Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЕЖДУ БИТА И ПАНТЕОНА

Тодор Ив. Живков

web | Блажена гора зелена

1

Трудно е да се пише за Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Защото те са между героите в живота на народа ни, които са възприети дълбоко от неговото съзнание и изразяват с особена пълнота единството между историческото и битовото, между бита и пантеона. Те, и особено Хаджи Димитър, стоят с еднаква сила и в изкуството на българите, и в нашата фолклорна традиция, те са в преданието, което обвързва поколенията, отношението към тях е отношение към България.

Естествено, Хаджи Димитър и Стефан Караджа са своеобразен връх и в развитието на културно-историческата самобитност на Сливенския край. Случи се така, че в януарските дни на вече далечната 1968 година предприех първото си народоведско пътуване в онзи дял от България, който се простира от Котел до Сливен продължава на юг, през Бакаджиците към Сакар и Странджа. Това са места, из които според тамошните летописци са шетали повече от сто войводи на хайдушки чети и където почти всяко селище е обогатило с герой или събитие националната ни памет. Пътувах в дни студени, когато минаваше Игнажден и запяваха коледарски чети, настъпваха "мръсните дни" на езическия ни календар и излизаха наяве всичките "зли сили" на прастарата фантазия на българина и цялата щедрост на неговото "блажно" веселие. Пих вино в Нейково и Ичера, радвах се на възрожденската красота на Жеравна и Котел, брулеха ме незабравимите ветрове на Сливен. И като че ли най-дълбоко заседна в душата ми Градец - с топлите си улици и с още по-топлите си къщи, с хората си, които изживяват достойно достойната история на своя край. Тъкмо там изпитах най-силно онова очарование от българското битие, което се усеща най-пълно във възрожденските ни селища с тяхната нашенска цивилизованост и нашенска мяра за човека, за човешка чест и достойнство.

Казвам нашенска, защото чертите на българина, които имам предвид, са се развивали и съхранявали най-много там, облагородени от онова узряване на националната ни култура през XVIII и XIX в., което намира израз не само в делата на великите ни предходници, но и в самия живот на хората, в тяхното битово съзнание и самочувствие.

Тъкмо там, в тези селища бит и история по своему се преплитат и извисяват, там местното и националното са обвързани в едно органично единство. Средоточие или, по-точно, начало на това единство е възрожденската личност. Разбира се, не е по силите на фолклористите да проследяват личностните превъплъщения на нашето национално въздигане, фолклористът търси по-скоро проявите на масовото и трайното, на онова, което формира традицията и нейния основен принцип - обичая. Но все пак онзи, който малко или повече е допирал до поривите на народа ни към прераждане на неговия етничен живот в онези времена, не е могъл да не премисли приноса на Братя Миладинови и Г. С. Раковски, на В. Априлов и П. Р. Славейков, на Ив. Богоров, В. Чолаков и толкова други. Да не говорим за Л. Каравелов и дори за Хр. Ботев. И не е могъл да не премисли, че формирането на нацията като че ли преминава с различна сила и в различни форми през земята ни. Най-рано и с особена емоционалност този процес се начева сякаш в Македония, откъдето идва и книжицата на Отец Паисий, и "Български народни песни" от Миладиновци, за да се получи онова повсеместно узряване на националното ни съзнание, което се изяви така мощно през втората половина на XIX.

Историята отреди така, че тъкмо от Котел надолу през Сливен и Тракия личностният потенциал на Възраждането се изяви с цялата му възможна пълнота. Можем да тръгнем от Софроний или от Алтънлъ Стоян войвода, от търговеца или книжовника, от служителя на империята или от даскала, от овчаря или от Инджето, за да стигнем до онзи, който преплавя в едно енергията на няколко поколения, до Раковски. Вървейки из тези селища, роденият другаде улавя как от всяка селищна история, от преданието и песента, от чутото и прочетеното се въззема една от пътеките към българския национален пантеон. И воденият другаде улавя как националните ни герои влизат подобно на старите богове между хората, за да заживеят според нравствените канони и непретенциозните ритуали на един народен култ.

2

У нас като че ли Пенчо Славейков беше първият, който заговори за онова специфично предразположение на народа към героите, което поражда този култ. Неговият характер, формите, чрез които народната традиция превръща определени герои в обект на поклонение и преклонение, изразяват вътрешното богатство на народното съзнание, неговото развитие.

Юнакът е, който изпълва епичните времена на българите, където те се връщат, когато историческото им битие е поставено на изпитание, затова Марко Кралевити е физически безсмъртен - той е там, в пещерата, в царството на мъртвите ни предци и чака своя час. Причината да се оттегли там е повтаряна у нас многократно през епохата на Възраждането. Той, юнакът, чиято сабя сече скали и върхове, първогероят, който шета с исполински крачки, среща овчарче с пищов в ръката си - на заплахата, че с тази играчка може да бъде прострелян, отговаря с извечната доверчивост на безсмъртните и подлага длан на дулото на непознатото оръжие. За да осъзнае, че неговото време е минало. Времето на юнаците.

Този мит съдържа една от най-дълбоките догадки в българската фолклорна философия. Светът се променя, променят се и героите, които се създават. Но те отиват в света на предците, който е вечен. И при Марко България е сътворена като земя и народ - нека си припомним как крачи той през тази земя от Шар до Дунава и надолу, след робските синджири, проточили се през Беломорието, за да се нареди сред предците ни. Рожба на едно митологично мислене, той идва от детството ни като народ, набирайки сила и от спомена за Конника, и от делата на първосъздателите на държавата ни, и от битките ни за етнично оцеляване. Затова той според народа е бил, непременно е бил в онези времена, когато такива човеци са ни били потребни.

Бил е и цар Иван Шишман.

Спомням си, че пак в онези зимни дни на 1968 година попаднахме в едно от селцата горе, над Котел, където Балканът се е надвесил над побългарените преди векове степи, и една селянка, вярваща в народното предание като в майчин благослов, ми разказваше как на Великден нейният стопанин отивал към една от могилите сред нивята на селото, как тази могила - подобно на небето на Йордановден - се е отворила и изпод нея грейнала църква и от църквата, от златната църква излязъл той, сам цар Иван Шишман.

Плод на същите и не на съвсем същите духовни пориви в народния култ е този цар. Той се ражда в онази просека между фолклорното и нефолклорното, която се с очертала още през IX в. в нашата култура. Единна в измеренията си като етнично творчество, културата ни получава онова членение, което й е нужно, за да се разгърне с нова динамика, благодарение на която ще се достигнат и върховете на автономната културна дейност, свързана най-вече с християнството, и народната духовна инициатива, довела до невероятна пълнота на фолклорното ни творчество. На тази основа ще се получат и неизучените все още открития на българския религиозен епос.

Иван Шишман като обект на народен култ е свързан с тези процеси. Постигнат от трагична орис, българинът трябва да намери обяснение за онази гибел, която шета из нашите земи в Шишманово време. И в съгласие със светогледните измерения на това време ще потърси и знаците за тази гибел, и прорицанията за края на нещастието. Формулата е проста и убедителна със своята категоричност: народът български е сторил грях и изкупление за този грях е робството, поробителят също е пропит от греховност и в това е сигурният знак за края на неговото царство - ще дойде време, когато това царство ще рухне и ще се възстанови царството на българите. Тази логика на вечното завръщане намираме и в епоса за Марко, но при изграждането на образа на Ив. Шишман, на девойките, които свършват сами със себе си, за да не се подчинят на насилието, в орисията на местните и общобългарски светци се срещаме с мъченичеството, с преклонението през саможертвата в името на едно дълбоко и всеобхватно тълкуване на "нашата вяра хубава". По тоя път културата ни открива личността, която крепне чрез страданието, чрез голямото страдание на цял народ.

Съвсем естествено е проявленията на тази личност да са многостранни, но народният култ към героя ще се избистря постепенно по посока на хайдутина. А стигнем ли до този образ, не можем да подминем друмищата на Котленско и Сливенско.

Преди години по тези друмища срещнах покойния вече Димитър Осинин. Беше по време на един от онези събори, които наричаме фолклорни и които събуждат толкова възторзи и отрицания. От цялата ни земя се бяха събрали певци и гайдари, певици и кавалджии, за да възпеят хайдутина и хайдутството. Просълзен, бай Димитър ми обясняваше за кой ли път теорията си за голямото движение на мотивите и сюжетите в нашата фолклорна епика. Епичното творчество за юнаци, твърдеше той, върви от Запад на Изток, докато хайдушката поезия тръгва от там, от селищата край Кушбунар и връх Българка и върви на запад, от Вълчан към хайдут Велко.

Не оспорвам теорията на заслужилия народовед. Тя преповтаря казаното от Пенчо Славейков и с едно поетично обобщение за процеси сложни и непроучени. Но не може да се отрече, че тъкмо по тези краища намираме почти всичко, които притежава българинът като поезия за хайдутството. И най-важното - богатството и силата на народния култ към хайдутина.

Този култ е възпитаван и предаван от поколение на поколение, той е обичай, норма за нравственост, отношение към минало и предходници.

Поетиката на нашия хайдушки фолклор е поетика на този култ. Благодарение на художествените открития, които изявяват тази поетика, се променя народното чувство за личност и история или, по-точно, промененото отношение към личността и нейното място в историята поражда неповторимата сила на тази поетика. И това е един от знаците на онова обновление на етничното ни самосъзнание, които откриваме в битието ни през XVII и XVIII в.

Исторически, както е известно, събитията протичат с особен драматизъм най-вече в Котленско и Сливенско, из Източна Тракия, по Странджа. И тъкмо тук се извършва в най-силна степен онази трансформация на народното художествено мислене за хайдутина, която определя по-късно и отношението към Хаджи Димитър и Стефан Караджа. В песента и преданието навлизат герои с дълбоко лична съдба, която ги с отделила от "модела" на хайдутина и която позволява на фолклорния певец и разказвача да разпознава тази съдба като особено значима за цялото, за етничната общност. Такава е съдбата на Индже.

Индже е между онези, чийто живот можем да определим като предчувствие за промяна. За промяна на големи, на вековни неща. И затова той е вълнувал винаги творците на културата ни, намерил е свое място в националната ни памет.

Разбира се, веднага трябва да се подчертае, че тъкмо от личностно гледище тогава гората е пълна с юнаци, които се извисяват благодарение на преломния характер на епохата. Но при Индже има и един втори момент, който е основен: песните и преданията за Индже, сътвореното от поети и писатели за Индже и най-вече бележитата творба на Й. Йовков - във всичко това се откроява общият мотив, който напомня старите митологични схеми. Става дума за завръщането на своя.

Едно културологично пътуване по следите на този мотив би ни донесло любопитни неща - завръща се Одисей, завръща се героят от вълшебните приказки, завръща се Дон Кихот. Индже се завръща при своя народ в един момент, когато този народ е застрашен като етнос, когато много от неговите синове и дъщери променят вяра и съзнание. Това са годините на кърджалийството и даалийството, на масови помохамеданчвания, на ежедневното насилие. Да прекрачиш браздата на етничното оцеляване, да преминеш през грехопадението на родоостъпничеството и да се върнеш, като получиш и отмъщението, и прошката - в това е притчата за Индже.

И силата на песенния поплак:

Заплакала е гората,
гората и планината -
все зарад Индже войвода.

И все пак, ако перифразираме Ботев, ще трябва да признаем, че Индже и голяма част от хайдутите след Индже са все още "из пределите на народното предание..." Те излизат от поетичната тъкан на фолклорната история, носят конкретните страсти на конкретни исторически дейци, но не съдържат все още онази промяна, която зрее в общественото съзнание, в неговите потребности за героична личност. Вероятно първият, който удовлетворява тази потребност, е Хаджи Димитър.

3

Естествено, в хронологията на нашата национална революция Хаджи Димитър не беше пръв. Самата народна песен ни го е подсказала:

Първият беше вървеше
Георги Раковски от Котел...

Казал го е още Ботев - от 1862 г. според него започва нов период в разгръщането на тази революция и начинател на този период е великият котленец. Но пак Ботев три години след подвига и гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа ще напише, че с тази чета се открива нова епоха "в историята на нашето политическо и умствено възраждане", за да обобщи с пророческа точност: "Будният народ стресна се силно, огледа се и, като не можа да скочи на оръжие, със сълзи благослови великия подвиг на синовете си. Той видя и усети силата си."

Да, чрез Хаджи Димитър и неговите другари, чрез привидната отчаяност на тяхната саможертва народът усети силата си. И затова Хаджи Димитър стана първият, когото народът постави между онези, които в бъдеще ще бъдат неговият национален пантеон.

Изразът национален пантеон разбира се е съвсем условен. Можем да кажем национална митология и с това няма да променим смисъла на нещата. Това е повече категория на националното самосъзнание, на националната самооценка, отколкото светилище или архитектурен паметник. Това е отношение към онези, които в известен смисъл създават нацията и затова представата за тях се изгражда чрез културата и най-вече чрез националното изкуство.

В този смисъл първият, който положи основата на българския национален пантеон, е пак Ботев с неговата балада за Хаджи Димитър. След Ботев литературата ни най-вече чрез Вазов ще осмисли трагизма и героиката на Възраждането и ще утвърди в нашата национална памет и традиция онези дейци на тази епоха, чрез които се изявява същината на историческия процес, а това ще рече същината на националното самоизграждане.

Естествено, в случая не е потребно връщането към сложния смисъл на тази творба. Онова, което ни интересува тука, е възприятието на Хаджи Димитър, което намира израз в стиховете на първия поет на нацията и, от друга страна, животът и съдбата на героя в песента и в преданието, във фолклорната традиция. В случая става въпрос за един особено важен момент в нашия културен развой, който засяга взаимодействието между фолклорното и нефолклорното като осова линия на този развой.

Надали е нужно също така да се припомня, че в многобройните анализи на баладата "Хаджи Димитър" се говори и за влияние на фолклора или поне за връзка с фолклора, че има - банални и нелишени от оригиналност - съждения за това как и доколко фолклорната песен определя едни или други мотиви и интонации в поезията на великия поет.

Въпросът не е във фолклора, а в преосмислянето на един народностен мироглед и в онази дълбока промяна в отношението ни като етническа общност към себе си и към света. В строфите на баладата е разкрит последователно в основните му проявления и митологични ядра целият космос на патриархална България. Благодарение на този космос тя е оцеляла. Интерпретацията на този мит, заключен в мислите за Балкана и юнака, който умира в неговата прегръдка, за жътвата, жетварките и техните песни, за орлицата и за самодивската сватба и, накрая, за земята, природата и небето на българите, за техните певци и песни, се е осъществявала през вековете в обреди, в нравственост, в заклинания и танц - във всичко, което е било нашето битие. Средоточие на този мит е юнакът - не Хаджи Димитър от Сливен, не четникът, войводата на шепа храбреци, а юнакът в целия смисъл на това основно зърно в българския народностен мироглед. Той, юнакът, е мощната връзка с онова, което сме изживяли, той е и Марко, и Шишман, и хайдутина, взети в единството им като митологично обобщение на всичко, което сме сторили на земята си и от себе си. Само юнакът може да прокълне вселената, само зарад юнака може да спре слънцето, само над юнака в българското мироздание застава орлица, само юнакът има за брат сокола - юнашка птица и за сестра - самодивата. И накрая - само юнашка душа може да бъде взета от самодива, за да остане там, в света на предците, на безсмъртните.

И не само това.

Тъкмо митът за юнаци, претърпял толкова метаморфози в поетическото ни възприемане на света, с неговата емоционална и смислова неизчерпаемост обединява времената в съдбините на един етнос, той е и минало, и сегашно, обърнати към оцеляването на общността, към нейното прераждане. В крайна сметка тъкмо чрез този юнак народът вижда и усеща силата си, идентифицира се с него, за да повярва в своето историческо безсмъртие.

Поел в себе си цялото му минало, юнакът преживява непомерното страдание на този народ. Чрез строфите си поетът поднася причастие и чрез съдбата на героя си - изкуплението, през което трябва да се премине. Така баладата "Хаджи Димитър" става песен за националното ни прераждане, знак за това, че народът е друг, подготвен за една велика и чудна саможертва.

Всичко това прави в частност тази творба един от ярките примери за плодотворния характер на фолклоризма в изграждането на националните култури. Както е известно, рецепцията на фолклорната традиция е една от градивните прояви на този процес. Високи постижения тук имаме тогава, когато по думите на един от големите познавачи на художествените явление Д. Лукач е налице "свое родно и самостоятелно доизграждане на самосъзнанието за националния живот и дори за живота на човечеството въобще". Ботев не само постига това самоизграждане, той преобразява националното самосъзнание, използувайки - нека пак се позовем на Лукач - аурата на фолклорната традиция.

4

Нужно с да се подчертае, че възприемането на фолклорната традиция за Хаджи Димитър в съпоставка с творбата на Ботев може да ни донесе разочарования. Сравнени с нея, безхитростните думи на фолклорната песен губят своето достолепие. Сякаш цялата поетическа традиция на народа ни е овладяна и преобразена от великия поет, за да остане тя, фолклорната практика на българите, бледо копие на своите минали завоевания.

Безспорно нещата са по-сложни и по-дълбоки.

Съпоставими като поезия, като изкуство на словото, фолклорното и нефолклорното принадлежат към различни системи на културата. Богатството на народното отношение към Хаджи Димитър, особеното му място в националната култура се определя от "гледните точки" на тези две системи.

В случая не е излишно едно уточнение на "втората гледна точка", на фолклора. В най-общ смисъл тя изразява народното отношение към Хаджи Димитър и неговите сподвижници, но в конкретните за онова време форми на фолклорната традиция. Тази традиция обаче затова е традиция, защото носи в себе си и по-стари, понякога древни следи, и тръпките на едно обновление, което заслужава внимателна и достойна оценка.

Беше време, когато на фолклора ни от времето на Възраждането насам се гледаше, така да се каже, като на потъващо културно благо. Забравяше се, че възрожденските струи в битовата ни самоличност се избистрят във връзка с голяма част от хайдутите, с появата на смешника-мъдрец Хитър Петър, с творбите за национално-освободителното движение на българите от Македония и Одринско. Това са само три върха, при това очертани според доволно остарялото виждане за фолклора като неписана литература. Но обърнем ли се към музикалния дял на фолклорната ни култура, ще доловим и раждането на нови вокални и инструментални явления, и по същество нова настройка на тези изяви на етничната ни култура.

Пак по онова време се изменя с посока чак към нашето време хорото на българина, дълбоко и цялостно се обновява битовата ни пластична култура и т.н.

Нахвърляйки съвсем огрубено картината на тези промени, не бива да забравяме културологичните функции на възрожденския град. Там поетите-песенници, пред които върви с цигулката си Д. Чинтулов, създават нов тип художествена компетенция на обществото, оттам тръгват вълните на нови вкусове и предпочитания, които не зачертават фолклора, а водят до промяната му. Постепенно всичко, което се носи по силата на обичая и което се подаваше като опит да се улови в нишките на традицията новата действителност, се подвежда под знаменателя на националната култура.

Всичко това разширява и фолклора като културна реалност, и битието на герои от типа на Хаджи Димитър в етническата действителност. Оказва се, че под фолклор за X. Димитър - и за Ст. Караджа, разбира се - трябва да се разгледат широк кръг от явления, всяко от които има свое място в общото виждане на народа за първия в неговия национален пантеон.

Естествено е най-напред да се разграничат локалните и общобългарските прояви на този фолклор. Ако след Бузлуджа името на Хаджи Димитър обходи цяло българско, една от предпоставките е, че още приживе фолклорната традиция вече го беше "подхванала". В Сливенско и Котленско изпокон века живеят мотиви и представи за хайдутина, които открай време поддържат култа към него. Сигурно в съвременните разкази на хората от родния му край се усеща стремежът към модернизация на фолклорното. Но факт е, че в него са търсели необичайното. Не бива да забравяме, че в сливенския квартал Клуцохор е роден например Злати Кокарчоолу, за когото се е вярвало, че е имал крила под мишниците. Необичайното не е свързано непременно с някакво чудо, но чрез него хайдутинът, от една страна, се индивидуализира и, от друга страна, допълва се, обогатява се и се извисява представата за него. Затова поколенията помнят Страхил войвода с прокобния му сън, а Алтънлъ Стоян с гиздавото му облекло, Вълчан със заровените съкровища, а Шибил, един "чист" разбойник, с това, че след смъртта му земята не искала да го приеме и го изхвърля три пъти.

Така че чудо или не, необичайното е в тъканта на култа към хайдутина. В скоби казано, по този белег българският хайдутин се налага като универсален образ на народен герой. И не само затова, естествено.

Хаджи Димитър също има съдбата на тези, в чието житие-битие народът търси необичайното. Съществува мълва, че е роден с риза - нишка, която води към древния мит за произхода на юнака, на спасителя, на месията. Съществува и мълва, че над люлката му са се явили орисниците - естествена промяна на битовото съзнание тогава, но те отреждат на X. Димитър особен, необичаен жизнен път.

Нещо друго, най-същественото. Както е известно, X. Димитър хайдутува преди още да отиде във Влашко. Той минава Дунава с името на човек, който вече е бил войвода. Времето на неговото хайдутуване е време на разцвет на хайдушката песен по тези места. Тъкмо там се осъществява един процес на циклизация на песенните творби за хайдутите, който е твърде важен.

В случая е нужно да се отбележи, че фолклорът - има се предвид класическия ни фолклор - изобщо е цикличен културен феномен. Като цяло познаваме годишни фолклорни цикли, което значи циклично възпроизвеждане на художествената традиция на определено селище, регион, на определен етнос в рамките на една природна година. Познаваме фолклора и като култура, която "следи" жизнения път на човека - с оглед възрастта и пола, с оглед националното положение на човека и т.н. Като изкуство фолклорът също има цикличен път на развитие. Без да се отклоняваме, ще припомним само обредните песенни цикли (коледуване, лазаруване) и т.н., и циклите, свързани с определени герои - за Марко и Момчил, за Чакър войвода и т.н.

В Сливенско и Котленско в края на XVIII и началото на XIX в. циклизацията около героите на хайдушкото движение се осъществява особено силно и, по-широко, изгражда се местен цикъл за хайдутина, който има своите особености.

Достатъчно е до упоменем цикъла песни за Индже войвода и Добри байрактар, за Димитър Калъчлията и неговите сподвижници, и т.н. Между героите, които попадат в художествената орбита на този цикъл, са и непосредствени учители и съвременници на Хаджи Димитър. Двама от тях заслужават особено внимание.

Първият е Панайот Хитов. Основата на цикъла песни за него е старият мотив заръките на войводата, в случая заръките му до Бойка, неговата жена. Тръгне ли човек по селата из Сливенско и Котлеиско, надали ще срещне певец, който да не може да изпълни един от вариантите на забележителната "Панайот Бойки думаше". Мотивите, които събира този сюжет, ни рисуват и класическия хайдутин, и почти сантиментално привързания към семейството си селянин и по-старият размирник, който ще благослови пътя на Хаджи Димитър. В търсене на опора в традицията певецът стига до там, че според него Панайот търси съвет от Бойка как да обере хазната и тя му препоръчва известното от най-старите мотиви, от юнашкия ни епос средство - преобличането на героя:

- Панайот, кръвна пръвнино,
Панайот, първо венчило,
и туй ли да те науча,
и туй ли още не знаеш?
Съблечи дреи юнашки,
облечи дреи просешки
и земи блюдо просешко,
че иди долу на пътя
на пътя, на кръстопътя,
и сложи блюдо просешко.

Нещо повече, певецът разкрива по-нататък сюжета изцяло в стилистиката на юнашката песен. Защото Бойка продължава:

Оттам ще мине азната,
със седемдесе юнака,
със седемдесе левенка -
сякой ще фърли по пара,
най-пудир върви азничар,
той ще ти фърли желтица.
Тогаз на крака подскочи,
извади сабя вренгия,
та се налево завърти,
надесно дор се обърнеш -
азничар само ще остане.

Пак за Панайот Хитов ще бъде изпята песен, която ще го свърже с класическата представа за хайдутина: дванадесет души дружина ядат и пият, само войводата не яде и не пие - има хабер от жена си, че му се е родил син, "момченце-златоперченце". Другарите го предупреждават да не тръгва, но героят отива, за да срещне турците.

Така че наблюденията в тази насока показват как хайдушкото битие на Хитов актуализира мотиви и сюжети, които са основни в култа към хайдутина, в епоса за него.

Вторият хайдутин, който в случая трябва да се упомене е Стефан Цоцкин от Жеравна. Наричали са го Кючук Караджа за разлика от другия, големия Стефан Караджа.

Може би тука му е мястото да се напомни за другата голяма "среща" на фолклора и литературата върху културноисторическата територия на Сливенско и Котленско - за Йовковите "Старопланински легенди".

Известно е, че разказът "Овчарова жалба", първият по време на написването разказ от този забележителен цикъл, е по спомен за същия този Стефан. Известно е също така, че пред литературния критик Вл. Василев Йовков изразява недоволството си от този разказ. Вероятно заедно с всичко друго една от причините за това недоволство е обстоятелството, че местното предание за Стефан, разбирано като мълва и песен, не е разкрито в творбата с онази пълнота, която познаваме от "Индже" например. А Йовков е знаел това предание от детството си. И нещо друго. На пръв поглед съдбата на Кючук Стефан е изключително подходяща, за да бъде вписана в художествения свят на "Старопланински легенди" - хайдутинът-кавалджия, който в празник пригласял откъм корията на Жеравна с кавала си, за да сподели любовната си мъка, а майка му плаче по него така, че размеква сърцата на другарите му и той получава техния укор:

- Стефане, жерувнянино,
Стефане Кара Караджа,
сал ти ли имаш майчица,
сал теб ли й майка раждала,
къпала и повивала.
...
Стефане, ще ни издаде
твоята мила майчица.

Майчината, а не овчаровата жалба е основният мотив в преданието за Стефан. Йовков съхранява този мотив, но в разказа му, за разлика от песента и от спомена за Кючук Стефан, той не е основен. И е естествено писателят, който познава всичко това от дните на детството си, да улавя непълнотата на своето художествено обобщение.

Има обаче и нещо друго. Независимо от наличието на разказа "Юнашки глави", книгата на Йовков като отношение към народната памет е посветена на ценностите и драмите в патриархалния живот на българина по време на робството, големият писател се опира на налични мотиви и фабули в местния фолклор и ги преосмисля от гледна точка на своя нравствен идеал. По този път - подобно на старите иконописни изображения - битът на българина е осветен отвътре и движението на авторовата поетика е подчинено на това вглъбяване в човешките измерения на трайното, на вечното. По този път се раждат "Старопланински легенди" като цялостна творба, която е особено привлекателна именно като проява на художествения фолклоризъм. Разбира се, този фолклоризъм е чужд на грехопаденията на разрушението, с който се срещаме у Ботев. И потърсим ли разграничение, то - относително и неточно като всяка съпоставка между художествени ценности - Ботев и Йовков, техните художествени внушения ни възвисяват и от позицията на битовото величие на българина, и от гледна точка на формирането на неговия национален пантеон.

В тази светлина за темата на това изложение е важно още едно уточнение. Стефан от Жеравна се подвизава с Панайот Хитов, с Хаджи Димитър и Стефан Караджа в годините на тяхното хайдутуване. Логиката на неговия живот, колкото и затворен да е в своята лична драма той, го води към подвига на бъдещите войводи. Йовковият замисъл - ако съдим по интереса му към някои родопски предания - отива пак натам, към обобщение на битовите стойности в живота ни. А във фолклорната традиция песните за Стефан се сплитат с творбите за Хаджи Димитър и Стефан Караджа, за да образуват с тях едно художествено цяло, един фолклорен цикъл.

5

Трудно е да се проследи историята на този цикъл. Процесът па фолклоризация на историческото знание има някои особености, които не ни позволяват да мислим, че появата на песните следва хронологията на събитията. Явно е, обаче, че подвигът на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа и тяхната гибел е събитието, което и осмисля всичко създадено за тях преди 1868 г., и налага отпечатък върху сътвореното по-късно. Смъртта на героите е първият случай, когато една гибел разтърсва така дълбоко всички български краища. Естествено най-напред върви мълвата - тази извечна форма на обществената психика, чрез която се възобновяват древни или по-малко древни фолклорни феномени. Такъв феномен е вярването, че героят е жив, че Хаджи Цимитър броди още с четата си из Стара планина. Подобно вярване сплотява етничната общност и ни напомня още веднъж колко родствен е образът на Хаджи Димитър с всички герои от българската историческа епика - от Крали Марко до него и после към Ботев1, и някои от героите на антифашистката борба.

Разбира се, това вярване е показателно в каква посока ще се разгърне фолклорната традиция по-нататък. И първото, което трябва да се отбележи, е обстоятелството, че сътвореното за X. Димитър и Стефан Караджа придобива общобългарски характер. Почти веднага се подемат песни за героите и то по всички краища, и като че ли най-напред в Македония. Песента и сега си остава най-сърдечното средство за помен, както винаги през вековете чрез песента героят се упоменава и това упоменаване се повтаря от поколение на поколение.

В случая не бива да се забравя, че песента в онова време - изобщо - не е сама за себе си. Тя е в съдържанието на онези тържества, които сбират социума в едно, превръщат го, както се изразяваше Ив. Хаджийски, в нравствено цяло. Песните за Хаджи Димитър и Стефан Караджа се изпълняват на хора и най-вече на трапеза. А трапезата в живота на една селищна общност и изобщо в живота на етничната общност не е само място за ядене и пиене. Това е най-често сватбена или поминална трапеза, т.е. средоточие на основни моменти в живота на човека, на неговия род и народ. На нея се слуша и разказът за миналото, и благословията към бъдещето. И затова на трапезата водещата песен е песента за най-достойните, за онези, пред които се чини поклон. И затова българинът е запявал най-често за Хаджи Димитър и Стефан Караджа на трапезата си.

Но има и нещо друго, което не бива да се забравя. В културата ни през Възраждането героите на национално-освободителното движение в много случаи стават подвластни на битовото, на фолклоризираното християнство. Това е стара следа в народностното ни съзнание и идва от известните поверия, че мястото на смъртта на героя е лековито, че убитите за народното дело трябва да се упоменат в параклиси и църкви и т.н. За X. Димитър и Ст. Караджа се правят водосвети и по местата, където са минали, и по други краища на България. А край едно кладенче, направено от Ст. Караджа край родното му село, което било "лековито", бива направен манастир и в деня на "Св. Илия" се е отбелязвал помен за него.

Ще бъде прибързано тези прояви да се тълкуват само като суеверия, фолклорното християнство, както се проявява тук, е само формата, чрез която етничното ни съзнание утвърждава героя и чрез която етничиата общност се идентифицира с героя, прави го символ на свои съкровени идеали. И не е случайно, че при случаи на неуважение към паметта на героя се "задвижват" санкциониращите механизми на обичая - онзи например, който развалил манастира до кладенчето на Стефан Караджа и преместил самото кладенче, бил сполетян от нещастия, а кладенчето бликнало на старото си място.

Това са, така да се каже, първичните рефлекси на народностното съзнание и психика на подвига и гибелта на X. Димитър и Ст. Караджа. Те идват от всички краища на земята ни и затова, проследявайки този фолклорен в същината си процес, ще открием нюанси и във формите, и в съдържанието. Така например по пътя на четата от Дунава до лобното й място ще се срещнем най-вече с разказа, получил специфични постоянни места, които го превръщат в предание. Разказват как X. Димитър върнал жетварките, които работят ангария на бея, защото в неделя е грях да се работи, как четниците влизат в църквата с оръжие, полагат клетва и кръщават едно дете с името Димитър, как осветили знамето пред църквата и т.н. В тези разкази се повтарят думи на героите, постъпки на героите (когато турците качват ранения Ст. Караджа на гърба на един турчин, той рекъл: "Паша ефенди, доживях да възседна турчин в живота си") места, свързани с героите.

Съвсем друг тип предания откриваме в селищата около Бузлуджа. Основното там е опитът на майката на X Димитър да намери гроба на своя син, последният бой, смъртта.

Колкото повече се отдалечаваме от епицентъра на събитията и песента, и преданието получават друг, по-обобщен израз. Събитията, които следват - и особено Априлското въстание и националноосвободителното движение в Македония и Одринско, вече се "съпровождат" от песни, в които Хаджи Димитър и Стефан Караджа са свързани и с новите герои на нацията.

6

Върнем ли се към фолклорния цикъл за двамата герои, сътворен в Котленско, в Сливенския край и надолу в селата край Ямбол и Нова Загора, ще трябва да отбележим неговата цялост. Тя се изразява и в отношението към двамата герои, и в общото звучене на творбите, което въпреки отбелязаната от много изследователи традиционност, е пролетно приповдигнато - в музикалния облик и в стиховете се долавя промяна, която явно идва от мисълта за националното освобождение.

Спомням си как през 1968 г. 74-годишният тогава Стефан Гедов от с. Градец започваше песента за Васил Рахнев - участник в четата на X. Димитър, дочакал Освобождението на заточение - с едно вдъхновено провикване:

- Каква се пролет зелнала,
зелнала и развила,
развила, раззеленила -
под всяко дърво и юнак,
във всяка долина и байрак.

Таз картина той свързваше убедено с възхода на освободителната борба, с годините, предшествували непосредствено Освобождението. Зад тази картина той виждаше движението на младите българи към свобода, патоса на това движение и поставяше в неговия център Хаджи Димитър.

Тази цялостност на цикъла, за която говорим, намира израз най-вече в отношението към обективната историческа действителност. Тя е поетически усвоена и преобразена и - независимо от реалната основа на отделни мотиви, лица, събития - се налага на вниманието ни като самостойна художествена позиция към тази действителност. Разбира се, в тази самостойност откриваме онзи наивитет на певеца, който характеризира повечето образци на късните форми на нашия класически фолклор. Тъкмо този наивитет подкупва и - в контекста на трапезата, на атмосферата на празника - се възприема с особена сила. То извира от онова смесване на понятийни изразни средства и нови идеи, на герои и събития, благодарение на което - пак в контекста на бита и с оглед на психологията на слушателите, на стремежа да се упоменат своите, защото в паметта те са заедно - се достига до песни, които носят особеното очарование в традициите на този край:

Блажена гора зелена,
блажена Стара планина,
зиме е пълна с овчари,
лете е пълна с юнаци,
под всяка бука и юнак,
във всяка долина и байрак.
Най-напред беше, вървеше
Георги Раковски от Котел,
вторият беше, вървеше
Хаджи Димитър от Сливен,
третият беше, вървеше
Стефан Караджа от Тулча,
четвърти беше, вървеше
и им байрака вееше
Иванчо Сивов от Котел.

Така че обединяващото в цикъла, за който става дума, е единството на спомена за героите, на оценката за героите, на поклона пред героите. Отидем ли по-нататък, откриваме това единство в отношението към четата.

Известно е мястото на хайдушката чета в битието на българина като етнична общност и в неговия фолклор. Това е колектив, който се изгражда на основата на определени нравствени принципи и нравствени са принципите на неговото функциониране. Във фолклорния цикъл за Стефан Караджа и Хаджи Димитър тази нравствена основа на хайдушкия закон е запазена. И, което е обичайно за фолклорния процес, към него са превключени класически сюжети от нашия хайдушки епос. Имаме например песен, в която войводата предаден от своята кумица, за което Хаджи Димитър я наказва жестоко. В цикъла е включен и известният сюжет "Хайдушка сватба" като "невестата" е Иванчо Сивов от Котел, в него откриваме редица мотиви, които певецът познава от десетилетия и благодарение на които "пренася" от уста на уста и от епоха в епоха представата за хайдушкия колектив. Такъв е мотивът за девойката, която се вслушва в хайдушкия кавал, разваля седянка, облича юнашка премяна, за да стане Хаджидимитрова байрактарка.

Не е познатото обаче, което определя същината на народното отношение към тази чета. Познатото и новото, сигурното като стил и поетика и несигурното в опознаването на новите явления е обединено около героите в разглеждания цикъл.

Тези герои са реални исторически личности и, най-важното, личности със сложни житейски съдби. Тъкмо личното е, което поддържа местното предание за тях, то е, което е в основата на отношенията между хайдутите-бунтовници, които в известен смисъл са непривични за класическия хайдушки свят. Тези отношения образуват самата сюжетика на цикъла, и неговото идейно и художествено движение. В центъра на тези отношения естествено стоят Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

Веднага трябва да се подчертае, че изпятото за двамата войводи в Източна България показва известно различие с оглед селищата, в които са записани песни за единия или за другия - повечето от творбите за Хаджи Димитър се пеят в Сливенско, докато за Стефан Караджа - в селата около град Ямбол. Вероятно по тази причина се пораждат и определени различия в песенната повест на двамата. Но това са различия в самия цикъл, където водещата фигура си остава войводата - Хаджи Димитър.

7

Както се каза, Сливенският балкан никога не е осиромашавал на хайдушки войводи. И както всички те са били различни по достойнство, така различен е бил и интересът на творците на местния фолклор към тях. Сътвореното за Хаджи Димитър надминава изпятото и за най-личните му предходници. Обитавал през последните годни от хайдутуването си най-вече горите над Жеравна, той вероятно е привлякъл вниманието на певците и с някои моменти от личния си живот, и с делата на дружината му, и дори с немаловажната подробност, че тази дружина е носела знаме от зелен плат с лъв в средата. И затова повече от песните са пропити с възхищение тъкмо от дружината, от нейния войвода. Войводата на дружината е онази фигура, която в известен смисъл определя очарованието на целия цикъл, включително песните за Стефан Караджа.

Разбира се, певците се интересуват най-живо от това - как се става хайдутин. В случая с Хаджи Димитър в потока на годините са се съхранили и сюжети за прощаването на бъдещия войвода с неговото "либе хубаво" - учителката Тотка, и споменът за това, че той е продал имането си, за да поеме трудния път и традиционната "игра на увещания" между сина и майката, която знае, че все едно синът й ще поеме този път. Онова, което е важно в случая, е, че хайдушката чета и онази, преминалата Дунава през 1868 година, са се слели в една - единствена, многолика в постъпки и настроения четата на Хаджи Димитър.

Към тази чета се отправят всички герои от цикъла с въодушевление, защото войводата ги е позовал. Дори Стефан Караджа в известната по цяло Българско "Караджа дума Русанки", се подчинява на този повик и с това свършват всичките му терзания, че хората хортуват за него лошо - бил хайдутин, "на хайдутите главатар":

Дорде си дума издума,
пътните порти тропнаха,
с ясни гласове викнаха:
- Тук ли и Стефан Караджа,
Караджа, страшна войвода?
Много му здраве носиме
от Сливен от Хаджията,
Хаджи Димитър войвода.
...
Като ги зачу Караджа,
че стана, стана Караджа,
Русанка в чело целуна,
право във Сливен отиде,
във Сливенските балкани.

Тази готовност естествено не идва само от личния авторитет на Хаджи Димитър. Тука си казва думата и песенния трафарет, и исторически сложилото се отношение към хайдушкия войвода като органична проява на нашата етнична психика, и самият нравствен закон на хайдутството.

Все пак личното обаяние на Хаджи Димитър си казва думата. В случая важно е да се посочи характерът на онова, което бихме могли да определим като заръки на войводата. Те са твърде съществени, защото определят мотивите да се поеме пътя към жеравненските гори. И както е открай време по тези места, където минава пътят Цариград-Русе, поводът е, че минава царската хазна. Не обирът на хазната доминира обаче в интереса към новия войвода. Но и той, като толкова свои предходници, има правото на войводата, а това ще рече правото на закрилника и да нареди кой какво да донесе на четата му.

И тръгва Гено "герджик овчаря", Гено "шилетарина", Гено "ичеренина" със заръки, чието неизпълнение не вещае добро. Най-напред да иде при ханджията Бойчо, да му занесе много здраве и да проводи на войводата "парите, намерените":

дето ги Бойчо намери
в Жерувнянката кория,
в приведената хралупа,
във телешката вулия.

Оттам Гено да отиде с много здраве "при дяда Нягол чорбаджи":

- Няголе, да ми проводиш
пушката гегълийката,
със сребърните азлъци,
дето я Нягол откупи
от онзи сетен сиромах,
без пара, без половина...

Тези заръки получават и онези, които могат да обуят и облекат дружината, за да се стигне до простата и вековна философия на ножа:

- Да не ме струват, ще сляза,
главите ще им отрежа...

Има и други заръки обаче, които за Хаджи Димитър са най-честите. Събрал дружината, войводата ще проведе ритуала с хайдушката клетва с думите:

- Дружина вярна, сговорна,
слушайте какво ще кажа -
пушки, пищови снемайте
и ги на кръст направете,
ний да си клетва подадем,
с турци бой да се биеме,
народа са си освободим
от това робство турското.

Много са песните, където ще открием този мотив. Най-често това е войводското слово преди клетвата:

- Що седим, братя, ще търпим,
да вземем пушки бойлийки,
да хванем, братя, гората,
да си народа отървем...

Или:

- Другари верни, събрани,
на мен ми вече дотегна:
дето ме видят - гонят ме
дето ме хванат - бият ме,
Аз ще си дружина събера,
на Агликина поляна,
все отбор млади юнаци,
народа да си отървем
от тези турци проклети.

"Народа да си отървем" - безизкусното слово на певеца, сгрято от трапезарското тържество поддържа онази етнична вяра в освобождението, чийто израз става тъкмо Хаджи Димитър. Тя го поставя в центъра на хайдушката трапеза, където дружината пак според принципите на фолклорната идеализация яде агне печено, лее вино червено, играе хоро. Пак според тази идеализация войводата е седнал под широк чадър и записва юнаците, в това число, разбира се, и сестриния си син. Впрочем, по силата на едно битово мислене, повечето от героите се оказват роднини на войводата - сестрино момче му е и Стефан Караджа, свако му е П. Хитов, той е вуйчо на Васил Рахнев от Градец, на Иванчо Сивов от Котел - на дружината. Иначе и не може да бъде: родството е знак за уважение, да си рода с войводата е белег на високо признание, войводата да те приеме за роднина - това е част от нравите на тези избрани мъже, признание, дори поклон.

Тези наблюдения да достатъчни, за да направим извода, че песните за Хаджи Димитър и изобщо фолклорната традиция за него е продължение и развитие на епичното като проява на етничното възприятие на своето минало. Или, както би обобщил моят земляк грънчарят Флоро от барутния буквар на Й. Радичков, то ако не е епично, мигар мъжете-певци на България и нейните моми-песнопойки щяха да разнасят спомена за войводата по сборове и панаири, по сватби и по седенки. И да ни изненадват с художествени открития. Такова откритие е песента за Иванчо Сивов от Котел. Тръбач, а според други знаменосец на четата, той е ранен на няколко места в боя при с. Попово, Разградско и пленен. Осъждат го в Русе на смърт и го обесват в Котел. По обичая на поробителя тялото му висяло три дни пред конака за назидание на непокорните. И по обичая на поробените населението се изредило да целува тялото му и го погребва тържествено. Та когато съдят същия този Иванчо Сивов, главата на неговия войвода отдавна е отрязана, но това не пречи на певеца да започне творбата си със запева:

Че стана Хаджи Димитър,
нарами торба просешка,
през нощ за Русчук отиде,
на Русчук, на тъмницата.

И да му обещае той, "бате Хаджи Димитър", че ще го освободи, когато го поведат към "Котел, чутна касаба".

Епичното пронизва самото мислене на певеца за безсмъртния войвода и затова той много рядко ще упомене за неговата смърт. Той е безсмъртен и в смисъла на поетическото обобщение на Ботев, и в смисъла на народната представа за юнака.

8

Бе подчертано, че - единен като фолклорна изява - цикълът за Хаджи Димитър и Стефан Караджа показва и известно различие в отношението към героите. Това личи най-силно в песните, в преданията и изобщо във фолклорното битие на Стефан Караджа.

Най-напред трябва да се отбележи, че името Караджа явно е познато в българската фолклорна песен от по-старо време. Нещо повече, бихме могли да говорим за тип хайдутин-караджа2, който има специфични лични качества и към който фолклорния певец е особено чувствителен. Вярно е, че всеки хайдутин трябва да бъде сръчен, смел, съобразителен, хитър и т.н. Но има хайдути, в които тези качества са съчетани в особено единство с превес на караджовото - т.е. на безумно смелия, при който "надхитряването" с враговете като че ли е особена страст. Такива герои са познати и в по-ново време. Така напр. през 1923-1925 г. в Северозападна България се носи от уста на уста името на известния революционер Замфир Попов. За него пеят песни, разказват невероятни сцени - как преоблечен като каракачанин се движи между преследвачите си, как обядва с тях, преоблечен като офицер. Върнем ли се по-назад, с такава слава се помни заедно с всички други и Гоце Делчев - той достигна дори до това да пие кафето си със султана и да му остави бележка за това произшествие. Да не говорим за Васил Левски.

Така че караджови са част от качествата на Стефан Караджа.

От друга страна, част от песните, които днес народът свързва с него, преди това, а и по негово време са се пеели като упоменание за Стефан Цоцкин от Жеравна, за който стана дума. Местните певци правят това разграничение и ревниво пазят спомена за Стефан Кючук Караджа - малкия Стефан, овчарят и кавалджията. Би могло по-определено да се допусне, че някои "овчарски" мотиви в песните за Караджа са свързани именно с този Стефан или изобщо с прозвището Караджата.

От трета страна, личната биография на Ст. Караджа също допринася за фолклоризма във възприемането на този национален герой. Сестрин син на известния род на Бимбеловците от с. Факия, роден в Ямболско през 1840 г., той е преселен рано в Добруджа (гр. Тулча), за да се отзове през 1862 г. в Първата българска легия в Белград, да бъде участник в няколко чети, за да намери на 28 години смъртта на бесилото. Стефан е съчетавал физическата сила с непокорството пред всяко насилие. Бил е пехливанин и ако си спомним онази престижност на победителите в народните борби от онова време, ще открием кълновете на едно преклонение пред реалния Стефан Караджа, което преданието е донесло до наши дни.

Три кръга от мотиви са основното в песенния фолклор и изобщо във фолклора за Стефан. Най-напред стои позоваването на войводата. Наистина от Дунав до Сакар планина и днес, онези, които носят в душата си емоционалния свят на фолклорната ни култура проронват сълзи пред сцената, когато Стефан се прощава с Русанка - представена като негова сестра или либе - чувайки поздрава на войводата:

...
че стана, стана Караджа,
Русанка в чело целуна,
право във Сливен отиде,
във Сливенските балкани...

Стефан е, чието пристигане в четата е онзи момент, след който се разказва съдбата на тази чета. И тъкмо по този повод певецът ще стигне до нейната гибел:

Сичките, кардаш, паднали
горе ми в Стара планина,
горе ми на връх Бузлуджа.

Друг кръг мотиви, които се повтарят във връзка със спомена за Стефан Караджа, са онези, които са свързани с неговата лична ловкост и безстрашие. Може би най-показателна в случая е една песен, записана в с. Ковачите, Сливенско. Това е класическият сюжет за моралното единоборство с пашата, пристигнал - според поетиката на този род творби - направо от Цариграда. Героят си признава, че е "кайдисал" трима турци "със една кука овчарска" и ще кайдиса още трима: той отказва да си смени вярата и дори да заеме мястото на пашата заедно с обичайното за случая ханъмче, накрая героят, приел ръкостискането на властника като израз на неговото възхищение пред юначеството, той прави обичайното за пехливанин като него:

Малко го Стефан подръпна,
че го на земята повали,
на паша сабя извади
и му главата отряза.

За да отиде естествено, в дружината на Хаджи Димитър.

Тази песен е показателна в много отношения. Плод на едно късно развитие на традицията, тя не е изградена в стила на класическата ни епика, но е просмукана от емоциите на бита, където подвигът е ежедневие така, както е ежедневие постоянното усилие за етнично оцеляване.

Третият кръг мотиви във фолклора за Стефан Караджа, са посветени на смъртта на героя. В хайдушкия фолклор и изобщо във фолклора ни кончината на личности от този тип се приема с особено чувство. Колкото възторг блика от останалите творби за тях, толкова баладична е интонацията за последния им час. И затова преданието вплита баладичното още в спомена за сражението, в което раняват Караджата: Стефан е сънувал лош сън - ухапало го е черно куче и кървите му текат буйно. Лош сън наистина е това, според войводата, "кръвта е истина". Този сън, който спохождаше още Страхил войвода, е подхванат и в песента за Стефан.

Другият мотив, който има далечен допир с истината за смъртта на Стефан Караджа, е мотивът за първия куршум - в гората, пълна с юнаци, върви и пее четата, най-напред върви Хаджи Димитър, след него е той, Стефан, и -

Първо е пушка пукнала,
удари Стефан Караджа...

Певците ще предадат по своему повестта за тази смърт и ще повтарят най-често заръките на умиращия бунтовник; орлите, които му пазят сянка в този миг, да занесат ръката му на майка му:

Да знае мама, да помни,
кога ми е риза кроила
между Великден, Гергьовден,
на Великия четвъртък
и на Разпетия петък.

Очевидно певецът напомня за сторен грях и по този път "потопява" още веднъж Стефан Караджа в бита, в мирогледните стереотипи на живота ни в онези времена.

В други песни, както при творби за Хаджи Димитър, умиращият бунтовник поръчва на Хаджи Димитър да се грижи за децата му и ще изрече онези думи, които напомнят и нефолклорната песен от онова време, и много неща от устната реч на бунтовниците по онова време, а и на всички българи - децата му да раснат -

като нас комити да станат,
турчина от България да изгонят.

Разбира се, пак в емоционалния строй на традицията, благодарение на онези вечни метаморфози на културните реалии, певецът ще подхване още една стара творба за поредната жертва:

- Не пий, Калинке, таз вода,
таз вода не е хубава.
Вчера хайдути минаха,
ранен войвода носеха,
войвода Стефан Караджа,
та му кървите перяха
и му раните миеха.

И още нещо - за последното желание на бунтовника:

- Дето умра, там ме заровете,
на глава ми чешма направете,
който мине, водица да пие,
хем да пие, хем да рече:
"Бог да прости Стефан Караджата,
дето умря за народно дело!"

9

Последните два стиха ни отвеждат към моменти в песните за Стефан Караджа и Хаджи Димитър и изобщо за късните форми на класическия ни фолклор, които са будели и будят някои естетски увлечения да се отричат достойнствата на този фолклор. Още по-силни стават тези увлечения, когато се вземат под внимание записи на песенни текстове, които явно са дело на българската възрожденска интелигенция. Така напр. във в. "Свобода" от 24 май 1878 г. е публикувана подобна творба, която има и задачата да оповести за събитията, свързани с образуването и гибелта на легендарната чета, и задачата да обясни смисъла на тази саможертва.

Интересна е клетвата на четниците:

- Боже вишни, всемогъщи,
помогни ни, направи ни
що желаем, че страдаем,
да спечелим България,
да спасим народа си.

Предаден е ходът на първата битка, където Стефан предупреждава онзи, който - попаднал в плен - ще застане пред пашата да му каже "какво искат българите..." Сам Стефан, в подобна обстановка ще се провикне:

- Не е жалко да погинем
за своята мила майка,
мила майка България.
Таз година сме стотина,
догодина - хилядина.

Виж да се, как във фолклорната традиция се отразява революционната пропаганда, как традицията се използува за целите на тази пропаганда. И нищо чудно - това е широка практика през онова време и тя е част от "движението" на фолклора към промените в общественото съзнание, в етнокултуриата характеристика на българското общество. Още повече, че върху него ще влияе и личното творчество, най-вече поезията на Ботев. Десетки са песните, в които негови стихове звучат в творенията на незнайни и знайни певци. И още по-силно е това влияние върху битовата среда, върху стила на мислене, върху "интонационния" речник на нацията, когато създаденото от големия поет се запява и когато на неговата чета и на самия него се отрежда жребият на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа - да се пее за тях по седенки и хора, по сборове и панаири, образите им да ни гледат от бъклици и календари. И да стои българинът, подобно на Флоро от "Барутен буквар", в каруцата си между тези чети, накичени с лъвове, готови за бой с всякакъв башибозук. И по този път на българина - казано малко патетично - да оживяват онези, които е съхранил в националния си пантеон и да се връщат отново и отново при него, за да огряват ежедневието му, морала му, поколенията му.

 

БЕЛЕЖКИ

1. За Ботев от деня на смъртта му и до днес мълвата, че той е жив, се възобновява няколко пъти. Дори проф. П. Динеков през 1956 г. беше принуден да обяснява на нас, неговите студенти, вярно ли е, че войводата-поет е намерен в Анадола и всеки момент ще бъде посрещнат на българо-турската граница. [обратно]

2. Караджа означава сърна. [обратно]

 

 

© Тодор Ив. Живков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 31.01.2007
Блажена гора зелена. Хаджи Димитър и Стефан Караджа в българската фолклорна традиция. Съст. Владимир Демирев и Николай Ников. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Блажена гора зелена (Хаджи Димитър и Стефан Караджа в българската фолклорна традиция). Съст. Владимир Демирев и Николай Ников. София, 1994.
Т. Ив. Живков. До следващата запетая... (Изследвания и публицистика). София: Христо Ботев, 1999, с. 225-252.