МИТОТВОРЧЕСТВО ПО ТЕРЛИЧКИ
Полусериозно за “Нерадикалния манифест” на Александър Кьосев

Веселин Натев

web

Отпуснал съм се на меката отоманка и разучавам поредния “манифест” на Александър Кьосев¹. Младият Кьосев пишеше некролози за българската литература. Днешният пише епикризи. Младият Кьосев бе умен, но скучен. Днешният е мъдър, но меланхоличен. Кьосев акуратно е описал симптомите и процесите, които бушуват в болната пациентка, наречена “литература”, ала неговият патологичен дискурс е наивен. Литераторът преповтаря в “манифеста” буквално апокалиптичните аргументи на критиците на седмото изкуство в зората на миналото столетие, барабар с патоса им срещу фалшивата генеалогия, дето уж ни будалка, че едно литературно произведение произхожда от друго, и ерго - творчеството е вечно². Бедата идва оттам, че Кьосев е заменил местата на причината и следствието, сиреч “заболяването” със симптомите. Поставената от него диагноза е логична, но грешна. Според литературния критик актуалната криза на българската литература се натрапва преди всичко от “външните фактори” на литературния процес: медиализация, интерактивност, урбанизация, неолиберален литературен пазар, дезинтеграция на литературната публичност и пр. Ала причината за терзанията на нашата литература е друга. Извънхудожествените детерминанти само ускоряват, но в никакъв случай не са причина за заболяването. Българската литература боледува хронично от страдание, което е закодирано в неумолимите закони на литературното развитие. А това заболяване не се лекува нито с аспирин, нито с жълтици, нито с княжески укази, нито с шумни манифести.

Античният полис откри литературата като инструмент за “размагьосване” на веществената природа. Дори изпълнената с тънка ирония поезия на Сафо храни надежди да “сглоби” някак си частите на вече окончателно разпарчатосания космос. Ала литературата разполага само с “копие” на света. Тя замества универсума с “парченце” от света и търси в него универсалност. Въображаемият свят на литературата симулира и ни мами, “като брадат циганин” (Йордан Радичков³). Но ако литературата ни лъже красиво, сме готови да й повярваме. Именно в това Гаю Деборд съзря непримиримото противоречие на литературата. Антагонизмът денонсира творчеството като излишно и напълно безсмислено занимание, но същевременно издига романтичния блян за литературната дейност като сладък плод на човешкото Въображение. Гравитационното поле на антиподите налага дисхармонията като конститутивен елемент на литературното производство, което легитимира литературата да пирува на масата на херцози и партийни секретари, но и повелята - да воюва по уличните барикади. Асиметрията ражда класика и булевардна литература, топли сърцата на естети и плебеи, насилва литературата към непрестанно обновление на формалните си елементи. По тези причини литературното творчество се превръща в лесна плячка на “външните фактори”.

“Нерадикалният манифест” е истински шедьовър на анахроничното писане в сравнение с това, което съм принуден да чета: семестриални и бакалавърски работи на тема: “Как концернът ВАЦ спаси българската журналистика” или “Изкуството като инструмент за съпричастие към болните от СПИН”. Ала читателският автоматизъм ми натрапва нахална мисъл: утопичните мисли на Кьосев и студентския агитпроп са лика-прелика: митотворчество á la carte. Кьосев реанимира поувехналия романтичен мит за националния писател като морален будител на тълпата и литературната творба като нещо необикновено, висше и автентично, докато студентските писания просто се напъват да заменят един мит с друг. За да се предпази от евентуални недоразумения Кьосев елегантно полага на унищожителна критика марксическите клишета за “високата мисия” на “творчеството”. Така романтичният мит блести като чисто новичък.

Александър Кьосев определя изложението си като “разсъждение с помощта на чука”. Авторът иска да накара “площадните предразсъдъци”, сиреч литературната публичност, да “дрънчи” (с. 267). Чудя се дали тук Кьосев перифразира стихчето на един бивш български кандидат-политик, който преди десетина години искаше “площадите да пропеят”, или става реч за нова литературна парадигма. Във всеки случай ми се иска да се провикна: “Хей, другарю, ти какво решил си с чука?” и да му отговоря с “помощта на ренде”. Ала веднага се сещам какво деветнайсетгодишната ми щерка непрекъснато ме поучава: “времената са други, сега е модерно да си сух, безпристрастен, просто cool!“.

Българският критик рисува апокалиптична картина на родната литературна действителност. Притокът на млади таланти бил незначителен. Професията “литературен критик” е на път да изчезне. Малките издателски къщи били еднодневки и нямали отношение към оцеляването на българската литература, защото се борят за собственото си оцеляване (с. 272). Младото “интерактивно” поколение предпочитало компютъра и виртуалната комуникация вместо да чете класика и литературна критика. Това водело бавно и славно към маргинализация на символния езиков ресурс на предишната “висока култура” (с. 269). Критикът се жалва, че нямало щатна бройка за пазвантин на българския литературен храм, чиято задача според Кьосев не се състои само в това, като хасковски автобусен кондуктор да дава съвети на пътниците от типа на “който шь влаза, да влаза, който шь излаза да излаза”, а да раздава пропуски за Светая светих. На всичко отгоре литературната гилдия, към която всъщност е адресиран манифестът, не била способна да разграничи “невидимостта на свръхвидимото” (с. 287).

Няма спор, че литературната публичност у нас се е свила на прага на критична маса, но мисля, че “външните фактори”, поне тези, посочени от Кьосев, едва ли можем да виним за това. Редуцирането на литературната комуникация е световен феномен, но причините у нас са други. В посттоталитарна България има класово общество, но няма класи. У нас битува парадоксалната ситуация бездомни поети да се вживяват като апологети на капиталистическото строителство, а заможни бизнесмени да носят в сърцата си социалистически идеи. Липсата на хоризонтална и вертикална йерархия “конструира” българския вариант на “отворено общество”. А то е “отворено” в буквалния смисъл на думата. В него мирно съжителства мечтата на Ленин, готвачка да управлява държавата, както и холивудският мит - прислужницата да се омъжи за милионер. Личната инициатива и свободният избор на субекта, които според Карл Раймунд Попър са висша добродетел на “отвореното общество”, деградират в българските условия до принцип на късмета. Лотарията назначава портиери за министри, боксьори за банкери, манекенки за депутатки. Отсъствието на управляваща класа, която със своите предпочитания и естетически нагласи търси съпричастност или отрицание към определени литературни жанрове, редуцира литературната публичност до размерите на аудитория на килийно училище. Пространството на литературната публичност у нас ще се разшири едва тогава, когато имаме буржоазия и нейния гробокопач - бездомния поет.

Разсъжденията на Кьосев са солидни, комплексни, но авторът е позакърпил теоретичните си наблюдения с текстове от разнопосочни публикации, което донякъде размива основната теза на “манифеста”. Ала не реторичната мощ и емпириката на текста разпалва въображението ми, а патетиката на метаезика. Summa summarum: скритото “посланието” на “манифеста” гласи следното: не литературата е слугинче на обществото, а обратното. Метаезикът на Кьосев нежно гали душата ми. Тъмните сили, които задушават родната литература, очевидно трябва да се елиминират немедлено. Очите ми леко се притварят и виртуално изплува Кьосев, превъплътил се в образа на македонски комита. В едната ръка държи пушка, в другата сабя. До него плахо крачи българската литература, с лик на фриволна девойка, разголена като мацката на Eugene Delacroix, ала в балканска адаптация - вместо байрак нашата мома носи две дамаджани с ракия. Бродят двамата по тази земя, както лани Че Гевара и Таня, и гонят многоглавата ламя, дето уж имала мерак да лапне нашата литераторка. А ламята лежи някъде на теферич, сладко дреме и нищо не подозира. Ала все някой ден войводата ще намери и обезглави многоглавата ламя, па после народният епос има да пее постмодерно: Кога ќе замолкне Балканот и изгее месечината, комита Александар Косовски ќе запали оган и ќе ги подреди во редица одсечените глави на ламјата, па со блага ракија ќе се грее и слатко ќе шепоти на девојчето: “Ете ја главата на глобализацијата, до неа ја послал главата на медиализацијата. А таа - со исплезен јазик - тоа е главата на монополизацијата. Види само каква црвена крв тече од главата на урбанизацијата... А што мака видов, додека и ја одсеков главата на рекламата... А пак за главата на интернета што тешкотиjа видов... Сабљата, од марката “Solingen“, ама се испотепаа, и требаше со пушка да ја стрелам на интернетот право во челото.“

Дали когато юнакът утрепе многоглавата ламя, ще дойде обаче ден, когато нашите войници ще умират по фронтовете със стиховете на Виктор Пасков? Дали ще бъде ден, когато списание “Златорог” ще се изкупува за минути и литературата пак ще визира вечността? Нима наистина ще удари часът на свещения съюз между писатели, читатели и критици, в който ще се води лаф-мухабет за “универсалния хоризонт” на българската литература? Нима многоглавата ламя наистина е виновна, че българският писател загуби стадото си? Дали когато убием приказното чудовище, литераторът няма вече да си губи времето да се занимава с литературна история, а направо ще е съавтор на новата литература? Едва ли.

Във века на масовата комуникация литературата не е, както предполага Кьосев, интимен дневник на девица, където пише: “Извинявай, скъпо дневниче, от два дена няма какво толкова да ти пиша. С леля Карла от Атланта си разменяме рецепти за пудинг”. На медиализацията на обществото изкуството трябва да отговори с естетизацията на ежедневието. Литературата трябва да превземе площади, боксови площадки, бардаци. Фантастичният разцвет на виртуалните кодове е предизвикателство пред словесното изкуство да открие нови хоризонти, читатели, да преоткрие позабравени митове, теми, сюжети и мотиви. Новият тип комуникация детерминира литературата да инвентаризира и обнови формалните си елементи, традициите на литературното производство, дистрибуция и рецепция. Предизвикателното на времето ще принуди литературата да търси пътища и пътеки към адаптация на визуалните кодове. Този вид корелация няма да е прецедент. През първата половина на ХХ век литературата “взе на заем” от текущо проходилото киноизкуство сюжетни решения, наративни форми и структурни елементи и успя да ги интегрира в художествената творба. Във всеки случай взаимодействието между седмото изкуство и литературата бе продуктивно начинание. При добро желание дори “интерактивността в интернет” може да намери някакво “приложение” в литературното творчество. В рамките на шегата си представям, че някой ден писателите ще пишат романи в няколко алтернативни версии. “Консуматорът” на литература, вече освободен от манипулацията на автора, ще избира по собствен вкус дали иска да чете сюжетът в класически вариант, в техно изпълнение или със сексуален привкус. Естествено, че не само фабулата, но и финалът на произведението трябва да имат “отворен характер” - за всекиго по нещо. В този смисъл може да се реши дилемата на “новия прочит” на класиката: натискаш клавиша на клавиатурата и... принтерът печата съвременния прочит на “Под игото” - като еротично шоу. Пак в кръга на шегата си представям, че критици “интерактивно” ще пишат паралелни статии, където в едни варианти ще хвалят определен поет, а в друг - ще го оплюват. Представям си какво творческо предизвикателство е някой литератор да пише хвалебствена критика за напълно бездарен поет. Никой вече няма да обвинява литературната критика в пристрастност. А защо пък литературите не адаптират някои комуникативни форми на чата? Po tozi nachin chitatelite, pardon ”konsumatorite”, po-iarko shte vnikvat v mislite na literaturnite kritici. ☺ Това, разбира се, е пак в рамката на шегата. ☺

БЕЛЕЖКИ

1. Кьосев, Александър. Нерадикален манифест. Към критика на гилдийната идеология. // Факел (София), г. XXV, 2005, № 1, с. 265-293.

[Под заглавие "С помощта на чук. Към критика на гилдийната идеология" текстът първоначално (03.11.2004) е публикуван в сб. "Култура и критика. Т. IV: Идеологията - начин на употреба", съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006 <https://liternet.bg/publish4/akiossev/chuk.htm> (23.06.2005) - бел. ред.] [обратно]

2. Виж Kaes, Anton. Die Kino - Debatte. Tübingen, 1978. [обратно]

3. Радичков, Йордан. Избрани творби в 7 тома. Т. 4. София, 2004, с. 294. [обратно]

© Веселин Натев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.06.2005, № 6 (67)