СТИХ И СТАЛИНИЗЪМ ПО БЪЛГАРСКИ

(6)

Яни Милчаков

web | Култура и критика. Ч. IV

Как да се римува "Сталин"?

Противно на много твърдения, соцреалистката лирика съдържа свой "метапоетичен пласт" - и то доста натрапливо представян. Съдържа и метапоетичния образ на "четящия човек" - какво чете той и какво не е чел, е ясно

- но все пак знакова е и самата му поява с текст в ръце. Заглавия като "нашият стих" изпълват поезията на периода. В антологията има дори и произведение на Б. Божилов с взето от Боало френско заглавие, от което ще цитираменякои признания.

В официалната антология на българския поетичен сталинизъм няма лирика в свободен и в бял стих. Известно е, че неримуваната поезия не е била по вкусовете на Сталин и по-малките съветски вождове около него - идеологически напълно издържаният експеримент на С. Прокофиев през 30-те години, който включва речитатавни пасажи в свободен стих с точни цитати от самите класици на марксизма-ленинизма в една своя кантата, не е бил одобрен от висшата съветска публика. С колебание, дали си струва да отговаряме защо, можем първо да допуснем най-голямата вероятност: неримуваната поезия не само не е задоволявала простоватия слух на кремълските обитатели. Безримието тактически вярно е било разпознато от тях вече и като функционална пречка пред масовостта, което значи - пред главната "социална поръчка" към "новата" лирика; от всеки учебник по стихознане се знае истината, че римуваният текст, за разлика от неримувания, разполага със зададена "мнемотехнична инструкция". Той може да бъде възпроизведен по-лесно и по-отчетливо на пионерските рецитали, хоровите декламации край бригадирските огньове, лагерните зари-проверки, комсомолските агитки-атаки пред портите на "колебаещите се средни селяни", под прозорците на "реакционните професори", зад стените на "другаря сам и бледен", в "художествените" радиопредавания или на други места. Коментарът на тази банално известна закономерност обвързва нейното конкретно въплъщение при соцреалистката лирика с елиминирането на акцентите в субективния индивидуален прочит в полза на тоталитарното скандиращо единство. Освен несъмнено силните традиции на римуваната поезия изобщо, които за повечето категории читатели в много поетически култури на Европа и особено в Русия й отреждат по-видимо и като че ли по-привилегировано място, сигурно са повлияли и определено негативните семантични асоциации в историколитературна ретроспекция, каквито предизвикват неримуваната поезия, "стихотворенията в проза", визуално-поетическите колажи и vers libre. Всички тях будната соцреалистка критика бързо и лесно разпознава като откровено формалистични остатъци от отреченото литературно минало, превзети декадентски патенти на буржоазните поети и непреводим в езика на "новата епоха" модернистки идиом. Тези форми наистина предполагат по-усложнено възприемане; изискват слухов опит и обща литературна образованост над равнището на "колектива"; техният прочит - без значение дали на глас, шепнешком или наум - неизбежно трябва да преодолява двупосочна конвенционалност, която едновременно обхваща и тяхното собствено звучене като стихове, и отказа им да използват традициите на римуваната поезия. Масовият слух ги възприема като дразнещ аналог на дисхармоничната и дисонансната музика, която тогава също не е на почит. В голяма степен заради всичко това колебливата литературна десталинизация в СССР и в България от началото на 60-те години демонстративно съпровождаха бурни дискусии "за или против свободния стих". И обратното - ресталинизацията можем също да проследим дори и във факта, че изстъпленията в прочутата "литературнокритическа" реч на Т. Живков (Д. Методиев) от 1963 са именно срещу свободните стихове на единствения български поет от това време с безспорно амплоа на стиховед - Ат. Славов. Римовата ситуация, отразена в антологията, е представена от римовия репертоар на трима поети там - "основоположник", "стар спътник" и "новоприобщена".

Мт - мъжки точни; мй - мъжки йотирани (вий - яви); мон - мъжки отворени неточни (небе - поле); мзн - мъжки затворени неточни (гръд - смърт); мзо - мъжки затворени отворени (род - хоро); жт - женски точни; жн - женски неточни (скучен - куче и т.н.); жп - женски приблизителни (скоро - хора, честити - открита); жд - женски дисонансни (характерни за възрожденския стих: слънце - лùце); дт - дактилни точни; дн - дактилни неточни (конници - бунтовница); асим. - асиметрични (клони - иконите, историйо - хора).

Ето как стихотворението на Б. Райнов "Влакът на победата" самокоригира опасността да бъде възприемано като разколебано в римуването си и като прекалено зависимо от "далчевата предметност".

В метрично и фонично отношение "новата поезия" с нищо не обновява българската рима. "Жъртви-мъртви", "спомен-огромен", "пенлив-горделив", "храм-срам" - типични рими за Д. Полянов, я връщат обратно във времето на Вазов. Нещо повече - стихът на Полянов "ний бяхме утописти" се римува като рефрен с: "егоисти", "идеалисти", "фетишисти", "атеисти", "фаталисти", "антихристи", "монархисти", "нихилисти", "шовинисти", "интернационалисти", "милитаристи", "пацифисти", "моралисти", "феминисти", "стилисти", "полемисти", "софисти", "дарвинисти", "казуисти", "марксисти", "разни -исти", "социалисти", "песимисти", "аферисти", "анархисти", "терористи", "комунисти" - подобна морфологична хипертрофия на римата познава не стихът, а хомойотелевтонната проза от Средновековието.

Само една съпоставка за римата на Фурнаджиев от "Пролетен вятър" и от "Велики дни" е достатъчна, за да разберем степента на соцреалистката "самодисциплина"; без подробности най-показателно е изчезването на дактилните рими, т.е. - на даващите най-голяма фонична свобода в комбинаториката си, които в "Пролетен вятър" са 21 %.

Показно изпъква обаче у всички тенденцията към лексикално новаторство в римовата стилистика; разбира се, новаторство - така както го "антиципират" поетите и както биха го харесали официалните критици. През този период от историята на българската рима е най-висок делът на реалиите, който образуват римови двойки. Той е по-висок и от функционалната обвързаност на възрожденската лирика изобщо с реалии. Тук изпъква разликата със символизма: в символистичната поетика: рими-реалии в нея изграждат само лексикални знаци на библейската, античната и западната култура в обхват от митологията, литературата до поетизираните женски имена ("обида-Изида" у Яворов; "истукан-Тристан" - у Ем. Попдимитров; "Крин-Лоенгрин" - у Н. Лилиев) - докато соцреалистката лирика, без да подбира толкова фино стилистичните пластове, очертава тенденцията към лексикална русификация, идейна "съветизация" и пролетарска "интернационализация" на българската рима... Анахроничният стихотворец Полянов, вече увенчан с председателски пост на Писателския съюз, реди "Пушкин-братушки", "печал-Урал", "Добролюбов-любим", "героизъм-социализъм", "тевтонец-Македония", "звяр-Шар", "чут-Прут", "Псков-любов", "Толбухин-раздухан". Л. Стоянов, за когото може би най-точното определение би било "Полянов в мантия на символист", разширява кръга на историческите и политическите реалии, впрегнати в римови съзвучия: "окаяни-Владая", "Гурко-хурка", "Ню Йорк-простор", "диктат-САЩ", "Гьоринг-съборил", "идеали-"Интернационала", "благоуханен-Белоянис"; гръцките мотиви продължават у Л. Даскалова "Белоянис-уханни-сияние-предсказание-замечтани", "днес-Пелопонес", "Атина-мини";Е. Багряна - "Москва-едва", "Варшава-заседаваше", "Космодемянская-Банско", Н. Фурнаджиев "Корея-сеят","с кръв сросен-Ким Ир Сен!", "огрян-Туркестан", "скрие-Киев", "яз-Донбас", "Пхенян-огрян", Ламар - "ТЕЦ Марица-3-гори", "млад-Димитровград", "стругарите-"Красный Пролетарий", Н. Марангозов - "Стефан Караджа-лежа", "вечерник-Перник", "чук-Петербург", "социализъм-слизам", "Боровиха-вихър", "романси-Данциг", "гавроши-Полша", "Еникьой-велика"; М. Грубешлиева "един-"Към Берлин!", Д. Пантелеев - "Варшава-корава", "Висла-мисли", "луташе-Нова Хута", "Янгцзе-ръце".

Както в повечето стиховедски обобщения и тук нямат гарантирано място оценки в категориите на вкуса. От друга страна, не всяко оценъчно отклонение в анализа върху стиха и римата трябва да бъде отхвърляно като агресия на субективни читателски критерии, деспецифизираща научната интерпретация и истина; много често обикновените читателски реакции на стиховеда подсказват закономерности, които подлежат на формално и неутрално описание.

Такава закономерност ще се опитаме да откроим и тук. "Хубави" или "лоши", за поетите "във времето" може тези рими да са били интересни открития. Техните автентични читатели (слушатели) - нека приемем, че такива наистина е имало - вероятно са ги посрещали като идеологически вдъхновяващи звукови изненади. Може да им бъде призната дори повишена "информативност" според смисъла, в който теорията на стиха от 60-те/70-те години на миналия век говореше за "ентропия" и "информация" в стиховата реч. Но доверим ли се на читателските си реакции, ще усетим рязката разлика между начините на възприемане на римите от антологията и римовите двойки, включващи реалии у българския поет, който хронологически, идеологически и стилово би трябвало да бъде най-близо до соцреалистките лирици от антологията, защото е връстник на повечето от тях - Н. Й. Вапцаров. "Машините-Филипините", "Фамагуста-чувства", "работник-"Охрид", "убит-Мадрид" "не дразнят", те не са "пришити" към стиховете, някак функционално те водят метрични, ритмични, графични и смислови цялости до най-точните им внушения; "политика", "естетика" и "акустика" в римата на Вапцаров са автономно видими и художествено единни. Задоволително (поне) ни се струва само едно обяснение: Вапцаровите стихове не узурпират в името на идеологията онези места - универсалии в лирическата поетика изобщо, които като че ли остават завинаги запазени за някакво индивидуално решение и индивидуален избор като актове на речта - да се спори с конкретен опонент, да се диалогизира със света и с живота, да дава глас на съмнението и колебанието, да се поправят вече изречените собствени думи, да се коментират собствените стихове, да се преосмисля самата поезия. Принципно обратното е налице в соцреалистката поетика, чиято важна особеност е задължителната поява на надиндивидуалната идеологическа теза в актуална езикова формулировка дори и там, където лирическата условност предполага индивидуалното звучене на гласа на поета.

Има обаче няколко имена, които трябва да бъдат римувани, но за които няма или много трудно се намират рими. Трудността на задачата става отчайваща, ако си дадем сметка, че това не са какви да е имена, а имената на вождовете - Ленин, Сталин, Димитров, Червенков. Изглежда, този вид творческа криза отново първи изпитват придворните поети-класицисти от ХVІІІ в. в Русия - сред литературните шеги от това време е и прочутата "аварийна" рима "Екатерина Великая - О!/ Поэхала в Царское Село...".

Проблемите на далечните им български следовници също ги карат да комбинират "презрените хиени-знамето на Ленин", "Чърчил-от вълча злоба сгърчил", но най-много усилия им струват "Сталин - стомана", "Сталин-алени-запалени", "Сталин-зали" - още повече, че епохата, в която творят, се случва с две големи вълни на одическа сталинска поезия - през 1948 по повод 70-годишния юбилей на вожда - и през 1953 - по погребението му.

Архаичният примитивизъм в соцреалисткото римуване от антологията и около нея не умира с 1956 г. Ето един поучителен рецидив, случил се 33 години по-късно от официалния край на сталинизма. През есента на 1989 г., в последните седмици на живковия режим официозът на Съюза на българските писатели публикува, а милицията оперативно разлепи по софийските улици (!) едно стихотворение на Д. Дамянов - признат версификатор, най-изявен представител на албумно-естрадното жанрово разклонение в интимната и изобщо на "леката", "романсова" песенна поезия от 1960-те/80-те години; отделна тема е, че в доста негови стихотворения от рода на "и плюй на спомените сладки,/ прекарани с един поет!/ Така поиска твоят татко/ и с теб си купи славен зет!/ Със тиха нежност на гугутка/ продай душата си тогаз!/ Защо не беше проститутка/ бих вярвал в любовта ти аз!" - българската интимна лирика "олекна" толкова, че узурпира шлагерната стилистика от времето на легендарния музикант Джиб и от пространството между "Червен рак", "Гамбринус" и "Баядерка". В преддесетоноемврийското си стихотворение поетът отново патетично заклеймяваше жена. Но за разлика от моралния протест срещу еснафката, омъжваща се по бащина сметка в по-горните строфи, този път политическият му гняв на ортодоксален комунист бе предизвикан от журналистката от "Свободна Европа" Румяна Узунова. Знае се, че реалните съвременни "физически лица" като директно тематизирани герои в сериозната българска лирика започват да намаляват от края на Възраждането и почти изчезват през ХХ в.; дори и поезията на соцреализма, общо взето, се ограничава в живите си герои до полубожествата Сталин, Димитров, Червенков, Стаханов в панегиричната линия - и до "изродите Чърчил, Труман, Тито" - в хулителната, при което и едните, и другите в никакъв случай не могат да бъдат сметнати за обикновени хора. Д. Дамянов обаче не само върна българската поезия в (коректно или не) пейоративно отбелязвания й "даскалски период". В стихотворната инвектива срещу Р. Узунова поетът римува "о, безотечественице" с "лице". Стиховедският педантизъм в случая би се произнесъл, че подобна ("окситонична" според някои терминологии) рима наистина е възможна и многократно засвидетелствана само в даскалската поезия - при скандиращо декламационно акцентуване на всяка сричка о, без-оте-че-стве-ни-ЦЕ" или при възприемане на графичен вместо фоничен римов определител. Може да действува и едното, и другото, но във всеки случай не и в българската стихотворна култура от края на ХХ в., а в тази от времето на Пискюлиев.

<<< || >>>

© Яни Милчаков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.08.2004
Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006.