Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА СЛЕД 1989 ГОДИНА

Светлозар Игов

web

Финалната отвореност на литературната история

Всяка история на продължаваща да съществува "национална литература" (понятие, което в ръцете на етнофундаменталисти придобива опасен манипулативен смисъл; но тук става дума за литература, писана на български език, а не за мистичен "национален дух") е финално "отворена". Което означава, че както в обективния развой на литературата продължават да се появяват нови автори и творби, така и субективната (писаната) история може да бъде допълвана с разказ за "продължаващата" литература. Някои автори смятат, че история на литературата може да се пише само за периоди, към които има половинвековна дистанция, други - че отстоянието трябва да бъде "две поколения", тоест - търсят някаква "завършеност" - не на "цялата" литература, разбира се, а на неин период, цикъл на развитие. Защото всяка история се пише от позициите на някакъв "край" (в смисъл на "завършеност").

Промяната, настъпила в Източна Европа с падането на Берлинската стена (падането на комунистическите режими в т.нар. "социалистически лагер"), включително и в България, доведе до коренен обрат както в политическия, така и в икономическия и културен живот, което промени и социокултурните условия, в които се създава и възприема литературата. Тази промяна създаде и историческата дистанция към годините на тоталитарния социализъм, приключи един период, както в общественото, така и в културното и литературно развитие. Така, през 1994 година написах литературно-исторически преглед на българската литература за периода 1944-1989 година, който включих като последна част в компендиума "Кратка история на българската литература" (Просвета, 1996), след това публикуван и в цялостната "История на българската литература" (Сиела, 2001). Този преглед, разбира се, бе подготвен и от литературно-историческия обхват на литературата до 1944 година, и от постоянното ми участие в критическата оценка на литературния процес от 60-те години до днес.

Да бъде включена литературата след 1989 година в една история на литературата е все още твърде рано поради факта, че навлезлите в литературата след 1989 година, както и ред предходни поколения и имена продължават своята литературна дейност, което предполага както нова бъдеща смислова структура на всяко индивидуално творческо дело при окончателното му завършване, така и нова конфигурация на цялата литература след завършека на текущия й период (който може да бъда "завършван" според различни критерии по различен начин). Това не означава, разбира се, че е невъзможен преглед на най-новата, текущата литература. Още през 1994 година написах и публикувах в списание "Europa orientalis" (1994, бр. 2) статията "Tendence della letteratura bulgaro dopo il 1989" ("Тенденции в българската литература след 1989"). През 1999 година написах за антологията "Краят на митологията" за Стружките вечери на поезията преглед за развитието на българската поезия от Втората световна война до края на века. През 2001 година съставих антология на най-новата българска поезия "Начало на века", в която включих 120 поети (най-много измежду дебютиралите след 1989 - 55 автори). Съставих и специален брой на списание "Език и литература" (2004, кн. 1-2), в който 17 критици, следящи съвременната литература, написаха статии и участваха в анкета за най-значимите автори и книги през 90-те години.

През 2001 година излезе обемното изследване на Розалия Ликова "Литературни търсения през 90-те години. Проблеми на постмодернизма", което включва статии и рецензии за автори и книги, появили се през десетилетието след 1989 година и съдържа обобщения за художествените тенденции през периода. През 2007 година излезе и голямо двутомно изследване на Пламен Дойнов "Българската поезия в края на ХХ век", което макар и съсредоточено само върху поезията, представя най-пълния засега и богат на материал (включително и огромна библиография на появили се през 90-те книги и за тях) преглед на литературата през десетилетието. Много важни са и книгите "Тъгите на краевековието" (1998) на Бойко Пенчев, "И нова, и българска" (2003) на Борис Минков, както и дисертацията на Пламен Антов за поезията през 90-те години, които съдържат тълкувания и оценки за автори и творби, както и важни обобщения за литературните тенденции през периода. Ценни свидетелства за процеси, автори и творби на най-новата литература, както и за събития в литературния живот дават книги и отделни публикации на автори като Александър Кьосев, Милена Кирова, Йордан Ефтимов, Владимир Сабоурин, Митко Новков, Владимир Трендафилов, Юлиан Жилиев и др.

В този смисъл настоящият преглед не е резултат само от наблюденията на автора върху съвременния литературен процес, а се опира и на ред други наблюдения, обобщения, интерпретации и оценки.

Историята на литературата винаги е била разбирана по два противоположни начина. Според единия тя е огромна и бездънна бездна, чиято паст поглъща всичко, което е било считано в своето време за литература, както и всичко написано, което през здрача на забравата преминава в небитието на миналото. От тази бездна любопитни бунтовни изследователи понякога изваждат забравени автори и творби, за да пренареждат или изцяло да променят и състава, и смисловата и ценностна структура на "канона" от съхранени като "класика" творби. Според второто разбиране за историята, тя представя нещо като сито, което пресява достойното да остане като "класика" (според литературните норми и критерии на историка) - нещо, което в крайна сметка се осъществява от т.нар. "съд на времето".

 

Литературният живот след 1989 година

Общественото развитие, естествено, оказва влияние върху развитието на литературата и изкуствата, но тази зависимост не е нито пряка, нито изоритмична - литературата има и свои автономни и иманентни развойни тенденции, свои собствени исторически времена (а и жанровите формации и индивидуалните творчества "вътре" в нея имат собствени развойни темпове и "скорости"), поради което и развойните им "периоди" не съвпадат, като не говорим за това, че в зависимост от различни таксономични критерии могат да се създават и различни "периоди", да се забелязват различни "тенденции", да се конструират различни конфигурации.

Падането на Берлинската стена и на комунистическите диктатури в Източна Европа през есента на 1989 година, дадоха обаче тласък и на коренен обрат във всички области на обществения, политически и културен живот, поставиха развитието на литературата и изкуството в съвсем нови социокултурни условия, дадоха възможност за разгръщане на творческата свобода и на многообразни художествени търсения. И от дистанцията на вече изминалите близо две десетилетия от промяната можем да кажем, че 1989 година наистина бе преломна и за развитието на литературата, даде начало на нов литературно-исторически период. Най-важните цели на промените след 1989 година бяха преход от еднопартийна политическа диктатура към политически плурализъм, осъществяван чрез свободни избори; в икономиката - преход от централизирана планова държавна икономика към пазарно стопанство и частна собственост; в областта на културата и духовното творчество - от идеологически монополизъм и строг контрол върху културата към идеен и естетически плурализъм и свобода на творческите изяви. Обществените, политически и икономически промени силно рефлектираха и върху културния и литературен живот - най-вече чрез промяна във финансирането на културата според законите на пазарната икономика, но и чрез освобождаване от държавния и идеологически контрол върху творчеството.

"Нежните революции" - отдавна е време не само да го разберем, но и да го кажем - бяха само зрелищен параван на онова, което още през 1994 година Ришард Капушчински нарече "договорена" революция и революция "отгоре" (при това имайки опита на страни, в които имаше силни антисъветски настроения и добре организирана антикомунистическа съпротива, авторитетни дисиденти и голяма антикомунистическа емиграция, за разлика от България). Целта на тази "договорена" революция "отгоре" е създаването на нов геополитически ред, при който бившите комунистически елити стават съюзници на обявените преди това от тях за политически противници и идеологически "врагове" западни "империалисти" и започват да строят "див капитализъм" (който едва ли трябва да се нарича "див", защото му липсва свободната конкуренция, заместена от добре подготвен списък от "свои" капиталисти в условията на една непрозрачна приватизация). Същинската нова политическа и идеологическа битка в България бе между тесния живковистки елит, който смята, че е провел "промяната" още през април 1956 година с идването си на власт, ръководните елити на "промяната" през 1989 година, които смятат, че "промяната" започва с тях, и множеството от обществото, което не вярва, че промяна въобще е настъпила или поне, че не е дошла за тяхно добро. "Промяна", разбира се, настъпи и в България, както и в цяла Източна Европа, същинският проблем е в нейната недъгавост (която обаче е естествено следствие и от наследството на комунизма и живковизма, и от балканските политически "традиции", и от добре - не дори съвсем тайно - манипулираната нова "криворазбраност" на цивилизацията, при това - в условията на един не съвсем ясен в перспективите си глобален нов ред.

На тази "промяна" обществото реагира по два противоположни като ментални реакции начина - с консервативно "втвърдяване", етнофундаменталистко "затваряне", ретроносталгия по живковизма и страх от новото и чуждото, в единия полюс, и - с "отваряне" и втурване към новото, чуждото, "европейското", "западното", в което не липсваха и комични симулации от типа на отдавна познатата на Балканите "криворазбрана цивилизация". При това, тези две воюващи помежду си нагласи не само нерядко мирно съжителстват, взаимолетигимирайки се, но и се преплитат и преливат в чудати съчетания. В този структурно глъбинен - и не много ясно видим на повърхността, а и съзнателно замъгляван и манипулиран - политически и социално-психологически контекст се разгръщаше и литературният живот.

Социокултурните условия, в които се развива литературният живот могат да се проследят в различни аспекти - институционална структурираност на писателската общност и професионалните й организации; книгоиздаване, разпространение и популяризиране на българската литература; литературна и културна периодика; литературни кръгове, групи, общности; литературни форуми, фестивали, награди; място на литературата в образователната система; медийно присъствие; преводна литература и рецептивна ориентация; социален статут на писателите и интелектуалците...

След 10 ноември Съюзът на българските писатели (основан през 1913 година, но превърнат след 1944 година в казионна по съветски модел организация), в който и преди имаше политически, естетически, приятелско-груповски и груповско-властови разслоения, започва да се разделя и организационно - най-напред чрез сдружение на български писатели, което пое издаването на преименувания в "Литературен форум" стар литературен официоз "Литературен фронт". Постепенно - преминавайки и през спорове за имоти, тази битка постави и въпроса за юридическа организационна легитимност. Така към средата на 90-те години се оформиха две писателски - по-скоро партийни, отколкото творчески - организации - старият казионен Съюз на български писатели стана "червена" партийна писателска организация, а новото Сдружение на български писатели - "синя" партийна писателска организация. Донейде странно наистина бе, че точно когато в страната бяха разформировани партийните организации по месторабота, писателите се разграничиха по партиен принцип. (Освен Съюза и Сдружението се създадоха и Съюз на независимите писатели и Съюз на свободните писатели, както и провинциални дружества с различна ориентация, но те са много по-слабо представени в публичното и медийно пространство.) Тези битки се водеха и в литературните издания - търновският "червен" "Литературен вестник" стана софийски "син" "Литературен вестник". С течение на времето функциите на "Литературен форум" като издание на Сдружението отпадаха и през новия ХХI век "Литературен вестник" пое неформално тези функции на променящото своите ръководства Сдружение. А Съюзът и Сдружението към политическата си диференциация прибавяха и генерационни и естетически разслоения - Съюзът все повече ставаше съюз на "старите", Сдружението все повече на "младите", не само от което произтече и подялбата на "традиционалисти" и "(пост)модернисти". Политическата ангажираност на двете организации се определяше до голяма степен и от репрезентативните медийно-политически изяви на техните ръководители - така например фигурата на Николай Хайтов създаваше консервативно-традиционалистки и етнофундаменталистки имидж на Съюза. В различни микропериоди битката "между" организациите затихваше за сметка на груповско-властови битки "вътре" в тях. Голяма част от писателите, уморени от политически борби и манипулации, се разграничаваха или просто се оттегляха тихо от организационния живот. Тези битки се пренасяха и в съществуващите провинциални писателски дружества , а понякога и за властово надмощие в едни или други литературни празници, конкурси, конференции и други културни инициативи, в медии, издания, издателства.

"Старият" Съюз на писателите се разрастваше количествено по-скоро с политико-електорални, отколкото с литературни цели, новото Сдружение се оказа по-организирано в чисто литературните и литературоведски презентации на своята продукция и творчески инициативи - годишни прегледи на книги, конференции, литературни четения и други културни манифестации, въпреки по-тясното си (но литературно по-специализирано) медийно пространство. Съюзът - не само защото значимите писатели в него все повече оредяват и се топят сред нарастващата маса от нови "аноними" - все повече губи значението си като фактор в най-новата литература, но и трудно се вписва в новите художествени процеси най-вече защото литературната му политика се свежда почти до ариегардни публицистични битки и не създаде критика с пълноценна литературна програма и модерна методология. Сдружението също не бе отминато от политическо инструментализиране, но в гравитиращите към него издания създаде по-пълноценна критика, с поглед към световните културни процеси и с желание не само да обхваща, но и да направлява новаторските художествени процеси. Казвам това не защото следвам съвета на стария циник Брехт, че трябва да се свързваме с лошото ново, а не с доброто старо, нито защото е банална истина, че младите са бъдещето на литературата. А защото новите тенденции са винаги възможното по-широко поле за появата и на нови значими литературни явления, автори, творби.

(За съжаление, въпреки краха на държавния и идеологически монополизъм, българската писателска общност и в новия период не се изгради като автономна и суверенна духовна (не организационна) институция на свободното слово и се превръща в част от новия establishment, вместо да бъде "обществена алтернатива на обществото" (Т. Адорно). Което означава, че значимата литература ще продължава да се създава въпреки, а не благодарение социалните условия, в които се създава.)

Много по-адекватно и литературоведски по-пълноценно може са се проследи динамиката на развойните процеси в литературата и нейните художествени събития чрез литературната периодика. След 1989 година ред столични и провинциални литературни и културни издания по-бързо или по-късно прекратиха съществуванието си, други промениха имената си ("Литературен фронт" стана "Литературен форум", "Народна култура" - "Култура", "Септември" - "Летописи"). "Литературен форум" през 90-те години, въпреки генерационната смес на сътрудниците и естетическата си еклектика беше едно от главните места за литературна изява, където намериха място много ценни публикации - както за преосмисляне на миналото, така и за лансиране на новата литература. Макар че поради широката си поликултурна профилираност литературата не заема основно място в седмичника "Култура" (перфектно полиграфично и съдържателно списвано), изданието - чуждо и на постмодерния и (особено) на етнофундаменталисткия екстремизъм - даде и някои от най-ценните публикации за осмислянето на новата литература. Тончо-Жечевите "Летописи" - без да пропускат "болките от текущото" - се специализираха върху литературата като свидетелство на миналото, преосмислено от поуките на преживяното, но прекратиха съществуванието си преди неговият обновител да си отиде от живота.

Четири стари издания продължиха съществуванието и съхраниха и профила, и имената си - "Пламък", "Съвременник", "Панорама" и "Факел". Макар и да се опита да възобнови функцията си да бъде трибуна на младите, "Пламък" - въпреки някои ценни тематични броеве и интересни публикации - постепенно губи влиянието си и сред младите творци, и в литературния живот. "Съвременник", което през 70-те години направи голям пробив към представяне на модерната чужда литература, запази профила си, стана много по-луксозно (поради очевидно добра финансова обезпеченост) и има ценни публикации, но загуби водещия си характер на литературно издание - и защото пазарът е залят с преводна литература, и - главно - защото в него липсва критиката. А именно критиката дава облика и живеца на едно литературно издание, иначе то се превръща в литературен сборник. "Панорама" - пак поради характерните за времето финансови затруднения - излиза с нарушена ритмичност, поради което също се превръща в алманах с ценни понякога тематично-антологични броеве. Единствено "Факел" не само съхрани специализирания си профил, но и го разшири и обогати с адекватен към новото усет - не само към руската и световна литература, които специализирано представя, но и чрез пълноценното участие на български автори. На мястото на "отнетия" му "Литературен фронт" старият писателски съюз създаде свои нови издания - "Български писател", а след това и "Словото (днес)", които - въпреки някои ценни художествени, документални и мемоарни публикации не можаха да създадат свой впечатляващ естетически профил и чиято "програма" е по-скоро бдящо-подозрителната битка срещу "младите", битка с променяща се енергия и дефанзивен характер, без плодотворни нови идеи, която постепенно затихва не толкова във взаимно съвместно съществуване между "двете литератури", колкото във взаимното им премълчаване като форма на пасивно непризнаване.

Без да бъдат литературно-художествени, а научни - литературоведски и филологически - свое присъствие в съвременния литературен живот имат и трите списания "Литературна мисъл", "Език и литература" и "Български език и литература". Въпреки нарушената ритмика на периодичността им, първите две публикуват ценни преводни и оригинални литературоведски и хуманитаристки текстове, а третото - по проблемите на българската литературна класика. От този тип е и новосъздаденото академично издание "Литературата". Не тясно литературни или литературоведски, а с по-широк културологичен профил са и академични издания като "Критика и хуманизъм", "Критика", "Християнска култура", "Алтера" и "Следва".

Най-големи очаквания за обновление на литературния живот след 1989 година, естествено, имаше към новите литературни издания. Убийството на Георги Марков осуети издаването на възнамеряваното от него и Петър Семерджиев списание "Нов Златорог". Списание с това име (в началото на прехода съществуваше мода на възобновявани "стари имена") се появи след 1989 година в България, но съществуванието му не продължи дълго. Появиха се, но имаха кратък живот и други списания с възобновени стари имена - "Стрелец" и "Хиперион". Просъществува единствено "новото" "Везни" - възобновено като алтернативно на другите "нови" (българската "демокрация" се оказа щедра и към "алтернативите" на новото) и въпреки, или по-точно - именно благодарение на естетическата му еклектика в него не липсват ценни публикации. Интересни като програмни намерения бяха и списания като "Литература", "Кръг", "Прилеп", "Нава" и още няколко, но имаха твърде кратък живот.

Не само по-дълго, но и по-солидно беше съществуванието на списания като "Ах, Мария", "Български месечник" и "Сезон" - със специфично очертани литературни профили и програми, добре списвани, с високи художествени критерии (особено "Сезон"), но и техният живот бе неритмичен и прекъснат. През 90-те години ценни публикации за литературата и културата имаше и в прекъсналия същестуванието си вестник "Век 21". Такива литературоведски и културологични публикации има и във възобновения "Демократически преглед".

Авангардистките издания (както и авангардистките движения) по правило са кратки - да си спомним дадаизма, сюрреализма, експресионизма. Авангардизмът и авангардистите или изчезват от актуалната литература, потъвайки в здрача на забравата, или продължават да съществуват в литературата, но вече като достолепни класици и мемоаристи на собствената си бунтовна младост (да си спомним Андре Бретон и Пол Елюар, Витезслав Незвал и Мирослав Кърлежа). Всеки авангардизъм и авангардист от бунтовник срещу традицията и дори срещу литературата се превръща в поредната - по-голяма или по-малка - глава от историята на литературата.

Ред от съществуващите до 1989 година алманаси и списания в провинцията, някои от които (бургаското"Море" и пловдивската "Тракия") в известни периоди дори изпреварваха централни издания с по-смелата си в застойното време литературна политика, престанаха да излизат или навремени биват възстановявани или заменяни с нови. Някои от тези издания продължават да излизат, но - и поради лошото им разпространение, и поради местническа политика, не могат да надхвърлят регионалното си значение. Сред тях обаче се открояват няколко с по-трайно съществувание и собствен профил - вестниците "КИЛ" (Варна), "Артфорум" (Велико Търново), "Литературен глас" (Стара Загора), списание "Участие" (Стара Загора) и др. Особено бих искал да откроя пловдивското списание "Страница", което единствено - и по състав на сътрудниците, и като качество на текстовете, и като добре структурирани различни литературни и литературоведски жанрове - от издаваните в провинцията издания има национално-репрезентативен характер.

Сред новите провинциални издания след 2000 година се откроява алманахът "Света гора" (Велико Търново) с опита си да се противопостави на т.нар. от неговия кръг "софиоцентризъм" - не като опит да отрече създаваната в София литература и столичните литератори (ред от които сътрудничат на изданието) - а като желание да дава по-широк критически преглед на литературната продукция на работещи в провинциални селища писатели. Въпреки известна еклектика (като съжителство на етнофундаменталистки и постмодерни тенденции), или може би поради това, алманахът представя широко поле за представяне на българската литература извън обхвата на столичните издания. Още през 70-те години на миналия век Великотърновският университет излъчи силна група поети (Борис Христов, Калина Ковачева, Марин Георгиев, Таньо Клисуров), а и в най-ново време в старата българска столица работят голяма група литературоведи и писатели, сред които по-ангажирани с новата литература - като критици и/или творци са Иван Станков, Сава Василев, Антония Велкова-Гайдаржиева, Владимир Шумелов, Снежана Иванова. Без да бъдат така институционално съсредоточени и издателски обезпечени, в осмисляне на най-новите литературни тенденции са ангажирани литературоведи и критици и от университетите в Пловдив, Благоевград и Шумен.

Не защото съм привърженик на разграничаването на център и периферия в литературния живот, а за да фрагментирам донейде неизбежните при подобни прегледи списъци, ще откроя тук имената на някои работещи в провинциални центрове писатели - не само заради литературната им активност, но и защото се вписват в новите - многопосочни и многообразни, разбира се - художествени тенденции: Николай Заяков, Йордан Велчев, Добромир Тонев (1955-2001), Антон Баев, Александър Секулов, Валентин Георгиев, Йордан Костурков (в Пловдив), Станислав Градев, Валери Станков, Десислава Неделчева (във Варна), Венда Райкова, Керана Ангелова, Росен Друмев, Роза Боянова, Петьо Пейчев (1958-2007), Иван Сухиванов, Слави Томов и Бина Калс (в Бургас), неуморният като писател и публицист Христо Карастоянов в Ямбол, Румен Денев и Женя Димова в Казанлък, Ваня Ангелова в Димитровград, Анита Коларова и Мира Душкова в Русе, Светла Дамяновска в Мездра, Веска Гювийска в Дупница, Росица Пиронска в Градешница, Ивайло Иванов в Троян...

От опитомяването на огъня от човека през праисторията до овладяването на ядрената енергия всяко техническо откритие е имало амбивалентни употреби, служило е и на злото и унищожението, и на доброто и творчеството. Така е било и от епохалното откриване на книгопечатането от Гутенберг, през откриването на фотографията, пишещата машина, грамофона, кинематографа, радиото и телевизията до ксерокса и компютъра - при всяко от тези открития са се появявали опасения за съществуването на литературата, но всяко е разкривало нови възможности за нея - и като начини на разпространение, и чрез промяна на функциите й, което води и до важни промени в художествените норми, литературния изказ, структурата на литературните творби и поетиката, възникване на нови форми, жанрове и синтези на изкуствата. През 90-те години масово разпространение доби употребата на нова размножителна техника на писмени текстове, както и компютрите и интернет, които отново потвърдиха Янусовата същност на техниката. Както освободеното от държавна опека и идеологически надзор книгоиздаване, така и интернет даде възможност за разгръщане на феномена "пропялата тълпа" (като негативна страна на свободата на словото) - простор на графоманията, разпространението на слухове, клевети, дезинформационна манипулация на общественото съзнание. Но компютрите и интернет дават възможност и за свободен обмен на информация, за рационализация и усъвършенстване на писателския труд (включително и възможността за творческо уединение с поддържане на връзка с всяко кътче на планетата), за разширяване на литературната информация, включително и при доставката на книги.

Благодарение на новата електронна техника в България бяха създадени и множество специализирани електронни издания и издателства за литература, сайтове за литература и др., сред които електронното списание и издателство LiterNet на Георги Чобанов, "Словото" на Мартин Митов, "Грозни пеликани" на Антония Колева, "Литературен клуб" на Емилиян Николов и др.

Новите електронни техники, създаващи и нов тип междуличностна комуникация, бих казал дори и нов тип човек, променят и материала, и поетиката на литературата. Свидетелство за това в най-новата литература са например творби на двама от най-значимите съвременни писатели - блогоромана "Лаканиански мрежи" (2005) на Златомир Златанов и "Log" (2006) на Райна Маркова.

Макар че могат да бъдат разгледани и в главата за тенденциите в литературния процес, тук, при разглеждането на литературния живот - поради по-пряката им и по-голяма зависимост от социокултурните условия, ще очертая и някои характерни явления и насоки в литературата.

Крахът на комунистическия режим доведе до падането на някои идеологически, политически и морални табута, благодарение на което в литературата навлязоха забранени, премълчавани или полуизказвани области на историческия и социален живот и на човешкото съществувание. В новата литература те намериха своя израз не само в художествени творби, но и в интензивното развитие на цели жанрови и тематични области. Обилната вълна на мемоарна, автобиографична, документална и историческа литература е пряко свързана с това "отваряне" на публичното внимание към забраненото и незабелязваното преди - към премълчавани или идеологизирано подбирани и тълкувани събития, периоди и личности из националната обществена, политическа и културна история. В този контекст се осъществява и "новият прочит" на литературната традиция и българския литературен канон. (Тук няма да се спирам на постиженията на голям брой литературоведи, главно в университетски и други академични центрове, които работят в тази област, по-нататък ще обърна внимание само на следящата съвременния художествен процес литературна критика.)

Сред писателската мемоарна и документална литература могат да се отбележат ред книги: от обемните мемоари на Вера Мутафчиева ("Бивалици"), Константин Илиев ("Поражението", 2003), Георги Данаилов ("Доколкото си спомням", 2000-2002), Атанас Свиленов ("Премеждия с интервюта", 2007), Веселин Бранев ("Следеният човек", 2007) и Недялко Йорданов ("Мемоари", I- III, 2006-2008) до имащите и мемоарен характер анекдоти на Петър Алипиев "Без малко Тиртей" (1992) и прозаическите миниатюри на Борислав Геронтиев "Видовден" (2008). Сред новопоявилите се писателски "дневници" се открояват предизвикалият конфликт на оценките, но с голяма документална стойност "Дневник" (1995) на Борис Делчев и посмъртно публикуваните "Дневници от различни години" (2003) на Емилиян Станев с техните мрачно горчиви оценки за комунистическите политически и литературни властници и българската народопсихология.

Специално искам да откроя журналистическото разследване на Христо Христов "Убийте Скитник" (2005 ) - и защото е посветено на убийството на една от най-значимите писателски личности от времето на оживлението на българската литература през 60-те години и автор на забележителните "задочни репортажи", представящи най-впечатляващата картина на българското общество през тоталитарната епоха, и защото разкрива как управляващите в годините на демокрацията прикриват следите на организираното от тайните служби на Живковия режим убийство на Георги Марков и саботират съдебното му разследване - факт, достатъчно показателен за това кой създаде и манипулира тази "демокрация".

Освен преиздаването и създаването на нова литература - документ за различни "забранени" или осветлявани преди това едностранчиво зони из историята на българското общество и култура (изследователи в тази област са Цвета Трифонова, Наталия Христова, Емил Димитров), литературата след 1989 година обърна поглед и към табуираните преди това пространствени зони - към емигрантската литература и литературата на българската диаспора по света.

Едва след 1989 година стана възможно "завръщането" на емигрантската литература (а и на ред от живите емигранти) в България. Макар че България нямаше нито така голяма, нито с толкова популярни и авторитетни имена, емиграция (каквато имаха руснаци, поляци, чехи, унгарци), оказа се, че българската емигрантска литература не е нито толкова малко, нито така скромна като духовна и историческа ценност (макар че тепърва трябва да бъде и цялостно издадена, и по-цялостно и задълбочено проучена). Така в родината си дойдоха или се завърнаха книгите на автори - художествени творци, журналисти, критици, историци, учени - от три основни емигрантски вълни:

- първата (най-стара, от времето непосредствено след 09.09.1944) - Стефан Попов, Стефан Груев, Христо Огнянов, Петър Увалиев...

- втората (след 1956 година) - Цветан Марангозов, Димитър Инкьов, Георги Марков, Димитър Бочев, Жерминал Чивиков, Асен Игнатов, Петър Семерджиев, Атанас Славов, Владимир Костов, Румяна Узунова, Любомир Канов...

- третата (най-нова, след 1989 година) - Красимир Дамянов, Цвета Софрониева, Галин Тиханов, Васил Славов, Владимир Левчев, Георги Белев, Любомир Николов, Наталия Андреева, Милена Фучеджиева...

Ако първата и втората емигрантски вълни (въпреки дългите пипала на живковските тайни служби, особено след 60-те години), могат да бъдат наречени антикомунистически, третата вълна има доста неясен (може би комунистически) характер - някои определено напускат България, отвратени от "родната" действителност, спасяват се от "трудностите на прехода", други ги спасяват от същите трудности, спестявайки им ги.

Като изключим мемоарната, документална, публицистична и историческа литература, сред художественото творчество на емигрантите (безспорният най-голям писател сред които е ГЕОРГИ МАРКОВ (1927-1978) със своите забележителни "Задочни репортажи") трябва да откроим и творби на ЦВЕТАН МАРАНГОЗОВ (1933) (романа "Безразличният", поезия и драми), ДИМИТЪР БОЧЕВ (1944) (романите "Междинно кацане", "Генезис II", "Синеокият слепец", есетата "Хомо емигрантикус"), ЛЮБОМИР КАНОВ (1944) ("Апокалипсис тогава", "Човекът-кукувица", "Парейдолии", "Ходисей"), белязани от травматичните спомени за времето на не-свободата на тоталитарния режим, с нов за българската литература сензибилитет. Сред тях трябва да отбележим и споменно-документалните текстове на АТАНАС СЛАВОВ (1930) за литературата от времето на "размразяването". Най-новата емигрантска вълна е и най-слабо позната, а включва и пишещи вече на чужди езици (немски, английски, френски) автори (Илия Троянов, Димитър Динев и др.). Тук трябва да отбележим и по-пълноценното присъствие в родината им на творчеството на почти непознатите преди това у нас, но световноизвестни литературоведи Цветан Тодоров и Юлия Кръстева. Слабо позната остава и почти неизследвана е и малцинствената литература на българската диаспора - главно на живеещи в Молдова, Украина, Сърбия, Унгария и другаде пишещи на български автори.

Друга от характерните социокултурни особености на посттоталитарния "преход" е новото отношение между "висока", елитарна, сериозна литература и "масова", тривиална, улична литература, създадено най-вече от новата пазарна икономика, приложена и в културата, както и от падането на предишните идеологически, политически и морални табута. В годините на социализма, особено късните, също имаше "масова" литература и култура, но тя имаше претенциите да бъде "социалистическа", тоест - споделяше основната догма на "социалистическата култура", което не пречеше тривиалността да навлиза и в "социалистическото" (изразяваща се и в достигналата до кичозност соцпропаганда), а "несоциалистическото" да се промъква не само в масовата, но и във "високата" литература.

Новите социокултурни условия след 1989 година все повече стимулираха две противоположни тенденции - от една страна, все по-силното разграничаване на "високо" и "ниско" изкуство, на елитарна и масова, "чалга" литература, а от друга страна - в духа на постмодерната "отслабеност" - на сливането на "високо" и "ниско", не само в смисъл на характерното за епохи на сменящи се норми за художественост проникване на "периферни" и "ниски" жанрове и стилове във "високата" литература, но и като стремеж на "високата" литература до достига до по-широка аудитория, като "желание" шедьоврите да дебютират и като "бестселъри". В първата тенденция - на съзнателно експериментираща с художествения изказ "елитарна" литература се открояват екстремни авангардистки изразни търсения както в поезията (Мария Каро), така и в прозата (Чавдар Ценов, "Удавената риба"). Както разграничаването, така и сближаването на "високо" и "ниско" се осъществява и чрез нарушаването на по-ранни тематични и изказни "табу"-та - социални и морални (най-често - сексуални). Пример за това как "табуирана" преди "неприлична" лексика може да бъде употребявана и високохудожествено, са книги като "Sex chop" (1993) на Владимир Сабоурин и "Гъзове и облаци" (1994) на Иван Методиев. Примерите на това как се тривиализира не само "висока" преди това литература (не само при смяна на нормите за художественост), но и статута на писателя като обществен авторитет, са хипертрофираните медийни изяви на някои стари "класици", които неслучайно станаха обект на сарказма на "младия" авангард.

Особен случай на новата "масова" литература са булевардните романи на т.нар. "вулгарен реализъм", чиито пионер стана писателят Христо Калчев. Те експлоатират темите за криминализацията на обществото, гангстерските войни на уж "подземния", но доста публично осветен криминален свят, връзките между тайните служби и престъпния свят. Над средното равнище на тази тривиална булевардна литература са някои от романите на утвърдени писатели като Александър Томов и Владо Даверов; под това равнище, с дилетантска литературност, граничеща с комична кичозност, са "творбите" на набързо преквалифицирани в "писатели" ченгета и мутри. Въпреки че тази литература не може и не бива да остава вън от вниманието на критиката, нейната социална опасност е не дори примитивната й изразност, колкото манипулативната й насоченост - тя по-скоро адаптира обществото към криминалния "морал", като не говорим, че осъществява и манипулиране на общественото съзнание чрез подмяна на истинските и големите с подставените "малки" престъпници.

Не защото следва постмодерната тенденция на заличаване границите между "висока" и "ниска" литература (това е тенденция в самата динамика на литературата, писатели като Виктор Юго, Достоевски и Чехов са блестящ пример за това как "високата" литература ползва и материал, и похвати от "ниската"), а в съответствие с генералната стратегия на манипулиране на общественото съзнание на прехода може да се разглежда феномена, който ще нарека с думите на един поет ПРОПЯЛАТА ТЪЛПА, осъществяващ като че естетическата утопия на сюрреалистите "поезия ще пишат всички". На пръв поглед този феномен е обясним след строгия надзор над литературата, осъществяван от тоталитарните режими и изглежда естествена злоупотреба с настъпилата свобода, чиято употреба по дефиниция не изключва и злоупотребата. Проблемът обаче не е в това, че прописаха "всички" - журналист(к)и, артист(к)и, медици и юристи, тъгуващи по родината емигранти и копнеещи да избягат от България младежи, "гениални" пубертети и истерични климактеруши, "ебливи въртокъщници" и безработни висшисти, спортисти и депутати, мутри и - разбира се - най-вече ченгета, командировани или самокомандировали се в литературата. Проблемът е дори не само в това, че за литература минава всичко (улеснено от смяната на нормите, така както и за литературознание минава всичко, улеснено от смяната на парагигмата), както и че за писатели минават всички пишещи и публикуващи. Проблемът е, че цялата тази псевдолитература и всички тези лъжеписатели биват най-щедро издавани, разпространявани и рекламирани и превръщани от медиите в "звезди", като всичко това се оправдава с "пазарната икономика" (каквато всъщност няма) и с лошия масов вкус (какъвто също няма, защото вкусът също се създава и култивира, тоест не е природен, а културен и исторически феномен). Цялата тази псевдолитература и псевдописатели имат за цел да дискредитират демокрацията и нейните ценности и да пробудят носталгия по Живковия режим.

В традиционните "масови" жанрове (където българските автори срещат силната конкуренция на потопа от преводна литература) бих искал да отбележа талантливи по-нови автори като Марин Дамянов (в криминалния жанр) и самоубилия се Николай Ватов (във фантастиката). В по-ново време криминалната литература преживява характерни трансформации - като пародийно отношение към жанра (Александър Андреев - "Нови степени на свобода", 1999) или травестийно преобразуване в "черна комедия" (Владислав Тодоров - "Дзифт", 2006).

Разгърнаха се - като по-мимолетни или по-трайни литературни насоки - и цели движения, някои от които имат свои издания, прегледи, фестивали, наградни институции - от "поети с китара" (Владимир Левков, Гриша Трифонов, Светлана Комогорова-Комата) до хайку-поезия; от гей-литература до sms-поезия.

Бих отбелязал - при всички вътрешни различия като тематика и поетика - като особен литературен кръг в новата българска литература "еврейските романи" на Виктор Барух, Анжел Вагенщайн и Леа Коен .

Един от интересните феномени на най-новата българска литература, съзвучен с актуални тенденции в световната литература и хуманитаристика е т.нар. "женско писане". Жени литераторки в България се появяват още през Възраждането, по-откроено присъствие имат жените писателки през междувоенния период, а и след Втората световна война в литературата се проявяват немалко талантливи жени. Но не просто наличието на пишещи даровити жени е характерно за този феномен, а събирането им около своеобразна "идеология". В края на ХІХ и началото на ХХ век тази "женска идеология" е социално-еманципаторска. В годините на социализма - въпреки съзнанието, че живеят в един свят "все още мъжки" - феминистка идеология, както и всяка друга, освен "единствено правилната", не можеше да има. Затова през 90-те години феминизмът - в различни видове и добре теоретически подготвен - се разгърна и като свеоебразна "идеология". Като идеолози и интерпретатори на "женското писане" се проявиха литературоведки като Милена Кирова, Миглена Николчина (изявявяща се и като поетеса - "Скръб по Далчев", 1993; "Асимволия", 1995), Амелия Личева (също и поетеса), а като изразителни "женски почерци" в поезията са откроявани Мария Каро, Надежда Радулова, Силвия Чолева, Кристин Димитрова, Виргиния Захариева, а в белетристиката - Емилия Дворянова, Теодора Димова, Мария Станкова, Албена Стамболова...

 

Тенденции в литературните процеси след 1989 година

Развитието и художествените постижения в самата литература могат да бъдат проследени и диахронно - по години, десетилетия, микропериоди, генерации, и синхронно - според някакви жанрови, тематични и други типологически таксономии. Тук ще се опитам да очертая развоя на най-новата литература, съчетавайки диахрония и синхрония чрез представянето по генерации и по жанрови формации (поезия, проза, драма, критика и литературознание), отстоявайки и своето ценностно убеждение, че основна единица мярка в литературата са значимата творба (книга) и индивидуалната творческа личност (авторът, писателят, името).

Но преди да започна този преглед на литературно-художествените процеси по генерации и жанрови формации, искам да отбележа, че самият прелом в литературата стана възможен и благодарение на своя литературоведски контекст, още повече че за пръв път през 90-те - дори в по-голяма степен от модернисткия авангардизъм през 20-те години - критиката програмно-манифестно изискваше и заявяваше "новото" пред - и преди - литературата. А този прелом се осъществяваше и чрез едно заличаване на границите между литературознанието и други области на хуманитаристиката в контекста на едно интердисциплинарно оживление, създаващо новите мисловни и интерпретативни парадигми. Някои литературоведи дори открояват оживлението в хуманитаристиката като най-важното явление в новата българска литература (и култура), наричайки го "европеизиране на българската хуманитаристика" и отбелязвайки като най-важна черта отварянето на границите на литературознанието към културологията (Амелия Личева). И не само към културологията, а и към философията и социологията, новите психологии и още ред други трудно о(т)граничими интердисциплинарни научни полета. В този смисъл делото на литературоведи като Никола Георгиев, Радосвет Коларов, Михаил Неделчев, Клео Протохристова, Александър Кьосев, както и на идващите след тях Валери Стефанов, Милена Кирова, Миглена Николчина, Галин Тиханов, Амелия Личева, Миряна Стефанова, Димитър Камбуров, Инна Пелева, Албена Хранова, Десислава Лилова, Димитър Кръстев, Дарин Тенев и др. се вписва в общ хуманитаристки контекст редом с това на автори от други области (изследователи на античността и средните векове, философи, културолози и културантрополози, етнолози, социолози, политолози, специалисти по чужди литератури и култури и др.) - Богдан Богданов, Ивайло Знеполски, Цочо Бояджиев, Ивайло Дичев, Владислав Тодоров, Кольо Коев, Иван Еленков, Калин Янакиев, Румен Даскалов, Георги Каприев, Димка Гичева, Иван Кръстев, Христо Тодоров, Лидия Денкова, Владимир Градев, Владимир Сабоурин, Албена Бакрачева, Людмил Димитров, Рени Йотова до по-млади като Орлин Спасов, Боян Знеполски, Боян Манчев, Атанас Игов, Борис Попиванов и др., някои от които и сами творят литература или превръщат научните си области в онова, което Артур Данто нарича beautiful science.

Неслучайно този най-нов период на българската литература започва с "шоковата терапия" на радикалния манифест на Александър Кьосев "Пред българската литература няма бъдеще" (1989), който едновременно поляризира и обедини българската литературна общност, която и опроверга, и потвърди (а след петнайсетина години - обсъди и втори) манифеста на Кьосев. Опроверга го, като създаде едно бъдеще, което вече е минала основа на предстоящо бъдеще, и го потвърди - като потвърди много от неговите опасения, които продължават да застрашават пълноценния литературен живот.

След промяната през 1989 година, през 90-те години в българската литература съжителстват творци от най-различни генерации - редом с вписани в литературната история още през 20-те (Елисавета Багряна, Димитър Пантелеев) и 30-те години (Христо Радевски), в нея устремно навлизат и автори, родени през 70-те години на XX век. Най-старите писатели (Багряна, Пантелеев) вече престават да пишат и скоро си отиват от живота, други издават дневници и мемоари (Радевски).

Активно обаче участват в литературния живот ред от писателите на т.нар. поколение от 40-те години, макар и тази генерация по естествените житейски закони постепенно да оредява. Сред лидерите на демократичните промени са поетите Блага Димитрова и Радой Ралин, които продължават да пишат и нови стихове. С неотслабваща творческа продуктивност се изявават и в късните си години Валери Петров (като поет), Богомил Райнов (като романист и мемоарист), Невена Стефанова (мемоаристика). Продължиха литературното си дело още ред творци, утвърдени от 50-те до 70-те години, без да прибавят особени нови акценти в индивидуалните си поетики - от Павел Матев и Станка Пенчева до Петър Караангов и Никола Инджов. Преекспонираните медийни изяви на някои изявени творци (Любомир Левчев, Стефан Цанев), нелишени от политическа конюнктурност, по-скоро тривиализираха писателските им образи, отколкото продължиха традиционната роля на интелектуалеца да бъде "глас и съвест" на епохата.

В разцвета на творческите си сили си отидоха от живота неколцина писатели, откроили ярките си творчески индивидуалности още през 70-те и 80-те години. След 1989 година СТАНИСЛАВ СТРАТИЕВ (1941-2000) завърши белетристичното си дело с великолепната книга разкази "Лице от Греко" (1997) и създаде няколко цикъла със сатирични миниатюри, иронично-пародийно разкриващи психологията на балканския човек в епохи на исторически изпитания ("Балкански синдром"). Класическото му (вече) драматургично творчество, създадено в духа на източноевропейския абсурдизъм приключи с философско-екзистенциалистката драма "Празни стаи" (2001).

Получил признанието на младата в онези години критика още при дебюта си, едва след 1989 година поетът БИНЬО ИВАНОВ (1939-1998) можа да разгърне докрай стихийносюрреалистичното си лирическо вдъхновение в зрелите книги "Си искам живота" (1993) и "Часът на участта" (1998).

Откроил се като водещо име в поезията на 80-те години, ИВАН МЕТОДИЕВ (1946-2003) създаде през 90-те години около краткотрайното списание "Нава" авангардистко движение на кратките форми и няколко от най-зрелите си стихосбирки ("Книга на прашинките", 1995; "Песни за сираци и сирачета", 1996; "Време и нищо", 2001; "Повече тишина", 2003), които закръглиха образа му на един от най-значимите поети на новата литература. Посмъртно бе издадена книгата му "За образите и световете" (2006) - уникален в българската култура философско-поетологичен размисъл. Отиде си от живота в годините на своята творческа зрелост и поетът ГЕОРГИ РУПЧЕВ (1957-2001), създател на модерен алегоричен лиризъм.

След 1989 година ред от поетите, навлезли в литературата през 50-те и 60-те години, си отиваха от живота, други продължават да пишат, без да внасят нови акценти в поетиките си и само малцина имаха възходящо поетическо дело. Новите стихосбирки ("Маска", "Славянски псалми", "Урна", "Дневник", "Табакера") и мемоарно-романетни книги на поета ИВАН ДИНКОВ (1931-2005), който още повече изостри конвулсивната си поетика, окончателно го утвърдиха сред големите поети на новата българска литература. Като актуална поетическа ценност бе приеман от младите и пронизания от медитерански колорит лиризъм на ИВАН ТЕОФИЛОВ (1931).

През този период продължиха своя възход възпрепятствани преди това в изявите си творци като КОНСТАНТИН ПАВЛОВ (1933-2008) и НИКОЛАЙ КЪНЧЕВ (1936-2007), които не само бяха приети като "предтечи и бащи" от по-младите, но и бяха осмислени като "големите" поети на предходния период. Продължиха с различен ритъм зрялото си развитие и такива утвърдени поети като ИВАН ЦАНЕВ (1941) и ЕКАТЕРИНА ЙОСИФОВА (1941). Най-сложна се оказа ситуацията на навлезлите в литературата през 70-те и 80-те години, застрашени да изчезват между утвърдените вече по-рано "бащи" и напиращите с млада енергия, нови идеи и поетики "деца". Но именно те имаха и шанса да реализират художествено плодотворно един екзистенциален и социален опит и от "преди", и от "след" промяната. Малцина обаче можаха да продължат успешно творческия си възход в агоналната естетическа и политическа атмосфера на краевековието. Сред тях трябва да отбележим обогатяващи поетиките си творци като ГЕОРГИ БОРИСОВ (1950) и РУМЕН ЛЕОНИДОВ (1953), както и БОЙКО ЛАМБОВСКИ (1960), с няколко стихосбирки между "Ален декаданс" (1991) и "Тежка картечница преди сън" (2004), и МИРЕЛА ИВАНОВА (1963), също с няколко поетични книги между "Самотна игра" (1990) и "Еклектики" (2002), които през 90-те се включиха в новите литературни движения и с поетическите спектакли "Петък 13".

Най-значимият новаторски принос в литературата на последните три десетилетия осъществи според мен, ЗЛАТОМИР ЗЛАТАНОВ (1953). След излязлата в месеца и годината на промяната "Палинодии", следващата му стихосбирка "Островът на копрофилите" (1996) стана емблематична за десетилетието на 90-те. В нея, едновременно изразявайки и пародирайки постмодерното, той създаде едновременно лирически, но и концептуален образ на социокултурната ситуация на прехода като "симулация" и демистифицирана автентичност. Според някои критици романът му "Японецът и потокът" (1992) е първият български постмодерен роман. Чрез образите на неколцина състуденти, заплетени в еротични, криминални и политически сюжети, романът представя социалното лицемерие, корупцията и конформизма в последните години на социализма и началото на "прехода". А есеистичната книга "Езикът и неговата сянка" (1996) е най-проницателният поглед към българския "преход" в неговия балкански, източноевропейски и глобален контекст, осъществен чрез майсторски синтез на критически лингвоанализ и метафорична образност, на философско-теоретичен, интерпретаторски и метафоричен изказ. Това продължава чрез синтез на наративен и есеистично-философски дискурс и в романа "Храмови сънища" (1992), а тази тенденция се засилва в "Пола" (2001) и "Лаканиански мрежи" (2005).

Кумир на младите около "Литературен вестник" през 90-те години е поетът АНИ ИЛКОВ (1957), чиято поезия пародира разнообразни традиционни езикови клишета. Стихосбирките му "Изворът на грознохубавите" (1994), "Етимологики" (1996) и "Зверовете на Август" (1999) са сред събитийните явления в новата литература. Илков се изявява и като остроумен политически памфлетист. Като политически публицист е активен и литературоведът-изследовател на българския авангардизъм ЕДВИН СУГАРЕВ (1953), редактор на списание "Мост" и на "Литературен вестник", който през този период се изявява и като плодовит поет.

Но несъмнено новото в българската литература след 1989 година най-силно се изяви от най-младите творчески генерации, дебютирали през 90-те години. А главното ядро на най-новите тенденции в художествените процеси бяха четворката редактори на "Литературен вестник", които бяха и най-активни в програмирането и осмислянето на тези процеси като ПОСТМОДЕРНИЗЪМ.

След събудилата много надежди своя първа стихосбирка "Лапидариум" (1992) ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ (1968) блестящо ги потвърди с втората си поетична книга "Черешата на един народ" (1996), която събуди най-много овации у критиката като явление на 90-те. След това Господинов премина успешно и към прозата, където създаде и най-превежданата в чужбина нова българска проза "Естествен роман" (1998), последван от нова поезия "Писма до Гаустин" (2003).

За разлика от Господинов, който по-рядко се изявява като критик (автор е и на голямо литературоведско изследване за Вапцаров), много по-отдаден на критиката е БОЙКО ПЕНЧЕВ (1968), който събра част от текущата си критика в "Тъгите на краевековието" (1998). И той се изявява като инвентивен поет ("Стихосбирка", 1992; "Слизане в Египет", 2000), но интересите му все повече го влекат към академични литературоведски изследвания.

Най-продуктивен във всичките си жанрови изяви от четворката е ПЛАМЕН ДОЙНОВ (1969) - и като поет (от "Вик на мълнии" и Post festum", 1992, до "Кафепоеми", 2003), и като драматург, и като критик. Той беше и сред програмно-манифестните автори на постмодернизма и сред първите му изследователи и историци.

Най-радикален - до скандалност - и в концептуално, и в изразно отношение - е най-младият от четворката ЙОРДАН ЕФТИМОВ (1971) - и в поезията (книгите "Метафизика на метафизиките", 1993; "Единадесет индиански приказки", 1997; "Африка. Числа", 1998; "Жена ми винаги казва", 2006), и в критическите си изяви в оценката на текущата литература.

Тази четворка имаше и програмни изяви - литературни хепънинги, манифестен смисъл имат и двете им пародийни антологии "Българска христоматия" (1995) и "Българска антология. Нашата поезия от Герова насам" (1998).

Без да е формално свързан с "четворката" на "Литвестник", плътно в насоката на постмодернизма се изявява - и като литературовед, и като художествен творец - ПЛАМЕН АНТОВ (1964). Като поет - от "Разпадащото се момче" (1993), но особено с "Изнасилването на Венеция..." (1997), "Сантиментална география" (1999) до "Лисабон" (2007), той създаде една от впечатляващите лирики на новата поетическа насока. Новаторски поетики разгръща и като прозаик и драматург, но особено значим е - редом с този на "четворката" - приносът му в литературно-историческия синтез на постмодернизма и ретроспективния прочит на българската традиция.

Книги с разнообразни художествени търсения издадоха и други поети от 90-те и началото на новия век - Илко Димитров, Кирил Мерджански, Станислав Градев, Владимир Сабоурин, Георги Пашов, Ясен Атанасов, Кристин Димитрова, Силвия Чолева, Палми Ранчев, Маргарит Жеков, Божидар Богданов, Елин Рахнев, Яна Букова, Петър Чухов, Мария Вирхов, Марин Бодаков, Наталина Иванова, Радостина Григорова, Стоил Рошкев, Азис Таш, Цветанка Еленкова, Марио Коев, Тома Марков, ВБВ, Оля Стоянова, Иван Христов, Мая Дългъчева, Антоанета Николова, Патриция Николова, Ралица Чернева, Хюсеин Мевсим, Николай Бойков, Димитър Кенаров, Стефан Иванов... Дълъг списък, а всеки списък нивелира - и типологически, и ценностно - явленията. Но неизбежен в един необходимо ограничен по обем преглед. Бъдещето - защото става дума за автори в активна творческа възраст - ще открои още повече многообразните индивидуални почерци на тези поети (повечето от тях преминават и в нови жанрове) и ще увеличава или намалява тяхната значимост.

Не е случайно, че новаторските тенденции, предявени и кристализирали като "постмодернизъм", започнаха и се изразиха най-напред в поезията. В литературата, разбира се, е имало авангардни изяви и в прозата (френския "антироман"), и в драматургията (театърът на абсурда), но и те в известен смисъл са жанрово обособени по-късни изяви на новаторски тенденции, започнали в поезията. Българският постмодернизъм също има (или по-скоро припозна такива предшественици) по-ранни изяви и в поезията, и в прозата, а и започна с едно оживление в хуманитаристиката, но не е случайно че като по-компактна литературна вълна се изяви в поезията през средата на 90-те - поезията е от по-бързо реактивните литературни формации. Макар че постмодерни романи се явяват още в началото на десетилетието ("Японецът и потокът" на Златомир Златанов), едва към края на 90-те и през първото десетилетие на новия век се открои една постмодерна вълна и в романа.

И след 1989 година ВИКТОР ПАСКОВ (1949-2009) имаше успешни изяви като новелист ("Big business") и романист ("Германия, мръсна приказка", 1992, "Аутопсия на една любов", 2005) . След 1989 година продължиха творчеството си в прозата утвърдени преди това писатели от различни поколения, обогатявайки го по-скоро тематично, отколкото като поетика - от двамата класици Йордан Радичков и Ивайло Петров ("Присъда смърт", "Баронови") през Георги Мишев ("Патриархат"), Георги Величков, Любен Петков и Димитър Коруджиев до Александър Томов, Владимир Зарев, Владо Даверов, Анчо Калоянов, Димитър Шумналиев, Иван Голев и др.

Но и в прозата новаторските художествени тенденции и промени в поетиката - не само като индивидуални пробиви, а като цялостни формации - естествено дойдоха с дебютиралите в литературата през 90-те години.

И в прозата можем да отбележим началото на периода чрез пародийни езикови игри с традицията. Един - нарекох го и "български Питър Пан" - такъв прозаик бе твърде популярният през 90-те със своите кратки, съчетаващи пародийност и лиризъм , прози ЛЮДМИЛ СТАНЕВ (1959).

Популярност добиха с повествувателното си умение автори, съчетаващи традиционно разказваческо сладкодумство с нови наративни техники, черпещи материал от най-новата социална действителност и с роден от нея персонаж. Сред тях бих отбелязал на първо място двама: АЛЕК ПОПОВ (1966) e продуктивен новелист и романист, който съчетава лекота на разказването с чувство за хумор и модерни наративни техники, което прави прозата му - от "Мръсни сънища" (1994) през "Зелевият цикъл" (1997) и романа "Мисия Лондон" (2001) до "Митология на прехода" (2006) и "Черната кутия" (2007) - приятно четивна. Продуктивен и четивен повествувател е и СТЕФАН КИСЬОВ (1963), който от "Джубокс" и "Не будете сомнамбула" (2000) до "Екзекуторът" (2004) и "Твоето име е жена" (2007) утвърди името си на обичан от широк кръг читатели романист и разказвач.

Като майстори в трудния жанр на късия разказ бих отбелязал в най-новата литература Деян Енев и Палми Ранчев. ДЕЯН ЕНЕВ (1960) издаде в края на ХХ век шест книги с разкази, най-доброто от които събра във "Всички на носа на гемията" (2005). В тях чрез съдбите на различни персонажи се разкриват човешките кризи на "прехода", понякога на ръба на социалния мелодраматизъм. Успешен поет и романист ("Улици и авенюта", "Анонимни снайперисти"), ПАЛМИ РАНЧЕВ (1950) в избраните си разкази "Малко време за по-късно" (2007) също създава галерия от кризисни човешки съдби, но с един брутален стил и жесток реализъм (поради което Митко Новков го нарече "най-американският български писател"). Изброените по-горе четирима прозаици показват как картината на едно и също време може да бъде транспонирана художествено по съвсем различен начин: у първите двама - като комедия, у другите двама - като социална трагедия - чрез различни наративни техники, определяни от различните гледни точки (аз- или той-разказване), "мекотата" или" твърдостта" на стила, "лекотата" или "тежестта" на разказването.

Дистанцирани от литературния живот като автори, създадоха дистанцирани от българската действителност добри романи АНТОНИ ГЕОРГИЕВ (1963) - "Виена" (2001), и ФИЛИП ДИМИТРОВ (1955) - "Светлина от човеци" (2003). Не много справедливо критиката прие резервирано тези писатели, но сама по себе си тази реакция означава желание българската литература да изразява и представя действителността на съвременния българин.

Прекъснатият още през 30-те години български авангардизъм, традиционалистките предразсъдъци на националния културен изолационизъм и особено идеологическият монополизъм от епохата на тотаритаризма силно затормозяваха експериментаторските авангардни концептуални и изразни търсения в българската литература, както в поезията, така и в прозата. Затова през 90-те години и в повествувателната проза се появиха рязко открояващи се на фона на традицията промени в наративните техники и уникални като художествена визия творби.

Още с първия си роман "Къщата" (1993) ЕМИЛИЯ ДВОРЯНОВА (1958), философ по образование ("Естетическата същност на християнството", 1992), създаде впечатляващ с мрачната си атмосфера и проникващ в неподозирани глъбини на психологията на персонажа художествен свят, но едва с "Passion или смъртта на Алиса" (1995) създаде зрелия си изтънчен повествувателен почерк, с който създаде ред творби от "La Velаtа" (1998) до "Земните градини на Богородица" (2007), сред които бих откроил романа "Госпожа Г." (2001).

Познат на по-широката публика повече от светския си "дендизъм" от Уайлдов тип (което в лапите на "жълтата" преса е компроматна манипулация) преводачът на Хайдегер и Адорно и теоретик на фотографията ЛЮБОМИР МИЛЧЕВ (1963) е всъщност един от най-сериозните, ерудирани и задълбочени нови литератори - и като белетрист с естетска изисканост и фина наблюдателност, и като културологичен коментатор на художествени и социални явления, и като иронично-саркастичен демистификатор на светски и политически нрави ("Проглеждането на гледката", 1995; "Далматинецът Марципан", 2000; "Вещи и обнищвания...", 2001; "Комедиантите...", 2004; "Любовникът на лейди Чатърли" и благоприличието на нетрагичното", 2008)

За разлика от множество изяви на един криворазбран постмодернизъм, изцяло в поетиката на един, бих го нарекъл класически постмодернизъм, е една от най-важните - и най-добри - книги на най-новата литература - романа "Джобна енциклопедия на мистериите" (2004) от МИЛЕН РУСКОВ (1966). И като жанрова стратегия, и по материал този роман е типично постмодерен. Неусетно преливайки историческа фактичност и фикционалност, романът гради една история на тайнственото, окултното, мистичното и посветилите се на него. И, без да прави каквито и да било преки алюзии към съвременността, създава един модел на мистифицирането на действителността и историята, помагащ ни да разберем и "тайните" на света, в който живеем, без да престава да бъде увлекателен разказ на "истории".

Един от най-активните критици на съвременната литература с точни и обосновани оценки и проницателни интерпретации, ерудиран литературовед ("Теория на новелата", 2006) БОРИС МИНКОВ (1971) се изяви и като зрял повествувател - с изтънченото авангардистко писане в "Ловци на балади" (1999) и със зряло съчеталия четивност, концептуалност и нови техники на разказване роман "Животът в очакване на портокаловата топка" (2001), даващ впечатляваща картина на сменящите се ценностни нагласи в епохата на прехода.

Един от най-изразителните индивидуални модерни повествувателни почерци изгради РАЙНА МАРКОВА (1964 ). След "Пого" (1999) романът й "Фани по опасните пътища на светлината" (2001) - един критик го определи като "постпараноична метафизика" - дава впечатляващ образ на социално-психологическия стрес в българското общество в кризата на "прехода", "шока от бъдещето", чрез преживяванията на една млада героиня, чиито "аз"-изказ представя характерния жаргон на младите градски поколения в стил "секс, наркотици и компютър", в един изострен до болка конфликт между младата личност и - не само лицемерните "традиционни норми", но и квазипостмодерния декаданс на "новото".

За разлика от сливащата до тъждественост повествувател и "аз"-герой Райна Маркова, по противоположен начин - силно разграничавайки повествувател от персонаж - в една почти традиционна "обективност" изгражда своята наративна поетика ЕЛЕНА АЛЕКСИЕВА (1975), поетеса и литературоведка, която създаде силно писателско присъствие особено с новелистичната си книга "Читателска група 31" (2006). "Обективността" на разказването обаче още повече подчертава уникалната за българската традиция модерност чрез избора на бизарни ситуации и персонажи, разкриващ нови ментални аспекти на "човешкото" на границата с "нечовешкото".

Изброените по-горе нови автори в прозата след 1989 година са не само сред най-значимите прозаици с изразителни индивидуални повествувателни поетики, но и очертаващи границите в различни насоки на радикални търсения в разказваческите почерци и нови художествени визии. Като добри прозаици с по-умерени синтези на модерно и традиция се изявиха и ред други автори. През 90-те години впечатли с "Ломски разкази" (1996), "Късен сецесион" (1998) и "Островът на пияниците" (1999) ЕМИЛ АНДРЕЕВ (1956), който в началото на новия век се изявява и като романист. Като плодовит разказвач и романист се реализира и ЗДРАВКА ЕВТИМОВА (1959). С енергичен и остър модерен почерк се откроява прозата (от "Наръчник по саморъчни убийства", 1998, до "Трикракото куче", 2006) на МАРИЯ СТАНКОВА (1956). С интерес бяха посрещнати романите на ТЕОДОРА ДИМОВА (1960) "Емине" (2001), "Майките" (2005) и "Адриана" (2007).

Сред по-новите имена в прозата привличат вниманието на критиката Мирослав Димитров, Галин Никифоров, Николай Гроздински, Момчил Николов, Радослав Парушев, Богдан Русев, Георги Тенев, Владимир Шумелов, Емануил А. Видински, Николай Бойков, Оля Стоянова, Мариана Фъркова, Ангел Игов, Вергил Немчев и др.

В областта на ДРАМАТУРГИЯТА през 90-те години продължават да се изявяват активно ред от изявените преди това автори - на сцената се играят нови постановки на утвърдени репертоарно творби на Йордан Радичков, Станислав Стратиев, Стефан Цанев, Константин Илиев, Иван Радоев. Константин Илиев пише нови драми ("Куцулан или Вълча Богородица", "Франческа", "Бетовен 21"), потвърждавайки зрелостта на перото си, Иван Радоев също пише нови творби за сцената ("Упи, или театърът в края на века"), активен драматург продължава да бъде Боян Папазов ("Бяс", "Бая си на бълхите"), на сценични успехи се радва Христо Бойчев. Едва през 90-те години можа да се открои в целия си ръст като драматург преждевременно отишлия си от живота МАРГАРИТ МИНКОВ (1947-1997) - "Камината", "Въведение в тяхната картина", "Втора сряда" (творчеството му е събрано в "Пиеси", 2001). В най-ново време в драматургията дебютират Юрий Дачев, Елин Рахнев, Теодора Димова, Яна Добрева, Камен Донев, Пламен Дойнов, Петя Русева, Яна Борисова и др.

Макар че започнах този преглед с изтъкване водещото значение на новата българска хуманитаристика (в това число и ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕТО), тук е мястото да се направи прегледа и на неговите по-значими имена, книги, на тенденциите и постиженията в него. Но аз ще спестя цялостния му обзор като се съсредоточа само върху проблемите на КРИТИКАТА, както наричаме литературознанието, което тълкува и оценява творбите, имената и тенденциите в текущата литература. И защото не мисля, че голямо литературознание може да се прави встрани от съвременната литература, и защото именно тук отминалият тоталитарен период нанесе най-големи поражения, осъществявайки най-строг надзор именно върху съвременния литературен процес и искайки да превърне критиката в говорител на оформените "отгоре" оценки. Не е случайно, че въпреки края на идеологическия и политически надзор и през новия период най-затруднена бе изявата именно на критиката - чрез различни и непреки средства - като се започне от нестабилната литературна периодика и се стигне до подмяната на критиката чрез медийна реклама или обслужването на партийно-политически или приятелско-груповски интереси.

Затова заслужава признание делото на критици, посветили се на осмислянето на съвременната литература - с пулсираща активност в различни периоди след 1989 година, по-целенасочено се занимават с оценка на нови творби и автори Пламен Дойнов и Бойко Пенчев, Пламен Антов и Борис Минков, Йордан Ефтимов и Милена Кирова, Силвия Чолева и Владимир Трендафилов, Юлиан Жилиев и Митко Новков, Десислава Неделчева и Борис Ангелов, а в по-ново време и Георги Тенев, Ангел Игов, Кристина Йорданова, Камелия Спасова и Мария Калинова, като повечето от тях и сами пишат поезия или белетристика; а и ред "повече" - поети и "повече-"белетристи се занимават по-епизодично с текуща критика. От критиците от по-старите поколения мнозина се оттеглиха от критическото поле, други втвърдиха позициите си в консервативна съпротива срещу "младите", само малцина като Розалия Ликова, Вихрен Чернокожев и Георги Цанков продължиха да следят по-трайно съвременния литературен процес. Но и някои от появилите се през 90-те години активни млади критици вече се поумориха и отдръпнаха от текущата критика. Да бъдеш критик и днес продължава да бъде най-трудното литературно призвание.

Не мога все пак да не кажа, че въпреки съществуването на немалък брой добре подготвени критици с по-постоянни или по-епизодични изяви, това, което най-много липсва на съвременната българска литература е по-целенасоченото, по-обхватното и по-пълноценно критическо осмисляне. Което е невъзможно без добре функционираща литературна периодика. Защото само "огледан" в критиката - като институция на литературното самосъзнание - потокът от книги се превръща в Литература.

"Лошата обозримост", асиметрията в обглеждането на литературата (нееднаквото пространствено-географско, институционално-организационно, жанрово и тематично обхващане на литературата), продължават да са основната беда на съвременната литература, което и пречи да се създаде синхронна на литературния процес "история на литературата". Което не значи, че времевата дистанция на "историята" към литературата ще попълни изцяло нестореното своевременно от критиката, нито че може да има критика идеално-равномерно обхващаща "целия" литературен процес. Вън от задълбоченото интерпретаторско внимание на критиката например останаха ред значими съвременни романи - от "Френско магаре" (1989) на "класика" драматург КОНСТАНТИН ИЛИЕВ, през "Балкански грешник" (2003) на утвърдения литературовед и романист ДИМИТЪР КИРКОВ, до "Лъжикерван" (2002) на закъснелия дебютант в литературата ЙОТО ПАЦОВ (1949). Във "Френско магаре" с изключително пестелив изказ и неусложнен сюжет, Илиев успява дискретно да внуши и скрития трагизъм, и тривиалността на една действителност чрез вечната драма на любовта. "Балкански грешник" чрез авантюрите на един превъплъщаващ се в няколко съседни народности герой представя "оцеляването" на човека с балкански манталитет в страдалческите поврати на балканското историческо битие. "Лъжикерван" с чувство на хумор представя чрез възходящата кариера на един местен диктатор "тъмните", властническите механизми на един тоталитарен режим и представя една от най-впечатляващите картини на българската социалистическа действителност.

Ако трябва да определим каква е доминиращата тенденция в литературните процеси след 1989 година, отговорът ще бъде труден поради трудно класифицируемата множественост на художествени насоки и индивидуални поетики, при съвместното съжителство на няколко различни генерации, на голям брой различни творчески индивидуалности, на обединенията и конфликтите на различни литературни формации (писателско-организациионни, около различни издания, груповски и приятелски кръгове), а също така и поради многоезичието и разноезичието на критическите дискурси и художествените езици. И все пак доминиращото ново само се обяви и самоосъзна, консолидирайки се около ПОСТМОДЕРНИЗМА.

Що е постмодернизъм - не само българския - е въпрос с още по-труден отговор. Защото различни литературоведи и философи му дават различни дефиниции, зависещи както от собствените им теоретически нагласи и намерения, така и от различния литературен и културен материал, върху който рефлектират. За български постмодернизъм се заговори по-целенасочено едно-две десетилетия след като той вече се заявяваше в световната култура, включително и в някои балкански и средноевропейски култури. Българското "закъснение" съвпадна с резкия политически и културен обрат след 1989 година, поради което имаше рязко бунтовен и антитетичен характер, още повече че съвпадаше с новия ретроинтерес към неизживения (и недокрай осмислен) български модернизъм и авангардизъм от периода между двете световни войни. Поради това българският постмодернизъм имаше като основен импулс революционно-бунтовен, авангардистко-антитезен и дори конквистадорски характер, за разлика от основната "деболна" (отслабена), както я нарича Джани Ватимо, нагласа, предполагаща отпуснато, примирено сдобряване с традициите и с всички изми и естететическа толерантност на "класическия" постмодернизъм. Но не само защото националните варианти на всеки "изъм" са винаги до голяма степен плод на "погрешни прочити", трябва да приемем и българския постмодернизъм такъв, какъвто е, а не какъвто искаме да бъде. И не защото с течение на времето и българският постмодернизъм се укроти и конформизира, а защото в други важни особености споделяше постмодерното, доминиращото ново течение в българската литература след 1989 година може да бъде наистина наречено "постмодернизъм". Квазиавангардният български естетически бунт се самоерозира като бунт, защото самият бунт беше режисиран като спектакъл, и в това съвпадна с основната симулакрумна същност на "постмодерното", изпълнявайки и важни обществени функции в представяната за "нежна" - а всъщност "договорена" - революция. А и чисто литературно като постмодерни могат да бъдат отбелязани повишеното внимание към езика и езиковите игри, удоволствието от телесността на езика, цитатността и литературността на най-новата литература, нейните пародийни, травестийни и мистификаторски склонности. Импулсиран като бунтовна реакция срещу жестоката "модерност" на тотаритарния комунизъм и неговата - възприемана като кичозна - култура, българският постмодернизъм се осъществи най-вече когато бунтовната му енергия се обезсили и бе погълната от и разтворена в същински постмодерната симулакрумна българска посттоталитарна действителност.

Определяйки основната насока на най-новата българска литература като постмодерна, не мисля, че всичко значимо в нея може да се квалифицира като "постмодерно", но дори и реакциите срещу постмодерното или неутралното спрямо него се разгръщат и възприемат в една галванизирана от това "постмодерно" култура, макар че още по-точно е да се каже - в условията на съ-съществуването и битката между различни норми за литературност. Да се пита коя норма ще победи, е погрешно, защото тези битки никога не спират и нормите постоянно се стабилизират и дестабилизират, което не значи, че за определени периоди една или друга не взема надмощие.

 

Вместо заключение

Както отбелязах още в началото на тази част, настоящият преглед на най-новата ("днешната") българска литература още не е литературна история, а само "материал" за нея или скица към една бъдеща литературна история. Най-новият литературен период (въпреки някои известия за "края" на постмодернизма още около 2000 година) още не е завършил, не защото липсват общоисторически преломни "граници", а защото дори "чисто" литературна граница ще се види само след известна дистанция. Този преглед не е литературна история и защото му липсва "цялостност" - въпреки че е продукт и на дълги лични критически наблюдения над съвременния литературен процес, и на обобщения в други прегледи, нямам усещане, че "цялата" литература на периода е била обхваната - не само защото това и не е по силите на един наблюдател, а и защото още липсва ефективно - като информационно-библиографски механизми и като пълноценно функциониране на текущата критика и литературната периодика - обхващане на цялото пространство на литературата, писана на български език. И защото битката за надмощие на различни норми за литературност не е приключила, което не значи, че ще настъпи край на художественото многоезичие. Този преглед дори нямаше за цел да обхване всички значими творби и имена на днешната литература, а само да очертае тенденции и насоки в нея. Разбира се - през призмата на един субективен поглед. Пълна обективност в литературата не само няма, но е и невъзможна, защото всичко в областта на културата е субективно творчество и единствената възможна "обективност" е само интерсубективният диалог. Затова и тази последна част на моята (превърнала се в "продължаваща") "История на българската литература" - с още по-големи основания от предишната "последна" част - е финално отворена.

Паноптичният поглед на литературната история е жанрово изискване за цялостно обхващане на своя предмет, а не "надпоставено" литературознание. Илюзията за "надпоставеност" на металитературата е предизвикана от това, че тя се пише от позицията на "края". Но той е само точката, до която е достигнало литературното развитие, относителен, а не абсолютен "завършек", от която позиция се пише всяка история. А паноптичната над-редност на всяка история е илюзия, защото всяка писана история също отминава в историята, става "в историята" съ-редна на останалата литература.

 

 

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.06.2009, № 6 (115)

Текстът е последна част от предстоящо ново издание на "История на българската литература" от Светлозар Игов.