени” под-проблеми - за постижения, стилови направления, поколения, борби между млади и стари и пр., за това има ли или не постмодернизъм в българската литература например, или пък за “загубените ценностни критерии”. Иначе професионалистите не биха могли да си практикуват професията, което те, разбира се, не могат да си позволят.

А след като по презумпция “имаме” българска литература (референт, вписан в потенциален разказ), на каквито и постмодернисти да се правим, започваме да се оглеждаме и за литературно-исторически разказ, и ако няма такъв, се заемаме да го реставрираме (“да стъкмяваме”, както казва Пламен Антов). Което значи, че започваме да извършваме традиционните професионални операции, единствените, които знаем - да “историзираме”, да периодизираме, да възстановяваме и установяваме развойни линии, да очертаваме стилови формации, да различаваме почерци, явления, даже за “релеф” на българската литература говорим. В такива случаи дори интелигентни хора като Пламен Антов по неизбежност започват да говорят като вентрилоквисти, есенциализирайки българската литература и неизбежната й история: в гласа им отново прозвучават познатите тончожечевски интонации, работещи с “организми”, “филогенези”, “биогенези”, “същности”, “утроби”, “палингенетични рефлекси” и пр. Този “утробен” арсенал трябва да обясни как българската литература се новоражда след случилата й се смърт, като гарнира тази хипотеза с убеждението, че поезията изразявала дълбокото, общностното, митичното, колективното несъзнавано (а то не мре...).

Ще кажа очевидното: това не са нищо повече от митологии на литератора. А митологията (учи Ернст Касирер) е отговор на отчаянието на колектива (в случая микроколектив), неспособен да се справи с надвисналия проблем. Затова той полага неунищожима устойчивост и континюитет на своите занимания, предмети и институции. В нашия случай - полага устойчивост на литературата, на собствената си професионална среда, заради нейния мечтан социален престиж и идентичност.

Разбира се, хората са интелигентни и митологиите им си имат и хитри защити. Ето две от тях. Според родните литератори, ако някой си позволи да се занимава със социалните и културни условия за възможност на литературата, той “социологизира”. Което никак не е шик в средите на литераторите. Ако пък стигне дотам да твърди, че няма такива условия, той е радикално-модернистки разрушител, отдал се е на “отрицания” (а сега сме пост-модернизъм, следователно на въпросния му е минало времето и модата, няма какво да му обръщаме внимание).

Това е гилдиен манталитет с гилдиен жаргон и хоризонт. Забележително е, че той успява така да филтрира проблемите, че съумява почти да не спомене външни на “литературата” процеси. Съвсем малко се интересува какво се случва в епохата на интернет, кой чете и кой не, какво се променя тогава, когато светът е престанал да бъде универсален и е станал глобален, каква е ролята на новите информационни канали, на пазара и консуматорството, не пита за изместването на фокусите на социалното въображение, нито за това кой именно, как и защо създава днес важните социални кодове, как се отнасят днес духовни продукти и пазар, какво значение има новата мобилност и виртуалните мрежи. Единствено печатните медии биват споменати, рядко и накратко, като за тях по правило се говори с откровено неразбиране и литературна омраза.

Когато чете този професионален, култивиращ слепота жаргон, човек добива усещането, че мачът на литературния стадион отдавна е свършил, но две-три групи мераклии не са забелязали това. Публиката си е отишла, прожекторите са загасени. Няма ни вестници, ни телевизия, ни представители на ФИФА, няма официално класиране. Но групичките са си направили отделни мачлета на малки вратички в различни кюшета на терена и си играят - всяка по свои правила, всяка с омраза към другите и със свои си спомени (е, едните въздишат по Гаринча, другите - по Бекъм и Роналдо). От време на време някой твърди, че голът, който вкарал преди пет минути, щял да се нареди в историята на най-добрите голове. Но няма кой да го чуе, тъй като точно този тип история си е отишла.

Има ли шанс за българската литература?

Теоретиците на кризите работят със сценарии - няколко варианта на детайлизирани прогнози на бъдещето. Без да съм такъв, ще се опитам и аз да предложа няколко варианта.

Първи сценарий

Българската литература продължава да избледнява, от нея се оттича все повече и повече социална енергия, накрая тя окончателно става куриозно занимание на микросреда, подобно на филателията. Топлината в тази микросреда се пази с устно общуване, договорирана слепота, с декламации с конфликти, напомнящи уморени семейни скандали. Но все пак приятно е да си в средата. В http://dir.bg са се запазили например два литературни сайта, бройката на виртуалната графомания се е стабилизирала до 934, програмните администратори окончателно са си повярвали, че са критици и законодатели на вкуса - всичко обаче има ефимерността на чат. Междувременно медийните класици, които са на години, започват да си отиват от този свят. По биологически причини. Други не се появяват, защото за това няма условия. Медиите зарязват този непечеливш сюжет, досещайки се, че “съвременната класика” ни е била дадена на доизживяване и нов щат за нея не се предвижда. От своя страна българското литературно образование още дълго го кара по инерция, додето в Министерството не се появи някой яростен технократ или дете на виртуалната епоха и не проветри радикално учебните планове, така че заедно с последните версии на Windows и Excell в тях останат, да речем, Омир и фентъзи-авторът Робърт Джордън. В разни чужбини се пръкват млади и талантливи автори, пишещи на английски, италиански или португалски, които под формата на пазарно-рекламна екзотика използват факта, че дядо им или чичо им е бил българин. Те експериментират със странни, българоподобни сюжети (в България рядко някой е чувал за тях, защото читателите са намалели още, в университета междувременно е влязло и излязло онова митично поколение, за което казват, че никога преди това не е прочитало книга и съвсем рядко е правело това, докато е било в университета).

Втори сценарий

Значителна маса от български писатели започва да пише така, че текстовете им са добри и преводими¹⁵. Това бавно ги включва в международните мрежи, които все още успяват да демаргинализират литераторите, въпреки натиска на медии и интернет. Те им създават нова виртуална и международна публичност, осигуряват им критическа маса от читатели. Литературата, която пишат, не е съвсем българска и едва ли може да се каже, че продължава линията Ботев - Яворов - Фурнаджиев, или пък тази на Далчев - Валери Петров (още по-малко тези на Смирненски - Вапцаров или на Вазов - Димитър Талев), но това не е чак такава беда. Някои от тях бавно прописват на чужди езици. Останалите подробности остават като в първия сценарий.

Трети сценарий

Внезапно и чудодейно се променят горните мрачноописани условия и обстоятелства: българската литература излиза от кома. Маси от всеотдайни читатели обсаждат новооткритите квартални библиотеки и претъпканите книжарници, смислопораждащата способност на имплицитния читател следва масовизацията на експлицитния. Еврокомисари прочитат “Под игото” и “По жицата”, развълнувани са. Автори се вдъхновяват, пишат. Много кандидат-студенти пропадат, защото са се увлекли по четене на български автори извън конспекта и са забравили деня и часа на изпита. В университета българската филология става най-престижната специалност, а Мартин Карбовски се помирява с патриарсите Недялко Йорданов и Стефан Цанев, поради което и той бива приет в златния медийно-фондационен фонд на литературата. Предаването за литературна критика и история “Дядовата Славчова унука”, ръководено от Михаил Неделчев, заменя “Всяка неделя”, а talkshow-то “Кочаловската крамола”, с водещ Владимир Трендафилов - “Шоуто на Слави”. “Литературен вестник” започва бясно да се купува от българската диаспора в Лондон, Париж, Кьолн и Ванкувър. Ихаб Хасан официално признава Пламен Дойнов и данчо ефтимоф за постмодернисти. Всичко, което се чатва в литературния интернет, немедлено се увековечава в дебели томове: от своя страна, при случайна самостоятелна поява на дебели томове, същите незабавно се качват на големия правителствен home page с адрес: http://government.literature.bg, докато посивелият Милен Велчев отделя пет процента от националния брутен продукт за подкрепа на млади поетически таланти.

Авторът на настоящия текст си посипва главата с пепел и отива в литературен манастир. Там са му наложени епитимии: под надзора на строги художествени игумени, той е принуден да чете (с необяснима преданост!) единствено съвременни български автори.

БЕЛЕЖКИ:

1. В своята книга “Метафора власти” руският изследовател Евгений Добренко (1993) разглежда съветската литература като създаваща символния ресурс на комунистическата власт, изработвайки нейните най-съществени семиотични модели за репрезентация и емоционални модели на идентификация - фигурите на Вожда, народа, Партията, Врага, прогреса, историята и пр. [обратно]

2. Съвсем наскоро срещнах едно лице, обещаващо допреди 3-4 години да стане белетрист. Почти с гордост той ми заяви, че бил зарязал “литературните идеализми” и вече “стъпвал по земята”, пишел репортажи на парче за разни вестници. Не ми е бил никога симпатичен, но все пак беше по-търпим, когато правеше спънати опити да “стъпва по небето”. [обратно]

3. Имам тъжната заслуга, че предрекох този фалит - вж. Кьосев (1990). [обратно]

4. Изказване на Георги Чобанов, поддържащ LiterNet (цитат по Димитрова 2004). [обратно]

5. Не случайно един кандидат-студент не е запомнил стихотворението “Спи езерото” и в неговата версия то е останало само “Спи...” ...Очевидно дотук са му стигнали вложените пари... [обратно]

6. Тук пак ще цитирам една мисъл на Борхес (1989: 318): “Преди трийсет години... предполагах, че красотата е привилегия на малко автори: сега знам, че тя е широко разпространена и ни причаква на случайните страници на посредствен автор или в разговор на улицата. Аз съм съвършено незапознат с малайската или унгарската литература, но съм уверен, че ако времето ми беше дало случай да ги изуча, бих намерил в тях всички хранителни вещества, необходими на духа...

Славата на поета в последна сметка зависи от пламенността или апатичността на поколения безименни хора, които я подхвърлят на изпитание в тишината на библиотеките...

Класическа е онази книга, която някой народ или група народи в един дълъг период от време решават да четат така, като че ли на нейните страници всичко е обмислено, неизбежно, дълбоко като космос и допускащо безчислени тълкувания. Както може да се предположи, такива решения се променят...”. [обратно]

7. Ако само за момент се върнем към “наличното количество” по време на комунизма, ще трябва дълго да се обясняваме и уточняваме горната мисъл. Първите параграфи на тази статия се опитаха да припомнят как “количеството” и престижът могат да бъдат идеологически фантазми, превърнати в институции. [обратно]

8. Преди време в един свой текст Богдан Богданов (1992) описваше четенето като тъкмо такава процедура - символно действие, чрез което се предлага идеална среда и идеална общност (абстрактната публика от равни четящи индивиди, граничеща с човечеството) на един неидентичен и несъвършено интегриран в реалната си среда индивид. Тук става дума именно за “идеалността” на тази среда. В едно нерелигиозно и постплатонистко общество “идеалната общност” няма трансцендентни основания, тя може да се получи само чрез абстрахиране от обстоятелства (универсализиране) и екстраполация - операцията “и тъй нататък”. Когато по определени причини не е възможно нито едно от двете, не е възможно да има и “идеална” среда: четенето не изпълнява нормативно-сублимативните си задачи. [обратно]

9. Класическият френски структурализъм се опита да направи това (според Барт за разлика от критиката литературната наука се занимава с очертаване абстрактните контури на всички възможни четения). И именно в този пункт беше подложен на унищожителна критика от рецептивната естетика. [обратно]

10. Това впрочем беше и една от централните критики, която навремето немската рецептивна естетика отправи към френския структурализъм. [обратно]

11. Превод Георги Батаклиев. [обратно]

12. Тя се поддържа от авторитетни учители, вдъхновява се от приятели и връстници, защото това е било част от добрия тон и представата за “добре образован човек”. [обратно]

13. Между моите изводи и тези на Бойко Пенчев има директни връзки: “Идеята за висока литература в България е окончателно мъртва”, “Колкото по-бързо един обзор върху българската литература през 90-те години признае своята схематичност и пристрастност, толкова по-добре. Тенденции, направления, стилове, жанрове, имена - около тези семантични гнезда може да се заплете мрежа, която претендира за поне минимална обективност в обглеждането на литературния процес. Проблемът е, че самата литература през последното десетилетие загуби обективното си съществуване” (Пенчев 2004: 103). Пенчев говори и за медиализиране на литературата, смърт на текста, за това, че има безброй книги, които никой не чете... някъде към средата на 90-те години се оказа, че може всякак (Пенчев 2004: 104). [обратно]

14. Забележително е, че между отделните позиции на критици като Минко Бенчев и Борис Минков, като Пламен Дойнов и Владимир Янев има такива огромни разлики (политически, поколенчески, естетически и пр.), а литературно-историческият им жаргон е един и същ, солиден като скала. [обратно]

15. Когато говоря за преводимост на българските литературни текстове, нямам предвид само езиковата. Говоря за преводимост в двойния смисъл на думата: от една страна, на чужд език, от друга - за преводимост на културните кодове, на символните техники, с които един писател осмисля света, както и на колективния опит и фантазия, върху които се гради едно литературно поле. Да се направи от екзотиката на една култура универсален, или поне надезотеричен език е страшно трудно и го могат много малко хора. Магическият реализъм, да кажем, успя с някои свои автори. В повечето случаи обаче, за съжаление, става дума за консумация на екзотиката, а не за превод на локалното послание в надлокално. Могат да се дават поучителни балкански примери: например границата между един Милорад Павич (който нехае за екзотиката) и един Кустурица (който доста добре я отглежда и продава) тук е твърде съществена, тя е вододел. Екзотиката е шарената страна на литературата - написана специално за туристи, тя се чете от тях. Истинската литература, може да е написана от ескимос, но четейки я, човек забравя, че действието се развива в иглу, усеща само борбата на студа и кръвта. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Антов 2004: Антов, Пламен. Постмодернизъм и палингенеза. Ситуации на 90-те. // Език и литература, 2004, № 1-2, с. 19-29.

Бенчев 2004: Бенчев, Минко. Литературата в сезона на тиквите. // Език и литература, 2004, № 1-2, с. 30-35.

Богданов 1992: Богданов, Богдан. Литература, художествен текст и произведение. // Общуване с текста. Съст.: А. Ангелов, А. Кьосев. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 1992, с. 7-39.

Бодаков 2004: Бодаков, Марин. Едри бележки към 90-те. // Език и литература, 2004, № 1-2, с. 36-37.

Борхес 1989: Борхес, Хорхе Луис. За класиците. // Борхес, Хорхе Луис. Вавилонската библиотека. Прев. А. Златкова, Р. Хубеш. София: Народна култура, 1989.

Василев 2004: Василев, Сава. Литературата - текст или състояние, без което не можем. // Език и литература, 2004, № 1-2, с. 38-43.

Гадамер 1994: Гадамер, Ханс-Георг. История и херменевтика. Съст.: Христо Тодоров. София: ГАЛ-ИКО, 1994.

Димитрова 2004: Димитрова, Кристин. Интернет възр@ждане. // Труд, № 190, 11.07.2004 (Арт Труд).

Добренко 1993: Добренко, Евгений. Метафора власти: Литература сталинской эпохи о историческом освещении. Munchen: Verlag Otto Sagner, 1993.

Дойнов 2004: Дойнов, Пламен. Скритият дебат за постмодернизма в българската литература. // Език и литература, 2004, № 1-2, с. 44-62.

Еленкова 2004: Еленкова, Цветанка. Литературната матрица на българската поезия. // Език и литература, 2004, № 1-2, с. 63-72.

Ефтимов 2004: Ефтимов, Йордан. Adunata: фигурата на 90-те. // Език и литература, 2004, № 1-2, с. 73-84.

Жилиев 2004: Жилиев, Юлиан. Литературата след 89-та наопаки. // Език и литература, 2004, № 1-2, с. 85-89.

Игов 2004: Игов, Светлозар. Погледи към най-новата българска литература (1989-2001). // Език и литература, 2004, № 1-2, с. 17-18.

Кьосев 1990: Кьосев, Александър. Нежните крилца на българския самиздат. // Култура, № 40, 05.10.1990.

Личева 2004: Личева, Амелия. Бягство от идеологиите. // Език и литература, 2004, № 1-2, с. 90-92.

Минков 2004: Минков, Борис. Нерешителната литература. // Език и литература, 2004, № 1-2, с. 93-102.

Неделчев 1997: Неделчев, Михаил. Поезията ’95-97. Един обективистичен, “колективен” и съвсем непълен обзор. // Литературен форум, № 27, 16.-22.09.1997.

Пенчев 2004: Пенчев, Бойко. Бележки под линия към 90-те. // Език и литература, 2004, № 1-2, с. 103-105.

Стоянов 1978: Стоянов, Цветан. Геният и неговият наставник. София: Издателство на ОФ, 1978.

Танев 2004: Танев, Димитър. Крушения и рождения. // Език и литература, 2004, № 1-2, с. 111-115.

Трендафилов 2004: Трендафилов, Христо. За литературата през 90-те. // Език и литература, 2004, № 1-2, с. 116-120.

Цанков 2004: Цанков, Георги. Българският fin de siècle. // Език и литература, 2004, № 1-2, с. 121-126.

Янев 2004: Янев, Владимир. Литературен живот и литературен процес. // Език и литература, 2004, № 1-2, с. 137-142.

© Александър Кьосев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.11.2004
Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006.