Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА "ЕВРЕЙСКИТЕ РОМАНИ" И ПРЕДРАЗСЪДЪЦИТЕ, КОИТО ДЕБНАТ В ЛИТЕРАТУРАТА
Отворено писмо до Светлозар Игов

Леа Коен

web

Здравей, Светльо!

Прочетох с интерес обзорната ти студия* за "новата българска литература" и бих желала да изразя някои несъгласия с твоя текст. Тъй като представлява част от литературноисторическа книга за съвременната българска литература, съществува риск както твоите заключения, категоризации и "дискурси", така и моите несъгласия да придобият по-траен и продължителен характер, отколкото се предполага при една рутинна журналистическа публикация.

Преди всичко, бих искала за пореден път да ти изкажа уважението си, основано на убеждението ми, че не си конформист, а честен анализатор на среда, която познаваш.

1. Прави ми впечатление обаче, че съвременната "подредба" на "новата българска литература", както я представяш в студията си, е точно толкова институционализирана, колкото и "старата". "Новата" е заела всички организационни форми от "старата", приносът й е в удвояването и утрояването (два съюза, две катедри, два "литературно-критически" центъра, две, та и три "национални" награди, платени между другото с едни и същи средства и т.н.). Фактически тя не е внесла за 20 години никакви промени нито в начина на функционирането си, нито дори в структурата. Организирана е групово в привидно враждебни лагери, които обаче дружно си разделят държавни субсидии, строго съблюдавайки "правилното" разпределение на облаги от всякакъв характер ("дотации", награди, а в последно време дори и на творчески звания и медали). Запазила е всички белези на "естаблишмънта", от който, а според него самия срещу който е произлязла, само основните му участници са йерархично разместени. Бившите "революционери"от преди 20 години са се превърнали с малки изключения в копия на още по-бивши скучни авторитети, чиито места са заели. За каква "новост" тогава става дума в твоята историческа категоризация, обоснована единствено с една извънлитературна историческа дата - годината 1989? Механичното пренасяне на "политически" дати и събития (9 септември, 7 ноември и прочее) върху явления от кръга на културата е печално известна методология от недалечното минало, чиито последици ни са добре известни и нямат нищо общо с културата и в частност с литературата.

2. Както и във времето, което сега всички дружно громим като тежко интелектуално робство, на което сме били жертви, и днес литературният естаблишмънт има нужда от задължителна норма. Каква е разликата между така обременителния в миналото "соцреализъм", от който всички вкупом се отрекоха в нощта на 10 срещу 11 ноември 1989 и превърнатият днес по почти комичен начин в догма "постмодернизъм", за който самият ти признаваш, че не е много ясен като тенденция? Имам право да задам този въпрос, защото започнах да пиша белетристика след цитираната съдбоносна дата, а и защото още преди нея си позволих дързостта да се усъмня в в "светото миро" на соцреализма (виж броевете на в. "Народна култура" от 1987 и 1988 г.). Ами то и соцреализмът не беше много ясен, та го търсеха със свещ. Когато нормативността в литературата се запази, характерът на тази нормативност или задължителност е просто детайл. Калъпът остава и каквато и форма да му бъде придадена, всичко, което излезе от нея, ще бъде... по калъп. Точно както и се случва днес. Това че преди десетина години няколко млади автори, сами продукт на културната изолация, се сетиха за постмодернизма, си е техен личен избор и предпочитание. Но по силата на простото обстоятелстнво, че зае място не само в литературата, но преди всичко в литературния естаблишмънт, тази група се опита и продължава да се опитва да установи унифициран, декретиран, естаблишмънтизиран начин на писане. Прави го не с литературни средства (читателски успех, големи тиражи, интерес в чужбина), а чрез добре познатите от миналото методи на естаблишмънта да налага и да се налага. Сменен е само кръгът от избрани, призвани, припознати или просто познати. Тъжно звучи, когато най-големият комплимент, приписан на една творба е нейната "постмодерност", както и най-големият упрек е липсата на такава. Йожен Йонеско казва: "Когато искаш да си в крак с времето, вече си закъснял". За съжаление, постмодернизмът в литературата, както декоструктивизмът в архитектурата и авангардизмът в музиката, не успяха да дойдат в българския културен живот, когато им беше времето по обясними причини на изолация. Тенденциите в литературата днес са други. Нито един от големите, утвърдени през последните 20 години литературно успешни автори не е обвързан с цитираната или с която и да било друга догма. Примери много! Йозеф Кертеш, Амос Оз, Абрахам Йехошуа, Джонатан Литъл, Уилям Уолмън, както и новия феномен Стиг Ларсен с трилогията му "Милениум" - истинско издателско чудо с невероятен читателски успех. Всички гореупоменати пишат и написаха просто значителни романи: обемисти, обстоятелствени, пълни с идеи, с исторически анализи, с рефлексии от съвременността, с преоткриване на миналото, с търсене на общозначимото и общовалидното. Въобще книги, големи във всякакъв смисъл (не говоря за дебелината на романите на Амос Оз, Дж. Литъл, У. Уолмън и Стиг Ларсен). В тях липсва нарцисизъм, автопсихоанализа, емоционални гърчове и опити битовото да се представи за битийно, с каквито, за съжаление, изобилства литературата на "младото" и вече добре "естаблишмирано" наше литературно поколение. При това, забележи, с изключение на Литъл и Уолман, останалите са представители на "малки" литературни нации, но броят на продадените и прочетените екземпляри от техни книги многократно надхвърля населението на родните им страни. Което показва, че чудеса са възможни, дори в литературата. За съжаление, такова чудо засега само предстои за българската литература, дано да го дочакаме... Литературната ни среда обаче е толкова душна, толкова пълна с предразсъдъци, толкова склонна към "наказателно" отношение към неоторизираните от постмодерните аятоласи и аятоласки текстове, че се съмнявам това чудо да се случи скоро.

Не мога да разбера как човек като теб, който в миналото намираше сили да се противопостави на догмата, днес примирено я възприема и дори сам я прилага в категоризацията на явленията в литературата.

3. Ще ме прощаваш Светльо, но като четох твоята студия с обстоятелственост на телефонен указател, имах чувството, че точно както в указателя си се старал да не пропуснеш никого, когото си срещнал по академическите коридори и аудитории, където се разхожда, кове и закалява новата българска литература. Онези, които не си прекарват времето по споменатите места, нямат честта и привилегията да попаднат нито в твоите, нито на колегите ти, професори, литературни разбори.

Въпрос на полезрение.

Но въпросът не е само във физическото, а преди всичко в духовното полезрение. За него става дума и на него бих желала накратко да се спра.

Странна класация на автори си избрал, която наподобява една почти милиционерска категоризация, за която бях забравила. Най-напред почтено се изброяват "членовете на профсъюза", както би се изразил Остап Бендар, а след това всички останали. Вярно, покойният Георги Марков не е член на профсъюза на "постмодернистите", слава богу, че не си го забравил. Но пък е гениален писател и заслужава малко повече от един ред. Бих го сравнила с Амос Оз. Всъщност неговите "Задочни репортажи" представляват един гигантски автобиографичен роман, чиято изящна стилистика сигурно не ти е убегнала.

Обясни ми, какви са тия "писатели-емигранти"? Писателят е просто писател, независимо къде се намира физически! Да не би Солженицин да е писател-емигрант? Или Томас Ман? Нито единият, нито другият не са се откъснали и за миг от литературните си корени, въпреки че са прекарали десетилетия в Америка. Как изобщо могат да се прилагат гражданствено-политически категории към субектите на литературата? Те са монади, планети, уникати, които нямат място в гражданския регистър. Та Елиас Канети е живял само първите си 5 години в Русе, но е написал най-красивите 80 страници, посветени на този град, от Цюрих! Въпросът за духовната, включително национална принадлежност е личен избор и решение на автора. Дори отдалечен на хиляди километри, той може да напише остронационален сюжет (като сърбина Давид Албахари) или глупава, националистическа книга (като Никола Николов). Както и може като Карл Май или като Станислав Лем никога да не напусне родното си място, а де се озове я при индианците, я даже в Космоса.

В тази връзка много ме изненадва, че малко пренебрегваш двама от най-успешните български автори в чужбина - Димитър Динев и Илия Троянов, за които чуждестранната критика не скъпи похвали. Макар да пишат на немски (слава богу, книгите им вече съществуват и в български версии), те са дълбоко свързани с проблемите на българите, където и да се намират те. Същата работа с Юлия Кръстева и с Цветан Тодоров, интелектуалци, които придадоха световна проекция на българското мислене. И за четиримата си отделил място, колкото да изпишеш имената им. Като в телефонен указател. Ще излезе верен подлият слух, че най-блестящите български интелектуалци не ги броят за нищо у нас. Направо казано, завиждат им. Твои колеги не се свенят от авмона на професорската си глупост да ги громят дори. Тъжна работа! Не казвам, че ти им завиждаш. Но дали от леко конформистка солидарност с действителните завистници си се въздържал да им отдадеш мястото, което заслужават в йерархията на литературата като цяло, в частност и в българската? Цветан Тодоров бе определен миналата година за "европейски интелектуалец на годината". Получи престижната испанска награда "Астуриас", не остана европейски голям вестник, който да не му посвети литературната си страница. Не си спомням дори дали литературните среди в България обърнаха внимание на този факт, по същото време те бяха заети да ухажват една напълно незначителна, конюнктурна еврокомисарка и дори я направиха председателка на жури на литературен конкурс! Е, това не те ли впечатлява поне малко? Мен ме възмущава дълбоко. Това беше една от причините, поради които се обявих против наградата ВИК, която в момента представляваш: заради нейната ограниченост, откровено интригантство и съмнения за корупция (или хайде да го наречем с евфемизма "конфликт на интереси"), както на патрона на наградата, така и на някои от досегашните членове на журито.

4. Като стана дума за чуждестранна критика, бих желала да направя някои уточнения. Още от времето на Балзак са известни литературните интриги и понякога зловещата роля на критиката, описани в "Изгубени илюзии". Крайно поучително четиво! И за литературоведи, и за писатели. Днес обаче, за разлика от българската, френската литературна критика се държи доста прилично, може би поради съзнанието, че дълго време френската литература линееше въпреки ежегодните Гонкури, Фемини, Френски академии и прочее награди. Следя литературните страници на големите западни вестници като "Льо Фигаро", "Нойе Цюрхер Цайтунг", "Ню Йорк Таймс". Искрено се радвам, когато видя похвали за български автор. Само че това се случва изключително рядко. Толкова рядко, че няма как да не бъде забелязано. На два пъти през последната година четох много похвални статии за немските издания на Владимир Зарев и истинска "еложна" (както се казва на френски) статия за последния роман на Анжел Вагенщайн. Не мога да скрия недоумението си, че тези отзиви са останали напълно незабелязани както от теб, така и от твоите колеги и от цялата "литературна" критика, която ги отмина с презрение. Включително и ти, тъй като дори не си споменал Зарев в своя обзор, а на романа на Вагенщайн си прикачил напълно неподходящ епитет. На него ще се спра в следващото си несъгласие.

5. Литературната принадлежност на един автор се определя от няколко неща, но най-напред от езика. В тази връзка не мога да отмина едно използвано от теб определение, което истински ме озадачи.

"Бих отбелязал - при всички вътрешни различия като тематика и поетика - като особен литературен кръг в новата българска литература "еврейските романи" на Виктор Барух, Анжел Вагенщайн и Леа Коен."

Е, това свое изречение бих те помолила най-приятелски да ми разясниш, защото нито едно от разясненията, които аз самата си давам, не ме удовлетворява. Става дума за трима български автори, български граждани, пишещи на български език. Романите ми са национално хетеролитни, както е и българското общество, основните сюжети и герои са български, тук таме се мяркат евреи, цигани, руснаци. Ние (тримата споменати автори) сме деца на големи градски конгломерати като София и Пловдив, където националната смес е ежедневие и огромно богатство. "Мулти-култи", както казват с известна завист германците. И там свършват приликите. Само чеда на цитираните етнокултурни центрове могат да опишат тяхното разнообразие. Това не е по силите на автор, роден в Родопите, в Лудогорието или израснал просто в Младост. Въпрос на родова привилегия. Какво трябва да значи тогава определението "еврейски романи"? Такава дискриминационна квалификация е непозната и немислима в европейската и в световна литературна критика. Никога не е била употребена по отношение на Франц Кафка, Томас Ман, Йозеф Кертеш, Елиас Канети, Стефан Цвайг и десетки други заради еврейския им произход. (С изключение на един кратък период, за който не искам да споменавам, и който няма нищо общо с нашия дебат.) Един от най-успешните френски писатели, Марк Леви, си живее в Лондон, но пише на френски, издават го във Франция, филмират го (редовно) пак там и го четат, почитат, хвалят и понякога ругаят като ФРЕНСКИ писател. Същата работа с едноименника му, известният философ Бернар-Анри Леви. Питам се тогава, заради какво в лично качество попадам в някакво измислено литературно гето? Дали не съществува у нас някъде на скрито общ литературен предразсъдък към родовите еврейски корени? Имам известни основания да задам такъв въпрос, въпреки че рискувам някои "доброжелатели" да ме обвинят в "еврейска параноя". Наскоро четох например една скандално снизходителна рецензия от Милена Кирова за "Черната кутия" от Амос Оз, в която такъв предразсъдък беше експлицитно заявен в най-груба форма. Професорката-критичка беше открила странна зависимост в гениалния семеен роман на Амос Оз между "еврейски кръв, пари и съдба", като само бе пропуснала да цитира, че това несъвместимо от гледна точка на юдаизма одиозно съчетание е една от философските измишльотини на класическия антисемитизъм. Далеч съм от мисълта да те обвинявам в подобен грях, тъй като лично познавам и теб, и идеите ти на просветен демократ. Но не мога да приема за валидна една литературна квалификация, определена по расово-национален признак.

6. Като стана дума за "гето", нека спомена още един проблем, който си премълчал. Менторите на съвременното българско писане се изживяват, за жалост, понякога и като белетристи. Няма лошо, щом намират средства да се издават (обикновено това става с парите на разни университетски програми или на държавните фондации)! Както сам казваш, всички са заразени от страстта да пишат, защо те да правят изключение? Само че от авторитарната позиция на естаблишмънт те желаят в другата си битност на белетристи да се ползват с имунитет на недосегаемост за критика. Да участват в конкурси и да получават награди, макар при други случаи сами да са журирали същите тези конкурси. Въобще да обитават едно създадено от и за тях привилигировано литературно гето, нещо като сциентоложки кръг. Тази амбивалентност създава много деликатна ситуация около съсловието на "литературоведите-белетристи", защото от началническите си позиции в естаблишмънта те се опитват да утвърждават с доста спорни средства авторитета си на "писатели" с всички последици от това. Съвсем наскоро в пресата беше изнесен скандалният факт за позорен бартер, извършен с държавни средства, между директорката на Народната библиотека Боряна Христова и зам.-министърката на културата Надежда Захариева, чиято цел са били превод, издаване и предлагане за международна награда на техни текстове. Скандалът предизвика всеобщо обществено възмущение, но цялата литературна гилдия гузно си замълча заради началническите пълномощия на двете персони (едната - редовен член на литературни журита, а другата - с големи финансово-разпоредителни права точно в областта на литературата.) Но да се върна на "литературоведите-белетристи". Извън чисто морално-етичния аспект последиците от тяхната литературна комбинаторика са две. Първо, задръстват с бартерно "договорена" продукция литературата, което я задушава, и второ, пречат дори на самите себе си да се изявят пълноценно в областта на литературознанието (за което получават заплати и звания), както това почтено правят други, които предпочитат да останат "чисти професионалисти" (Михаил Неделчев, Елка Константинова, Владимир Трендафилов). При това, доказвайки, че за литературата може да се пише не само скучно и на сложен, наукообразен жаргон, а интересно, и дори забавно.

Литературознанието (както музикознанието, изкуствознанието, театрознанието) е богата и интересна професия. Нейна основна цел е образованието. Имала съм възможност да видя как се преподава тази дисциплина в американските университети. Ключът към разбирането на един автор там е позитивизмът, почти непознат в българската културна среда, разкъсвана от лични противоречия, нелоялна конкуренция и открита взаимна омраза. Въпросният позитивизъм се култивира и съдържа известна доза скромност пред творчеството като професия. Той задължава един литературовед да отдаде повече значение на творчеството на Георги Марков, отколкото на изследователя на "случая" Георги Марков, както това се е получило например в твоята студия. Защото вярно е, че не всяка белетристика е литература, но и най-добрата критика не е творчество, а само негово огледало. Картината, която виждам през твоето литературоведско огледало, е на една доста сива литературна действителност, подредена с казармени средства и охранявана от пазители на догмата, които с нещо ми напомнят прословутите ирански "басиджи". Тази картина не ме изпълва с радост и с особен ентусиазъм.

С искрено уважение,
Леа Коен, български писател и музиковед

 

БЕЛЕЖКИ

* Игов, Св. Българската литература след 1989 година. // Електронно списание LiterNet, 24.06.2009, № 6 (115) <https://liternet.bg/publish/sigov/1989.htm> (01.07.2009) (бел.ред.) [обратно]

 

 

© Леа Коен
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.07.2009, № 7 (116)