|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СТИХ И СТАЛИНИЗЪМ ПО БЪЛГАРСКИ (4) Яни Милчаков web | Култура и критика. Ч. IV Дисциплиниране на силаботониката Материалът, върху който се основават наблюденията ни тук, се съдържа в антологията "Десет години поезия 1944-1954" (1954), представителна за тогавашната поетическа практика и литературна йерархия.Изчерпателна представа за този период в историята на българския стих дават и публикуваните през 1949-1954 индивидуални стихосбирки. С тях наистина няма защо да утежняваме библиографския апарат, но задължително и най-коректно трябва да отбележим заглавията им: "На пост", "Агитатор", "Пролетта на тракториста", "Знамена", "Знаме с петолъчка", "Знаме на свободата", "Червено знаме", "Знаме над Пирин", "Шумят знамената", "Под знамето", "Знаме на дружбата" "Пост на мира", "Път на мира", "Щит на мира", "Звезда на мира", "В името на мира", "Мирен дом", "Ясни дни", "Радостни дни", "Велики дни" (по-подробно ще се спрем само на последната стихосбирка, защото неин автор е Н. Фурнаджиев). Най-общите данни за метрическия облик на антологията по-долу предлагат достатъчно аргументи на усещането, че като структурно и историческо възпроизводство институционализираният в официална антология стих на "новата социалистическа епоха" се е защитил идеално от двата възможни укора на идеологическата критика - във "формална ретроградност" или в "самоцелно експериментаторство". Силаботониката властва практически безалтернативно с 96% от всички текстове. Отстъпленията от нея в лицето на троичните размери с променлива анакруза и тониката, с които ще се занимаем специално, са по-скоро допуснати. Единичен е и опитът на Дора Габе да въведе като ритмизация на "говорна естественост" познатото й навярно от Яворов комбиниране разностъпни ямбични и хореични стихове ("Како, како Вело,/ Скрий се, полицаи/ по теб вървят,/ нà, вземай хляба/ и бягай!"). Соцреалистият стих заема сякаш точно изчислената средна позиция между стиховите характеристики от времето на символизма и облика на българския стих от "прелома", който настъпва с 20-те/30-те години. Най-впечатляващите новаторски експерименти от този действителен прелом обаче остават в миналото. Видимо те не са усещани като продуктивна традиция. Не впечатляват соцреалистките новатори, които дисциплинирано отмерват "националната форма" и "социалистическото съдържание"; няма го (освен в нищожни и неизразителни до разночетимост изключения) свободният троичен силаботонизъм на Гео Милев и Н. Вапцаров; няма я полиметрията на Н. Фурнаджиев и А. Разцветников, няма ги свободните стихове на Н. Марангозов (Янтар).
Я - амбичен; х - хореичен; д - дактилен; амф - амфибрахичен; ан - анапестов; я-х - редуване на ямбичен с хореичен; некл - некласически размери. Трудно може да се преодолее усещането, че във "Велики дни" (1950) Н. Фурнаджиев не само обезличава, а буквално умъртвява стиха си - след малко ще внесем един по-рационален критерий за тази мрачна импресивна метафора: от общо 35 стихотворения там 21 са в ямб (17 - в петостъпен, 2 - в четиристъпен и 1 - в шестостъпен и 1 - в редуването на 4-стъпен с 3-стъпен); 7 стихотворения - в хорей (6 - петостъпни и 1 - четиристъпно; чрез 3-стъпен амфибрахий). "Великите дни" са намерили израз в две 3-стъпни стихотворения, а анапестът е представен от 4 петостъпни и една 3-стъпна метрическа форма. Всички литературно образовани българи, за които Фурнаджиев от "Пролетен вятър" завинаги е останал с дактилният стих: "Конници, конници, конници, кървави конници...", сигурно ще впечатли и фактът, че във "Велики дни" няма нито едно дактилно стихотворение! - сякаш самият поет е зачеркнал най-емблематичното в своя общопризнат стихов "имидж" и се е отрекъл от него. Тук трябва да напуснем елементарната статистика и метафоричната оценка за убийствена монотонност. Само по себе си метрическото "антимонотонно" многообразие на една стихосбирка не е никаква ценност, известни са "концептуални" и ценени поетически книги в един-единствен размер. "Монотонност" и "антимонотонност" са стиховедски понятия, които могат да имат и своите художествени ефекти, и своите точни функционални определители. В своя анализ на "Пролетен вятър" А. Кьосев (1988: 20-21) показа именно функционалността на монотонията в едно от най-силните ямбични стихотворения на Фурнаджиев "В нивята". Там обаче монотонията драстично контрастира с един разкъсан като реалии, като психология на ужаса и като дисхармонична поетика свят. Светът на "Велики дни" е един, единен и единствен, ръководен от един център - Кремъл, и от един вожд - Сталин. Новото, революционното, прогресивното не носи нищо ново на българската стихотворна култура, но и не може да избяга от нея. Напротив регресът и антимодернистката презастраховка може да запращат българския стих към форми, познати от ранната даскалска лирика - за следващите стихове трябва да бъде напомнено, че са излезли от перото на А. Разцветников. Аз, юначе, съм книжарят Имитациите на "фолклорност" в рутинния 4-стъпен хорей не помнят нито "Хайдушки копнения", нито "Иконите спят", нито "Пролетен вятър", нито "Жертвени клади": Свирко моя гласовита, Че соцреалистката поетична фразеология и ритмика накрая могат да напомнят стиховете на Димитър Попски, на Никифор и Йеротей ни убеждава цялото творчество на академика В. Марковски. Подходящ пример за отпращане на българския стих някъде към предвъзрожденското му звучене дава текстът на академика по-долу въпреки иначе хореичната му 7-стъпна регулираност: Има ли социализъм землище реално?
© Яни Милчаков |