ДОБРИЯТ РАЗКАЗ ПО ДЕФИНИЦИЯ НОСИ В СЕБЕ СИ КОДА НА ПРИТЧАТА

(Интервю с Деян Енев, носител на наградата "Хеликон" за 2004 г.)

Йордан Ефтимов

web

"Господи, помилуй" - книга едновременно с език и душа

Деян Енев е носителят на годишната награда за нова българска художествена проза "Хеликон" за 2004 г. Жури в състав Алек Попов, Бойко Ламбовски, Георги Борисов, Георги Чаталбашев и Кръстьо Кръстев номинира през годината още дванайсет книги и сподели своите впечатления на церемонията при обявяването на наградата на 16 декември в НДК по време на коледния Панаир на книгата. Председателят на журито Георги Борисов много емоционално нарече "Господи, помилуй" "книга, която разказва за нашето минало със средствата на бъдещето". След което обобщи: "Това е единствената от отличените от нас книги едновременно с език и душа!"

Деян Енев сподели с присъстващите, че тази година се навършват 25 години, откакто се занимава с писане, а самата книга "Господи, помилуй" е подготвял в продължение на осем години. "Не многото четене на теория може да помогне на писателя, а вътрешното съвършенство, осъзнаването на това, кой от вътрешните си гласове трябва да слуша. Истински писател е този, който пише, за да даде трибуна на думите, които му диктува този глас", заяви писателят.

Останалите номинирани книги бяха "Джобна енциклопедия на мистериите" на Милен Русков, "Любов и смърт под кривите круши" на Кристин Димитрова, "Стъклената река" на Емил Андреев, "Приключенията на един пешеходец" на Ясен Антов, "Среща преди потопа" на Здравко Попов, "Феродо" на Димитър Шумналиев, "Весела книга за българския народ" на Георги Данаилов, "ЕпилоGобог" на Орлин Орошаков, "Нерешителни имоти" на Антония Колева, "Сбогом, Шанхай" на Анжел Вагенщайн и "Ох, лю/бо/в" на Иван Голев.

- До каква степен журналистическата ти свръхзаетост, необходимостта да пишеш неописателно, неметафорично, по проблеми на деня, които не са нищо още утре, ти пречи за разказите? До каква степен ти помага?

- Мисля, че Фелини беше казал, че до всеки творец трябва да стои по един полицай с пистолет, който да го кара да твори. Творецът по дефиниция е съзерцател, или ако използваме хубавата българска дума - лентяй. Ако не е притиснат от житейските и материални обстоятелства, писателят би наметнал сюртука на Флобер и би започнал едно безкрайно редактиране на текста си, съчетано с разходки по брега на реката. Работата ми в "Сега" наистина ми отнема време, но къде е гаранцията, че ако съм свободен художник-артист, аз ще използвам това време за писане на художествени текстове?

От друга страна, имаме прекалено много примери от световната литература, които сочат, че именно свръхангажираността, мизерията и нуждата са родили блестящи произведения - Маркес пише "Няма кой да пише на полковника" без пукнат лев в джоба, а Дино Будзати "Татарската пустиня" в битието си именно на журналист. Няма рецепта. От друга страна - като журналист попадам в ситуации и се срещам с хора, които са ми страшно ценни от писателска гледна точка. Например преди време ходих в Министертвото на културата да се срещам с трима експерти по проблеми на културно-историческото ни наследство. Бяха ми много смешни тези тримата - застанали пред мен, обикновения журналист, като на изпит, защото веднага се разбра, че нямат хабер от проблемите, за които всъщност отговарят. Как иначе, без да съм журналист, бих могъл да се сблъскам с подобни екземпляри и да ги архивирам.

Но всъщност, основният проблем не е липсата на време, а - както правилно забелязваш - нивото на използване на езика. И в единия, и в другия случай думите са същите, но енергията, която влагаш в тях, е различна. В единия случай - журналистическия, ти използваш езика като инструмент, а в другия - писателския, сам си инструмент на езика. Йосиф Бродски и Жорж Алда много ясно разсъждават върху това. Затова съм особено щастлив, че наградата "Хеликон" за "Господи, помилуй" ми бе връчена от жури, състоящо се от изявени творци, сами твърде наясно с този проблем - и това жури посочи мен с 4:1 гласа. Сигурно това имаше предвид и Георги Борисов в словото си при връчването на наградата, споменавайки, че "Господи, помилуй" е книга с душа.

- Къде е границата между разказа и притчата? Би ли се обидил, ако някой каже, че текстовете, събрани в "Господи, помилуй", са притчи? И ако са притчи, каква е тяхната разгадка?

- За мен притчата е висш литературен жанр. Както си спомняш, Иисус Христос в Евангелието говори изключително с притчи. Добрият разказ по дефиниция носи в себе си кода на притчата и рано или късно зазвучава като притча - какво друго са вече "По жицата" или "Серафим" на Йовков. Което, както личи даже само от тези два примера, не пречи изобщо нито на психологизма, нито на съвременното светоусещане.

- Какво е отношението ти към онези текстове от българската класика, които третират морални проблеми, с които се занимаваш и ти? Кражбата, убийството, прелюбодеянието?

- Всеки текст, в който героите са хора, а не картофи, третира морален проблем - защото моралът е небесният закон, по който живеем тук на земята. Всичко опира до таланта и новаторството. Йордан Йовков и Георги Райчев са едни от най-големите моралисти в литературата ни. Освен това са съвременници. Георги Райчев изследва бездната на човешката душа, чете трескаво нашумелите психолози. Йовков просто следва вътрешния си глас. Райчев вече е демоде. Докато Йовков и днес е хиперактуален.

- Как би отвърнал на онези, които ехидно подхвърлят, че си се запопил?

- Това е стар журналистически трик - когато искаш да зададеш някакъв въпрос, а не ти е много удобно, казваш: "Говори се, че..." Но аз си обещах да не се дразня на въпросите ти, така че ти отговарям. "Запопването" или тайнството свещенство е едно от седемте тайнства в Православната църква заедно с кръщението, миропомазването, причащението, покаянието, брака и маслосвета. В моите очи свещенството може да бъде само достоен венец на достоен живот. Правих интервю за "Сега" със 75-годишен свещеник, бивш тираджия, който приема свещенство на 50 години. Такъв лъчезарен, смислен човек не бях виждал. Един от първите издатели на християнска книжнина в България след 10 ноември, филолог, също прие свещенство и сега се грижи за един манастир край София. Той е мой набор, бихме могли да си говорим на "брато", но нещо ме спира и аз и досега му говоря на вие. В своите православни фрагменти Димитър Коружиев пише: "Ако срещнеш светец и свещеник, целуни ръка на свещеника." Зад насадената ни представа за мазните попове къркачи и задирячи на булки всъщност се крие безчислен низ от достойни свещенослужители, на които литературата ни е в дълг. Една от задачите ми с "Господи, помилуй" бе да изкупя трошица от този дълг. Освен това самият аз по бащина линия произхождам от род на свещеници, чиято редица се губи назад в годините на турското робство. Затова и фамилията ми, ако не знаеш, е Попов.

- Какво е твоето отношение към случилото се с Българската православна църква през 2004 г.?

- Ще ти отговоря на разбираем за теб език. Ти, да речем, си главен асистент в Нов български университет по писане на есе. Имаш име сред студентите, имаш кабинет с табелка на вратата. Една сутрин обаче, отивайки на работа, виждаш и на съседния кабинет табелка с надпис: "Йордан Ефтимов, главен асистент по писане на есе." Сигнализираш ръководството, роптаеш. Но ръководството вдига рамене - плурализъм, господин Ефтимов, какво да се прави, плурализъм и либерализъм. Онзи прошляк Ефтимов започва да ти отмъква студенти, часовете ти намаляват, а съответно и доходите. Всъщност през 2004 г. беше възстановено статуквото в Българската православна църква. Тоест, според нашата притча - Йордан Ефтимов остана единственият законен и легитимен главен асистент в НБУ по писане на есе.

- Някои от разказите в "Господи, помилуй" имат характер на нещо като съвременни "Exempla" - случки, от които да си направим извод кое над кое стои като ценност.

- Не разбирам какво ме питаш - дали е така ли? Че защо да ви вземам хляба на вас, критиците? Ето къде би могъл да се впрегне талантът на твоя колега Благовест Златанов например.

- От Десетте божи заповеди днес се изисква изглежда спазването само на три: не убивай, не кради и не лъжесвидетелствай (при това третата само в съда под клетва). Трябва ли християните да се стремят към връщането на силата на останалите?

- Всеки отговаря за себе си. Ако убиваш, крадеш и лъжесвидетелстваш, подлежиш на съдебно преследване, това е всеизвестно. Ако не почиташ майка си и баща си, подлежиш на съда на съвестта ти. А понякога съдът на съвестта е по-страшен от другия и както знаеш като начетен човек, литературата се занимава изключително с това - да споменем само "Престъпление и наказание" на Достоевски или "Отец Сергий" на Лев Толстой. Ето, ти например публикува в електронното списание "LiterNet" анализ на книжния пазар за 2004 г. Вътре се занимаваш с всякакви книги, и по-лоши, и по-добри, и много добри, само наградената с "Хеликон" "Господи, помилуй" я няма никаква. А междувременно Божана Апостолова се готви да й пусне трето издание. Тъй че, както ти казах, всеки отговаря сам за себе си.

- Откъде тръгна, за да напишеш "Синът на Мария"? От "Под игото"? От Борхес, който има доста разкази за безчестни и честни хора?

- Ти ме надценяваш. Както ти е известно, "Синът на Мария" се роди в резултат на 24-часовото литературно рали, проведено през 2001 г. в ресторанта "При Мария". Дотогава не бях писал толкова дълъг текст. Обстановката, меко казано, не беше творческа - в ресторанта беше дошло бившето ченге на СБП, пияно като талпа, което през цялото време се обясняваше на Генчо Стоев, лека му пръст, колко го уважава. Нямах никаква идея в главата си. Разполагах с лаптоп, който ми правеше номера и от време на време скриваше текста. Първият час, така или иначе, премина в адаптация. После пред очите ми се появи ханът в Арбанаси, където през лятото бях преспал една вечер със семейството си. Точно в осем и половина на другата сутрин аз разполагах с 24-те страници. Една дума не съм пипнал в текста, макар че, разбира се, е далеч от съвършенството - за да остане като документ за гладиаторското ми участие в едно литературно рали. И докато го писах, можеш да ми вярваш, не мислех нито за Вазов, нито за Борхес.

- Не оправдаваш ли понякога убийството? Например убийството на убийци?

- Не. Труман Капоти - също.

- Ако ти кажат, че страдаш от желание да откриеш положителния герой, какво ще отвърнеш?

- Че не разбирам какво значи положителен герой.

© Йордан Ефтимов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.01.2005, № 1 (62)

Други публикации:
Литературен вестник, № 1, 12.-18.01.2005, с. 3 и 5.