ПЛЕМЕННИКЪТ ОТ СОФИЯ
(Опит върху Кьосев)

Борис Попиванов

web

1. Три първи погледа

Когато за първи път зърнах на витрината на една книжарница сборника с есета на Александър Кьосев (2005) и когато за първи път прелистих самия сборник, се замислих за три неща.

Най-напред - заглавието на книгата. "Лелята от Гьотинген". Каква е тая леля, ще се запита всеки, който не е в течение на полемиката от 1993. Изборът на заглавие действително звучи екстравагантно. Звучи може би несериозно, което не е непременно упрек. Звучи като заиграване с читателя. При това заиграване, в което хомо луденсът се е доближил до ръба на безвкусното, надникнал е в него и ни е приканил да се зачудим видял ли е нещо. И ако се зачудим, значи се е случило онова, което се е искало от нас - да хлътнем в минното поле на провокациите, толкова любима територия на Александър Кьосев. На едно място в книгата разбираме, че територията ще се разширява и тепърва ще ни предстои да се запознаем със следващия сборник есета на Кьосев, озаглавен (как мислите?) "Индигото на Гьоте".

Понеже стана дума за автора, той е второто нещо, за което се замислих. Александър Кьосев е една от фигурите, за които културното поле сякаш е тясно. Симптоматично е това, че аз например знаех немалко неоповестени писмено критики за Кьосев доста преди да се запозная с негови писани текстове. А точно преди появата на гьотингенската леля вниманието ми си оспорваха поне три критични за бащата на лелята текста - "Глобалистичния манифест" на Коста Бенчев (2005), статията в "Култура" за посветения на Кьосев семинар в НБУ (Бодаков 2005) и полусериозния коментар на Веселин Натев (2005). Коста Бенчев, след като се беше подиграл солидно на Лиотар и Дерида, се бе заел да разкъсва едно Кьосево есе на части и да доказва пълната му безпомощност и безсмисленост. От репортажа за дискусията в НБУ бе видно, че подавляващото мнозинство от участниците не са приели издадения от Кьосев смъртен акт на българската литература, а някои от тях са си отишли и с крайно тежки квалификации от страна на въпросния литературен патоанатом. Текстът на Натев бе видял Кьосев в облика на македонски комита, преследващ многоглавата ламя, която се готвела да погълне пременената като фриволна девойка българска литература. Съвсем навременното издаване на сборника просто изведе скандала на ново, далеч не фриволно равнище. Кьосев хвърли в лицето на своите опоненти тезите си в концентриран вид. И сборникът зае място, което авторът предварително бе подготвял години наред, но което въпреки всичко досега бе стояло необяснимо празно.

Въпросът "защо сега" няма да бъде коментиран тук. Въпросът за формата на сборника обаче бе третото нещо, което си отбелязах при първия поглед. Събирането на различни, писани през годините текстове, и обнародването им без редакторска намеса се превърнаха в обичайна ситуация на книжния пазар напоследък. Дори да се ограничим само с последните месеци, читателят получи възможност да обогати вкуса и познанията си със сборниците на Антоний Тодоров, Борислав Градинаров, Андрей Пантев, дори с двутомния "мониторинг" на Илия Илиев, синтезиращи публикациите им от най-ново време. Кьосевият сборник не направи изключение от очерталата се тенденция. Модата на новия тип "лирически дневници" закономерно последва възвестения от мнозина край на прехода, когато по дефиниция се зададе потребността от равносметки. По-любопитното е, че равносметките не се изляха (и все още почти не се изливат) в традиционните за такива случаи монографични съчинения, а предпочетоха варианта сборници със статии или есета. Вместо кривата на събитията, видяна отдалече - пунктираната линия на непосредствените впечатления. Вместо научна отстраненост - субективно встрастяване. Вместо пространствена отдалеченост - напрегнатият пулс на времето. Важен се оказа не толкова обектът на изследване, колкото субектът на описанието. Читателят трябва да приеме за важно какво точно си е мислил съответният автор преди една, две, пет, десет, петнайсет години, а не просто как гледа на нещата сега.

"Лелята от Гьотинген" не е толкова опит за културна история на прехода, предприет от Александър Кьосев, колкото опит за история на самия Кьосев, предприет, вероятно случайно, от този, нашия, постсоциалистическия преход. Или поне така трябва да изглежда.

2. Щрихи към претенцията в сборника и в автора

От какво всъщност се състои сборникът? За удобство на читателя авторът е разделил включените в него есета на шест раздела. Първият раздел е призван да илюстрира идейно-биографичния бекграунд на Кьосев. Вторият раздел рамкира (липсата на) еволюция в позициите му по литературния въпрос. Третият раздел показва как Кьосев чете книги и автори и какъв диалог разгръща с тях. Четвъртият раздел демонстрира умението на Кьосев да полемизира, да участва в дискусии и да преформулира дискусии. Петият раздел маркира опитите на Кьосев да вижда и интерпретира образи, да ги контекстуализира и остойностява. Шестият раздел загатва и развива отношението на Кьосев към културните процеси и взаимодействия.

Подреждането на разделите не е хронологично, но съдържа и хронологичен аспект. Ходът на часовниците от 1989 насам е натоварен в сборника със силна биографична доминанта. В началото се чувства радикализираното настъпление на едно "литературно" "поколение" (и поради факта на консервативното отстъпление на властта от идеологическите й редути). В края се усеща нерадикалната рефлексия на един достатъчно индивидуализиран хуманитаристки подход. Провокативността несъмнено пронизва цялото това условно движение от начало към край. Категоричните отрицания, грубите иронии, полускандалните метафори, безвъпросните обобщения, нетолерантните присъди продължават да се сипят със същата щедрост. Но грохотът на сраженията отшумява, войните на несъвместими символни редове заглъхват, топката се успокоява. Изтикали в ъгъла призрака на комунизма, мутантите на тоталитарните и посттоталитарните реалности все така бродят сред нас и добиват все по-гротескни измерения, но като че ли мащабът им намалява, дистанциите нарастват, пресищането е налице. Потокът на годините неумолимо дълбае скалата на революционните емоции.

Структурата на сборника може да се види и в друг ракурс.

На първо място, веднага изпъкват постмодернизмите, онези ранни рожби на обърканото преходно време в България, чието значение се измерва с неразбираемостта и чийто смисъл - с парадоксалността на (анти)логиката им. Дискурсите, симулакрумите, семиосферите, трансгресиите и техните роднини многократно трансформират теоретичните спомени в практически мъглявини, и вината за това не е само в некомпетентността на днешния читател в мое лице. Нямам нищо против постмодернизма като такъв. Казано е, за мъртвите или добро, или нищо. Но че времето на тези неща е минало, си личи дори и по сетнешните текстове на Кьосев, написани на доста по-разбираем език. Така или иначе обаче постмодернистките есета разкриват първия пласт от структурното богатство на книгата.

На второ място, идват разширените размишления по различни казуси, демонстриращи защо тези казуси не са това, което са. Изпитан прийом, при който рефлексията върху конкретен проблем може да те изведе на неподозирани теоретични брегове. Подбираните от Кьосев примери са доста сполучливи. Надстрояването им също заслужава внимание. Така върху фигурата на Христо Калчев се издига постройката от разсъждения за литературата като пазар, за основанията на разделението между елитарна и масова култура и дори за проблематичната реалност на българската не-вулгарна хуманитарна общност. Така върху случката с пътуващия между Гърция и България и обратно ръкопис на "История славяноболгарская" се надграждат размисли за ролята на музеите, за коректните в културен план разграничения между оригинал и копие, за локалните и универсалните измерения на морала, за взаимните преливания между символно и материално. Така върху текста на няколко стихотворения на Константин Павлов стъпват наблюдения за естетическите и етическите дълбочини на отношенията между инвидид и общество, за процесите на разпадане на тоталитарния език, за архетипите на тялото и на единството, за абсурдността на пост-утопичните ситуации. И така нататък.

И на трето място, застават обобщенията върху литературните и културните процеси от най-ново време, заключаващи, ако не с окончателни присъди, то с демонстрация на инвариантността на възможните протичащи тенденции. Особено ясно тук се открояват две от най-новите работи на Кьосев, посветеният на литературата "Не-радикален манифест" и ориентираният към културата "Герои срещу сладкиши". И в двата случая става дума за есеистичен израз на относително финализирани мисловни схеми. И в двата случая бива предложен относително цялостен възглед върху огромни по мащабите си теми. И в двата случая възгледът кулминира с (по кьосевски) провокативен извод. При "Не-радикалния манифест": българската литература не само няма бъдеще, но тя няма и минало. При "Герои срещу сладкиши": българската култура не само не е българска, но не е и култура в автентичния позитивен смисъл. Българската литература може да съществува единствено в залязващата си канонична форма, но не и в жизнения свят на дадена българска литературна общност. Културите на Балканите не са определими в национални категории, а на всичко отгоре се градят на отсъствията в себе си, на негативната си, догонваща, самоколонизираща природа.

Някой ще възрази, че направеното разделение не отразява точно структурата на книгата, че елементи от тези три така посочени дяла фигурират в почти всяко есе, че подходът е в голяма степен произволен. Подходът, естествено, не е абсолютен, най-малкото защото не борави със строго класически текстове. Но е полезен, защото донякъде изяснява собствената позиция на автора на тези текстове спрямо самите тях.

В постмодернистките есета Кьосев буквално е вътре в своите теми, води се от логиката на темите и идеите си, разсъждава в предварително очертаното русло на възприетата методология и инструментариум. Такъв осезаем отпечатък носят разбиранията за "пределната революция" като теоретичен конструкт и като съотнесеност към източноевропейските нежни революции. Подобна вътрешна логика движи и прекарването на "теоретичния спомен" през призмата на владиславтодоровската идея за "възпалението". Живият живот не получава реванш над мутантите на теорията.

В казусните есета Кьосев се намира на границата между "вън" и "вътре". Той оперира както в рамките на конкретно избраните си теми, така и вън от тяхното поле. Казусът е както система с вътрешни закономерности и ефекти, така и парченце от пъзел, което открива смисъл само в доста по-широки контексти. Така авторът се явява не просто изследовател на определени обекти, но и оценител на тяхното значение. Осъществява власт над обектите си в едни направления, както те властват над неговите цели в други.

В обобщаващите есета картината окончателно се сменя. В тях Кьосев стои изцяло извън своите теми. Те са изнесена навън реалност, спрямо която той може да прави всичко, каквото си поиска, ограничаван не от тяхната вътрешна логика, а единствено от правилата на собствения си вкус и критерии. Българската литература и българската култура могат да бъдат оценени отстрани, без гняв и пристрастие, без личен ангажимент към тяхната реалност. Могат да бъдат моделирани. Могат - ако не срещнат чужда подобна претенция - да бъдат управлявани. В това се крие и голямото предизвикателство.

Конструирането на подобно властово отношение между автор и текст не е нито нещо необичайно, нито нещо лошо. Напротив, съвсем естествен етап от творческата биография е решението да подредиш, класифицираш и обобщиш темите си като закономерна последица на времето, когато те са те подреждали, класифицирали и обобщавали. По-необичайното е, когато подчиненото положение на темите бива предпоставено по дефиниция. Властовата асиметрия се изостря, когато властта се упражнява върху нещо несъществуващо (българската литература) или отсъстващо (българската култура). Тогава основният въпрос остава въпросът за властовия субект и за неговата претенция.

По всичко личи, претенцията на Александър Кьосев в тези есета е овладяването на дискурса на културния процес относно самия него. Ползвам тази формулировка, която дължи много на Франсоа Фюре и неговите наблюдения върху Френската революция. Фюре твърди, че печеливша стратегия избират онези революционери, които си поставят за цел да овладеят дискурса на революцията относно самата нея, т.е. да получат правото да определят същността на революцията и нейните задачи. Фюре разглежда въпросното идеологическо усилие като елемент от илюзиите на политиката, попарени от термидорианския реванш на реалното общество. Идеологическото усилие на самия Кьосев не лелее подобни свръхамбиции, но се разполага в същия качествен порядък. Дефинирайки не само състоянието и динамиката на културния процес, но и ценностната му характеристика, есетата на Кьосев упражняват така любимата на постмодернизма езикова и символна власт над този културен процес. В тях имплицитно, а някъде и почти експлицитно ("Класици и политици") присъства разбирането, че правенето на култура означава правене на политика и обратно.

3. Правото и задължението на личния критерий

Още от немската класическа философия е известно, че познанието представлява процес на отвоюване на нови пространства за автономната човешка воля, че властта на познаващия субект произтича от свободата да избере своя обект и волята да го определи и трансформира. С това искам отново да изтъкна, че коментираното идеологическо усилие по овладяване на дискурса на културния процес не излиза радикално извън рамките на европейската модерност и не се явява нещо революционно. При Кант критериите са ясни - те следват от правилата на чистия разум. Въпросът с критериите при Кьосев стои по-сложно.

Няколко примера.

"Квартални обстоятелства". Това есе разработва няколкото издадени стихосбирки на поета Георги Пашов и не би било препоръчително да се следва моя пример и да се чете, без човек да е чел споменатия Пашов. Защото няма да разбере с какъв автор си има работа. Кьосев му е отделил немалко печатно място и по този начин сякаш е предпоставил неговата значимост. Първоначалното усещане за значимост обаче бързо се сменя с чувството, че се говори за свръхбездарен графоман, чиито метафори, асоциации и сюжети са образец за неуместност, смехотворност и нелепост. Асоциациите, които прави самият Кьосев, на свой ред, изведнъж пък разкриват неподозирани творчески инвенции, оригинални фантазии и философски дълбини у Пашов, поднесени с неподражаемата Кьосева смесица от груба ирония и тържествена сериозност. Забавно посредствен или нестандартно талантлив е Пашов, не може да се каже, поне от прочит на есето. Ясно е, че при съответното образование и съответния опит един експерт би могъл еднакво аргументирано да възвеличи дадена книга като небивал шедьовър и да я заклейми като периферен боклук. Именно затова служи и собственият научен и морален критерий, за да не се прави това. Именно затова служи и иронията при Кьосев, за да не се вижда прави ли го, или не го прави.

"Вяра и неверие". Това есе присъства под формата на стенограма на разговор между Александър Кьосев, Калин Янакиев и д-р Николай Михайлов, дискутиращ проблемите на религиозността и вярата. В хода на целия този разговор Кьосев поддържа изключително смислена и разумна, по моему, теза, а именно, че той лично не изпитва потребност от институционализираната религиозна вяра на голямата общност. Михайлов от своя страна постоянно любопитства и настоява да научи мнението на Кьосев по една или друга тема. Янакиев се задоволява да аргументира собствената си вяра с различни логически пъзелчета, от рода на онези, подреждането на които винаги е освежавало тежкото битие на студентите по философия навсякъде по света. В края на краищата не се стига до никъде, нещо, което поначало е ясно, но неясно остава защо Кьосев се оставя да бъде въвлечен в разговор, за повечето аспекти от който си признава, че не е мислил, но формулира мнения и съмнения, които няма как да бъдат друго освен импровизации. В лабиринта на импровизациите просветват разнообразни свежи идеи и обяснения, но за жалост рядко се вижда да свети червената лампичка на строгия личен критерий.

"Für Praschkov, с дрезгав вой". Написано в жанра "впечатления от изложба", есето коментира видяното в една галерия произведение на художника Кирил Прашков, представляващо навит на спирала дълъг картон с партитурата на Бетовеновата "На Елиза". На базата на това любопитно творческо хрумване Кьосев е произвел кратък, но наситен с пределно сгъстен драматизъм текст. Есето е изпъстрено с множество възклицания, странични позовавания и реторични въпроси и човек буквално подскача и се препъва, докато се добере до края му. В рамките на около шест страници са нанизани имената на Зюскинд, Шопенхауер, Лесинг, Батай, Фуко, Радичков, Данте, Омир, Овидий, Хораций, Вергилий, Лукиан, Чайковски, Пушкин, Шпеер, Хендрикс, Ницше, Глен Гулд, без да броим разнообразните алюзии и без да забравяме, че анализираме произведение на изкуството. Есето би следвало да принадлежи към художествената критика, понеже непрекъснато изхожда от споменатото произведение и се опитва да обясни смисъла му. От друга страна, текстът по никакъв начин не засяга спецификата на произведението и може със същия успех да се отнесе към другите немалко произведения на световното изобразително изкуство, в които фигурират музикални елементи. Доколкото тук възниква противоречие, то е отново противоречие на критерия.

"Лелята от Гьотинген". Това е пример не толкова с едноименното есе, колкото с едноименната книга, която именно е обект на този текст. По-горе посочих, че подобно заглавие звучи несериозно, което не е непременно упрек. То е вратичка за отстъпление, ако и когато такова се окаже необходимо. То е колкото ирония, толкова и самоирония, и ударно стоварва въпросителния знак върху сериозното възприемане на самия сборник. Отново сблъсък с критерия.

И отново сблъсък с властовото отношение, което се конструира в хода на конструирането на книгата. Който каже, че няма легитимен канон, че Бог е мъртъв, той автоматично си присвоява и правото да предложи канон, да произвежда имена, да произведе Георги Пашов, да речем, или в по-сериозен план да произведе като имена и значение участниците във визуалния семинар ("Око за бледия град"). Който каже, че няма легитимен канон, той си присвоява и правото да преподрежда йерархиите и да назовава авторитетите, да се разпростира и в богословието, и в изкуствознанието, естествено, със съответната доза самоирония. Който постанови ниската ценност на този канон, той декларира авторитета си спрямо него.

Александър Кьосев наблюдава от Гьотинген провинциализма на българския културен дебат. Отдалеч всичко изглежда смалено и незначително, като през обърнат бинокъл. Както пише самият Кьосев: "сънят на разума вече не ражда чудовища, а само дребни, неприятни инсекти" (50).

4. Легитимация, делегитимация и провинциализъм

Есето "Лелята от Гьотинген", дало заглавието на сборника, определено насочва към провинциализма като фокус на Кьосевите размишления върху литературата и културата. Есето представлява намеса отвън (sic!) и отгоре в една дискусия, разгоряла се по страниците на в. "Култура" през 1993, в един спор между Валентин Ангелов и Ангел Ангелов, от една страна, и Георги Лозанов, от друга, където Кьосев си е избрал ролята на рефер, отброяващ ударите и оповестяващ резултата, или, изразено с неговата терминология, на една "леля от Гьотинген". Направената от лелята интерпретация на тази дискусия резюмира аспектите на провинциализма, станали обект на Кьосевата критичност по продължение на цялата книга. Патриархалност и семейственост, мислене в категориите на бащи и деца, роднини, млади и стари. Сексуални комплекси, неизтощимо интелектуалско съизмерване, кастрационни фантазии и подсъзнателни изблици от подобен порядък. Замеряне с чужди авторитети, позоваване на автентичните духовни бащи оттатък Калотина. Резултатът - колективно пребиваване в "родния бульон", където всеки се плиска както си знае, но от това собствено нищо величествено не произлиза. Общо взето, картина на семеен скандал, в който Кьосев участва с традиционна ирония и самоирония, с видимо задоволство, с радост от разомагьосването, от смъкването на маски, драперии и финтифлюшки.

Какво се вижда от "Гьотингенската" камбанария? Никоя от страните в спора не държи историческата инициатива, не олицетворява прогреса в културата и живота, не въплъщава движението напред. Подобни самовнушения могат да възникнат единствено в хода на плискането в бульона. От "Гьотинген" обаче се разсъждава доста по-трезво и обективно.

Естествено, "Лелята от Гьотинген" не изчерпва богатата гама от проявления на провинциализма в Кьосевите творчески прочити. Такива има най-различни. В "Не-радикалния манифест" провинциалността на условията за (не)възможност на литературата изпъква особено отчетливо. Същото се отнася до есето "Българският самиздат", където скромността на българската равносметка в този бизнес е изтъкната още в уводните думи, а по-детайлният поглед към тази равносметка не демонстрира основания за патетични самодоволства. Във "Фантазмът на реалността, реалността на фантазма" фигурата на Христо Калчев и по-скоро на изразяваната от него тенденция убедително показва как "жълтата литература" в ситуация на провинциалистко разглобяване на "високата литература" отправя претенции за ролята на "литература на реалността" изобщо. В "Частният живот на публичния език" опитът от съществуването на независими български публични медии отпраща към неспособността да се надмогнат комплексите от миналото, което превръща типични гласове от периферията в централни.

Диагнозите са очевидни, причините все още се крият под повърхността. Разпадането на комунистическата семиосфера и на комунистическия език не произвежда свои пълноценни наследници. Известни надежди са вдъхвали "синтезните времена", в чието пораждане активен дял е държал лично Кьосев, но те май не са оправдали доверието. Условията им за възможност са се оказали условия за невъзможност. Кьосев смята, че участниците в това предприятие са загубили херменевтичния ключ за собственото си минало и са отказали да разберат какво са преживели. Ето защо не се е получило бъдеще, а провинциализъм и атомизация, чиито автоилюзии не затихват, а трябва да се разбиват с чук, да задрънчат, за да се види, че кънтят на кухо. Да се разбиват не отвътре, а отвън, от "Гьотинген". Предполага се, че онзи, който държи чука, контролира и интензитета и тоналността на дрънченето, контролира дискурса на културния процес относно самия него, включително до степен да го смаже. Културната среда се явява във вид на наковалня.

Траекторията на Кьосевите есета, при всичката условност на подобно обобщение и при всички уговорки за липсата на праволинейност, описва движението от опита за самолегитимиране на "синтезното" "поколение" до опита за делегитимиране на средата на действие на въпросното "поколение" или поне на неговите представители. Делегитимацията в случая се реализира чрез демонстриране на провинциалността и ниската ценност на средата, така, както това е видяно от "Гьотинген". Делегитимирането е нещо опасно, защото лесно се плъзва към процедурата по рязане на клона, на който седим. Авторът е избегнал опасността с елегантното внушение, че ако българската литература не съществува, то е понеже него го няма, отишъл е в Гьотинген (със и без кавички). Напускайки пределите на българската литература и прекрачвайки в други, все още неразорани пространства на постсоциалистическата ситуация, той се е самолегитимирал с обяснението, че нищо не е напуснал, защото така и така нищо не е имало, че просто върви по своя път.

Делегитимирането на средата е спасено чрез самолегитимирането на автора. Но самолегитимиране още не значи легитимиране. Как изглежда "Гьотинген", погледнат отвън? Нека не забравяме, че през цялото време става дума за едно провинциално немско градче.

Симпатиите, които човек изпитва към лелята от Гьотинген, не пречат в нея да се съзрат и определени недостатъци.

Интердисциплинарността. Тя може да бъде белег както на ерудиция и еманципираност на гледната точка, така и на измъкване от научна отговорност. Епохата, в която живеем, отхвърля едностранчивите подходи и стриктното дефиниране на изследователския ни терен, но своеволните екскурзии из културология, социология, политология, философия, изкуствознание, литературознание и какво ли още не не са в състояние да объркат до крайност граничните власти на критиката и на читателската рецепция, относно такива въпроси като какво искат да ни кажат, как ни го казват, защо ни го казват и имат ли основания да го кажат.

Непоследователността. Постмодернистката позиция на отказ от метанаративи на историята или на културните процеси в частност отстъпва място на един специфичен и доста единен наратив на същността, структурата и посоката на тези процеси, на обобщения, които се изявяват в различни ракурси в различните есета, но следват общо взето сходна матрица. Кьосев например критикува и отхвърля "високата мисия" на творчеството и твореца, но вижда и обосновава небитието на литературата практически само доколкото такава мисия не бива реализирана в български условия.

Публичността. Наблюденията върху семейния живот и животът извън рамките на семейството разработват една доста традиционна вече визия за публичността като наличие на публика, което маргинализира основния смисъл на идеята за публичност. От такава изходна точка даже става възможно институционалното действие да се възприема като непублично, а също и политика и публичност да се интерпретират като обособени сфери, които напоследък били започнали да се взаимопреливат. Практически цялата политическа същност на промените след Десети е представена като несвързана или само косвено свързана с публичността, когато става дума не за друго, а за публични институции и тяхното също така публично функциониране. Такава обърната реприза допуска и стряскащи политически съждения от рода на това, че след краха на социализма у нас била настъпила реставрация (?) на държавността.

Непрецизността. Есетата на Кьосев по принцип предлагат едно забележително богатство от познания и компетентност в разнообразни сфери на живота. Има за жалост и случаи, когато паметта му го подвежда. Текстовете например твърдят, че турците са преименувани през 1983-86 (а не през 1984-85), че прословутият лозунг-действие "Кой не скача, е червен/ченге" е спонтанно зароден сред пеещите и танцуващите по площадите тълпи (а не внесен от Чехия и имащ дори още по-далечни корени), и т.н. На едно място Кьосев говори за "опитите `да се докарат танковете`", което било "прочута реплика от 1990 г. на премиера Петър Младенов по време на масови протести" (324). Опити "да се докарат танкове" не са предприемани от никого нито тогава, нито по-рано, нито по-късно. Колкото до прочутата реплика, за нея все още не се знае със сигурност дали Петър Младенов изобщо я е произнасял. Ако я е произнесъл, това е станало не през 1990, а на 14 декември 1989, когато той е бил не премиер (той премиер през целия си живот, та до смъртта си, не е бил), а генерален секретар на ЦК на партията и председател на Държавния съвет. Историята, разправят, учи, че не се учим от историята.

Десубективизацията. Събитията и процесите в културното поле при Кьосев не се правят от хора или институции, сиреч от реални субекти на действие. Почти винаги ролята на подлог изпълняват култури, образи, дискурси, метафори, текстове. Това, естествено, в определен непряк смисъл е възможно, но свръхакцентирането на този похват размива всякаква представа за конкретно случващото се. Методологическият фундамент на десубективизацията впрочем е достатъчно ясно посочен. Той се състои, първо, в идеята за субектност на обективното, и второ, в идеята за морална и практическа пасивност на субекта. Първо: "Реалностите не са нищо друго, освен символни продукти, ефекти на символния ред, на неговата безкрайна мрежа от символни игри, пораждаща вътре в себе си своите референти" (52). И второ: "Читателят се е досетил, че тук не се наемам да твърдя дали това е добро или лошо: вероятно то е отвъд добро и зло. Просто ни се случва" (349).

Псевдоспецифичността. Анализът на културни и литературни процеси при Кьосев неведнъж изпада в ситуации, когато (понякога негласно) се приписва уникалност на неща, които познават най-разнообразни паралели извън конкретния случай. И в анализа на българската литература, и в анализа на балканската култура се повдигат въпроси и се изтъква особеното, специфичното значение на фактори, действали и действащи далеч извън пределите на нашия вилает. Така например уникалностите на балканските проблеми с идентичността могат да бъдат погледнати по друг начин, ако разширим перспективата и се замислим за наличната близост с темите, които по същото време вълнуват автори отвъд океана (Хънтингтън, Бюканън). Що се отнася до разбирането на Кьосев за балканския културен контекст, то до голяма степен попада във фарватера на концепцията му за самоколонизиращите се култури. Автентично кьосевска по начина си на формулиране и разработване, тази концепция също може да се погледне в по-широк план. Когато Кьосев говори за отсъствията в т.нар. национални култури, за издирваните и експонирани отсъствия спрямо Другите, за отсъствия, които обезателно следва да се наваксват, той всъщност има предвид стереотипите на догонващото развитие, близки на човешката мисъл открай време и доведени до логически чист вид в Хегеловото разграничение на историческите от не-историческите народи.

Бих се спрял повече на догонващото развитие, но не искам да губя време. Само ще подчертая, че възприемането на такава постановка от страна на "догонващите" спокойно може да се интерпретира като форма на провинциалистка оптика. Този недостатък на лелята, наред с другите, няма как да я лиши от обаянието, което тя има в нашите очи, но е в състояние поне малко да помрачи излъчвания от нея блясък. Недостатъците са я приближили до нас. "Гьотингенската" гледна точка неусетно се е преобразила в "софийска". "Лелята от Гьотинген" се е преродила в "племенник от София". Граф Монте Кристо се е преквалифицирал в домоуправител. Читателят се е насладил на великолепните и точни наблюдения на Александър Кьосев, но се е запънал в провокативните и прибързаните изводи.

Вече посочих редица причини, поради които харесвам писането на Кьосев. Посочих редица фрагменти от есетата, които заслужено извикват адмирациите ми. Има и други, за които мястото не стигна. Съвсем напосоки и по памет, давам няколко последни примера. По адрес на явлението Христо Калчев например Кьосев обобщава, че сме свидетели на необявена субкултурна революция, в която се преразпределят предишни богатства от авторитети и символи, че надмогването на христокалчевщината е възможно само от аванпоста на социална позиция, която показва умение за създаване на контраконсенсусен (на "жълтия консенсус") пазар. По-нататък. За Кьосев процесите в медийното поле на прехода демонстрират нестабилността на официалните социални роли в българската култура и неспособността за социализация в нея, демонстрират регресия от модерно към предмодерно общество, само дето образът на семейните отношения вече не е идилично-патриархален, а криминално-трансгресивен, и самото семейство се е напъхало в образа на "полукриминален клан от перверзници". После. Във връзка с публичното излагане на откраднатия ръкопис на Паисиевата история и хилядите посетители Кьосев обръща внимание на крещящата неадекватност на масовите реакции в предполагаемо модерното общество, заключавайки, че пред ръкописа се е извървяла една нация, която продължава да се отнася по магически начин към просвещенските си ценности, нация, която въприема предмодерно собствената си модернизация - какво чудно, че просвещенският проект в България е в криза, че тече маргинализация на критическия разум. И още. Коментирайки резултатите от визуалния семинар, Кьосев нахвърля чудесни бележки върху битието на София като раз-полисен полис, фрагментаризиран, приватизиран, присвоен, но не и свързан, разкъсан във времето, разкъсан и в пространството, увиснал в прехода социализъм-капитализъм, и разделен в несъвместимата си многопластовост, не обединен от някаква "въобразена общност", а отчужден в раздробеното съсъществуване на многото атомизирани, хоризонтално кръстосани, разбягващи се общности.

Всички примери е трудно да се изредят, трябва да препрочетете книгата. Колкото до провокативните и прибързани изводи, при тях нещата са почти ясни. Скандалът поставя вдъхновителя си в центъра на събитията, измества към него светлината на прожекторите, насочва вниманието на всички в тази посока. Провокацията е внезапна, силна, ефектна и по необходимост забързана, прибързана. Прави впечатление, че въпреки относително широкия времеви хоризонт, който сборникът покрива (16 години), една немалка част от есетата, включително обобщаващите, са писани през последните 1-2 години. Александър Кьосев очевидно се намира в състояние на творчески подем. Може да е преценил, че сега му е времето да наложи решаващо присъствие в българския културен и обществен дебат, че е настъпил подходящ момент за атака, и че тук е Родос, поради което тук трябва да се скача. Може, от друга страна, днешното му настъпление да се обяснява с особености на биографията, да речем с обстоятелството, че е роден през 1953, годината, в която е умрял Сталин и е избухнало Берлинското въстание, годината на започващ преход на епохите, годината, в първите месеци от която е достигната най-крайната точка на източно-европейския тоталитаризъм, а в средата й са се появили първите признаци на отхвърлянето на този тоталитаризъм, и тези особености на биографията да предопределят Кьосевата сила именно в преходни времена, поради което трябва да се бърза, защото преходните времена в България отиват към края си. В мътните води на преходните реки е останала твърде малко риба.

Последното е казано на шега, но не съвсем. У всеки значим автор в даден етап възникват съмнения, че времето му е минало и че не остава още много. В случая с Александър Кьосев мога убедено да заявя, че нещата не стоят така и той има още много какво да даде на българската хуманитаристика. Било в неговия развенчаващ и разомагьосващ маниер на удари с чука по идолите на площада, било в по-утвърждаващия дух на съучастие в изграждането на нова културна среда. Лелята от Гьотинген би казала, че иска да накара площадните предразсъдъци да задрънчат. Но племенникът от София вероятно би гледал и по-позитивно. Ако го попиташ: "Хей, другарю, ти какво решил си с чука? С тоя трясък и искри?", навярно би отговорил: "Аз ли? Път ще се прокара, друже, тука, нов път в тези канари!".

ЛИТЕРАТУРА

Бенчев 2004-2005: Бенчев, Коста. Смъртта на постмодернизма (Глобалистичен манифест). // Философски форум, год. V-VІ, бр. 12, 2004-2005, с. 18-51. Вариант: LiterNet, 07.07.2005, № 7 (68) <https://liternet.bg/publish14/k_benchev/smyrtta.htm> (01.10.2005).

Бодаков 2005: Бодаков, Марин. Кой кого подрива? // Култура, бр. 13, 8 април 2005 <http://www.online.bg/kultura/my_html/2363/chuk.htm> (01.10.2005).

Натев 2005: Натев, Веселин. Митотворчество по терлички. Полусериозно за "Не-радикалния манифест" на Александър Кьосев. // LiterNet, 23.06.2005, № 6 (67) <https://liternet.bg/publish14/v_natev/mitotvorchestvo.htm> (01.10.2005).

© Борис Попиванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.10.2005, № 10 (71)