II."СЪРБИ Я СЪРБИЯ, СЪРБИ Я!"

Величко Тодоров

web | "Знам ги аз тях!"

Где има граница, има и търкане и всеки народ смята, че народът, граничещ с него, стои по-долу; граничещият с него народ обаче не му остава длъжен и му връща със същото. Така народите изглежда, че изграждат самочувствието си, като всички положителни качества приписват на себе си, а отрицателните качества приписват на съседите. Освен към румъните съм забелязал такова отношение и към сърбите от страна на нашето население; подобно е отношението и към гърците и към турците, а от петата си страна сме обградени от Черно море. Нашият Балкан е дал името си на полуострова и като седим ние в средата на Балканския полуостров повече от хиляда години, от време сме си пускали по малко кръв със съседите. Малко е да се каже, че цели балкани от вражда натрупахме, в туй отношение ни помогна много и просветена Европа, защото тя винаги се намесваше с европейска загриженост за съдбините ни...
Йордан Радичков

В разказа "По водата" Й. Радичков като че ли съзнателно се позовава на Книга на пророка Иона. Веднъж чрез извода, който сме поставили като мото на настоящата глава от изследването и който на смислово равнище се доближава до констатацията в Книгата: "И корабниците се уплашиха, и извикаха всеки към своя си бог, и захвърлиха в морето съседите, които бяха на кораба, за да олекне от тях [...]." Втори път чрез мотива за голямата риба, в чийто корем рибари от село Балатин откриват "войнишка ръка, откъсната до рамото", слагат я пак там, зашиват рибата и я връщат в реката:

...Ето по какъв начин отгърмялата на Запад война продължаваше да ни напомня за себе си, а реката влачеше този спомен край своите брегове и го отнасяше, за да се влее в морето и в световния океан.

Трети път - чрез въвеждането на "мокрия влах Йона" в персонажната система на творбата. Обратно на това, което прави Господ, заповядвайки на кита да "избълва Иона на сушата", героят от "По водата" сякаш нарежда на спомена за откъснатата войнишка ръка да заседне, да се утаи дълбоко в него:

Това, което пада на дъното, остава само за мене, от него аз не мога да се отърся!

В тази част, озаглавена с небезизвестната непълна омофония "Сърби я Сърбия, сърби я!" от стихотворението на Кирил Христов "Ей, българино, не бъди светия!" (1913), ще се опитаме да открием какво, как, кога и защо "пада на дъното" и остава в литературата като "неотърсимо" българско негодувание към Сърбия и сърбите, като предпочитание да се негодува "до смърт" - както казва Иона на Господ, та било то само заради някаква си поразена от червей и изсъхнала тиква, за която пророкът нито се е трудил, нито я е "възрастил". За разлика от Господ, който се смилява над Ниневия и не унищожава града, място за милост в българския сърбофобски мит, разбира се, няма, тъй като че ли някак изначално се трудим за грижливото "възрастяване" на нашата сърбофобия, респективно на нашата съседофобия, която по блестящ лаконичен начин, безпрецедентен в българската литература, Стоян Михайловски е обрисувал само в 24 думи от "История на Турско-българската война"¹:

Бунт. Бомби. Кръвнина.
Плач. Митинги. Слава.
Съюз. Възторг. Война.
Победи. Тържества.
Славизъм. Антиславизъм.
Див сърбин. Бесен влах.
Сляп грък. Ламтеж. Цинизъм.
Измяна. Плячка. Прах.

Любопитно е да се отбележи, че С. Михайловски е и инициатор на най-грижливото "възрастяване" на една съставна част от нашата сърбофобия - болезненото негодувание срещу сръбските експазионистични фантасмагории и практики спрямо български територии. Става дума за неговата "Коледна приказка" (1929):

Не знам кога - бог пожелал на всичките славяни
по нещичко да подари - и свикал всички знатни
славянски покровители, светци и мъченици...
[...]
След туй блажений Сава
представил се и пожелал за сръбската държава,
неопитни ръце кога в беди я хвърлят грозни,
когато е измъчвана от главатари злостни,
да не загива - в строгий ред спасенье да намерва.
(Светецът знаел, че добро чрез строгост се достига,
че всичките свободности, написани на книга,
са гола реч - безредица където се вселява...)
Склонил пак господ и на туй, но казал: "Драгий Сава,
пазете се от лакомство!"

В своята Ректорска реч от 25 ноември 1913 г. на тема "Гръцко-български съюз през 1204/5 година" проф. В. Златарски посочва, че поради раздробеността си на редица жупанства и невъзможността да се сплотят и образуват държава сърбите "още от самото начало след поселението си на Балканския полуостров не могли да вземат активно участие в политическите борби на югоизточна Европа; напротив, почти до средата на XII век те са играли пасивна и второстепенна роля, като ставали често пъти оръдие на византийската политика срещу българите": "Доста е да си спомним за техните съюзи през IX и Х в. с Византия"². За да запазят тила си, противопоставяйки се на "враждебната византийско-сръбска ос, създадена след 927/928 г.", тогавашните българи подновяват съюза си с унгарците³. Съдейки само по тези две научни твърдения, можем да кажем, че Фани Попова-Мутафова никак не преувеличава, когато говори си за "хилядогодишната борба" между българи и сърби за първенство на Балканите. Своя извод историческата романистка прави в статия, включена в сборника "Цялостна България. Вчера, днес и утре" (1942), в която се уточнява: "Днес България по право и по достойнство заема историческото си място на първенец на Балкана."⁴ Че българската историческа романистика пропуска нашите поражения от сърбите през средновековието, е обстоятелство, което едва ли - с оглед огромното въздействие на националните егоизми - се нуждае от коментар. Това, че тя обаче страни и от българската "жестока разправа" (В. Златарски) със сърбите било при "страшния за сърбите" Симеон, било при Самуил, било при Иван-Асен II и др., изглежда най-малкото странно по отношение реториката на българските национализми. А изключенията от това дистанциране само потвърждават естетиката на отсъствието и премълчаване-то, както личи от романа "Антихрист" от Е. Станев. Неговият главен герой Еньо (монах Теофил), чийто баща на младини "е обичал девица от царско коляно", тъй като "госпожа Марица бе потомка на приснопаметния цар Михаил Шишман, когото сърбите убиха при Велбужд", отбелязва напускането на дома с един паметен сръбски хронографски маркер:

Избягах през есента наскоро след смъртта на царевия шурей Стефан Душан, когото горко оплакваха в Търновград, макар че този сръбски крал бе присвоил много български земи.

За разлика от историческата романистика средновековните българо-сръбски военни засваждания привличат вниманието на рядко срещания у нас жанр на псевдоисториографията, каквато е "Антиистория славянобългарска..." от Георги Константинов. В нея се прави опит за "нихилистично" тълкуване и на българската история, и на българския историописен изказ, както и за пародиране на идеологическите построения чрез игра на ерудиция или на антиграмотност. Имитира се в нея, разбира се и историографската достоверност, фактографската осезаемост. Поради обстоятелството, че за конкретния изследователски обект ("Сърбия и сърбите в българската литература") тази книга на практика е единствена по рода си, въпреки посредствениния й хероикомичен изказ, тук ще си позволим да цитираме повече фрагменти от нея, в които се разказва не за това какво е било, а за онова, което е могло да бъде⁵:

За изясняване същността на "националния въпрос" по-поучителна е северозападната политика на Омортаг. Още по времето на "страшния" татко, живущите по долините на вливащите се в Дунав реки Тимок, Сава, Дрина, Тиса и Морава славянски племена били "федерирани". Нашите казионни историци са категорични относно принадлежността на разните тимочани, абодрити и браничевци към "българските славяни". (Най-лесно се намират доказателства за българщината на тези племена в "трудовете" на пруските и австро-унгарските херодоти, особено от периода на Първата световна война, когато научната добросъвестност е намирала благодатна почва в обстоятелството, че Сърбия е участвувала във войната на страната на Антатата.) Принадлежността на гореизброените племена към българската група академичните хлебарки "доказват" с факта, че още по Крумово време Плиска владеела важната крепост СИНГИДУНУМ, получила впоследствие името Белград и припадащата й се днешна Сръбска република. [...] В края на четвъртото и началото на петото десетилетие на девети век, след като дядо му Крум бил сложил ръка върху Сердика, българският хан (Пресиян - бел. В. Т.) закръглил югозападните граници на ханството. Той присъединил днешна Пиринска Македония (с населяващи я стримонци или струмци), а после и Централната и Западната част на "ябълката на раздора" по теченията на Горни и Средни Вардар и Черни Дрин, заедно с Косово Поле, където векове по-късно според легендата закъсал Крали Марко, а в наше време преобладаващото албанско население като че ли ще предизвика закъсването на титовския "федерализъм". [...] Както и да не е било, но от популярната френска поговорка се знае, че апетитът идва с яденето. След като се разширил мирно в Македония, Пресиян - ни уведомява Порфирогенет - решил да покори и сърбите. Решението му - научаваме от академичните монографии - било мотивирано от завладяванията на дядо му Омортаг в Хърватско (Панония). Тези изконни български владения били отделени от майката отечество чрез Сърбия (тук следва пояснение под черта, в което се казва "В предишните параграфи бе казано, че още от Крумово и Омортагово време Плиска владеела Белград (Сингидунум) и околностите. Такива истории се получават, когато се черпи от много "източници" наведнъж!" - бел. В. Т.). За да извърши обединението и в тази посока, българската държава под ръководството на ювиги хан Пресиян започнала своята първа тригодишна война против сърбите (839-842 г.).

Политическата структура на различните сръбски племена от тази епоха не е изяснена. Знае се, че те работили по 23-то постановление, или на парче за византийския император. [...] Сръбските племена се отличавали със следните особености:

- Родовата организация при тях се съхранила по-дълго време;

- Нямало "здрав" чукундурски държавен елемент, който да ги обедини морално-политически;

- И най-после християнството също не можало да изиграе своята идейно-сцепваща роля (макар че те били покръствани на два пъти - в седми и девети век), защото отсъствала държавната власт. А без нея то било отхвърляно непрекъснато от живущите на родови начала сръбско-хърватски племена. Прочее, отношението на сърбите към религията изобщо, и християнството в частност, може да бъде изследвано върху основата на следния народен възглас: "Иебем му Богу и Богородица, и сви светци, и 300 метра около кукю!"

Очевидно Пресиян искал да ги освободи от царящата анархия и племенните вождове, между които и някакъв си митически ВЛАСТИМИР. Проф. Златарски излага още едно съображение от политико-стратегически характер: "Мисълта у Пресиян да покори сърбите се налагала от желанието му да парализира византийското влияние в Сърбия." Естествено, подобни съображения съдържат не малко удобства, тъй като с тях храбрите български корпуси биха могли да бъдат отведени в коя и да е от многобройните провинции и протекторати на някогашната световна империя, без да е нужно да се доказва етническо родство.

Тригодишната българо-сръбска война завършила с фиаско. В нея, както ни съобщава Константин Седми Порфирогенет, Пресиян само успял "да погуби по-голямата част от войската си". Марксическата историческа наука и до днес не ни е обяснила защо по-висшата българска цивилизация, йерархия, администрация, професионална армия и т.н., била победена от децентрализираните сръбски родове и племена, живущи на общински начала и непознаващи все още държавата, титлите, частната собственост или поповете? [...] След което хан Борис се насочил към обекти, които той смятал за по-леко смилаеми: сърби и хървати, явно неизвлякъл поуки от "бащиното" крушение в Сърбия. [...] В порядъка на тази активна външна политика от езическия период на ханствуването на Борис трябва да бъде спомената още една война - четвъртата по ред, тази със Сърбия. Властимир бил вече покойник. Според аналогична на прабългарската легенда - неин автор е Константин Порфирогенет, историк и император ромейски - покойникът оставил също трима сина наследници: МУТИМИР, СТРОИМИР и ГОЙНИК. И те побързали да си поделят бащинията, което увеличило съблазните у Бориса. За да компенсира поражението си от хърватите, нашият хан се нахвърлил върху разединения сръбски сноп, но резултатът отново бил "капо", т.е. Борис бил разбит и сръбските разбойници взели в плен престолонаследника ВЛАДИМИР, заедно с дванадесет велики боили. Това довело отново до сключване на мир, размяна на "подаръци" и заложници.

Датировката на тези войни предизвиква сред "научната" общественост големи разногласия. Златарски напр., поставя войната със сърбите между 864 и 860 година. П. Петров - 863 г., а Василевски я датира през 870 г. Споровете продължават. Ще оставим окончателното решение да бъде взето на конгресите, колоквиумите и банкетите на южнославянските херодоти. Романизирането на тези драматични сюжети в ранната сръбска история с нейните заложничества, коварства и любов е работа на опияняващите се от мириса на литературните хонорари югословенски Остап Бендеровци. А ние, за да не навлизаме в дебрите на "научните доказателства", ще приемем СРЕДНОАРИТМЕТИЧНА-ТА от горните дати 860 ГОДИНА, и ще я ЗАПОМНИМ!

БЕЛЕЖКИ

1. Цит. по А. Йорданов. "Където всички са един и всеки все пак - сам". Балканската война и българската литература. - Век 21, бр. 40, 7-13. Х. 1992,с. 5. [обратно]

2. Златарски, В. Гръцко-български съюз през 1204/5 г. - В: Год. на СУ. Ист.-фил. фак. VIII-IX. 1912-1913. С., 1914, с. 5. [обратно]

3. Димитров, Х. Вековният спор за Македония. Част II: Македония в състава на Първото българско царство (от края на VIII в. до 1018 г.). - Демократически преглед, 1996, бр. 1, с. 196. [обратно]

4. Цялостна България. Вчера, днес и утре. Под ред. на Х. Цанков-Дерижан. С., 1942, с. 81. [обратно]

5. Константинов, Г. Антиистория славянобългарска... или по-скоро традиции, морални устои, идоли и идеали на българските властници и властогонци. (Опит за една нихилистична интерпретация на българската история). Част първа, том първи (681-864). Второ издание. Патриотична библиотека "Дребна България". Урежда Г. Константинов. С., 1991, с. 153, 165, 166-167, 174. [обратно]

© Величко Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София, 2000.