П. К. ЯВОРОВ. "ПОДИР СЕНКИТЕ НА ОБЛАЦИТЕ"

Георги Бакалов

web | П. К. Яворов. Критически силуети

Безспорно г. Яворов днес е най-модният поет у нас. И тука се крие преходността на неговата слава. Като всяка мода, и тая ще утече.

Горнята сбирка ни дава пълна представа за цялото творение на автора. Тя е сбор от всичко онова, вече печатано и препечатвано, което г. Яворов е сметнал за по-трайно.

Двата периода в творчеството на поета са представени тука: социалният и индивидуалистическият, тъй да ги наречем. Преходът помежду им е рязък, със скок. Той бе осветен с предговора на г. П. Славейкова към второто издание на Яворовите стихотворения. Там социалните мотиви на последните бидоха осъдени като достояние на някакви “фасулковци”. А в същност - те са, които вдъхновиха Яворова и го издигнаха до един обичан поет. Някои зарад тях сравняват Яворова с Ботева. Те имат грешка. Ботев живя и умря със своите убеждения и неговата дълбочина, искреност и страстност са изваени в стиховете му. Яворовите убеждения се оказаха повръхни и когато се опитва да ги прокара (“На един песимист”), излиза доста обикновена риторика. Тези убеждения бяха модни: кой от неговото поколение писатели - а именно това поколение владее днес в нашата литература - кой не е платил дан на “младежките увлечения” дори от социализъм? Но когато социалистическата мода увехтя за интелигенцията, редом с другите напусна я и г. Яворов.

Оттогава насам бившият певец на “Арменци”, “На нивата” и “Градушка” прекарва в “безсъница” и в “прозренията” му се мяркат “цариците на нощта”. Всичкото му творчество се състои вече в тършуване бисерите на собствената му душа - с всички ония тънки нюанси на мисълта и сенки на чувството, които са почти непонятни за публиката, па едва ли са разбрани и за самия автор. Казват: Яворов намери себе си! Едва ли. По моему, той изгуби себе си и съвсем май изгуби пусулата. “Аз вървя, - казва той, -

Самси на мисълта обезверена
Под непросветното небе; самси
В живота обезсмислен, лес оглъхнал
Без вятър и без лист.

Да, поетът е “без път”:

Аз блуждая
Без вяра някога да мога взе
Навън посока права из удавен
В мъглите лес.

Душата на един поет може да бъде колосална; но, неподхранвана с великите идеи и борби на века, тя все пак ще се изчерпи. Един поет никога не трябва да забравя думите на великия първомайстор Гьоте, предадени от Екермана: “Докато поетът изразява само своите ограничени, субективни чувства, той не е още поет. Но овладее ли света, научи ли се да го изобразява, той става поет. И тогава той е неизчерпаем и всякога нов, а напротив, една субективна натура скоро изчерпва и изказва своето духовно съдържание и изпада накрай в маниерност”.

И когато нищо не остане от душата неразчоплено, целият изминат път ще се види безсмислен, лутане “подир сенките на облаците”, както сякаш символично Яворов сам е кръстил отбора на цялото свое творчество: “без цел размах, без път стремеж”.

Колкото и да е странно, но именно този размах без цел и този стремеж без път - тъкмо те се харесват на публиката в новия период от творчеството на автора. Това е прехваленият индивидуализъм, който не разбира какво му се ще, но знае само едно: стремглав да бяга от социалния дълг. Мъглата на Яворовата поезия е приятният тамян, в който се забулва ренегирането от задачите на века.

Г. Б.

© Георги Бакалов, 1910
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2002
=============================
Публикация в сп. “Съвременник”, 1910, кн. 7-8, с. 528-529.
Публикация в "П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910)", съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски, LiterNet, 2002.
Публикация в "П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910)", съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски, УИ “Неофит Рилски”, Бл., 2002.