Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРИТЧОВИЯТ МОДЕЛ В РАЗКАЗА "ПО ЖИЦАТА"

Росица Игнатова-Василева

web

Следите на Библията са отчетливи в Йовковото творчество и немалко литературни анализи са фокусирали вниманието си върху тях. Влиянието на свещената книга, разбира се, не е убегнало и при тълкуването на разказа "По жицата". Затова настоящата статия няма за цел да открива художествения потенциал на всички проявления на библейския код в "По жицата", а ще търси само пресечните точки на разказа със стеснения жанров модел на притчата. Такова изследване не е било отправна точка в интерпретациите досега.

Според някои от проникновените читатели на Йовков популярността на разказа "По жицата" се дължи и на притчово му звучене. В едно интервю Деян Енев отбелязва, че "Добрият разказ по дефиниция носи в себе си кода на притчата", и пита реторически: "Какво друго са вече "По жицата" или "Серафим" на Йовков?" (Ефтимов 2005). "По жицата" безспорно препотвърждава най-значимите християнски ценности - състрадание към другия, издигане на любовта като висш стимул за вътрешна трансформация и действие. Доловимите прилики поставят важния във връзка с настоящото изследване въпрос: дали "притчовостта" се отнася само до посланието, или до цялостното конструиране на Йовковия разказ. За да получи отговор това питане, е необходимо по-задълбочено да се вникне в спецификата на притчата и на повествователните принципи, по които се изгражда.

Известно е, че жанровият й модел се оформя още в древността: в Древния Египет и в Близкия Изток1, присъства и в Стария, и в Новия завет. Ново възкръсване на този специфичен текст можем да отбележим през 19. и 20. век, а още по-засилен е интересът към него през последните десетилетия2. Автори като Ерих-Е. Шмит, Д. Енев, П. Куелю активно изграждат послание по разбираем начин чрез лесно запомнящи се истории, близки до притчите3. Но кое е характерното за наратива им като сюжет, герои, структура и стилистика, което ги отличава от другите повествователни текстове?

Самата етимология на думата (от гръцки - притча) насочва към една от важните й характеристики - метафоричност, алегоричност, "казване на нещо по различен начин" (Кирова 2005: 292). Във връзка с тази особеност Н. Фрай сполучливо определя библейските притчи като "басни с качество на загадка" (Фрай 1993). Събитията в тях са енигматични, което провокира слушателите/читателите да се опитват да разгадаят смисъла им по нов начин. Сюжетът е така конструиран, че води в развръзката до обрат в гледната точка спрямо утвърдени и често негативни възгледи. Осъществява се ценностно преобръщане, и то без позоваване на религиозна или друга догма, а чрез житейски случки и ситуации. Всичко това прави тези истории разбираеми, лесно запомнящи се и отворени към всякакви контексти, към широка публика.

От друга страна, според старозаветната представа тези текстове са мъдри наставления, които напътстват хората в техния живот. В комуникативния им модел често може да се открие изявен разказвач-авторитет, който разяснява морална ценност на привърженици или непосветени (Яус 1998), като дава примери от обикновения живот. Тъй като в притчите насоката за действие/мислене/чувстване е еднозначна, има изследвания, които ги причисляват към назидателния наратив (Сюлейман 1982). В някои случаи препоръката е изказана пряко, а в други се разбира в контекста, като и в двата случая е сърцевината на общото послание на сюжета.

И ако "По жицата" е разказ, който следва жанровия модел на притчата, не без значение е как проекцията или липсите на посочените по-горе характеристики допринасят за смисловия обем на текста.

 

Смяната на стилистиката

В евангелския сюжет притчите са въведени най-често на принципа разказ в разказа. Преди да бъдат "вмъкнати" в текста, стилистиката на повествованието рязко се променя, вниманието се изостря чрез повелителни изречения като: "който има уши, да слуша", така че слушателят да очаква нещо интригуващо, значимо, изказано чрез забележителна пестеливост на изказа и кристална яснота на смисъла му.

В "По жицата" също е използван този похват, като той заема почти целия текст - съществува обективен разказвач, после идва разказът на Гунчо, който споделя на Моканина значещата случка - т.е. разказ в разказа. Но от своя страна, Гунчо в кулминационния момент предава събитието не като свидетел, а чрез думите на дъщеря си - така се получава удвояване на принципа - разказ в разказа в разказа.

Присъстват и достатъчно стилистични и смислови маркери, които изискват от читателя по-голямо внимание към акта на споделяне: използват се паузи-замълчавания, експресивна диалектна лексика, жестове като треперене на пръстите, свиване на цигара, неспокойно движение на погледа. Собственият езиков код на Гунчо (както в притчите) недвусмислено насочва, че пре-разказваната от него история има свое значимо послание.

 

Авторитарността

Самият начин, по който е воден разказът на бащата обаче, веднага откроява едно значително отместване от модела на притчата - като "авторитет"4 той не разяснява на новопосветения (Моканина) убедително своето разбиране/обяснение за болестта на единственото си дете. Гунчо е неуверен дори когато споделя за пътуването към чудноватата бяла лястовица - последната надежда за изцеление. Страданието и болката му се преплитат със съмнения и така той остава далеч от всякаква eднозначност и авторитарност.

Несъмнено колебанията на Гунчо не са резултат само от едно по-рационално осмисляне на болестта, а и от опита му да изиграе (макар и частично) чисто "мъжката" роля в семейството - на патриархалния баща. Вярванията на жена му и дъщеря му в неговите разбирания са естествени за типичната емоционалност на пола им: "жени нали са", обяснява надеждите им той. За него обаче Eдиповата ситуация е непосилна докрай - да свали изцяло маската на "женските" илюзии и да достигне дъното на собственото си страдание, като откаже да се търси спасителната птица. Така той остава в съмнението, но го споделя само с непознатия мъж, а иначе следва избора на жените да дирят спасителното чудо.

 

Метафората на болестта в "По жицата"

Символите на змията, на бялата и на черните лястовици, на пътя, на телта са особено значими за посланието на разказа и поради това са анализирани задълбочено от Йовковите изследователи. Болестта също може да се причисли към фигуративния аспект в разказа - тя задава характера на конфликта в "По жицата" и е реалност, но е неопределена, непреодолима и има своето метафорично значение. Незнайно/мистично заболяване е поразило единственото дете на бедно семейство по време на сън, превъплъщавайки се в образа на змията, на злото. Тъй като сюжетът за обреченото болно дете е особено значим, той е изключително популярен в литературата и поражда опасността Йовковият разказ да се превърне в сантиментално-банален. Но Йовков не акцентира на сензационното в самата болест, а успява да накара читателя да види (както в притчите) нови, неочаквани ракурси в нея.

Текстът използва унаследения възглед, че болестта е резултат от грях, вина, потискане на емоции, желания. Тази представа възкръсва и се задейства, когато се появи нещо необяснимо (напр. като случая с Нонка). Йовков тук задава усещането за тези натрупвания най-вече чрез гледната точка на бащата, но не остава изцяло в примката на типичната етиология на тайнствените болести. В разказа не се предписват никому вини, липсва дори еднозначното внушение, че болестта на момичето е резултат/наказание за потиснатите му копнежи, за скритите му страсти. Чрез думите на Гунчо се допуска, че болестта е следствие на неосъществените (но не и греховни) желания на Нонка, но изповедта е разколебана относно границата между истината и въобразеното.

Друга утвърдена представа, която извиква метафората за болестта, е характерната за романтиците нагласа, че "тя индивидуализира, отделя субекта от масата и го превръща в личност" (Видински 2007). Тук Йовков удържа типичния за притчовия модел образ на персонажите - у тях липсва уникалност, дори различимост - бащата е от "торлаците" (макар и да са специфична етнокултурна група, регионалните характеристики са тези, които идентифицират героя, а не неговата собствена уникалност), а майката е безименна - тя е като всяка страдаща жена, безсилна да спаси детето си. Болното момиче е като всички други бедни девойки по света, които по социални причини не намират лесно жених. То е стопено, трудно забележимо, почти безплътно поради своето физическо страдание. Но това не го дарява с някаква отличителност, с ярка индивидуалност или с екзистенциални прозрения. Историята му е споделена с един моканин - овчар, чийто образ алюзира новозаветните герои, но запазва и статуса си на най-обикновен селски човек. Наличието на дълбинен новозаветен пласт при героите (най-вече при Моканина и майката5 на Нонка) не променя възприемането им като обикновени хора, попаднали в ситуация, която е част от живота на всеки. В това отношение "По жицата" е най-близко до Иисусовите притчи за блудния син или за добрия самарянин и най-далече от романтическите представи, естетизиращи смъртта и хората, които са в досег с нея.

 

Антидогматичността

При осмислянето на причините за болестта разказът на Йовков не предоставя една-единствена и неоспорима гледна точка. Но по отношение на съпричастието към нея безспорно "По жицата" е разказ-послание и има за цел да открои препоръка за отношение към другия, за чувстване. Както в притчата за добрия самарянин тук на преден план излиза християнската нравствена позиция, която изисква възприемането на всеки като свой брат, на съпричастие спрямо неговата болка и на съпреживяване на страданието му.

Успоредно с това е постигната в максимална степен и антидогматичността. Нито чрез гласа на разказвача, нито при героите се откриват артикулирани някакви религиозни основания за действията им. Няма я пряко и моралната оценка - не е откроен извод - дали безусловно добро и спасително е това, което вършат героите, лъжейки за спасителната птичка, ще отсъдят читателите. Поради недогматичността акцентът върху състраданието и добротворството се запазва отчетливо, но без да е натрапен.

 

Енигматичността

Разбирането на чуждата болка не изключва рационализиране на проблема, но в текста на Йовков се отхвърлят всички практически решения на безнадеждната ситуация. "Сменените доктори", за които говори бащата на болното момиче, разкриват останалата единствена възможност: да се преобърне и подходът към страдащия - от рационалното към мистичното и свръхестественото.

Както при повечето притчи в "По жицата" енигматичността е важна част от въздействащите стратегии на разказа. Много са въпросите в разказа, които остават докрай забулени в загадъчност или без отговор: Каква е точно болестта на момичето? Ще се излекува ли то? Имало ли е змия на гърдите му? Има ли някакво въздействие върху човека вярата в чудодейните птички?. Текстът разчита на тази неяснота и я усилва, като тя започва да се поддържа от всички "гласове" в него, които заговарят за възможността да се случи тайнственото чудо.

 

Обратът в "По жицата"

Загадката на въпросите, свързани със страданието, е разрешима от новозаветните притчи само в перспективата на надеждата. В това отношение "По жицата" следва широко разпространените нагласи в религиозните, а и в нерелигиозните общности. Гледната точка, че болестта може да се пребори само с ирационални сили, "се наслагва" от всички персонажи в разказа: първо от жените - кумицата Стоеница, майката, дъщерята, а после и от бащата. Последен в този "хор" се включва гласът на Петър Моканина, който изрича лъжата, че е виждал бялата лястовица, носеща спасение, за да не отнеме надеждата на болното момиче и неговото семейство.

Ако приемем тезата на С. Зонтаг, че спестяването на истината на болния е част от митологизацията на болестта и нейното демонизиране (Зонтаг 1999), чрез лъжата болестта се узаконява като непобедим "хищник". Точно затова Нонка трябва да бъде предпазена от неговото лице, защото това е лицето на самата Смърт. Дали ще бъде спестена диагноза, или ще бъде дадено лъжливо обещание за оздравяване - основанията за тези действия са едни и същи. Колкото и да са етични, съвременното общество по-скоро ги отхвърля като решение. Но не и Йовковият текст. В него добротворство е предпазването от истината, като го обосновава чрез любовта и състраданието към ближния. В името на любовта даването на надежда никога не може да бъде определено като лъжа и грях, никога няма негативни последици.

До такова усещане достига и Моканина, като извършва обрат спрямо своите предишни възгледи. И тъй като променената гледна точка е същностната черта на притчата, от особено значение е дали за Моканина това е личен избор, или е "маскирано като преобразуване на възгледа" подчинение на групата. Появата на героя в началото на разказа само го щрихира като образ, но въпреки това ясно дава достъп до най-изявеното му качество - неговата рефлексивност. Първоначално тя се изразява в способността му да разчита/разбира знаците на Гунчовото страдание и на неговото семейство, а в края да ги отнася към страданието в света и към божественото. Способен на емпатия, но и на проблематизиране, Моканина е образ, който обещава по-голямо пространство на лична автономия и подвижност - дори самата му професия на овчар предполага това - той сам приема ролята на "слушателя" от притчите в началото на разказа, но в края се превръща в авторитета, който разкрива трагизма на съществуването. Безспорно неговата идентичност е конституирана в условията на патриархална общност, където справянето с проблемни ситуации като болестта има отработени модели, които той възпроизвежда - съчувствието, изслушването, признанието на чуждото страдание. Затова у него не се задейства желание за бягство при появата на "проблемния непознат", защото не разпознава в него Другия, а "брата". Съпротивата се задейства тогава, когато се изисква от него да промени границите на действията в името на другия - не само изслушване, но и реконструиране на представите си за моралност: допускането на лъжата.

Отместването/разширяването на границите за проява на съпричастност у Моканина е алюзирано чрез християнския празник Преображение, посочен за време на протичане на случката. Това отместване не са осъществява изведнъж. В началото Моканина става "приемник" на натиска, който оказва групата върху него. Първа е лъжата на Гунчо, че Моканина е видял бяла лястовичка. Това е подтик към непознатия да се влее в общия глас на "преработената" действителност. Думите на бащата са акт на въздействие, в който е включено и самото болно момиче още при обръщението: "Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката - каза селянинът и погледна Моканина. - Ей в онуй село била, е!". Последвалият въпрос от Нонка - "Ще я видим ли, чичо - продума момичето и ясните му очи светнаха", "осветява" единствения отговор, който би могло да понесе. Именно това е моментът, в който всяка критическа нагласа у Моканина е сломена. Ако преди това за твърдението, че има бяла лястовица, той е търсил логически аргументи: "Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана - има. Може да има и бяла лястовичка", и отнасяне към базата на опита: "Пък и трябва да има, щом се е чуло...", след попадането в новата ситуация той се подчинява на онова, което другите изискват от него, без да търси повече доказателства за валидност.

Още при първите думи на Моканина, изказани на висок глас: "Ще я видите, чедо, ще я видите", става очевидна смяната в собствения му модел за истината. Трансформацията е провокирана отвън навътре, но не е изцяло наложена от другите. Лъжата е показана преди всичко като индивидуален акт и избор, защото героят не лъже и заблуждава стратегически, за да постигне нещо за себе си, не се и самозаблуждава, въпреки опита си чрез многократното повтаряне на невярното твърдение да постигне и това. "Лъжата" е резултат от осъзнаването, че съпротивата срещу неочевидното няма да промени чуждите убеждения, но ще подкопае единственото, което притежава в този момент страдащият - увереността на вярата. Отказът от противопоставяне и дори потвърждение на не-истината е най-големият обрат - преображение в текста. И все пак, макар и особено значима за героя, тази промяна не е преобръщане на сто и осемдесет градуса, защото нито мотивите за действие, нито ценностите на Моканина стават различни.

И така, безспорно притчовостта в По жицата се открива в много аспекти - самата случка от обикновения живот, правеща видима определена препоръка за действие, при изграждането на персонажите, в енигматичността, която откроява възгледи относно болестта/жертвата/състраданието, без да ги налага догматично. В същото време разколебани са някои важни характеристики на притчата - посланията да са отправени от неоспорим авторитет и да преобръщат изцяло възприятия на колективно конституирани образи и представи (това се случва с лъжата, но не и с метафората на болестта). Финалът на разказа, който е особено значим за притчите, също не спазва напълно техния модел - притчата е оптимистична, тя е препоръка-за-живеене-в-хармония, а "По жицата" завършва с отказ от еднозначно обещание за спасение.

Но това, което не прави разказът в развръзката, се случва в постразказното му битие - при читателите, които недвусмислено свързват бялата лястовица с постигнатото изцеление. И както Д. Енев забелязва - в крайна сметка Йовковият разказ зазвучава като притча - с победата на надеждата, без догматизъм, с отчетливи символи, със съхранения спомен за преображението, което претърпява Моканина, лъжейки в името на Другия.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. По въпроса за произхода на термина вж.: Кирова (2005: 292). [обратно]

2. Обясненията за интереса към притчите днес могат да бъдат потърсени в много посоки - една от тях е, че постмодерният човек в условия на отчуждение търси спасение в непосредствения си опит, в "малките" истории, друга е свързана с възприятията на интернет поколението. [обратно]

3. Дори самите заглавия на книгите на Х. Букай напр. често подканват към общуване, подсказвайки близост с притчите. [обратно]

4. Гунчо би трябвало да е в ролята на авторитета, но неговият образ е конституиран така, че да е невъзможно такова припознаване. [обратно]

5. Алюзия с Богородица. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Видински 2007: Видински, Е. Болест и смърт у Томас Ман и Ярослав Ивашкевич. // Електронно списание LiterNet, 28.04.2007, № 4 (89) <https://liternet.bg/publish9/eavidinski/bolest.htm> (01.03.2014).

Ефтимов 2005: Ефтимов, Йордан. Добрият разказ по дефиниция носи в себе си кода на притчата (Интервю с Деян Енев, носител на наградата "Хеликон" за 2004 г.). // Литературен вестник, № 1, 12.-18.01.2005, с. 3-5. Също: Електронно списание LiterNet, 07.01.2005, № 1 (62) <https://liternet.bg/publish/yeftimov/deyan_enev.htm> (01.03.2014).

Зонтаг 1999: Зонтаг, Сюзан. Болестта като метафора. София: Златорогъ, 1999.

Кирова 2005: Кирова, М. Библейската жена - механизми на конструиране, политики на изобразяване в Стария завет. София: Стигмати, УИ "Св. Климент Охридски", 2005.

Сюлейман 1982: Suleiman, S. Authoritarian Fictions: The Ideological Novel as a Literature Genre. New York, 1982.

Фрай 1993: Фрай, Н. Великият код. Библията и литературата. София: Гал-ико, 1993.

Яус 1998: Яус, Х. Исторически опит и литературна херменевтика. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1998.

 

 

© Росица Игнатова-Василева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.03.2014, № 3 (172)