СТИХ И СТАЛИНИЗЪМ ПО БЪЛГАРСКИ

(3)

Яни Милчаков

web | Култура и критика. Ч. IV

Тоталитарен архетип?

Обикновено директивата на А. А. Жданов от 1948 г. към съветските композитори, "да имат политически слух", се цитира само до тази своя - наистина куриозна и грубиянска формула. Има обаче ред слова и факти, които водят дискурсивно до нея. Те ще ни помогнат да разберем нещо много важно за темата ни - откъде идва тази любов на сталинизма към "хармонията", "порядъка", "съразмерността", "благозвучието" и "народностното звучене" в музиката и в стиха. През 1936 под заглавието "Хаос вместо музика" се появава уводна статия в "Правда". Представата ни за йерархичното място на съветския жанр "уводна статия в "Правда" през 1936 г." прави ненужни текстологичните догадки дали статията е излязла от перото на самия Сталин или под негова тезисна диктовка. Укорите в статията и в предизвиканите от нея "творчески дискусии" в съветския композиторски съюз към Шостакович - "антинароден", "формалист" и "натуралист", автор на "немелодични" произведения - са твърде зловещи, а Големият терор вече се задава. Същата година стремително спада делът на всякакви некласически стихотворни размери в руската поезия (Гаспаров 1984: 259 и сл.). Това означава преди всичко - на тоничните форми и на различните субститутни имитации "из поетическите традиции на дружните неруски съветски народи". Така "хармонията", "порядъка", "съразмерността" и "благозвучието" на силаботониката, на "пушкинския стих", който (има и специална директива за това!) трябва да приемат като свой образец и всички поети от "дружните неруски съветски народи", отново завладяват съветската поезия, след като известно време в нея е имало някакво място за "нехармонични", "безпорядъчни", "несъразмерни", "натуралистични", "неблагозвучни", "неруски", което поотделно или вкупом вече значи - и "антинародни" стихови форми. На това време, когато негов приятел музикален педагог бива преследван само заради книга под заглавие "Музикалната форма", а самият Шостакович - уволнен от Консерваторията "за формализъм и непрофесионализъм", великият композитор ще си отмъсти - и ще му се изсмее през 1957 г. с апокрифната кантата "Антиформалистический раек"¹⁶. Кантатата дочаква изпълнението си в САЩ и в Европа три десетилетия по-късно. Нека запомним от нея сцената, когато другарите Единицин, Двойкин и Тройкин заседават и др. Тройкин призовава "Ние, другари, трябва да бъдем като класиците!" Музиковедът Д. Горбанов обаче твърди по повод цялостното ждановско "дисциплиниране на ритъма", "невъзможно е да се обясни феноменът на постановлението от 1948 г. само с идеологическия произвол на управляващата партия и тоталитарната държава (макар, разбира се, този момент да е на първо място)" - и попада на зашеметяваща аналогия. Ако сравним изискванията, които Жданов е предявил към съветските композитори с изискванията на един друг текст, няма да открием между тях никакви съществени различия, освен хронологични.

Текстът вдясно е прословутата реч на Жданов. Текстът вляво (преведен от руския превод) представлява трактатът-инструкция "Юецзи", който написва един от учениците на Конфуций Гунсун Ни Цзи. Трактатът заляга в основата на функциите на едно уникално древнокитайско бюрократично учреждение, сведения за което се появяват във ІІ в. пр.Хр. То дословно е носило името "Палата на музиката" и по мнението на синолозите А. Сканава и Б. Вахтин¹⁷ е заемало в административната система на Небесната империя "междинно място между "министерство на културата" и "министерство на вътрешните работи", а щатът му - около 800 души е странно еднакъв със средния в централата на едно съветско министерство.

По-нататък студията на Горбатов продължава с паралелите в основни и детайлни аспекти на тоталитарното мислене за музикалното изкуство, разделени от две и половина хилядолетия. Всеки цитат, който очертава тези паралели, трябва наистина да бъде с изрично отбелязано авторство, тъй като свободната им взаимна заменяемост е възможна навсякъде - въпреки че древният китайски трактат е написан от високообразован универсален учен и вещ композитор, а съветската реч - от недоучил сталинов чиновник, чиито единствени музикални постижения, според спомените на очевидци, са били дрънкане на "Чижик-пижик" на пиано с една ръка и пиянски песни с фалшив и уплашен глас под диригентството на иначе музикалния по слух Сталин среднощ на вилата му в Кунцево...

Няма значение дали на същия Жданов ще погледнем като на закономерно персонализирано въплъщение на неумолимия антимодернистки и тоталитарен канон-архетип, исторически идещ от дълбоката древност, или като на случаен говорител в дискурсивния ред "тирания-ритъм". Казаното обаче е достатъчно, за да се обобщи: през 30-те години в името на "руското", "хармоничното" и "народното" соцреалистката доктрина елиминира явления от различни културни полета, но с общ "дисхармоничен" и "формалистки" онтологичен принцип. Така в безбройната галерия от зловещи врагове на съветския строй се оказват поместени: дисонансът в музиката (анти-Шостакович), сказът в белетристиката (анти-Зощенко) и некласическите стихови форми (анти - имя им легион! - от Манделщам до Поливанов) - в поезията и в обясняващото я стихознание. Ако добавим и погрома над социолингвистиката, става ясно, че и за социолекта няма място - В. В. Виноградов вече е написал през 1941 г. съчинението си "Великият руски език" (в него няма социолекти, а органично народно единство) и от някогашен концлагерист, хвърлен зад мрежите в началото на 30-те години заради занимания с текстове от руската древност (т.е. - с "попщини" по ленинисткия термин) е станал депутат във Върховния съвет¹⁸. Изразът "Шостакович се учи да мълчи от Зощенко" отбелязва не само наложен тип творческо поведение и тактики за оцеляване, но и цяла (анти)културна ситуация, засягаща всички изкуства.

В такава ситуация заживява и съветизирана България към края на 40-те години. Не само една от централните улици на нейната столица става "Жданов" - дори и разказите на нейния Чудомир биват нападнати от сталинистката критика заради приликата им със Зошченко, наречен пак от Жданов "литературен пошляк". Затова отделихме толкова място на подготвяната през 30-те години в СССР доктрина, която верноподанически бива внесена и налагана от българските сталинисти.

<<< || >>>

БЕЛЕЖКИ:

16. Мистерията около авторството на Шостакович на музиката и текста на кантатата и нелегалния й път на Запад още не е изцяло осветлена - вж. Улицка (1992: 103-111); що се отнася до почти идиоматичните руски термини "раек", "раешный стих", тук ги оставям в оригинал, разчитайки на конкретизацията им у компетентния читател. [обратно]

17. Вж. у Горбатов (2000б) и посочената библиография. [обратно]

18. Много интересно в случая с поврата в кариерата на иначе безспорно способния (в академични категории) филолог Виноградов е обстоятелството, че той достига до посочената политическа длъжност и до високономенклатурния директорски пост на Института за руски език в АНССР в началото на 50-те години, без никога да се е срещал лично със Сталин, дори и през 1950 г. като "с езиковед". Това подсказва догадката, че езиковата проблематика, възприета изведнъж от Сталин като много важна, го е интересувала именно "дискурсивно", "деперсонализирано", "стратегически". [обратно]

© Яни Милчаков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.08.2004
Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006.