Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"СРЪБСКОТО КЮЛХАНЕ МИЛАН"

Величко Тодоров

web | "Знам ги аз тях!"

Първото национално захласване е плод на "първата война между съседи, родово близки и исторически свързани народи на Балканите"1. И Сръбско-българската война от 1885 г., разбира се, не може да се обвърже само с една личност, но озаглавявайки тази подглава от проучването със снизяващото определение на Захари Стоянов, който в "отворено писмо" до И. С. Аксаков от март 1886 г. нарича краля на Сърбия "подлец"2, бихме искали да откроим главната фигура на новата българска имаготворна активност спрямо сръбскостта и да акцентираме върху ролята на зрелищния образ референт, на "сълудничавия водач"3. Крал Милан е първият сръбски политик, дръзнал да наруши "Начертанието" на Гарашанин, търсейки съюз със Австро-Унгария. Във връзка с това той и неговата клика правят всичко възможно против българските опити за подпомагане на Херцеговинското въстание от 1882 г. и Тимошката буна от 1883 г. По повод българските негодувания срещу полагането на тези препятствия З. Стоянов отбелязва в дневника си4:

Милан Сръбски, който убил сръб[ския] народ, разсърдили се нашите и чуждите в София подлеци, защото вестниците го нарекли свиня. - (Заслужено име!)

"Сръбското кюлхане" Милан олицетворява подлостта, вероломството на официална Сърбия, която на 2 ноември 1885 г. обявява война на България и веднага пристъпва към бойни действия в един изключително неподходящ от тактическа гледна точка за току-що обединена България момент. Двуседмичната война на "капитаните срещу генералите" и блестящата победа на първите над кралмилановите нашественици е едно непознато дотогава "пиянство" на българския народ, имащо съдбоносни последици както с оглед отстояването на съединението, така и във връзка с целостта на българските земи. "Тя предизвиква възхищението на Европа - обобщава Г. Вълков, - допринася много за издигане международния престиж на младата българска държава. Военачалници и историци от Германия, Франция, Австро-Унгария, Италия, Англия, Белгия и др. започват да изучават военното изкуство, проявено от българите през 1885 г."5

Споменатата по-горе нова българска имаготворна активност е предизвикана от две обстоятелства. На първо място ще поставим демонизацията на официалната сръбскост, произтичаща от ясното съзнание за вероломството, за удара в гръб, за яростната злоупотреба с locus minoris resistentiae (най-уязвимото място, мястото на най-малкото съпротивление) и стереотипизиращ мотива за заговора. Второто място заема поведението на нацията чрез нов вид стратегия на самоосъществяване, стратегията sursum (свръх-съм), което автоматично води до отъждествяване на величието с кръвополитието. Местата, разбира се, са подредени в зависимост от хронологията на двата процеса. В конкретния имаготворен процес обаче водеща (и като количество, и като качество) роля играят образите на храбростта, на патриотичната еманация, на нашето sursum. В резултат на тази спонтанна подредба демонизацията се гради преди всичко чрез поовехтели проекти за образи, докато стратегията sursum - чрез новоскроени образи. И в двата случая става дума за откриване на нови образотворни възможности пред българската литература както с оглед изобразяването на едно значимо събитие, така и във връзка с представянето на зрелищните участници в него. Не трябва да се забравя, че това събитие е от рода на онези конфликти, които пораждат дълбоки кризи и паники, при които - според теоретика на психосоциалната идентичност Ерик Ериксън - човек изпитва смъртна омраза към другостта, независимо от това дали тя се възприема като злото у другите, или като злото в себе си. В този смисъл се налага да подчертаем, че истерията на противопоставянето между българи и сърби през 1885 г. обогатява българската литература с не една и не с две пространствени сакрализации и персоналистични митологизации. Колкото кратка е тази истерия по време, толкова по-дълъг е нейният живот в българската литература. Дълготрайността в конкретния случай се дължи както на възможността да се изведат на преден план образите на българското юначество, така и на възможността да се произвеждат образи на погнусата, на омерзението от сръбската нечестност и вероломство. Чрез първия вид употреба българската литература разбива сръбското клише "Шта je србин све jе jунак". Това е изключително сериозен пробив в дотогавашното статукво, според което сърбите живеят в свободна страна много по-дълго време отколкото българите. При това извоюват свободата си сами за разлика от нас. Ето защо това е сериозен пробив както от гледна точка на военната психология, така и във връзка с преподреждането на колективните манталитети, при което българският временно излиза на преден план. Не бива да забравяме, че ако за нас обявяването на войната предизвиква национален стрес, който обаче бързо преминава от патриотична екзалтация към еманация на националната сила, в Сърбия ходът на войната и поражението предизвикват национален шок, тъй като е срутена парадигмата на юначеството. Неслучайно едни от последните редове на Иван Хаджийски от фронта са озаглавени "Как се твори новата сръбска юнашка песен": "В Сърбия юначеството е кумир. То се откроява с всички средства на моралната отплата: главно чрез възпяване с народни песни народните борци, превръщани чрез това в герои."6 Чрез другия вид продуктивност своеобразно се узаконяват моралните и етнополитическите основания на българската мечта за съществуване по модела "държава - нация - територия".

Сръбско-българската война от 1885 г. е ярка демонстрация на съзнателно практикуваното на Балканите отъждествяване на етническата идентичност с териоториалната цялост. Неслучайно П. Тодоров специално акцентира върху тази порочна практика: "По един изкусен начин погледите на всички балкански държави се насочваха към границите на съседа, отвърнаха се от онези естествени насоки, по които тия държави можеха да се проширяват по-лесно. "Жестът" на Милана излезе съдбоносен. Ако Русия не беше решила незаслужено да ни накаже, може би, Балканите не щяха да преживеят неговата авантюра. А без нея сръбско-българските отношения не биха се влошили до тази степен. Руската дипломация вложи много гняв и чувство спрямо една млада и неопитна държава. Оттук и онова наше дълбоко естествено огорчение, първата психологична опора на "Drang nach Bulgаrien"; на онази изкуствено създадена, предвзета наша външна политика и на онази вяра в централните държави; която се промъкна отначало много предпазливо, обхвана и овладя част от върховете на народа и на нашето управление, след това една част от самия народ и, чрез пламъка на голямата война, изгори най-хубавите надежди на българското племе."7

Много любопитни свидетелства относно субективните и обективните предпоставки, обусловили българската авантюра накрал Милан, по повод на която сърбите "имат обичай днес да стоварят вината за тая братоубийствена война върху Милана"8, откриваме в "Строителите на съвременна България" от

С. Радев. Изобщо можем да твърдим, без да се опасяваме от упрека в преувеличение, че тъкмо в първи том на тази уникална българска книга е направен най-успешният наш опит за просопография (съвкупност от похвати за описание на личността) на сръбския владетел в този момент9:

Доктринери на национализма, хипнотизирани от примера на Пиемонт и Прусия, те (управляващите кръгове на Сърбия - бел. В. Т.) мечтаеха за своето отечество ролята на тия две държави. Очевидно бе сега, че тая роля ставаше невъзможна при съществуването на едно българско княжество, двойно по-голямо от Сърбия, устремено към Македония с всичкия полет, който можеше да му даде успехът на една смела революция. Тоя успех трябваше според тях да се унищожи и чрез силата на сръбското оръжие България да се възвърне в нейните прежни граници. Че едно нападение върху един славянски народ, стремящ се към своето обединение, можеше да се счете като братоубийствен подвиг и като безчовечност, това не бе от естество да спъне напредняците: те се отнасяха с голяма ирония към славянофилския сантиментализъм на своите противници и величаеха себе си за големи реалисти. В това отношение техните книжни идеи съвпадаха напълно с булевардния аморализъм на крал Милана. [...] А той имаше нервите на един клиент на парижките нощни гостилници.

От болезнената впечатлителност на тоя неврастеник щеше сега да зависи балканският мир, а може би и европейският. [...] Впрочем мелодраматическият темперамент на Милана го тласкаше естествено към крайните мерки. Фаталист, както всички страстни картоиграчи, той се хвърли в голямата авантюра на войната с онова трескаво хладнокръвие, с което около някоя маса за бакара би извикал: Vabanque!

За поведението на Милан в хода на войната и по-точно след нейния обрат в полза на българите С. Радев пише10:

В това време Милан се чувствуваше в Пирот съвършено окаян. Нещастният изход на сражението бе счупил у него и последнята пружина: едно унило чувство на безнадежност бе го обхванало, мрачният фатализъм на комарджията, който вижда вече, че картите му са противни. Нервите му бяха окончателно разстроени: той не можеше нито да спи, нито да бди. [...] Двамата автори на войната бяха сега лице срещу лице: Милан нервно потрепера, а Гарашанин стоеше до вратата, вцепенен. [...] Гарашанин, който беше романтик и вярваше в театралните преврати на съдбата, настояваше за едно отчаяно съпротивление, забелязвайки, че една изгубена битка не може да предреши изхода на войната. Най-сетне той припомни на своя крал, че вътрешни политически причини изискват поне един успех. Колкото Гарашанин бе фразьор, толкова и Милан бе човек на ефектите. И двамата се успокоиха от думите си и решиха да тръгнат за бойното поле. [...] От тази депеша се вижда, че Милан, който нямаше ни кураж, ни политически добродетели, не беше лишен от здрав разум: той ясно съзнаваше безцелността на едно съпротивление пред границата, което при моралния отпадък не можеше да не свърши с бягство.

Известно е, че Сръбско-българската война от 1885 г. многократно е тематизирана като свръхактуалност и в народнопесенното творчество, и в публицистични, и в художествени текстове. Тези тематизации са много полезни за следосвобожденската литература, тъй като създават конкретни полета за фикционално представяне на войната като идеоструктура, за задействане на определени образотворни механизми с оглед изобразяването на политиката, пропагандата, милитаризирането или пацифизирането на обществените нагласи, вкусове, възгледи, поведения. Твърде плодотворни са тези тематизации и с оглед ускореното семантично диференциране в българската литература по признака "свой - чужд", "свое - друго", "приятел - враг" и пр., защото всеки конкретен военен изказ като че ли е задължен да обслужва своето и своите с подходящо съобразена патетика, реторика, стилистика и поетика, т.е. с адекватен инструментариум за разпознаване и назоваване на вражеските знаци и за пропагандиране на своите ценностни ориентири. известно е и друго. Първият следосвобожденски кървав обред продължава да привлича (макар и по-слабо) българската литература и по-късно, вече в качеството си на историческо събитие, т.е. било като възпоменате-лен подтик, било като провокация на нашия историографски наратив.

Народнопесенното творчество за Сръбско-българската война обширно и прецизно е анализирано от Анатол Анчев11, според когото, въпреки ореола на храброст от страна на българските войници и командири, въпреки всенародната френезия, сама по себе си тази "миниатюрна" война не дава възможност за епизация (оскъдност на теми и мотиви) с оглед краткостта на събитието. "Творбите за сръбско-българската война - обобщава А. Анчев - са неделима част от патриотично-революционната ни песенност, като, от една страна, черпят от поетиката и мелодиката на предхождащите ги произведения на националноосвободителната борба, а, от друга - оказват непосредствено влияние върху песните за следващите войни и върху по-късните творби, свързани с революционните борби в Одринска Тракия и Македония. [...] Разглеждайки своеобразния историзъм на тези произведения, трябва да имаме предвид факта, че те са художествени (а не исторически) творби, за които важи художествената условност и творческото представяне на жизнената правда. Песенният цикъл за Сръбско-българската война от 1885 г. е безспорно доказателство, че включените в него немногобройни, но изключително разнородни (по редица признаци) творби, "качествени" или "некачествени", приемани или неприемани от нашата наука, са един културен факт, заемащ определено място в сложната следосвобожденска национална културна система."12 Новият вид романтизация, опираща се и самата тя бидейки опора на култа към юначеството, намира израз даже в детския песенен фолклор13:

Тумба, лумба, шикалки,
няма сърби никакви,
всички се разбягали
и зад баири отишли...

Според анонимни и авторски песни Сливница, тази "друга Шипка" (И. Вазов), "второ Косово", "друг Седан" е своебразен български Пантеон, новата "юнашка гробница", "символ на цялата война"14. В идеологемната топонимия след 1878 г. заедно със Сливница изпъкват топонимите Драгоман, Драгоманският проход, Гургулят, Видин, Кула, Цариброд, Пирот, хидронимът "горда Нишава", Нишавската долина и оронимът Нишков връх, условният хороним "стара България, горе у Сърбия", Шумадия, Ниш.

"Братоубийствената същност на Сръбско-българската война от 1885 г. - с право посочва А. Анчев - се явява необичайното, неморалното, нечовешкото в отношенията между братята сърби и българи и до голяма степен съдбовното в по-нататъшната история на двата народа. Огромна е изненадата, съжалението и възмущението на българите, когато в един изключително труден и важен исторически момент, в който се решава бъдещето на разпокъсаното им отечество, не някой друг, а братска славянска Сърбия нахлува като пладнешки разбойник в техните земи. Не толкова броят на жертвите и вероломното нападение на съседната държава, колкото тази именно братоубийствена същност на войната от 1885 г. разтърсва из основи душата на българина. Неслучайно мотивът за братоубийството намира място в повечето песни за сръбско-българска-та война."15 Синдромът "Каин" най-често се персонифицира с отрицателната идентичност на крал Милан, включваща следните ругателни, снизяващи и унизяващи определения: горд Милан, модерн тиран; втори Каин, братоубиец Каине; завистливи Каине Милан, подла душо; юда искариотска; копилан Милан, хайдук вероломен, бесен и подъл крадец, подъл злодей и др.16:

Абе кральо злодеецо,
не помниш ли ти
кой защити държавата ти
от турците зли?
Не бяха ли българите,
гдето ляха кръв
под Делиград, Алексинец
и в Сърбия вред.
Костите им още стоят
из Сърбия там
и кръвта им неизмита
вика ти "подлец".

В същата стилистика е издържан и "речникът" с ругатните към сръбския народ: див народ; тез сърби - тез свинари; сърбите гнили, коварни сърби и упоени лудо от немския квас; сърби клети; разбойници, а не братя. Във връзка с тази негация А. Анчев обобщава: "Не на последно място за разпространението на някои творби оказва роля и доминиращата в тях нескрита омраза към крал Милан, възмущението от коварното нападение от страна на сръбските войски и подигравките с победения противник. Много от тези текстове са лишени от литературни достойнства. Често пъти в тях се срещат грозни и ненужни, от съвременно наше гледище, обиди спрямо нашите западни съседи."17 А в разказа на Михалаки Георгиев "От зло на по-зло" бае Крачун "вика, хока, ядува, па почне да надумва сърбите":

Надумва, боже, да го чуеш, па да се утрещиш - какви ли думи не надумва! "Потурчили са се - казва, - мутлак са се потурчили! Взели, та турили кръста под ноги, па стъпили на него. поганци станали, друго не е, чисти поганци!... Хич, християнин човек ще ли да кабули да се удари кръст с кръст. Поганци, поганци!...

Войнственият изказ в песните за войната кулминира в заповедни форми: удрете; сечете юнашки без милост, без страх; да се сруши в прах; удрете на нож и на щик. Успоредно с експлоатирането на мотива за "белото кафе", което Милан се наканил да изпие в княжеския дворец в София, много интересен е и мотивът memento, мотивът за предупреждението, който се свързва с фигурата на кралския слуга Васко18:

Хай Милане, крал Милане,
с коя глупос ти си пошел
да се бийш с бугарете,
с бугарете, с наши братя.
Нихно царство седем годин,
наше царство от сто годин!
Ако да им надвийеме,
нищо не че да здобийеме:
сва Европа че ни сапре;
ако ли ни па надвия,
срам че ни е дур до века.
Не знаеш ли бугарете,
че са тийе твърдоглафци,
твърдоглафци, инатлии,
тъй са неска на бой силни,
не знаеш ли, ка се бихме,
ка се бихме сас Турция?

"В разнородния поток на масовата литература - с основание отбелязва М. Цанева - сравнително по благоприятно се откроява поемата "Богдан юнак, герой на сръбско-българската война" от К. (Ефрем Каранов). Тогавашната литературна критика в лицето на П. Пешев и Свирчо (Д. Петков) дори я поставя по-високо от Вазовата "Сливница". Но това говори само, от една страна, за партизанските пристрастия, от друга - за непреодоления възрожденски наивитет на литератур-ните вкусове на това време. Излязлата в началото на 1886 г. поема представлява една наивна алегория във възрожденски дух и народнопесенен стил [...]."19 Статията на М. Цанева всъщност е най-представителният метатекст за конкретната проблематика особено що се отнася до военните медиатори Иван Вазов и Михалаки Георгиев: "Както и Вазов, в изображението на войната Михалаки Георгиев органично слива патриотичния патос и възхищението от героизма на българина с хуманистичната скръб за жертвите и възмущението от виновниците за войната."20 Милена Цанева типологизира Вазовата представимост за сръбската вина чрез частичното й нулифициране: "Прави силно впечатление, че дори и в тези моменти на справедливо възмущение и гняв Вазов не се поддава на озлобление срещу самия сръбски народ. Основното обръщение към него си остава "братя": "Нещастнико, побратиме, остави тука кости...", "О, братя сърби, плача ази...", "О, братя, ний се бихме зарад вас..."). Гневните обвинения и възмущения са отправени съвсем определено към сръбския монархизъм, към проводниците на великосръбския шовинизъм и онази част от сръбската "омладина", която се заразява от тях ("На сръбската граница", "На Милош Милоевич и съдружие"). Единственото, което поетът си позволява по отношение на "снажния" сръбски народ, е горчивият укор, че е забравил своите свещени завети "и като бик, привързан за рогата" е тръгнал послушно след своите джелати."21 От пролога на "Сливница" обаче разбираме и друго за Милан и неговия народ:

Я виж кого удряш с кръвнишка ръка
Безумний, де тичаш? Господ те отрече!
На вечно проклятие осъден си вече.
От днеска нататък въз твоето чело
Кайновото черно ще свети клеймо
И срамний ти спомен за урок ще ходи
През всички епохи, земи и народи.

Не пропуска Вазов да разкрие и една от основните причини, да не кажем главната, за сръбската българофобия - експанзионизма от типа "Drang nach Bulgarian". Със стихотворението "На сръбската граница" той се представя като първия следосвобожденски критик на Милош-Милоевата дружина, т.е. на върлите сръбски шовинисти ругатели, които подхранват сръбската неприязън към България и българите:

Ти от полвек тоз срам подготви,
Ти с тлетворния си дух отрови
Тоз народ за честен труд създаден,
Ти го стори дребен, кръвожаден,
Ти нарани му с лъжи душата,
Ти вдъхна му дъхът на враждата.

Критиката продължава със същата яростна патетика на обвинението и в стихотворението "На Милош Милоевич и съдружие":

Полвек посявахте лъжата гнусна
В земята сръбска, о жреци коварни,
И вашто семе плод обилен пусна:
Пожнахте срам - не сте ли благодарни?
Полвек народу разума мрачихте,
Убихте правата му свяст природна,
Душа му млада с татул вий поихте,
хранихте го с вражда неблагородна.

В споменатата статия на М. Цанева се тълкуват и общохуманистичният патос на Вазовия патриотизъм, и мотивът за братоубийствения характер на войната (диалогът в окопа между Петко и Йово, неотдавнашните участници в Алексинацкия бой срещу турците), и предупреждението на поета "да не се упиваме безпечно", израз на принципното му отричане на войната, и нововъведеният от него в българската литература образ на майката, изпращаща на фронта или очакваща от фронта своя син, и начинът на съчетаване между патриотичната патетика и култа към незнайния воин. Завършва тази статия със забележката, че българската литература все още е длъжница на Сръбско-българската война в битието й на историческа тема. Само една година след войната, в предговора към второто издание на "Сливница", Вазов прави огромна крачка в дистанцирането си от първоначалния възторг22:

А сега, когато опиянението от лаврите позамина, ние сещаме още по-болезнено лютата кръвоизпускаща рана от тая братоубийствена война; всичката големина на злото, всичкий позор на светотатството, всичкия ужас на престъплението!... И, като гледаме това ново издание на трудът си, ние чувствуваме една вътрешна мъка, прилична на гризение, за дето освежаваме, вместо да направим да се забрави, спомена за тая проклета война.

Както и да е, ние идем да благодарим на публиката за съчувственото посрещане на нашите песни.

Но колко бихме били по-честити, ако българската поезия да нямаше да възпява едно нещастие, нито славянската история да запише такъв срам!

Прави тази крачка сякаш в потвърждение на признанието от стихотворението "Орел (В Драгоманския проход)":

О, братя сърби, плача ази!
Умря великата надежда:
кръв, кръв, се кръв! От нас до вази
пътека кървава отвежда.

Прави я и в "4-та годишнина на Сливница", писано в Одеса стихотворение, в което не се побоява да предвиди:

Сливнице, ти си гроб, кой погълна
хиляди сили, надежди, вери...
Враждата само там потъна:
тя дебне злобно, за мъст трепери.
[...]
Теб те подготви зъл гений адски,
та с твойте венци, срамове, гроби
вечно да будиш във души братски
радости зверски и зверски злоби.

Вазовото предположение, че "историята ще се чуди в кой кът скришом таз война да гуди", се оказва неоснователно и с оглед по-нататъшната военна поезия на самия автор, и във връзка с развитието на българската батална литература изобщо. Неоснователно остава това предположение и спрямо една част от българските базови нагласи към сръбскостта. Тази част се персонифицира от бай Ганьо. През април 1895 г. се организират народни увеселения на сръбско-българската граница (първообраз на провежданите през 60-те години на ХХ в. събори). С два специални излетни влака натам потеглят и софиянци. Алеко Константинов пише "До Желюша с говежди вагони", където описва и това как "хиляда нашенци се възползували от случая", предоставен им любезно от сърбите да ги извозят "за ничтожна плата" от Желюша (по онова време българско село) до Пирот:

Туй добро, ама бай Ганьо може ли да не изкаже патриотизма! Намерил се един наш юнак, който из пиротските улици запял: "Ой, Сливнице" и пр. Но слава богу, че се намерил един свестен офицерин и му зашлевил две хубави плесници. Ето две плесници на място употребени...

Друг един юнак, като се насвяткал с хубаво пиротско вино, тръгнал... Къде? Да се запознава с града? Много му е потрябвал! Тръгнал да дири сърби да ги бие.

- Где са да ги видим, нека ми излязат насреща!

Засукал мустаки, закършил ръце, засвяткал очи, разпасал пояс, върви из улиците и чака да го настъпи някой... Е, моля ви се, до каква степен трябва да е човек див, за да се родят у него подобни инстикти при такива обстоятелства. И този дивак тръгнал да се весели!... И станал бой. Сбили се на едно място мъжки, едва успял да ги разтърве полицейският служител.

- Е па ща чемо радити, ви сте код нас госте.

И нищо не направили на нашия патриот. Добре ни е препоръчало туй диване... Българите - цели англичани!

Към тази част от базовите нагласи спада и мнението на панагюрския книжовник Петър Карапетров, който стъкмява по спомени, записи и "приказвания на достоверни очевидци и дейци" една статия по повод 9-ата годишнина от сръбския ултиматум (2. XI. 1885 г.): "Сетнините на тая война са известни. Във всеки случай, нека не забравяме, че както до тая война сърбите не са ни били доброжелатели и приятели, така и след нея те още повече ни станаха зложелатели и неприятели. Може някои да ми се смеят, ала аз ще си кажа, че с гърците по бихме могли да се спогодим, но със сърбите никога."23 Пак там, по страниците на сп. "Българска сбирка", С. С. Бобчев, който съвсем не идеализира българо-сръбските отношения, изразява мнението на редакцията във връзка с тази статия: "Обаче ний сме наклонни да заключаваме, че в аномалиите на тези отношения не са виновни народите сръбски и български, а разни, мали и велики, фактори, във всеки случай единични. Ето защо нам се ще да вярваме във възможността на твърде хубави сръбско-български отношения и никак не споделяме песимистичния възглед на сътрудника си."24

В друга част от базовите нагласи към сръбскостта откриваме едно старание "да се гуди" на скришно място Сръбско-българската война, или - най-малкото - да не се търсят от нея дивиденти за националните егоизми. Че това са едни похвални, но лековерни усилия, разбираме от мемоарите на Добре Ганчев, който през лятото на 1886 г. прекарва училищната ваканция в Липик, бани в Славония25:

В Липик се чува само сърбо-хърватски език. Много рядко немски. Петимни са сърбите да се запознаят с българите. И станаха много лесно тия запознанства. [...] От Белград познайците ми бяха чиновници, учители, интелигентни хора. От сутрин до вечер съм в тяхна компания. Научих кой от коя е партия. Имаше напредняци, имаше радикали и либерали. Препират се, критикуват се, понякога се и псуват едни други. Все на партизанска почва. И у трите партии неугасима вражда към крал Милана. Той е виноват за войната с българите и за поражението на сърбите.

- Да бяха ни барем били турци или маджари, пък то... бугараши!

Обидно, унизително е за юначните сърби да бъдат бити от българите (подч. - В. Т.).

При всяко запознаване, една и съща песен: кълнат Милана. Като че всеки гледа да очисти сръбството и от най-малкото причастие за виновност за войната с българите. [...] Много чувствителни бяха сърбите за пораженията си. Остри болки изпитват, щом се заговори за това. Държат всички едно: няма победители.

Но докато Д. Ганчев се опитва да щади в разговорите сръбската национална болка, самият той става жертва на тяхната шпиономания, въпреки застъпничеството на видния му спътник, тогавашния директор на Белградската библиотека архимандрит Дучич.26

Исках да използувам приятелството си с него, за да мога да мина без пречки през Сърбия. Не пущаха тогава всекиго да пътува през земята им. Подир войната боеха се от шпиони (подч. - В. Т.). Нали се готвеха за реванш. [...] Протекцията на арх. Дучич не стори пари. [...] Разприказвах се с новия си вардач. Обади ми, че е от с. Мерданя, Търновско. Живее в Белград от няколко години. Станал сърбин. Не пущали никой българин да влиза в Сърбия. Изключения понякога правели само за градинарите и за простите работници.

- "Рат" ще бъде, - казва сърбинът от с. Мерданя.

Той бе прав. Тогази и в София, и в Белград очакваха втора война. Нашите проводили кап. Вълнаров да следи приготовленията на сърбите. Нищо не изследи. И него, като мене, го "Избацали натраг".

Както се вижда, предположението на Вазов наистина остава едно твърде субективно намерение, независимо от общохуманистичната му основа. "На Балканския полуостров - пояснява в наши дни поетът Иван Динков - лаврите се раззеленяват главно от война. Тук духовите оркестри по принцип предвещават поредното предаване Богу дух. Този край на света замръква и осъмва без победители. Всяка временна военна победа не е нищо друго, освен бъдеща дълговременна загуба. Мир на балканите може да се постигне, когато се разпуснат духовите оркестри и се изкоренят лаврите."27 По време на Сръбско-българската война от 1885 г. - както е известно - ролята на нашия духов оркестър се изпълнява от френетичните звуци на химна "Шуми Марица" в съпровод на мощните викове "ура"28. И химнът, и "урата" стават емблеми на тази война, както проличава от Вазовото възпоминание "Изпъденият марш" (1888) и от мотото към "Сливница":

Борци, венец ви свих от песен жива,
от звукове, що никой не сбира:
от дивий рев на битката гръмлива,
от екота на Витоша бурлива,
от вашето "ура".

Друга една батална емблема се свързва с "бодила на наший щик", на който се "набучва победата". Тук е мястото да акцентираме върху една особеност на образотворните механизми, чрез които се представя Сръбско-българската война в българската литература. В сравнение с образите на изненадата от обявяването на войната и на спонтанния патриотичен възторг, в сравнение с образите на огромната радост от победата и огромната покруса от жертвите самите епизоди, сцени и участници в боевете остават някак встрани от центъра на баталния изказ. Подвластни на него остават като че ли само разказът "Вълко на война" на И. Вазов и финалът на "От зло към по зло" на М. Георгиев:

- Сипаха куршуме, сипаха, на, като дъжд! Они стрелят, та се небо търси, а ние все налитаме, па ха на них, па дръж, па трепи, па удри!... Нашите изкомандуваха: "На щики!" Па като им извикаме едно "ура", като се пуснахме на них, та ха бре, де бре - цела касапница! Тук падне един пред тебе, там падне други отдесно, трети отлево, а ти все летиш, хич и не гледаш: узубрил си се, запалил си се, па хич и немариш... По едно време, като видоха голем зор, а они обърнаха гърбина, па като опнаха дългия - разчопръскаха се като яребици. мене ми все още нищо: все налитам, па все с щика: де, де...

Частично място има войнственият изказ и в документалното описание на военните действия. Ето как например Симеон Радев в описва боя при Мека цръв и Три уши на 7 ноември, разчитайки предимно на ефекта от образотворното действие на трите емблеми - химна, "урата", "на нож"29:

Тогава 1-ва рота Бдинци, която се бе доближила на 50 крачки във фланг на сърбите от юг, се хвърли на нож. Виковете й бяха подети от цялата линия, която с бесен порив настъпи по цялото си протяжение. Музиката засвири "Шуми Марица". Обладани от ужас пред тая почти варварска ярост на атаката, сърбите се разбягаха, без да дочакат схватката.

Същият бой описва в романа "Съединението прави силата" (1985) и В. Мутафчиева:

Българите падаха, сякаш подрязани, но предимно напредваха.

А сърбите може би подведени от своето стъписано командване, ги дочакаха в окопите си. Там започна боят на щик, от който се плашеше оня мършав панагюрец и който се оказа твърде присъща на българите бойна хватка. Схватката върху хребета Мека црев трая едва час, преди сърбите да го опразнят панически влудени от единия крясък на твърде разбираемия за тях език:

- По пет на нож!...

В същата творба В. Мутафчиева прави една своеобразна типология на тогавашната българска бойна тактика без правила, която смайва и сърбите, и света:

Боеве на щик, стрелба през селските плетища, от хамбари и кошари, по синурите на постни нивици и из драките на запустяла мера - див хаос, където над добре строена, черно униформена, но най-вече многочислена войска от всички посоки нападаха селяни, четници, студенти...

По идентичен начин - описание на неправилни налети - С. Радев представя завземането на височините при Гургулят30:

Когато наближиха българите, забиха барабаните и тогава един ужасен вик урраа! - подобен на издишката на някоя стихия - огласи вишините. Настана една бясна схватка, но трая малко.

Немалко значение за победата според Антон Страшимиров ("Войни и освобождение", 1916) има и роденият за войник шоп, "понослив, покорен и суров, като вълк", когото добре познават и българските офицери, и столичните евреи: "А познаха го и сърбите при Сливница. По онова време един шегобиец - писателят Захари Киров от Сливен - издаде голяма картина-карикатура на войната. Едно клепоухо прескача стобора на Източна Румелия, за да пасе тракийска тревица. Сърбинът от своя край се втурва със свинарска тояга да пази румелийските ливади, - почва да бие клепоухото. Но кроткото животно изеднъж си хвърля магарешката кожа и пред сърбина се изправя с кървави лапи ужасен лъв. Шегобиецът писател сочеше на света, че ние, българите, само по кожа изглеждаме клепоухи..."

Нито историята, нито литературата успяват "да гудят" Сръбско-българската война на скришно място. Една от основните причини за този неуспех безспорно е нейният сензационен обрат в българска полза. Ето какво пише по този повод С. Радев31:

И ето че тая милиция, водена от млади капитани, бе разбила с по-малочислени сили четирите дивизии на една армия, стара вече от един век и изпитана в две войни. Подвигът бе наистина велик и той порази силно въображението на народите. Сливница стана за европейската публика символ на храбростта, епопея на патриотизма, Давид стъпил на шията на Голиата, доброто победило злото - защото, откакто българите защитиха с оръжие правото си, никой не се съмняваше вече в него. Най-възторжени бяха английските вестници, които в Сливница виждаха успеха на една защищавана от тях политика, и италианските, които приветствуваха вече в княжеството Пиемонта на Балканския полуостров...

(Тук в скоби ще отбележим, че не може да се намери скришно място за тази "миниатюрна" война и в световната литература благодарение на романтичната комедия "Оръжията и мъжът" (1894), донесла първия театрален триумф на Бърнард Шоу. "Arms and the Man" с лекота превзема сцените в Лондон и Ню Йорк, играе се с голям успех в Русия, Германия, Чехословакия и др. За шумната й популярност допринася и започналият в Лондон дебат между критиците на пиесата, които обвиняват автора в игнориране на патриотизма и подиграване с армията като защитник на всяка страна, от една страна, и, от друга - самия Б. Шоу, който пародира романтичната представа за героя храбрец, тръгнал едва ли не с голи ръце и открита гръд срещу вражеските куршуми. Шоу отказва да приеме, че това е бурлеска или фантасмагория, тъй като при създаването на комедията черпи от извори за неотдавнашните Френско-пруска, Руско-турска и Сръбско-българска войни. В последния момент драматургът решава да локализира действието близо до Драгоман и изобщо да ситуира комедийния конфликт в хронотопа на последната война, като използва български реалии и фигури, за да се присмее изобщо над всеки военен дилетантизъм и театрален патриотизъм. Не пропуска да се надсмее и над българските опити за усвояване на европейския бит и маниери. Сюжетът на комедията се свежда до един своеобразен прототип на съвременните "сапунени опери" и неслучайно на места пиесата се играе под заглавие "Шоколадовото войниче" (непознатият мъж, наемник, първоначално взет за сърбин, а в действителност швейцарец, предпочита да носи в джобовете си шоколади вместо патрони). Подобна трактовка предизвиква бурни български протести заради посегателството над националното достойнство и изопачаване на фактите.)

Тук - вече извън скоби - би трябвало да отбележим, че срещу псевдогероите на Сръбско-българската война, кичещи се с мними подвизи, преди Б. Шоу реагира Стоян Михайловски. Става въпрос за баснята "Оса", чийто френски първоизточник е "Мравката" от Вилер: "В баснята на Михайловски героите малко са поизменени: волът е станал войник, ранен в главата по време на Сръбско-българската война, а любопитната муха, задаваща въпроси, е станала също тъй любопитен паяк, но втората замяна е с по-малко значение - уточнява С. Гуляшка-Балканска. - Съдържанието е разширено на първо място чрез продължения диалог между паяка и мравката, като в него са обозначени и местата, където са се сражавали българските герои: Драгоман, Сливница и Гургулят. Разширена е и поуката:

Тъй лъжат всички паразити
Тъй с людски подвизания безделникът се кити,
Прокарва се за великан!...

Гневният сатиричен изблик е направил автора по-многословен."32

Стоян Михайловски е автор и на една диалогизирана сатира - "Кой подучава и насъсква венценосните негодници", - в която използва фигурата на "сръбското кюлхане Милан" като сръбски аргумент в злепоставянето на Фердинандовия политически "макиавелизъм". В края на творбата Милош Обренович заплашва и предупреждава крал Милан с неизбежното разплащане: "Ти преобърна Сърбия на Австрийска провинция... Но ти се мамиш, ако вярваш, че ще можеш още дълго да злорадствуваш! Народите са като Провидението: те забавят, но не забравят!... Трепери, престъпнико, ти, който презираш всичко, що човешката съвест утвърждава, що човешкият разум възгласява!... Трепери ти, който оскърби сръбския дух, ти, който опетни сръбския гений: доще ден за разплата, доще ден за народно отмъщение!"33 А във фрагмента "Ограничете суверенитета на невежите"(1927) нашият сатирик не пропуска да разкритикува и балканските менталности34:

Робували дълги столетия, газени от своите боляри, от византийците, от османлийците, от фанариотите - оприличавани на жива човешка стока, безсловесно стадо, - балканците са станали негодни за интензивен вътрешен живот за живод идеен, за живот, оплодотворен от светли мисли и мощни чувства; у тях липсва всяко понятие за социална дисциплина, за морален ред, за расова солидарност, за народен дълг.

Според Д. Маринов държавникът Стефан Стамболов се опитва да преодолее"детската болест" на българи и сърби, но не успява35:

Със Сърбия, където владееше крал Милан, Стамболов презря всичките минали сръбски задевици, па щеше да въздействува и на народното събрание да забрави всичко, но на средата се изпречи прясната още Сръбско-българска война. "Ах, тая война, братоубийствена и безцелна" - каза Стамболов, когато получи тайното писмо на Стоилова из Белград.

Нашата депутация, която беше изпратена от Великото народно събрание по европейските дворове, по особена покана беше се отбила в Белград, бе приета от крал Милан с големи почести, даде й угощение и има с нея дълги разговори. На Стоилов той бе загатнал, че сега е най-удобният момент да се съединят двете нации и държави под един скиптър, за което е мечтаял още и покойният му чичо Михаил. Той не скрил, че с радост би приел да носи двете корони и с това да осигури бъдещето на Балканския полуостров и това на двете братски нации. "И наистина, славно нещо би било - каза Стамболов на Живкова и Муткурова. - Освен това и Милан е от нашата черга - селянин, - та ще бъде пригоден на нашите демократически нрави. При това той показа, че му не липсва воля и енергия. Ах, тая война! Като че неприятелите предвиждаха стечението на днешните обстоятелства, та я създадоха нарочно, да осуетят едно сближение."

Друго едно сближение осуетява с помощта на фикцията Йордан Вълчев в "Сигнали за атака" от едноименния сборник разкази (1969) - съюза между Сърбия и Румъния, подготвян по инициатива на крал Милан през 1891 г. Като разбрали това, българите накупили европейски материал за една "страшна отбранителна линия около Братушково и Алдомировци: няколко циментови дупки". Това накарало Милан да потърси румънците за съюзник. Накратко - повтарят се "жалки, старомодни, балкански истории". Така започва една от двете най-забавни, най-сполучливи и неповторими пародии на Сръбско-българската война от 1885 г. Това не е кратка и смешна история на тази война. Това не е и нейна антиистория. Става дума за най-значимото снизяване, травестиране на едно десетилетия възвисявано историческо събитие с характера на забранен за пародиране обект. По идея на министъра на войната полковник Паприков за два часа се събират"200 червендалести тръбачи и 200 топузати барабанчици". За техен началник е избран "един едър нане", Коле Митов от Трекляно, който ги строява в редици по 16. Заповядва им да тръгнат из София и да подават периодично 116-те български сигнала. На избрано място в столицата - пред румънското дипломатическо агентство - подават сигнал "Атака!":

Ревнали тръбите, изподрали се барабаните! Бързи, светкавични трели! Непрекъсващ бой на барабаните!

- Напред, юнаци! На щики! Шашки вън! - крещял оня от Трекляно.

В настаналата суматоха, разбира се, из София светкавично се заговаря за обявяване на война, за мобилизация и пр. Румънският дипломат изпада в паника, княз Фердинанд също се подплашва. Румънците спират мобилизацията, след като получават шифровано известие от София, че "България е на крак и марширува към границите; по всички градове се свири за мобилизация, народът вика "ура" и нахлува масово в казармите":

Крал Милан останал самичък и не посмял самичък да води нова война. така България била спасена от 400 души сигналисти. Разминала се една от обикновените балкански бури в чаша вода. Романтически времена.

Втората неповторима в българската литература пародия на Сръбско-българската война е направена пак от Й. Вълчев, пак в сборника "Сигнали за атака", този път в разказа "Капитанът от Петърч". Действието му е ситуирано в железопътната станция Бельово, "най-важното място в България" през 1885 г. Лаконично, пластично, живописно, забавно и иронично в началото е представено търкалянето, свличането, отпращането на всичко годно да носи оръжие към южната граница, към Турция. В Бельово пристига и славната модерна артилерия на голобрадия капитан Тантилов. От Лъджене пристига ефрейтор Стамболков "и води две хиляди доброволци, между тях 47 гимназисти, които може да бъдат използувани за ефрейтори":

- Това чудо не е било! - мърмореше началникът. - Мене ми трябва Стамболов, а Лъджене ме ядосва с тоя Стамболков.

И ето, получава се известие, че войната е обявена - но не от Турция, а от Сърбия. То е посрещнато с реплика, която може да се сравнява само със знаменитите думи на Швейк от самото начало на Хашековия шедьовър:

- Кой Фердинанд, госпожа Мюлерова? [...] Аз зная двама Фердинандовци.

От едно възклицание цялата възвишеност на мига отива по дяволите:

- Как! - окопити се едно бомбардирче от село Храбърско на име Пешо. - Как, как! Леле, мале, ойде пчелино на дедата, таман го беше сгодисал!

А след като се разбира, че това не е "ошибка", травестирането продължава - досущ като в "Приключенията на добрия войник Швейк през световната война":

- Охоо! - извика отново незабравимият Пешо от Храбърско. - У първа пеша са ми сватанаците. Тогай, че тепаме Миланя, сватанаците ще устискат, додека дойдем и язека.

Настава още по-голяма бъркотия, тъй като всичко, разляло се на юг, се обръща кръгом, сбира се в Бельово "и започна да търчи на запад, към София и Сливница". За голям ужас на Стамболков му нареждат с депеша "да върви на прикриващ фронт в Хаскьой". В Ихтиман Плевенският полк на Никола Генадиев Битолчанчето се засича с Иван Вазов, който пък пътува с правителствено поръчение за Пловдив, без да знае за обявената от Милан война. Когато разбира от тамошния пощенски чиновник за първия убит офицер в Трън, той се разплаква:

Забрави за какво беше тръгнал, излезе на чист въздух и като гледаше мършавите дрипави войници от Плевенския полк, започна да декламира:

Българийо, за тебе те умряха...

Той и не предполагаше, че от този стих ще произлезе после най-тържественото му стихотворение.

"Хероикомиката на Й. Вълчев - основателно обобщава О.Сапарев - заслужава по-специално внимание. За разлика от други славянски литература хероикомиката е рядък гост в нашата литература, склонна да свързва героиката по-скоро с трагичното и възвишеното, отколкото с комичното. [...] Вълчев изхожда от фолклорната традиция, използува противопоставно и традицията на нашита битова и военна проза. Чрез пародизирана хиперболизация той придава епическа значителност на герои и събития, независимо дали това ще е кулският панаир, или Междусъюзническата война. В това отношение би било полезно сравнението с някои близки в тематично отношение разкази от книгата му "Сигнали за атака" ("Сигнали за атака", "Капитанът от Петърч"). Без да бъдат така ярко стилизирани, те показват аналогично смесване на легендарно и анекдотично, на героично и комично; хероикомиката извира от комичното несъотвествие между скромни средства и епични резултати, достойни за национална митология".36

Далече по-слабо изразена е хероикомиката в написаното, но непечатано стихотворение на Пенчо Славейков "Магарешки уши":

Другиму наречено, другому
изпечено - н[ародна] посл[овица]
Бой се бият две войски
долу край село Драгоман.
В ханчето над масата приведен
нещо си рисува цар Милан.
Тътен глух до него се дочува
тътен глух, ту ясен, буен вик -.
екотът от топове и пушки
ту заглъхне, ту избухва в миг.
Но уверен, че с победа
ще венчае днескашния бой,
весел две магершки ушишта
рисува той.
Както си ги мислеше улучи -
прелестни магарешки уши!
но отгде главата да захване
още той не може да реши.
Леки са задачите военни, -
ала таз задача... И завчас
млад войник във стаята се впусна
и извика с разтреперан глас:
"Бягайте, спасявайте се, кралю,
конят ви готов е пред врати -
Българите победиха - дива
паплач - - - - - - - - - -
Като жегнат цер Милан подрипна,
метна се на своя вранен кон...
Боен вик полето бойно цепи
вик победен и предсмъртен стон.
Подир час во стаята, където
охолно седеше крал Милан
втурнаха се български войници
вачело на своя вожд засмян.

А най-непатетичния и най-натоварения с общочовешки внушения образ на Сръбско-българската война в българската проза откриваме в разказа "Киранов" (1910) от Георги Стаматов. Младият юнкер е гордостта на Военното училище. Очаква го бляскава кариера и завидна войнска слава, въпреки несгодите на казарменото битие. Пристига вестта за обявяването на войната, пристига "тъй ненадейна и неразбрана за него":

- На чуваш ли - уверява го пияният колега, целият гарнизон е на крака... Полковете утре заминават за границата. Да живее Милан, дявол да го вземе. Без него щях да сънувам офицерството (бел. - В. Т.). Ура!

На фронта "портупей-юнкер" Киранов застрелва "едно младо сръбско офицерче" при самозащита и самият той е повален в несвяст от ударите на приклади. В тази люта битка оживява само той, почва да обикаля труповете на "все млади, крехки, с едва поникнали мустаци" войници и офицери, като попада и на убития от него сръбски подпоручик:

Между убития и него се появи за миг нещо общо, което безсъзнателно го влечеше да узнае всичко за този човек, едвам разцъфтял в живота и завинаги откъснал се от него.

Намира в левия джоб на шинела му "наивно детинско писмо" от Милица, намира и портрета на любимата "с една нейна къдрица коса":

Милий мой, драги Сава,

Днес се научихме, че вашият полк влиза в сражение.

Една мисъл ми къса сърцето на хиляди парчета; но не, мой скъпи, ти няма да умреш... Ти ще живееш. Всеблаги ще запази за мене туй сърце, което тъй силно ме обича и за което аз се моля деня и нощя.

Мама, сестрите ти и малкият Иванчо те целуват.

Твоя М и л и ц а

До хубаво свиждане. Целуни ми портрета, туй ще ти донесе щастие. Пиши.

Нещо в Киранов се пречупва. Не го радват двата войнски кръста за храброст, получени от княза, нито офицерският чин. Угризението го разяжда:

Всеки пет минути той го вземаше, четеше писмото, гледаше фотографията и пак ги криеше. [...] Примирието се сключи. Сърбия спечели, че след неколко време загуби Милана; българите спечелиха неколко хиляди маузеровски пушки, сандъци с патрони и един допотопен топ. [...] Победоносната армия първо време го удари на гуляй. Най-младият подпоручик имаше в себе си повече от 1000 лв., като че ли бяха открили и заграбили в Пирот златни рудници.

Включва се в разгула и пиянството, разбира се, и Киранов, нищо че отвътре го гнети непрестанно образът на издигнатия гроб и образът на склонената над него "с проклятие на уста" Милица. Депресията му става очевидна, изчезва усмивката му, пред очите му е все тази самотна Милица, чувства се засрамен, опозорен и отвратен. В един момент скъсва пагоните и заедно с ордените ги захвърля през прозореца. На следващия ден обяснява това "поругание над военните светини", като се отказва от идентичността си и връзките с военните власти, които го обявяват за луд. В разказа "Киранов" за първи път в българската литература се извършва деперсонализация и десоциализация на главния герой под въздействието на катарзис със сръбски произход.

Като припомняме още веднъж "оригиналното", консуматорското посрещане на обявата за войната във Военното училище, описано в разказа "Киранов", тук в заключение бихме искали да споменем за още една интересна форма на побългаряване на фигурата на крал Милан, този път не с оглед офицерската кариера на юнкерите, а на битово-обредна основа. Става дума за новелата на Йордан Радичков "Заекът" (1970), от която е единственият като че ли герой в българската литература с прякор Сърбино. Съселяните му го лепват на Васо, "щото всички истории, дето ги разправяше, все бяха свързани със Сърбия, макар че е известно в селцето, че бе прекарал там само една седмица, когато му се губи добитък":

Добитъкът бе преминал оттатък границата и той ходи да си го вземе, ама се задържа, щото не е лесно от една държава в друга държава да прекараш добиче. Но въпреки това той разказваше само за Сърбия, като че половината му живот бе минал оттатък границата.

Всъщност Васо Сърбино разказва една и съща история, свързана със сватбата на крал Милан, който искал да нагости народа си и по този повод пратил да повикат Васо, когото определил за главен готвач на сватбата. Той се съгласил и поискал да му дадат в помощ войска за опичането на шиш на триста вола, "ако не и више".

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Конев, И. Утопиите на Балканите като идеал на перспективата. - В: Предци и предтечи - митове и утопии на Балканите. Благоевград, 1997, с. 13. [обратно]

2. Стоянов, З. Съчинения. Т. III. Публицистика. С., 1983, с. 154. [обратно]

3. Според Георги Кирков в някои "нещастни балкански страни" управляват "неколцина сълудничави короновани глави" и народите на тези страни са тяхна жертва. Вж. подробно по този въпрос у Л. Кирова. Литература и време. С., 1974, с 80. [обратно]

4. Стоянов, З. Цит. съч., с. 624. [обратно]

5. Вълков, Г. Встъпителни думи. - Във: Венедиков, Й. История на доброволците от сръбско-българската война 1885 година. С., 1985, с. 13. [обратно]

6. Хаджийски, И. Неизвестно от него, неизвестно за него. Съст. М. Хаджийска. С., 1989, с. 288. [обратно]

7. Тодоров. П. Цит. съч., с. 46. [обратно]

8. Маринов, Д. Стефан Стамболов и новейшата ни история. Летописни спомени и очерци. Част първа. С., 1992, с. 261. [обратно]

9. Радев, С. Строителите на съвременна България. Т. I. Царуването на кн. Александра 1879-1886. С., 1980, с. 575, 576, 581. [обратно]

10. Пак там, с. 628, 637, 647. [обратно]

11. Анчев, А. Шуми Марица. Първият български национален химн. с., 1992; Армия и фолклор. С., 1995; Песни за Сръбско-българската война от 1885 г. С., 1995. [обратно]

12. Анчев, А. Песни за Сръбско-българската война..., 119-120. [обратно]

13. Пак там, с. 27. [обратно]

14. Пак там, с. 69. [обратно]

15. Пак там, с. 100. [обратно]

16. Пак там, с. 122. [обратно]

17. Пак там, с. 47. [обратно]

18. Пак там, с. 190. [обратно]

19. Цанева. М. Българската литература и Сръбско-българската война. - Литературна мисъл, 1985, кн. 10, с. 6. [обратно]

20. Пак там, с. 20. [обратно]

21. Пак там, с. 12. [обратно]

22. Цит. по М. Марковска. Летопис за живота и творчеството на Иван Вазов..., с. 427. [обратно]

23. Сръбско-българските отношения на дело. Статия от П. П. К. - Българска сбирка, 1896, кн. 1, с. 51. [обратно]

24. Пак там, с. 52. [обратно]

25. Ганчев, Д. Спомени. 1864-1887. Под ред. на С. Аргиров. С., 1939, 271-272. [обратно]

26. Пак там, с. 272. [обратно]

27. Динков, И. Гледам живота и псувам с очи. - Сега, 6. IV. 1999, с. 10. [обратно]

28. Анчев, А. Шуми Марица..., с. 8. [обратно]

29. Радев, С. Цит. съч., с. 622. [обратно]

30. Пак там, с. 626. [обратно]

31. Пак там, с. с. 629. [обратно]

32. Гуляшка-Балканска, С. Стоян Михайловски и френската философска мисъл и култура. С., 1987, с. 155. [обратно]

33. Пак там, с. 209. [обратно]

34. Михайловски, С. Божествен размирник..., 541-542 [обратно]

35. Маринов, Д. Стефан Стамболов..., с. 71. [обратно]

36. Сапарев, О. Литературни проблеми. С., 1979, 151-152. [обратно]

 

 

© Величко Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София, 2000.