СТИХ И СТАЛИНИЗЪМ ПО БЪЛГАРСКИ

(5)

Яни Милчаков

web | Култура и критика. Ч. IV

Рискованият тонизъм

Тук трябва да се спрем на отклоненията от "метрическата тирания" на силаботониката в антологията "култова лирика." Преди всичко защото всяко минимално отклонение в една система изисква максимално аналитично упорство, а на второ място - защото освен Елисавета Багряна тонични стихове оставят там и още двама поети, които - нека го кажем съвсем неутрално - с едно или с друго оставят и имена в българската литература - Б. Райнов и Г. Джагаров. Да припомним съвсем накратко, че тоничният стихов принцип съотнася ударенията в отделните стихове при нерегулирани и непредсказуеми междуударни интервали, метрически трите разновидности на тоничната система "долник", "тактовик" и "акцентен стих" в така възходящата йерархия се доближават до прозата по словосъчетанията (фразите), които могат да "вместят": не може в силаботоника "да се каже" например "военна музика нейде далече..." (у Г. Милев), "Открих стъпките ти в пясъка и за да стигна по-скоро, тичах" или "Уолстрийт не можа да възпре или да отмени..." (у Багряна) - в силаботоника - нека простят великите ни поети тази експериментална деформация! - биха могли да прозвучат 4-стъпният "амфибрахий" "военнаТА музика нейде далече"и проблематичният с трансекцентацията си "ямб" "АЗ стъпките ти в пясъка открих/ и за да стигна по-скоро ИЗтичах".

Тоничният стих се приема през 1926 г. от критиката след цикъла в "Златорог" като "необичаен за ухото на българина", особен. Тук задължително трябва да се има пред вид казаното от Елисавета Багряна за първите й тонични опити - в диалог с превъзходния стиховед Боян Пенев.

Както повечето "миметичности" на изкуството обаче и "първичната естественост" и простота на тониката като image acoustique всъщност представлява усложнена вторична конвенция. Специфичното за българския тонизъм е, че през ХХ в. той се развива върху два полюса. За единия - елитарен и високолитературен, дават представа споменът на Багряна, както и Гео Милев, който програмно - като едно от трите илюстриращи новата поезия приложения към "Възванието към българския писател", помества "футуристичния рев от болшевишка Русия" (Везни, 5.ХІ.1921) (показателно е колебанието при превода на тонизма на Маяковски между троичен размер с променлива анакруза и действително тоничен стих):

За съществуването на другия полюс на тонизма обаче ни подсещат стихотворения като следващите, които няма да намерим в никаква антология; ще изпреварим някои от въпросите с пояснението, че авторът на първото (от 1910 г.) с псевдонима Максим Гладни е Чудомир:

Приблизително по същото време съществувалият тогава специален орган на келнерското съсловие в България - в. "Келнерски глас", през 1906 г. публикува и следващите тонични стихове на завинаги изгубения за българската социална лирика К. Каракушев.

Двата полюса на българския тонизъм съществуват напълно разделени, масова, "средна норма" на българско тонично стихотворство няма, макар че кой знае по силата на какви закони, Максим Гладни е прозрачна алюзия към бащата на соцреалистката идея Горки, "вик"-ът на гладния бохем е просто синоним на "рева", бъдещият голям писател Чудомир ще запази привързаността си - вече в прозата - към свободната сказова форма - "тонизъм на прозата", за което - да напомним - и ще си изпати; за лиричното опълчване в тоника срещу "господари", "властници световни" и пр. - и то - опълчване от битовите реалии на "запушените кафенета" - времето като че ли ще настъпи с 20-те години...

Затова има място за следната хипотеза. Тонизмът е не особено приемлив за сталинистката поетическа култура в България на първо място защото той не предполага "средна", "масова" норма. Свързан с елитарното си минало, той напомня за "антиреализма" дори на убития Гео Милев. На второ място тонизмът не пуска корени в сталинската поетическа култура заради обратната си "просторечива", "неизкусна", "демократична" традиционна линия - идва времето на отмереността, номенклатурното чинопочитание с художествени средства - затова всякакъв непредсказуем ексцес не е желан. Защото в чист акцентен тонизъм и човешка болка прозвучават и такива стихове на български, написани от "поета с ватенката" Пеньо Пенев: "... а съседът бай Ради се шири в три стаи.../ тоест - на председателя братовчеда бай Ради..." - само че ги пише във време, когато модният израз на предаността към партията не е "ватенката", а астраганеното палто по съветски номенклатурен кроеж, каквото сигурно е носил и въпросният "председател".

Тонични стихове обаче се печатат и публикуват през 1948-53 - напълно вярно би вметнал по пряката тема полемистът. Разбира се, че се публикуват - ето откъси на някои от тях.

Това стихотворение на Б. Райнов и доста други позволяват да бъде формулирана още една хипотеза за зависимостта "стих-смисъл" в онова, което определяме като "поетическа култура" на сталинизма. Хипотезата условно звучи така: колкото стиховият маниер е по-непредсказуем, изключителен, дръзко експериментален - накратко - колкото по-демонстративно е структурното отстъпление от традиционната еквиметрична силаботоника, толкова е по-голяма вероятността същото отстъпление да бъде оправдано с ултраортодоксални заклинания в правотата на Партията и Вожда, с пропагандна реторика до директна цитатност на поредните "исторически" доклади, тезиси, постановления, резолюции, както е в следващите стихове на Б. Райнов. Дезорганизацията на стиха се компенсира от свръхорганизираност на "идейността."

Обратната страна на същия принцип представляват плакатните хиперболи на врага и войнственото опълчване срещу него с най-долнопробни инвективи, които в своя скатологичен екстаз прекрачват далеч дори зооморфната му деградация. В. Мацура в своите "Символи, емблеми и митове 1948-1989" великолепно описа зловещите механизми на крайната идентификация на американския империалист с колорадския бръмбар в дискурса на чехословашкия литературнопублицистичен сталинизъм - напълно еднакъв с българския, който обаче не е удостоен с изследване, подобно на това на Мацура (1992). (За пестене на място текстът по-долу не е предаден с оригиналната му "начупена" графична архитектоника, но читателят може сам да си представи с дума или две на всеки ред.)

<<< || >>>

БЕЛЕЖКИ:

19. Из цикъла "Стихове за омразата" (1948-1951). // Стихове. Ред. Валери Петров. София: Български писател, 1962. [обратно]

© Яни Милчаков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.08.2004
Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006.