ФИГУРИ НА СЛАВЯНСТВОТО. "ПРИКАЗКИ" ЗА ЖЕЛАНИЯ И УЧАСТ

Иван Русков

web

Ако по страниците на славянския печат след Освобождението интересът към България и българите се изразява и с фрази като "братята от друга планета" и "от Бога забравената България" (Тодоров 1944: 54, 59), то по същото време един син на тази земя - Стоян Михайловски - се опитва да прокарва другопланетни за българската литература теми. Естетската му поза се афишира ту като въздишка от дълбините (Suspiria de Profundis¹), ту като влюбеност в благодатната смърт, спасителка от всички душевни тегоби (Suspiria... става Euthanasia). Той прибягва до различни промислени похвати за изява на творческата личност: заглавия, подзаглавия, посвещения, епиграфи, жанрови уточнения изобилстват в неговите "Novissima verba" (Михайловски 1889, 1890а, 1890б)², като непрестанното пара/текстово усърдие и до/изобретяване на словото явява и начетеност, и игрово изключва що-годе релефен, "смирен" и еднозначен проблемно-тематичен фокус, както и стилистична хомогенност на пре/сътворенията. Горест и скепсис, вопли и пропеви - песнопенията са пиедестал на страданието, ореол на твореца мъченик - поне на перото. Но поради шествието на риторико-инструктивната прекомерност, всеотдаен всеведущ водач в дебрите на естетичното, нерядко страдалци се оказваме ние, простосмъртните й поданици - дъхът ни секва и пред озадачените ни взори възлизат краевековности, недо/стъкмявани с вървеж подир перото; леят мелодии крепки железни струни, на които "поетът Еклисиаст" (но и иконокласт!) до/волно-и-при/неволно подрънква, обърнат ту към Бог, ту към кацналата на една книга в библиотеката му муха, и въздава ли, въздава порицания и хваления: апофтегматичен, строг, суров, но и щедър, справедлив, всеблаг спроти деянията и суетите на мислещата тръст. Без съмнение, еклектичният пълнеж сродява сбирката с възрожденските смесни китки, ала нейният автор е заел "позата на професионалист с литературно самосъзнание и с претенции към публиката", която обаче е резервирана към естетико-поетичните особености на предложеното от френския възпитаник, а първият "спъни-камък е въпросът за славянството" и по-конкретно начинът, по който се манифестира le mal Slave в посвещението към поемата "Suspiria de Profundis" (Кьосев 1987: 679-721)³. Аз обаче ще се насоча към оздравителното припознаване на славянските народи, сбъднато в "Коледна приказка" (Михайловски 1890а: 14-18)⁴.

"Приказката" на Михайловски представя българите като закъсняващи-закъсващи. Закъсняващи-закъсващи по пътя на срещата с Бог и с всички славянски народи. Имплицитно българите се оказват "опашката на славяните", фигура, на която ще се спра по-късно във връзка с приказен сюжет на другия Стоян - мемоариста Заимов. А поетът Стоян, 20 години преди злополучния славянски събор в София, разделил пътищата на радетелите на славянството не само в България, представя общия път: вървежа към Бог и Божественото даряване на славянските народи избраници, свикани на събор от самия дядо Господ. Така, бидейки събрани на едно място, може да се види какво притежават те, какви са техните чудесни подаръци и какви са техните изкушения и лихости, съзрени от благия, но също строг и безпрекословен небесен Отец.

Чрез своята "коледна" quasi una fantasia Михайловски се е прицелил не в раждането на Сина, а в белезите на Синовете избраници. Поетът привидно отказва каквато и да било изкусност и проницателност на творението си и го доопределя с оневиняващи изрази: "проста една приказка, една юмористическа басничка, съвършено незлоблива". В опашката на текста обаче тази риторика на предохранително смирение е поднесена в подчертано игрови режим спрямо възрожденското просене на снизхождение, тъй че пародийният прилив няма как да бъде прикрит въпреки пледирането за невинност на приказчика, който просто бил предал дочутото "от уйча си, поп Гърди". В квазифантазията-басня-приказка Михайловски разкрива и сборното, и съборното в съимето славяни. Разкрива и съпритежаваното, съградивното, от една страна, и събарящото, съкатурното, прекатурното, от друга. Между народностите има нещо общо - това е белегът на славянството, чрез който Всевишният ги припознава и привиква при себе си, за да им раздаде белега на самоличност, чрез който въплъщава уникалното в общото. Господ прозорливо оставя общото неназовано и по този начин дава шанс то да бъде мислено, привиждано и изразявано всячески; в същото време с божествена промисъл чрез дарове сътворява фигури на различието, посредством които общото може да бъде привиждано като съборна фигура на славянството, приютило, прикътало, присъединило съборното в неговия амбивалентен смислов прилив.

Не мога да си позволя анализ на "приказката" откъм идеолого-политическите и културни представи на и за славяните в контекста на предопределящи събития и въжделения в Европа през ХVІІІ и ХІХ век. Няма да тълкувам в тази насока нито Божиите дарове, нито удостоените представители на славянските народи. В приказката върху това не се акцентира изрично, но се подразбира, че щом като покровителят на даден народ има право да избира само един дар, то даденото ще липсва или ще бъде в недоимък у другите народи, но общността като цяло не е лишена. В своя сбор, в своето всеславянско единение тя има "всички дарове", "всички блага". Точно тази особеност имах предвид по-горе и заради нея говорих за "съборното в сборното". Например Невската Звезда, Александър - нека не питаме защо тъкмо той е първи в редицата, защото всички знаем как бързо се лети с орел, все едно двуглав или не..., - иска "благоверний руский род" да има храбри войници. Подразбира се, че от този дар са лишени всички останали, както самите руснаци са лишени от даровете на другите. Като следствие от прозорливостта на своя Станислав поляците се оказват притежатели на творческия гений - книжовници, "художници, мислители, поети вдъхновени!...". Чрез "блажений Сава" сърбите си гарантират да не загине сръбската държава, а "в строгий ред спасенье да намерва", когато неопитни ръце "в беди я хвърлят грозни". Кой знае защо, може би защото Сърбия се намира на Балканите, Господ за първи път дава, но и предупреждава: "Драгий Сава, пазете се от лакомство!"⁵ Посредством желанието на "високославний Непомук, бохемский покровител", чехите пребъдват в музикалното: живеят във весела страна, обител на песните, а цигулката в десницата на чеха упоява света със звук, "по-сладък от небесний хор". (Че това е така, ще се убедим и от екстазното в приказните слова на Заимов, без да е нужно да стигаме до баладното у Пасков.) Неуморно раздавал Саваот дарове за своите народи: босненци, моравци, русùни, херцеговинци, хървати и словаци...

И тогава изпъква липсата... Всъщност "приказката" на Михайловски улавя ред приказки за липсите, назадничавостта, изпадналостта на българите, приказки, разказвани и писани от славяни и неславяни, от свои и от чужди. Тяхното дочуване и снемане на страниците на българската литература е давало поводи за едни или други изтъквания на етнокултурни достойнства в твърде широк спектър - от защитата на езика, до защитата на свободата. И ето че през 1890 г. Михайловски лишава българския народ от чудесна бъдност, от божествени достолепия. В неговата "Коледна приказка" единствено българският представител - св. Иван Рилски, има "портретна и нравствена характеристика", дадена от самия Бог. Къде е, пита Всевишният, "онзи българин ленив, Иван, отецът рилский". Въпросът е отправен към "вси славяни" и така вписва в тяхната памет един от белезите на родното. Останалите белези предава разказвачът, но те са така видими, че едва ли са останали незабелязани от присъстващите въпреки божественото сияние. А и "премъдрий син на Рила" с провикването си "Ей! Ето ме!" пообърква речевия етикет и привлича вниманието върху си, оставайки всеки да види във фигурата му човека, светеца или карикатурата и на едното, и на другото:

гърбат кат буква С, вцепен върху кобила,
наметнат със кожух съдран, окалян до ушите,
с ботуши, зяпнали отпред, със пърхот по косите,
с червени пъпки по носа и с гурели в очите.

Това е и единствената фигура, оправдаваща се с лош път, с ревматизъм, със зимата. Но какво са болести и изнемога пред грижата за своя народ... Сам Бог е приятно изненадан и поздравява застъпника, защото е поискал за българите да бъдат спестовни и "неуклонни в православието"; така те имат най-хубавия дар: "Труд, Вяра - щастьето е в тях!" Но рилският светец не дооценява ширналата се в православната вяра благодат, поради което "приложил", че иска още нещо. В желанието си да постигне хармонията добър стопанин - добра стопанка той показва пред вси славяни не само на какво е способен българинът, когато говори с Бога, но разкрива и един забележителен чар на българката: тя е "малко тъпичка", затуй нека бъде дарена с вещо домакинство. Бог, разбира се, прави забележка на българския патрон, че иска много, но се съгласява, като го и поучава да се облича по-чисто и риза да менява: "Един светец е срамота да ходи тъй несчесан,/ немит, одрипан, да вони на ряпа и на чесън!..."

След тази забележителна препоръка и след още по-забележителните дарове, вещаещи светла пребъдност на българите, славянските светци се покланят, готови да си тръгнат. Но "наш Иван" поклон не знае, отново изскача пред Господ и пожелава "на българите да даде сановници способни,/ правителство да им даде могъщо, дълготрайно,/ войводи опитни, добри уредби и закони...". Заедно с първите две, искането очертава трояка ос: вяра и труд - дом - държавност. Светецът, види се, не схваща, че с вяра и труд могат да се постигнат второто и третото звено в оста на благополучието. Ето защо неговото трето искане е назовано от Бог просене и лакомство, прекаляване, тъпчене на "заповедите, решеньята господни". Разгневен, Бог явява нрава на българите такъв, какъвто е бил допреди събора. Това е втората обстойна божествена характеристика на даден народ, изказана пред всеславянското братство, последвана от наказание:

Аз знам, че българите са съвсем безцеремонни,
аз знам, че тоз народ страдай от ненаситна жажда
и че в прищевките си той не знай да пази мярка,
но друго мислех аз за теб, блаженейший Иване!...
Все българинът граби пак - макар светец да стане!
Махни се скоро!... Беж оттук!... Назад!... За наказанье,
нек' твоя български народ завинаги остане
не само без уредба, без управа, без закони -
но даже без понятие за работи подобни!...

От наказанието не е съвсем ясно дали са отказани и първите два дара за българите. Според писаното от авторитетни автори вярата и трудът ни не са възхитителни като в приказката на вуйчо поп Гърди, докато чарът на жените е признат и от чичовците не само на славянските народи... Така или иначе, никак не е без значение, че само на българите е отказан дар. И че отказът е следствие на прекомерност в искането. И че във фигурата на осмения светец е развенчана българската представителност въобще. Че немощта и безпътността са белезите на управниците ни, но и на всите нас, и то не защото сме се оставили да бъдем (лошо) водени, а защото вкупом, сите българи заедно сме обречени да бъдем такива управници и да закъсняваме за срещата си с Бога... Отказаните от Михайловски припознавания на българската лепота е нелепо да бъдат обговаряни дори и ако някой сметне, че би могъл да ги пресметне или систематизира по определен критерий. В контекста на принципно привижданите и доказвани позитиви, в контекста на многобройните и разнопосочни дирения и откроявания на отколешна и нинешна слава, Михайловски разказва приказка за отколешна и нинешна изпусталялост на бъдността ни. Тази приказка не е само краевековна, т.е. породена от характерни за края на ХІХ век нагласи в спектъра на културна Европа, с които, божем, дресира-хармонизира своя поглед до/културният балканец. Тази приказка (нейният фолклорен и Пенчо-Славейков вариант няма да засягам) игнорира представителния наратив за открайвековната ни, вечната ни драгоценност и полезност не само за себе си, но и за другите, като вае фигурата на открайвековната ни, вечната ни нефелност. Тлението не е заради края на века, или поне не е само заради края на века, а сме болнави открай век и ще бъдем болнави довеки, щом не Дядо Коледа, а самият Дядо Господ така ни е одарил. По-добре щеше да е наистина Бог да ни е забравил, както дълго време са смятали съчувстващите на нелеката ни участ славяни, по-добре щеше да е, но не би... Впрочем нека завършим неприказното в "приказката", вслушани как железните струни на "Novissima verba" (ч. ІІІ, с. 26) представят марша на славяните към светла бъднина в стихотворението "Славянщина", към което Михайловски е поставил следния епиграф: "Славянски напредък! Славянска наука! Славянски мир! (Славянофил. вестници)":

Че заедно със другите народности вървиме
към светла бъднина и ний - Славяни - туй е вярно;
вървиме ний - и щем не щем, - понеже се въртиме
в неизмеримия простор, ведно с Кълбото Земно!

Славянщина - цялото славянство вече е съизразимо с вървежа на "наш Иван"...

В стихотворението To George Kennan обаче (също от "Железни струни", с. 32) поетът не хули, а защитава славяните: не те заслужават Йеремиев плач, а английското поганство, представено с разгърната картина на социални контрасти и колониален гнет: "Английский гнет е в Ада вторий ад!". През 1892 г. пък пише прочутия химн на Кирил и Методий, с което за пореден път демонстрира, че в естетическите си пози е провокативен, но не и последователен: вървежът на възродения народ е към светла бъднина⁶, при това той стопанисва съдбата си чрез книжовността и следва не ленивеца "наш Иван" от Рила, а високославните апостоли, "звезди върху Славянский мир"...

* * *

Звездното и приказното на славянския мир ще срещнем и в главата с примамливото заглавие "Блаженство" (Заимов 1986: 595-597)⁷, част от мемоарите на Стоян Заимов. Преди това ще приведа пасаж, имащ отношение към славянската тематика, из главата "Вестникарски клюки. Контекстът е свързан с реакцията на органите на Фенер към злополучния опит на Атанас Узунов да извърши покушение над хасковски чорбаджия:

Те безсъвестно клеветяха Екзархията и благотворителните славянски комитети, които нищо общо нямаха с българското съзаклетие, уреждано и управлявано от хора, противни на Екзархията и на руския панславизъм - клеветяха те московските славянофили и Българската екзархия от злоба, като мислеха, че българите спечелиха църковния въпрос по натиска на руската дипломация, дирижирана уж от влиятелните членове на славянските комитети. Ползуваме се от случая да кажем своето мнение относително решението в полза на българите по дигнатия църковен въпрос. Българите спечелиха въпроса не по натиск на руската дипломация, дирижирана от славянофилите, както си въобразяваха фанариотите и някои наши тогавашни първенци, а от самите политически съображения на самите султанови съветници Али и Фауд паши (Заимов 1986: 494).

В цитирания откъс, от една страна, българската деятелност се представя като автономна от всяка славянска опека и подкрепа, но от друга, "казването" на Заимов свежда нещата до промисъл и воля на друговереца владетел. Идеологемният комплекс "славянство" обаче е привидян и от друг ъгъл, принципно свързан и със заявеното от Заимов в предговора към "Миналото" доверие в психологическия етюд, и с присъщите за мемоаристиката му романни стратегии за представяне, ефектът от които е отчетлив и в главата "Блаженство" най-вече при фигуративното възсъздаване на славянството и въжделенията на Петър Берковски⁸ по време на мъчителното му пребиваване в Хасковския затвор. От изтезания и душевни терзания героят полудява; след тридневно боледуване той идва на себе си, но ако през деня е здрав и читав, с настъпването на нощта започва да халюцинира.

Два екстаза има в главата "Блаженство". Първият е музикален, вторият еротичен. И в двата случая съществена роля в екстазното играе оркестърът. До първия екстаз се стига, след като мъжделивото газениче, запалено "в едно от кьошетата на зандана" от злокобния пазач Саид Кучката, се преобразява в разкошен канделабър, какъвто Берковски е виждал някога във виенския театър. Мрачният и мръсен затвор се преобръща на вълшебен салон, в дъното на който е наредена вълшебна сцена. Пред нея стои оркестър, облечен в "чехски народен костюм": това е "същият онзи оркестър", виждан от Берковски стотина пъти "в Пражкия народен театър". Синтезът между виенското и пражкото в театралното изграждане на пространството е в полза на последното, защото именно оркестърът, музиката предизвиква живота на сцената и превращенията у изтерзания дух, а ние от Михайловски вече знаем кой надари чехите с безподобни музикални умения.

В началото е гробната тишина. Капелмайсторът с вълшебна пръчица превръща небитието в битие: оркестърат с вълшебни звукове засвирва марша на "Славянското освобождение". Нека не гадаем дали става дума за "Марша на Домбровски" или за "Хей, славяни" - важното е, че е славянски марш за свобода, свирен от славянски оркестър. Въздействието на марша върху сънуващия е предадено трафаретно и с нецеремониално сравнение: "По тялото на халюцината сякаш хиляди мравки пропълзяха, косата на главата му настръхна като свинска четина...". Веднага след това се констатира: "Берковски падна в музикален екстаз...". И вече визията откъм екстазното е драматургия на всеславянското тържество, на всеславянското рождение: "В миг, и сцената се напълни със свят". Заедно с това раждане от музиката става транспониране в театралното, сиреч добива наглед общността на славяните: "в стройни редове явиха се на сцената "славянските народи". Незнайно защо - дали заради средновековната им слава, или заради изисквания на театралната драматургия, народите са облечени "във вълшебни костюми и обръжени със средновековни оръжия". Чудодейното обаче не свършва дотук: "Под вълшебния такт на оркестъра "славянските народи" вълшебно маршируваха по вълшебната зала, халюцинатът беше пленен от магическата картина; по изсъхналите му бузи се търкулнаха няколко едри капки; това бяха сълзи - изразители на онова високонравствено тържество, което пълнеше душата на халюцината." Вглъбен в картината на тържеството и отдаден изцяло на спектакъла, Берковски не обръща внимание на годеницата си Маргарита, появила се незнайно как и откъде и искаща да му каже нещо тайно на ухо. На тази първа поява на Маргарита ще се спрем още веднъж, сега нека следим как "с пръст на уста" годеникът й дава знак да насочи вниманието си към маршируващите на сцената славянски народи, като особено силно впечатление му прави фактът, че "опашката на марширующето "славянство" съставляват българите. Той се обърнал, "за да привлече вниманието на годеницата си върху "опашката на славянството", но, о, чудо!..." - Маргарита е изчезнала. Оркестърът млъква, "славянството" заедно с "опашката" си изчезва от сцената, в залата настъпва тишина, последвана от тъмнина, тъй като "ръка някоя си високо се пружи" към канделабъра и с гигантска духалка за миг гаси свещите. Ще рече човек, че подобно на зъл дух изчезването на Маргарита трансформира театралния космос в хаос, в чиято тишина и тъмнина потъват и славяните, и тяхната опашка.

Възходите и паденията в драматургията на разказа обаче продължават. Дотук маркирах как от газеничето на затвора по асоциативен път се стига до канделабъра и оттам до сцената, оркестъра и марша на славянството, след което с изчезването на Маргарита "увисва" жестът, с който халюциниращият иска да обърне внимание на годеницата си към опашката на славянството, секва музиката, изчезват маршируващите славянски народи и тяхната не дяволска, а българска опашка, и в този момент гигантска ръка гаси канделабъра. Това гасене на светлината е знак, че има асоциативен регрес: има връщане към затвора и ако театралното е битие на тържеството на славянските народи, космос от звукове и форми, то затворът е ад, хаос, самота. Ето как Заимов предава прехода: "Към гробната тишина се присъедини и гробната тъмнина... Берковски се сети, че се намира в зандана; но [...]."

Но закъде сме без силата на въображението, закъде сме без транспониращото ни в блаженството женско? Има ли праг за еротичното, щом приказки старинни лелеят въжделенното в глъбините на духа, в прислона на несъзнатото? И кой юнак може да им устои? Да се върнем към праговостта на "но"-то, с което Заимов демонстрира пиетета си към контрапунктните конфигурации: "но минута още не беше изминала, ето ти и феите в бяла премяна без шум нахлуха в зандана!... Халюцинациите се продължиха: халюцинатът се намери в прегръдките на някоя си вълшебна хубавица! Берковски падна в еротически екстаз!..." Втори път пада юнакът - първия път в екстаза на музикалното, втория път в екстаза на еротичното. Доколко единият екстаз е повече или по-малко от другия, предпоставка или следствие, няма да се питаме. Ще се опитаме да останем в екстазното разгръщане, в което нахлулото женско отключва съзидателния потенциал на вече споменатия чешки оркестър: "Оркестърът изгърмя, засвири някакъв си самодивски танец, канделабрът светна, хубавицата изчезна, а на сцената Маргарита, сякаш изпод земята, изскокна; [...]." Линията на промяната е еротичен екстаз у героя, витален порив в оркестъра, изразен със самодивски танц, поява на светлината на канделабъра. Канделабърът този път е в двояка роля: прогонва феята, тази вълшебна хубавица, чиито прегръдки доведоха героя до еротичен екстаз, но извиква на сцената Маргарита. Самодивският танц е втората мелодия в концерта на оркестъра. При марша на славянското освобождение вълшебен такт сбъдва вълшебен марш и славяните във вълшебни дрехи дефилират със средновековни оръжия така, че просълзяват съзерцаващия ги, отдал се изцяло на музикалната и визуалната услада в уникалния спектакъл, доколкото в него е въплътен блянът за всеславянска мощ и единение. Със самодивския танц сцената се преобразява така, че освобождава други страни на бляна. Не една, а хиляди балерини, "сякаш русалки, една от друга по-хубави", заобикалят Маргарита и "със самодивска усмивка" чакат "нейните царски заповеди". А Маргарита с пръст сочи годеника си и "стотина балерини, леки като пеперуди", го сграбчват "в нежните си прегръдки" и го отнасят на сцената "при "височайшите стъпи" на царицата си", т.е. на самата Маргарита, и ето че и той застава в царски одежди на царския трон до трона на годеницата си - "царица-заповедница на хиляди хубавици!..."

Както стана дума, Маргарита се появява и в първия екстаз, музикалния, но там опитът й да каже нещо на годеника си остава напразен. Берковски, макар и внимателен, я загърбва, не реагира на това, че "Маргарита, неговата мила годеница", е "облечена в брачна премяна, весела, засмяна, с ангелска усмивка на уста". При втория екстаз, еротичния, Маргарита е "облечена поцарски", на главата й блести "царска диадема, посипана с хиляди елмази"; тя е "весела, засмяна" и насочва действията на балерините, които донасят при "височайшите й стъпи" годеника цар⁹. Маргарита е истински властелин на любовното обаяние: "Мило засмяна, тя го погледна, любовни думи на ухо му шепна и полека в уста тя го целуна, а той... Той блаженствуваше..." И без да добавям, че хубавиците балерини са "мили-мили засмени", че преди това феите, отключили дверите на еротичното, също са "в бяла премяна",е очевидно как Заимов донаписва Ботев. Ботевият юнак е паднал, лежи и пъшка от люта рана, Заимовият е паднал от любовен екстаз; при Ботев небесният свод е обсипан със звезди, у Заимов царската диадема на годеницата блести, обсипана с хиляди елмази. Мила и засмяна е Маргарита, мила и засмяна е самодивата; самодивата целува юнака, царица Маргарита целува своя цар годеник; бели се премените на самодивите, брачна е премяната на Маргарита, а после царска; Маргарита, от една страна, снема в себе си функционално-семантични характеристики на вечната женственост (самодивата), от друга, самодивското е въплътено и в балерините не само защото те са своеобразно превъплъщение на феите, но и защото са "мили засмени", "сякаш русалки", "със самодивска усмивка" и "леки като пеперуди" (двукратно споменато) носят в нежните си прегръдки юнака на сцената, а по-късно "припкат" (танцуват) и пращат "въздушни целувки" на блаженстващите в брачно тържество цар и царица. Вярно, сцената е чувствително различна - при Ботев е Балкана, у Заимов театралната. Вълшебството обаче властва и у двамата също толкова силно, колкото и поривът за свобода, блянът за свобода, формиращ своите приказни светове. И за да има приказката познатия щастлив край, балерините не подемат хайдушка песен, а мили и засмени се въртят около блаженстващите и в хор им "пеят песента на "вечната любов", предизвикваща ново чудо: вратата на вълшебния салон се отваря, залата се изпълва с царе и царски хора, сред тях е и благодетелят на Берковски - българският екзарх Антим І, който се явява на сцената с няколко владици и започва венчавката на царя и царицата в преобърналия се на черква салон. Ново преобразяване предизвиква оркестърът, който след бързо приключилия обред засвирва "валса на "вечно изгубената любов" и църквата се превръща в танцувална зала, а младоженецът и невестата, прегърнати, се понасят "като вихър" в пространството, където всички танцуват: "и владиците, и екзархът, и царете, и царските дъщери". В тази празнична картина има още нещо необикновено: "но чудното беше, че и Саид Кучката, държейки в ръка ключовете на зандана и в друга - една дундеста балерина, се въртеше из танцувалната зала..." Ние няма да се озъртаме, чудейки се кой пропусна дундестата мома сред балерините, а просто ще допуснем един реверанс на въображението пред вкуса на ориенталеца друговерец... Ала вероятно оркестърът забелязва двойката, внасяща дисхармония сред танцуващите, и поради това млъква. Заедно с настъпилото мълчание изчезват сцена и гости. Царят и царицата обаче се радват на всенародната любов: "Младоженците в златна кочия пътуват по главната улица на г. Прага. Народът с букети в ръка приветствува царските младоженци." Блаженият Заимов никак не е подозирал, че докато той моделира шествието с ликуващия народ на Прага, обсипящ с цветя щастливите младоженци, друг един българин ще моделира образа на балканския властелин на тържеството и ероса, който шпори посред протегнатите букети и, види се, под напора на силни чувства, тъй като оркестърът свири "българската" песен "Где й родът ми" ("Hde domov mûj"), се устремява натам, където и царете ходят сами, без да пропусне да погледне с едно око госпожицата, поднесла букета си почти под носа му, и с пошавване на пръстите си сякаш да каже: "Посрещаш ли, моме, посрещаш ли? Хубаво правиш, посрещай, аз обичам". Ала по-добре да оставим нашенеца да се дозакопчае и с това да приключим отклонението, инак ще трябва да потънем заедно с него в блаженството на френетическите ура и възхвалата на Ян Хус и Кирил и Методий...

Нека се върнем при Заимов, който, несъмнено бъркайки Чехия с България, решава златната кочия да пропадне в някаква мръсна яма. Ведно с попадането в мръсната яма приказката свършва: "Берковски се завърна у дома си и разбра, че се намира в зандана; Саид Кучката му поднесе утринното кафе и го попита за спокойното прекарване на нощта." На това място, вместо да представи как героят пие своето кафе, споделяйки горчивината и сладостта му я с балерина, я с приседналите за отмора марширующи славянски народи, Заимов, като всеки лош провиденциалист и образован стилист, ни оставя да сърбаме отварата на риториката: "Да си в зандана и да пътуваш по главната улица на г. Прага, и да пропаднеш в мръсна яма, това не е ли блаженство?..."

* * *

След срещата на славяните с Бог, след марша на славянското освобождение, продължен с концерт на съсподелено любовно-царствено извисяване и щастие, можем да заключим, че независимо от това, дали българинът се оказва закъснял, респективно - "опашка" на славяните, той е неизменно част от общността. Макар и в игрови режим, Михайловски, пределно язвителен към българите, еманципира славяните от външна опека - техен пряк "наставник", дарител и определител на самоличност, мисия и участ се явява самият Отец. Макар и чрез преход в "царството на добрите духове", Заимов разкрива чудодеен концерт на свободните славяни, който сбъдва и пресътворява личностни и общностни копнежи и символично показва щастливия и единен път на славянските народи в настояще и бъдеще. И вече в дневник, не игрово, не приказно, а загрижено и откровено, като отчита разностранни културно-политически реалности, интереси и предразсъдъци, Достоевски¹⁰ размишлява за настоящето и бъдещето на родово и кръвно презрените от Запада славяни. Геният без наставник вещае тяхната участ: надзиравани и управлявани, подопечни на "европейския концерт на държавите", в който, с изключение на Русия, не е отредил място дори за избрания от Бога музикален народ - чехите, камо ли за наследниците на "наш Иван". Разбира се, той допуска някой нашенец - Иван Чифтлик, да се изявява някак на сцената на вътреполитическия ни живот, но все едно - Русия е новият господар, магнит, център, закрилник, че и комай безкористен наставник на братята славяни. И това е нейна мисия както до постигането на тяхното освобождение, така и след това. Българинът до идването на руските войски може и да е живял "как у Христа за пазухой", с което е заслужил не само благи думи от освободителите си, но "още поне един век" Русия няма какво да вземе в областта на идеите и литературата както от българския, така и от другите славянски народи: твърде недорасли са те и "засега" няма какво да дадат за духовното обогатяване на Русия. С две думи, геният не очаква изкусност, дарбица, затова пък предвижда ограниченост, инат, лоши навици, заради които те ще изневерят на славянската идея и в по-далечна перспектива трайно ще възненавидят Русия, освободителя и гаранта за неизчезването им в европейския океан. И друго е допустимо - някога, при определени обстоятелства, те да се завърнат при своята майка: "и прильнут (курсив, Ф. М. Д.) к ней все, уже с полной, с детской доверенностью. Все воротятся в родное гнездо." С фигурата на инфантилното славянство, притиснало се до майката в гнездото, бих желал да спра, защото от приказната славянска сватба в Прага би следвало да премина към зрелищния блян по Третий Рим, пък за целта е нужен и доста простор в белия лист, а не само във въображението, където орлите на Хомяков шпорят към хоризонтите на руския мисионизъм и месианизъм¹¹, а насреща им се задават силуетите и на други орли, и на други фигури на славянството, понесени от устрема на своите желания и белезите на уникалната си дарба и участ, все едно (доколко) признавани или непризнавани от гения и неговото (не/наставническо) откровение.

БЕЛЕЖКИ

1. За промените, свързани с посвещението и заглавието на поемата "Suspiria de Profundis", вж. коментара на Румяна Койчева и Йосиф Каменов (Михайловски 1987: 760-761). [обратно]

2. В Ч. ІІ: Currente calamo на цяла страница Михайловски е изписал посвещение: Au grand troubadour des Slaves modernes,/ A l'impeccable ciseleur des “Sonnets d'un Solitaire",/ A Jaroslav Vrchlicky,/ je dédie ces feuilles volantes,/ St. N. Mihaïlowski. [обратно]

3. Позовавам се на идеи от Кьосев (1987: 681-684). [обратно]

4. Най-отгоре на страницата е изписано: Sanctus Iohannis Patronus Bulgariae,/ "Коледна приказка". След текста Михайловски отбелязва: "Туй стихотворение - quasi una fantasia - няма да бъде, уверени сме, зле претълкувано; това е проста една приказка, една юмористическа басничка, съвършенно незлоблива.". [обратно]

5. Като се спира на този момент, В. Тодоров изтъква: "Любопитно е да се отбележи, че С. Михайловски е инициатор на най-грижливото "възрастяване" на една съставна част от нашата сърбофобия - болезнено негодувание срещу сръбските експанзионистични фантасмагории и практики спрямо български територии. Става дума за неговата "Коледна приказка" (1929)." (Тодоров 2000а: 94-95). В книгата на В. Тодоров има ред обстойни и интригуващи наблюдения за позициите на Михайловски към балканските народи и в частност към сърбите. Изяснена е появата на митологемата "Сестра Сърбия" (Тодоров 2000а: 61) в средата на ХІХ век, превърнала се след І-та и ІІ-та легия в митологемата "Мащеха Сърбия" и в "Сръбска примка" (Тодоров 2000а: 66). Но не само защото Михайловски умира през 1927 г. "Коледна приказка" не е от 1929 г., както пише Тодоров, а е от 1890 г. Уточнявам това заради историко-културния момент, в който поетът "явява" "Божието предупреждение" към сърбите... През 1890 г. "приказката" сякаш "подочува" най-вече случилото се "при Сливница, при Драгоман" с нечий крал Милан, ако се позовем на известната басня, която не е пропусната, разбира се, от Тодоров - вж. ч. ІІ, гл. "Сръбското кюлхане Милан" (Тодоров 2000б). Докато през 1929 г. на "приказката" не би могло и през ум да й мине, камо ли да "дочуе" за събиране на българи и сърби (за вси славяни да не говорим), уповаващи се на един бог... Но със или без грешката в годината е видно, че в "краевековното" творение на Михайловски Бог е благ към сърбите и "блажений Сава", а като имаме предвид и игровия характер на текста, то "предупреждението" трудно може да се осмисли в духа на цитирания тезис на В. Тодоров. Да не забравяме, че "Божият гняв" се стоварва върху друг славянски представител, българския, тъкмо заради лакомство. За разлика от Божия обаче, гневът на Михайловски към сърбите съвсем не е благ (Михайловски 1890б: 48) и кара да занемее и теорията, и историята пред ефектния начин за изясняване на риторически фигури. Епиграф: "Няма място, на Балканския полуостров, за Сърби и за Българи!" В. Сърбобран.

Епиграмата гласи: "Да кажеш: Глупав Сърбин! - туй не е сарказъм,/ А просто плеоназъм!". В срещата епиграф - текст на епиграмата е вплетено нееднозначното отношение на поета. [обратно]

6. Както е забелязал Ал. Кьосев (1987: 687), провокативният и непоследователен Михайловски почти дословно повтаря израза от "Славянщина", но контекстът и смисълът вече са съвсем други. [обратно]

7. Главата "Блаженство" е публикувана за първи път в сп. Искра (1894: 3-6); приживе Заимов не е успял да я издаде като част от "Миналото". [обратно]

8. Роденият през 1852 г. П. Берковски е участник във Втората българска легия. Учил е в Чехия. Бидейки учител в Хасково, той е сред съзаклятниците, арестувани след т.нар. "хасковско приключение" през 1873 г. и направените от Ат. Узунов разкрития. Берковски е осъден на доживотно заточение в Диарбекир, откъдето успява да избяга през 1876 г. в Русия. Участва в Освободителната война. В спомените си Заимов подробно се спира на отказа на Берковски да подпише самопризнания. Пребит в Хасковския затвор, от физически и душевни мъки губи разсъдъка си за известно време: "Гол-голеничък, както го е майка родила, се яви Берковски на прозорчето и начена да лае като куче: очите му бяха мътни и някаква си лига течеше от устата му - признаци на полудявание и побеснявание" (Заимов 1986: 594). [обратно]

9. 13 пъти Заимов употребява епитета вълшебен и негови производни, веднъж използва израза "магическа картина". 14 пъти с цар и негови производни е предадена атмосферата на сватбеното тържество; в добавка - още в началото на глава "Блаженство" е казано, че Берковски попада "в царството на добрите духове"... В разгърнатата "магическа картина" вълшебното и царственото (принципно неизменни съобитатели и съизразители на приказното) са желания, явени в съня на болно съзнание, и от тази гледна точка, бидейки алтернатива на реалността, те са от едно и също поле на въображаемото, в което блика приливът на блаженство, безспорната кулминация в "сценичната" изява на "еротичния екстаз". [обратно]

10. Боравя с Достоевский (б.г.). С известни разлики вж. бълг. изд. (Достоевски 1989: 337-354). [обратно]

11. За славянството в контекста на руската философска и теологическа мисъл вж. Бердяев (2005: 567-707). [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Бердяев 2005: Бердяев, Н. Русская идея. Москва: ЭКСНО; Спб.: Мидград, 2005.

Достоевский б.г.: Достоевский, Ф. М. Дневник писателя. Ежемесячное издание. 1877 ноябрь. // Magister. Библиотека (Интернет-издательство), б.г. <http://www.magister.msk.ru/library/dostoevs/dostdn21.htm> (22.08.2008) .

Достоевски 1989: Достоевски, Ф. М. Събрани съчинения в дванадесет тома. Т. 11. София: Народна култура, 1989.

Заимов 1894: Заимов, Ст. Блаженство. // Искра, г. V, т. 2, 1894.

Заимов 1986: Заимов, Ст. Миналото. Очерки и спомени из деятелността на българските тайни революционни комитети от 1869-1877 година. София: БЗНС, 1986.

Кьосев 1987: Кьосев, Ал. Съдбата на едно творчество или за творчеството на "Неприспособимия" и за неговото "приспособяване". Послеслов. // Михайловски, Ст. Божествен размирник. София: БП, 1987.

Михайловски 1889: Михайловски, Ст. Novissima verba. Ч. І: Вопли и пропеви. Русе: Скоропечатница на Ст. Ив. Роглев, 1889.

Михайловски 1890а: Михайловски, Ст. Novissima verba. Ч. ІІ: Currente calamo. Краевековни стихотворения. Русе: Скоропечатница на Ст. Ив. Роглев, 1890.

Михайловски 1890б: Михайловски, Ст. Novissima verba. Ч. ІІІ: Железни струни. Русе: Скоропечатница на Ст. Ив. Роглев, 1890.

Михайловски 1987: Михайловски, Ст. Божествен размирник. София: БП, 1987.

Тодоров 1944: Тодоров, П. Славяните и българската литература. София: Хемус, 1944.

Тодоров 2000а: Тодоров, В. "Сърби я Сърбия, сърби я!". // Тодоров, В. "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София: Гражданско дружество "Критика", 2000. Също: Варна: Електронно издателство LiterNet, 2002 <https://liternet.bg/publish4/vtodorov/znam/serbia.htm> (22.08.2008).

Тодоров 2000б: Тодоров, В. "Сръбското кюлхане Милан". // Тодоров, В. "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София: Гражданско дружество "Критика", 2000. Също: Варна: Електронно издателство LiterNet, 2002 <https://liternet.bg/publish4/vtodorov/znam/milan.htm> (22.08.2008).

© Иван Русков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.08.2008, № 8 (105)