ЗА НИКОЛАЙ КЪНЧЕВ ИЗ РЕГИСТРИТЕ НА БЯЛОТО

Яница Радева

web

Линейният прочит на едната от последните книги на Николай Кънчев „Избрани стихотворения 1965-2005" (2005), в която авторът е пожелал да лиши текстовете си от годината на публикуване и упоменаването на присъствието им в предходни полиграфични тела и по този начин да ги накара да изразяват съвкупно послание и сборни впечатления - е жест, към който той прибягва и при излизането на друга своя антологична стихосбирка - "В гората има някой" (1990). Начинът за четене на поезията на Николай Кънчев според Светлозар Игов е не етапно-хронологическият (по книги), това според критика е най-неправилният начин за прочит на Кънчевата поезия. Нехронологичната подредба на лириката в "Избрани стихотворения 1965-2005", а и "В гората има някой" изрично насочват към желанието на автора да бъдат четени иначе. Със съвкупната подредба на текстовете, която прави от тях ново книжно тяло, стихосбирката се доближава по замисъл до проекта на Яворов за "Подир сенките на облаците" (1914), "да даде сбор на всичко онова, което е сметнал за най-трайно"¹. Сборът от поетични текстове, който "Избрани стихотворения 1965-2005" дава, прави впечатление с устойчивото присъствие на белия цвят, който е експлициран в разнообразни и разноаспектни възможности - като цветова и смислова антитеза, противопоставяща се на останалите фигури в текста, в прав и в обратен смисъл, в дублиращи се комбинации. Белият цвят присъства устойчиво, но не така забележимо, още в първата стихосбирка на Кънчев "Присъствие" (1965), където авторът го натоварва да изразява антитетични състояния, за да разшири обсега на посланията на този цвят (или нецвят), събиращ всички останали, в следващите си стихосбирки. Експериментирайки с различните символики на бялото, известни както на западния човек, така и на източната естетика, Кънчев представя пред читателя си поезия, която е значеща отвъд, отвън неговото време, която е завръщане „преди езика ... за да го преучреди наново" (Дойнов). Въпреки предлагания от Св. Игов ключ към разчитане на поезията на Николай Кънчев: "да следваме непосредствено, без каквато и да било предварителна нагласа нейните образни движения",за разчитането и разпознаването на отделните елементи на тази поезия е нужно просвещаване на читателя. Неподготвеният читател би я възприел по-скоро като недотам разбираеми словосъчетания, тъй като тя работи с „теми и фигури, който градят усложнена рефлексия" (Дойнов). Разчитането на белия цвят в повечето текстове от „Избрани стихотворения" невинаги може да бъде осъществено докрай, ако не се вземат предвид някои нетрадиционни за западния човек значения. Видно е от пръв поглед, че белият цвят често се противопоставя на черния, било чрез директно назоваване, било като алюзия. Това противопоставяне се забелязва още в дебютната книга на Кънчев, където именно играта между черното и бялото изгражда визуалната представа за различните измерения на човешката същност и битие, които могат да бъдат постигнати от тяхното съчетание и взаимно заместване. Белият костюм на надеждата в медицината е съизмерим с цвята на косата, побеляла от безнадеждие и скръб. По този начин, противопоставяйки ги, Кънчев слага равенство между двата нецвята от светлинния спектър, а по този начин индиректно и между всички цветове. ("И веднага белите костюми/ се смениха с черни", "Бавно нейните коси смениха/ черния си цвят/ със бял" - "Реквием", "Присъствие", 1965). В същото време той противопоставя двете разновидности на бялото. Защото бялото може за значи и траур (както е в източната философия), черното може да значи и спокойствие (черната коса, противопоставена на бялата). В "Денонощно бдение" ни се открива друга възможност за слагане на знак за равенство между бяло и черно. Кънчев постига това чрез формулата, дадена от Св. Игов за "пределна семантична гъстота"²: "Черната овца на стадото самата си е бяло стадо!" Чрез фигурата на черното като различно от общото се постига мисълта да създаване на отделна общност вътре в другото, която нова група битува сама са себе си, самодостатъчна на себе си.

В стихотворението от поетичната книга "Балът на невинните" (1992) "Аед", включено в „Избрани стихотворения", се натъкваме на други взаимоотношения между бяло и черно - природно черният прилеп е побелял от старост, и още нещо - свети, излъчва светлина и по този начин контрастира на пещерата, характерна с тъмнота. Белотота в стихотворението експонира на преден план побеляването от старост като постигане на мъдрост ("Побелял от старост прилеп свети в пещерата" - "Аед").

По подобен начин, но с четворното си присъствие, бялото е протиропоставено на четворно положената в текста контрастност на черното в последния стих на стихотворението "С бялото духало, вечно бяло".

Но той (класикът - бел.моя, Я.Р.) духа, докато издуха
с бялото (подч.мои, Я.Р.) духало, вечно бяло,
мрака чер от циганина,
който е към зимата ревнуващ мавър.

("С бялото духало, вечно бяло")

На пръв прочит изглежда, че присътвието на тъмното (черното) е в по-голямо количество, че надмогва бялото. Количествената употреба на белия цвят, с всичките му нагледни възможности, обаче сочи, че негово присъствие във финалния стих, въпреки равновесието между черно и бяло, удържащо се във предходните два стиха, е тройно - чрез двукратно назоваване на цвета и споменаването на зимата, която носи асоциации за бял цвят. Но задълбочената работа над текста, "отваря" пред просветения читател още една възможност за откриване на липсващата единица за постигане на цветово равновесие. Позоваването на античната култура и на православната символика, мигновено "оцветяват" класика от стихотворението в бяло, тъй като в тези естетики бялото (като дреха и изображение) е задължителен атрибут на жреците, царете и поетите. ("Нажежен до бяло, ти ще я постигнеш (става дума за формата - бел.моя, Я.Р.)" - "Бяла магия").

Кънчев експериментира различните послания на бялото и го кара да внушава също: вдъхновение ("Бяла магия"), вяра ("Възход"), победа ("Призрак"), започването отначало ("Начало") и др., а както беше вече забелязано, в един и същ текст присъствието на два вида бяло, може за бъде означена като среща на източното и западното. По този начин поетът осъществява лирически проект - чрез предаване на различните нюанси от присътвието на белия цвят в природата да изобрази многоаспектните състояния на живота. А бялото на Изтока не е бялото на Запада, но двата, на пръв поглед еднакви, цвята взаимно се допълват, както мъжкото и женското. Върху разбирането на природното Кънчев прилага естетическия модел на двете културни системи и по този начин гради поетични цялости. Единият модел е на блясъка, на началото, проявяването наново, мъжкото оплождащо бяло. Другият е на матовото бяло на крайността, на свечеряването, когато цветовете губят дневния си блясък, на свършека и отмирането, женското бяло. След бялото на свършека, на отишлия си сняг, идва бялото на началото, на пролетното очакване. ("Подир снега вън развигорът утешява с цветове./ Не плачи за бялото, защото го заменям с бяло!" - "Очакване"). Преминаването от единия символичен нюанс на бялото към другия не става драматично, а напротив - с плавно, "успокоявощо" и уравновесяващо срещане, а дори и с игривост ("Снежният човек е целият бинтован в бяло/ от кокичета, пронизали снега напролет..." - "Всички са на ски със снежния човек начело").

Кънчев свързва бялото с мотива за непорочното съзнание по типично свой начин. Млякото и кръвта във "Възход" биват изравнени и по този начин са израз на опазената от съмнение същност. Чрез метафориката на млякото-кръв Кънчев изгражда стихотворение с доловима християнска символика, но по неспецифичен начин ("Дълбоко в мрака да дълбаеш и да помниш,/ че млякото е бяла кръв, която завещава:/ пази си вярата и тя ще те опази!" - "Възход"). Откровението на преродилия се грешник от едноименното стихотворение също е представено чрез бялото и чрез неговото степенуване ("белите платна на кораба са все по-бели") и по този начин преминаването от единия към другия свят става възможно не по друг начин, а чрез цветово сравнение.

Неспецифична е и интерпретацията на победата, също стилизирана в гамата на бялото. Нейната странност идва от това, че пердето, символ на дома, подредбата, бива преформулирано чрез белия флаг на капитулиралата държава, град, обществена единица. По този начин домът, като най-малката структурна единица на държавата, абдикира пред личността, тогава когато тя самата най-малко очаква това. ("Гледам как се веят белите пердета/ на града: защо градът ми се предава!" - "Призрак")

Присъствието на светлината като белота, също може да бъде отчетено в поезията на Кънчев. В цитираното вече стихотворение"Аед" побелелият от старост свети. Светлината в текстовете на Кънчев се противопоставя на тъмнината, както бялото на черното. В основата на техния контраст лежат отношенията между творческото начало и космическата, нетворяща тъмнина ("Лъч в очакване на свойто слънце"). Показателен в това отношение е стихът "Поетът е миньор: със слово върху своето чело" ("Възход"), в който поезията бива разпозната като светлина, а чрез сравнението на поета с миньор се загражда околното му пространство като тъмно, нуждаещо се от осветление.

От друга страна, поезията на Кънчев дава възможност за взаимна размяна на местата на тъмното и светлото, както това беше възможно при бялото и черното, чрез преминаване на светлината към осветеност от "друго слънце", метафора, в която лесно може да бъде разчетена смъртта, а оттам и преминаването към тъмнината на не-живота. ("Всяка седмица е ден от седем дни и/ осмият ще дойде някой ден, когато/ аз ще съм на дневен ред под друго слънце" - "Под друго слънце").

Слънцето е важен архитектоничен елемент в стихотворенията на Николай Кънчев. Неговото присъствие, от една страна, е белег на светлина, която в основата си е божествена, творческа, от друга - на чистота, която е на равнището на земното, растителното: "Настъпи чистота, в която се усеща:/ оста на слънцето е ос на слънчогледа." ("Равнището - дланта със семена"), "Ще разцъфне слънцето" ("Бяла магия"). Електрическата крушка, стайният аналог на слънцето, също придобива флорални функции („Електрическата крушка вече е узряла"). Нейното падане е означаващо загасването, което ще скрие гледката. Тези вторично превърнати чрез авторефлексията на лирическия аз астрономически и културни източници на светлина в природа, не настояват поезията на Николай Кънчев да желае да се доближи до пейзажа в лириката на 60-те години, тъй като стихотворенията не предлагат нито открити топоси, нито визия за идиличност („Нощта бе миг. На сутринта/ аз се събудих - вече сам./ Хляб, като слънцето голям, изгаряше върху софрата." - Германов 1962), а още по-малко може да се открие някаква алюзия за идеологически пейзаж, „очистен от всички несвойствени за социалистическата митология черти" (Алипиева 2004: 189). Образите на слънцето, електрическата крушка, както и всички придружаващи и окръжаващи ги елементи, изграждат не просто нови светове и не просто „културен пейзаж" (Алипиева 2004: 202), а преобръщат наличното - небесно и земно сменят местата си („земята е изпълнена с небесни сили" - „Топъл компрес") или биват назовани по сходящ си начин, което ги прави да изглеждат близки и равни едно на друго („галопиращ облак си извежда капките на слънце" - „Момиче"; „стада от облаци и лъч за гега" - „Ветровито време"; „аз бях на седмото небе и слязох/ на първото за мен, земята" - „На пукоти от спукани балони"), както култура и природа, както бяло и по-бяло или бяло и черно („белият тополов пух зася въздушната пустиня" - „Момиче"). По този начин природата може да се превърне не особено трудно в литература, а слънцето да се свърже не само с творчеството и растителността, но и с антропологическата същност на лирическия аз („с ръка върху сърцето съм си слънце" - „Жена в гората") и със самото себе си, тогава, когато човешкото присъствие е липса („Приятелите отминават... и незаменимо свети/ на мястото на слънцето самото слънце" - „Постоянство"). В случаите, когато лирическият аз се разпознава в и чрез слънцето, в обсега на интерпретацията попада не излъчването на светлина, а способността да бъдеш самодостътъчен, самосгряващ се. Да бъдеш слънце, е като да бъдеш „нажежен до бяло" в търсене на творчеството и само непредаването на същността те прави теб, така както „само полета на мисълта те прави бяла врана" - „Мислеща тръстика". Това е едно от възможните послания, които поезията на Николай Кънчев пази в регистрите на светлото, бялото и чистото.

БЕЛЕЖКИ

1. Георги Бакалов за Яворовия сборник: "Горнята сбирка ни дава пълна представа за цялото творение на автора. Тя е сбор от всичко онова, вече печатано и препечатвано, което г. Яворов е сметнал за по-трайно." [обратно]

2. Под тази формула Игов разбира склонност на Николай Кънчев "да си служи с притчи, гномически фразеологични съчетания, апофтегматични лексикални конструкции, идиоми, пословици, поговорки и прочие лапидарни и афористични структури, които сами по себе си се характеризират с пределна семантична гъстота, говори за една склонност на Кънчев в минимум думи да заключва максимално богат образен смисъл" (Игов 1990). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Алипиева 2004: Алипиева, Антоанета. Българската поезия от 60-те години на XX век. На повърхноста под повърхността. Велико Търново: Слово, 2004.

Бакалов 1910: Бакалов, Георги. П. К. Яворов. "Подир сенките на облаците". // Съвременник, 1910, кн. 7-8. Също: П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Варна: LiterNet, 2002 <https://liternet.bg/publish5/gbakalov/iavorov.htm> (24.05.2009).

Германов 1962: Германов, Андрей. Работнически влак. 1962.

Игов 1990: Игов, Светлозар. Поезията на Николай Кънчев. София: Перо, 1990. Също: Електронно списание LiterNet, 30.12.2004, № 12 (61) <https://liternet.bg/publish/sigov/n_kynchev.htm> (24.05.2009).

Шевалие, Теербранд 1995: Шевалие, Ж., Теербранд, А. Речник на символите. София: Петриков, 1995.

Кънчев 2005: Кънчев, Николай. Избрани стихотворния 1965-2005. Пловдив: ИК „Жанет 45", 2005.

Николай Кънчев 2008: Николай Кънчев в българската литература (изследвания, статии, есета). Съст. Пламен Дойнов. София: Кралица Маб, 2008.

© Яница Радева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.05.2009, № 5 (114)