Уилям Дийл

web | Хулигани

Чарли Едноухия убиваше времето си до фонтанчето когато излязох от офиса на Дъч. Изражението му излъчваше въпрос. Свих в кръг показалеца и палеца и се ухилих.

- Поредният случай на дребно недоразумение, изгладено без особени усилия.

- Добре - произнесе той. - Дъч е вълшебен мъж. В екипа сме готови да го последваме даже и в ада.

- Заслужава го - заявих. - Работата му е дяволски мръсна и точно сега местните големи клечки са го притиснали до стената.

- Исках само да ти обясня как стоят нещата - каза той. - Ти си чудесно момче и всичко останало, но ние сме готови да работим с теб само защото за него това явно е единственият шанс.

Очевидно Чарли беше официалният говорител на Отдела за специално предназначение, или може би думата "Председател" беше по-близка по значение.

- Благодарен съм ти за прямотата, Чарли. И за да няма никакви неясноти и от двете страни, искам да ти кажа, че възнамерявам да се възползвам максимално от гостоприемството ви.

Той се ухили и протегна ръка.

- Ти си човек, който е наясно със себе си какво иска. Надявам се един ден да добавя още една страница към легендата, която расте около личността ми. Как съм опаткал Триадата съвместно с Джейк Килмър.

- Да се надяваме, че ще имаш възможността да го опишеш. Защото времето не е с нас.

- И аз стигнах до същото заключение - произнесе той докато крачехме към вратата. - По всичко личи, че в Дюнтаун има скрит опит да се потули убийството на Талиани.

- Забелязал си го значи, а?

- Да. Очевидно се мъчат да го проточат максимално, преди да предприемат каквото и да било - продължи той. - Сигурен съм, че на настоящите величия им е пределно ясно, че отделът по убийствата не може да открие колективните им задници даже и да пърдят в хармония химна.

- Стик каза ли от каква информация имаме нужда?

- Да. Започвам още днес следобед. Исках само да се уверя, че с Дъч всичко е наред.

- Иска от мен единствено да не му бъркам графика - изсмях се аз.

- Той е изостанал с цели дни от всички графици, които сме правили досега от първия ден, когато започнахме - ухили се Чарли Едноухия.

- Струва ми се, че просто искаше да си го изкара на някого - отвърнах аз.

- Между другото, искам да ти кажа, че Каубоя може понякога да създава проблеми, но всъщност мозъкът му сече като бръснач. Само дето реотанът му загрява обикновено с десет секундно закъснение.

- Няма проблеми. Винаги ли си е бил такъв?

Чарли поклати глава.

- Във Виетнам му пръснали тила. Сложили са му стоманена пластина. Затова и винаги носи оная смешна бейзболна шапка. Скрива плешивината.

Не знаех как да отговоря на това. А и как можеше да го коментира човек? Да каже: "Брей, лоша работа"? На всеки му е ясно, че не е много приятно да ти пръснат черепа.

- Споменах ти го, защото Каубоя е бил шериф в Уейко, Тексас, преди да отиде на война. След като се върнал, никой не искал да го наеме на работа. Дъч го намерил да бачка на доковете в Ню Орлийнс.

- Благодаря ти, Чарли, хубаво е, че ми каза.

- Сигурен съм, че до утре ще ни състави списъка, дори и да му се наложи да работи върху него цяла нощ.

- Кажи му, че съм му много благодарен.

- Кажи му го ти - отвърна Чарли. - Аз отивам в залата с досиетата.

Луис Каубоя си беше останал на същото място, където го бях оставил, и се блъскаше с бележника си със сведенията.

- Каубой, не се преуморявай с това, окей?

- Утре - изрече той, плъзгайки бейзболната си шапка на тила. - Тая вечер съм по следите на Логето, но утре списъка ще го имаш.

- Благодаря ти.

- Между другото, Сапата поръча да ти предам, че излиза да търси оня задник, дето те е прострелял.

- Казва се Нанс Турчина.

- Нанс Турчина, добре. - Той се усмихна. - Сапата ще го открие, можеш спокойно да заложиш милион на това.

- Ще му благодаря когато го видя - казах аз.

- Май ще трябва да вземам уроци по краснопис - изрече той с озадачен вид. - Не мога да си разчета собствените драсканици.

Тъкмо се запътих към вратата когато една нова фигура се изпречи на пътя ми. Това беше ченгето с изгладената като с ютия физиономия.

- Снощи нямахме възможност да се запознаем - изрече той. - Аз съм Акулата Ланг.

- Джейк Килмър.

- Бива ме по инсталирането на подслушвателна апаратура. Само ми кажи ако искаш някъде да пъхна микрофонче, окей? Мога да закича и муха във въздуха пред очите ти без да ме видиш.

- Страхотно.

- Не се фукам - изрече той и разбитото му лице разцъфна в усмивка. - Това е талант, даден ми от Бога.

- Сигурен съм, че не злоупотребяваш с него.

- Само когато някой ме помоли - каза той и след миг добави: - Чувам, че си бил във Виетнам?

- Да.

- Кога беше това?

- 67 и 68.

- В каква част?

- Военно разузнаване. А ти?

- Бях пилот на медицински евакуационен хеликоптер.

- Колко полета имаш?

- Ще ти се доповръща, ако ти кажа.

Поколебах се за момент, преди да му задам следващия въпрос, но после махнах с ръка. Нали вече ставах един от тях.

- Имаш ли нещо против ако ти задам един личен въпрос? - казах.

- Давай.

- Как стана така, че си я оплескал и дойде в екипа на Дъч?

Разбитите черти на Ланг се свиха на букет и той зарева от смях.

- Хей, идваме си точно на въпроса. И така, въртях полети по контрола на пътищата за полицейското управление в Денвър. Трима юнаци ограбили една банка и аз ги следвах на около петстотин фута. Една служебна кола се беше залепила за тях, но шофьорът й загуби управление и излетя от пътя. И аз се спуснах над юнаците, на два фута над покрива на колата, знаеш. Зависнах си над тях, обадих се по радиото да им кажа къде се беше обърнала колата на момчетата, и тъкмо се опитвах да изтикам юнаците от пътя, когато наближихме един железопътен мост. В последния момент дръпнах нагоре, за да не се ударя.

- Да.

- И да не видя, че в същото време един товарен влак пресича моста. Връхлетях точно върху един открит вагон. А то да се случи да взема любимия хеликоптер на кмета. Бил си написал името отстрани и всичко останало. Не може да не си го виждал, хеликоптера де. - Той спря за миг и се изкикоти. - Изглеждаше така, сякаш малките на Кинг Конг го бяха използвали за играчка.

- И за награда, че си разбил любимата играчка на кмета, те изритаха, а?

- Аха, плюс това градската управа трябваше да купи нов вагон за влака. Не ми направиха дори и прощално тържество.

- Страшен късметлия си, щом си оцелял - казах аз.

- А това по лицето ми от какво си мислиш, че е? - каза той, все още давейки се от смях.

- С какво се занимаваше, когато те откри Дъч? - запитах го аз, като очаквах да ми сервира дежурния лаф за препродажба на стари коли или нещо от този род.

- Карах една пътнотранспортна катафалка в Роаноук, Върджиния, с една журналистка - отвърна той. - Разбира се, след работата ми в полицията това беше падане няколко нива по-долу, но си имаше и своя чар. Обикновено на връщане след всеки по-натоварен следобед тя ми даваше пълна свобода на действие.

Този път беше мой ред да се разсмея.

- Наистина си бил голяма работа като пилот.

- След Виетнам всичката работа си беше чист майтап.

Изведнъж ми хрумна нещо. Още не мога да повярвам какво направих тогава. Старият мистър Ръката На Закона, бившият адвокат, винаги-съблюдаващият-правилниците Джейк Килмър. Изглежда вече бях започнал да се заразявам от хулиганите.

- Имам една идея - казах аз.

- Давай.

- Нали знаеш главният филиал на Сийкоуст Банк долу край реката?

- Ще го намеря.

- Бих искал да знам с кого върти бизнес президентът на банката. С кого разговаря целия ден, изобщо кои са партньорите му. Казва се Чарлз Сийборн.

- Какво ще кажеш за телефона? - запита Ланг. - Искаш да закачим и него, нали? Имам едно много специално устройство за такива случаи, казвам му "двама в един кабел".

- Не, оня юнак не е толкова глупав.

Ланг събра в още една усмивка разбитото си лице.

- Готово.

<<< || >>>

© Уилям Дийл
© Тодор Стоянов, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.1999
Уилям Дийл. Хулигани. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Уилям Дийл. Хулигани. София: Бард, 1995.