Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

23. АЛО, КАСИЕРА

Уилям Дийл

web | Хулигани

Когато се завърнахме в Склада, заварихме Луис Каубоя да ни чака. Грамадният мъж седеше на едно бюро и усърдно попълваше доклада си върху формуляр, издаван от министерството. Малките редове или броят им не го вълнуваше особено. Печаташе върху тях, под тях, през тях, и покрай тях. Неговата крайна цел беше да изложи доклада си. Гъмжеше от зачеркнати думи, а на две или три места беше забравил да остави интервали, но в моите очи той заслужаваше отличен за усърдието си. Поне се стараеше и го правеше. Лицето му просветна като северното сияние когато ме видя.

- Хей, тъкмо ти пишех сводка - изрече той и съдра листа от пишещата машина, без да довърши изречението. - Нищо, сега ще ти го обясня.

Погледнах частично запълнения формуляр и му казах, че ще му бъда страшно благодарен. Хрумна ми, че с чиста съвест можех да се подпиша под творението му и да го изпратя на Сиско. Това щеше да е достатъчно, за да секнат завинаги жлъчните му словоизлияния относно докладите ми, или по-скоро относно липсата им.

- Салваторе ми каза, че си проявявал интерес към онзи дребен плъх, аа... - Той запъна за момент, забравил името.

- Да не е Коен? - обадих се услужливо аз.

- Да. Онова дребно четириоко педалче, дето главата му сякаш е закачена като въртележка? - изрече той, и заклати бясно глава наляво и надясно, за да поясни мисълта си.

- Точно той е - потвърдих аз. - Той е касиерът на фамилията, освен ако нещата не са се променили.

- Да - провлачи той, което явно беше неговият начин за изразяване на съгласие. - Носи чанта от ония, старомодните, дето докторите са ги носели на времето, черна. Стиска я така, сякаш носи в нея семейните бижута.

- Точно това носи - обади се Стик. - Семейните бижута.

- Три дни му дишах неотлъчно във врата - миналата седмица вторник, сряда и четвъртък - и му хванах спатиите. - Луис измъкна едно малко черно бележниче. - Сутрин дъх не може да си поеме. Много е деен. Всеки ден ходи в банката, точно в два, тъкмо преди да затворят.

- Всеки ден ли? - запитах аз.

- И трите дни ходи в банката до реката - кимна той.

- А сутрин, винаги ли посещава едни и същи места? - попита Стик.

Луис поклати глава.

- Щура се по целия град. Но по обяд винаги гледа да е някъде на Стрип. Поне така беше през тия три дни.

- Къде внася парите?

- В Сийкоуст Нашънъл, дето е реката, както ти казах. Макар че понякога прави депозити и във филиалите.

Червейчето на добрите новини се размърда в стомаха ми. Това беше седалището на Чарлз Сийборн.

- Депозити от налични пари ли? - запитах аз.

- Не успях да се доближа толкова близо - повдигна рамене Луис. - Не исках да се разкривам, нали знаете. Пътува само първа класа. Голям черен кадилак с шофьор, дето може да носи боклука в прегръдките си. На предната седалка има още една горила. Следва ги един Додж Чарджър, обикновено с двама или трима педала.

- Значи нещо като малък парад, а? - обади се Стик.

- Да - ухили се Луис. - Малък парад. Да ви кажа правичката, ако направят конкурс за грозотии, първите места не им мърдат. Чарджърът обикновено ги следва много плътно, най-много на двайсет-трийсет ярда.

- Значи, казваш, все едно, че има червейчета в задника, а? - вмъкнах аз.

- Аха. Но всеки път приключва в банката до реката, точно преди да затвори.

Той ми протегна бележника си, изпълнен с неясни драскулки. Напречно на страниците, надлъжно, по диагонал, с главата надолу. Това беше още по-лошо дори от напечатания му доклад.

- Какво означава всичко това? - запитах.

Той придоби леко оскърбен вид.

- Това са адресите и всичко останало. Ето, виж, улица Фрейзър номер 102, това е един от адресите, на който се отби. Ето тук Зал. ф. Това е филиалът на банката от Залива. А, тука има нещо, дето не мога да го разбера, ама се сещам за какво става дума.

- Някой от тези адреси да ти говори нещо?

- Е, някой от тях ми говорят. Виждаш ли, тук съм написал "Дупк."? Това е ресторантът от пристанището, точно на края на Стрип. Два пъти се отбива там, вторник и петък. "Брон." пък означава кръчмата на Брониката. Там беше в сряда.

- Май обича да си хапва доста, а?

- Ами. Никога не седи достатъчно дълго, за да го прави. Пет минути, най-много десет. Веднъж се вмъкнах след него в ресторанта на пристанището. Изпи една чаша кафе в ъгъла на бара, отби се до кенефа и тръгна. Двама юнаци от Доджа сядат на съседната маса, а друг заема стол до вратата. Последните двама остават до колата. Определено не се чувства самотен.

Това наистина беше превъзходно извършено проследяване, но за жалост не бях в състояние да разчета драсканиците му.

- Свършил си чудесна работа - казах му аз. - Но имам още една голяма молба към теб. Можеш ли да ми запишеш подред местата, където се е отбивал, с датите и точните часове? Нищо друго не искам, само ми ги напиши на един отделен лист едно под друго.

- Не можеш да ми разчетеш почерка ли? - запита той с отново наранен вид.

Опитах се да смекча болката му.

- Това ми е един от проблемите, знаеш - успокоих го. - Мога да разсъждавам само праволинейно.

Неговото "О" ми каза, че не е схванал напълно обяснението ми, но че няма намерение да рови повече.

- Дъч наредил ли ти е да следиш още Коен?

- Да. Утре - отвърна той. - Карам двойна смяна. Тая нощ съм при Логето, а Коен - сутринта. После вземам компенсация.

- Може би трябва да наблюдаваме колата вместо Коен - предположи Стик. - Някои от хората му вероятно имат ключове за багажника. Той паркира в някой паркинг, отива на някое място, и докато го няма, помагачът пъхва мангизите в багажника.

- Чудесна идея - възкликнах аз. - Освен това могат и да сменят колите с някой от другите юнаци. Тия момчета са доста нервозни. Държат всичко под око; това им е работата.

- И освен нея имат грижата да порязват всеки, който се приближи без покана до семейните бижута - добави Стик.

- Ясно - изрече Каубоя. - Ей сега ще напиша списъка. - И той се върна на бюрото си.

Дръпнах Стик настрана, където никой не можеше да ни чуе.

- След като го напише, ще направим матрица по данните му, за да видим къде съвпадат тия срещи. Правим същото и за всички останали от бандата. Тоя Коен е един много специален случай. Сигурен съм, че е достатъчно хитър, за да избегне всякакви видими повтарящи се схеми, но в крайна сметка все ще трябва да демонстрира някаква постоянно поведение, без значение дали му се иска или не.

- Според теб ресторантите влизат ли в схемата? - запита ме Стик.

- Трябва да си поразмърдам малко мозъка.

- Ами че размърдай го.

- Най-вероятно, освен кръчмата, Брониката притежава и ресторанта на пристанището. Твърде е възможно да е собственик и на някои други ресторанти в града. По всяка вероятност от парите от наркотрафика. Хотелът явно е само върхът на айсберга. Сигурен съм, че навсякъде ползват двойно счетоводство, за да оставят хората на Прокажените с пръст в устата.

- Можем да помолим Салваторе да погостува още веднъж на Мортимър, за да разбере на кого се издължава и кога. Това ще ни подскаже как действат и професионалистите.

Добре си беше научил уроците този Стик. Беше първокласен детектив, който знаеше и кътните зъби на мафията, и аз не пропуснах да му го кажа.

- Благодаря ти, учителю - изрече той с онази своя кретенска усмивка. - Нещо друго?

- Да. Няма да е зле да разберем кой притежава банките, който посещават най-често. Трябва да съставим схема на действията на Триадата в града.

- Чарли Едноухия е най-подходящият за тази работа. Знае всички трикове, а в главата си има компютър, дето няма равен на себе си. А в търчането мога да помогна и аз.

- Чудесно.

- Какво ще кажеш да вечеряме довечера заедно? - предложи Стик. - А после ще наобиколим някое по-весело местенце.

- Довечера съм зает. Какво ще кажеш за утре вечер?

Той се ухили.

- Трябва да проверя графика си.

Чарли Едноухия се показа в дъното на сградата с изражение, вещаещо неприятности.

- Трябва да поприказваш с Дъч, старче - обърна се той към мен.

- Някакви проблеми ли има?

- Мисля, че гордостта му е уязвена.

- О, това е чудесно - отвърнах аз.

- Аз ще обясня на Чарли как стоят нещата - обади се Стик след мен.

Дъч обитаваше стая с размерите на килер. Бюро, два стола, единия от които заемаше той, и прозорец. Бюрото спокойно можеха да го изпратят като помощ в някоя зона на природно бедствие. Беше толкова затрупано с хартия, че държеше телефона, който използваше в момента, на перваза на прозореца.

- Ще ти се обадя по-късно - изрева той в слушалката и я затръшна. Реших да затворя вратата.

- Не биваше да го правиш - изръмжа той. - Тук нямаме тайни един от друг. - Посочи ми другия стол. - Сядай.

Седнах. Той си прочисти гърлото и някъде близо минута размества безцелно книжата по масата, после свали очилата си и се отпусна на стола, втренчен в тавана.

- Не бих искал да звуча неблагодарен - започна той, - но аз си имам свой начин на действие, ясно ли е? Той може да не е присъщ на отдела за специални полицейски операции, и може да не харесва на Федитата, но така стоят нещата. Имам чувството, че като че ли в някакъв момент ти си започнал да ръководиш тази операция, разкарваш си както ти скимне момчетата ми по целия град, правиш жалки напъни да впечатлиш дребните риби сводници, а аз обичам нещата да бъдат ясни, и да се казват право в очите.

- Това ли е всичко, което те притеснява? - запитах аз. Усещах, че зад гнева му се крие и още нещо, но не бях сигурен точно какво.

- Засега.

- Добре. След като това е твоя игра, може би ще благоволиш да ме въведеш в правилата й.

Той издърпа едно чекмедже и извади лист хартия.

- Това е програмата ми за работа. Троша сума ти време, докато я съставя, имам грижата да държа под око всички нехранимайковци, и хората ми да могат да отдъхват по някой час, когато вече стане нетърпимо. И изведнъж се пръкваш ти и ми обръщаш всичко с краката нагоре.

Не обичам да ме притискат до стената, нито обичам да се извинявам и оправдавам.

- Оценявам прямотата ти. Можем ли да се доберем до компромис?

- Какъв по-точно?

- Ами да кажем, да седнем двамата с теб и да направим списък на най-неотложните задачи.

- Аз си имам списък с неотложните задачи.

- Знаеш ли, ще ми окажеш голяма помощ, ако ми ги обясниш.

- Ще го направя. Когато му дойде времето.

- Виж, Дъч, не съм дошъл тук да ти се пречкам из краката. Събрал си отличен екип. Малко е грубоват, наистина, но в крайна сметка това може да се окаже от полза. Опитвам се само да им помогна с малко напътствия.

- За тая работа си има канали - отвърна грубо той.

- Какви канали? Ти ли? Ти си каналът, Дъч. Съжалявам, ако съм те настъпал по пръстите...

- Не е там работата - прекъсна ме той.

- Тогава къде е? Виж, ако искаш да продължаваш да разкарваш дребни мошеници и да гониш уличните пласьори и курвите, това си е твой периметър. Не съм дошъл тук да прегазвам всичко и всички, дошъл съм да си свърша работата, да вкарам зад решетките хората на Талиани. Мислех, че това вече сме си го изяснили.

- Не ми съсипвай графика! - изрева той и изблъска с юмрука бюрото си.

Скочих.

- Да ти еба графика - казах спокойно аз. - Може би ще е по-добре, ако повикам тук подкрепления и да си продължа сам. И не ми повишавай глас. Това не е гимназия.

Това беше блъф, разбира се, но реших да го предизвикам, за да реагира, преди да е станало прекалено късно. Понякога най-добрият начин да укротиш една ситуация е да я нагрееш докрай. Това изобщо не му хареса. Сварих го съвсем неподготвен. Очите му излъчваха опасен блясък, а по мустаците му бяха избили ситни капчици пот. Тръгнах към вратата.

- Трябваше да ми кажеш за оная твоя история с Доу Рейнс - изрече най-накрая той миг преди да хвана дръжката.

Ето каква била работата значи. Титан се беше раздрънкал.

- Откъде накъде? Това си е моя лична работа. На Титан това му е известно пределно добре.

- Титан не ми е казал нищо.

- Никой друг не може да ти каже. Това беше преди цели двайсет години, по дяволите.

Той се облегна на стола и повдигна вежди.

- Бабс Томас - изрече само той.

Почувствах се като истински глупак. Последното нещо, което желаех в момента, беше да се изложа толкова левашки пред Дъч. Гледахме се втренчено, загубили представа за времето. Накрая раменете му се отпуснаха и той избърса мустаците си с опъкото на дланта.

- Sheiss - изръмжа той полугласно, после махна към стола. - Сядай. Да почваме отначало.

Седнах. Нямаше смисъл повече да му вдигам кръвното. И двамата бяхме защитили достойнството си.

- Ще се радвам, ако споделиш с мен гледището си как искаш да ръководиш шоуто - казах аз.

Бурята беше приключила.

- Не е там работата - изрече горчиво той. - Току-що ми стана много криво. Не обичам да чувам разни неща за човек, с когото работя рамо до рамо, от местната клюкарка.

- Тя само предполага.

- А дали предположението й е вярно? Имал ли си връзка с Доу Рейнс?

- По дяволите, Дъч, имах колежен романс с Доу Финдли. Това е безвъзвратно отминало и приключено преди страшно много време. А и плюс това, какво общо може да има тая работа с нашата работа?

- Точно в този момент един скандал може наистина да обърне всичко с краката нагоре.

Почувствах как в мен се надига справедлив гняв, макар че беше абсолютно прав. Не бях сигурен как да се справя със ситуацията, без да го излъжа право в очите.

- Няма да има никакъв скандал - заявих най-накрая.

- Да ти повярвам ли? - запита ме той съвсем сериозно.

- Повярвай ми.

Той бавно кимна.

- Добре - произнесе накрая. - Съжалявам, че заченах тая тема, но се радвам, че всичко се изясни. Трябва да ти кажа, че тая сутрин минах през месомелачката. Ръчката я въртяха Титан и Дънлийви.

- Дънлийви знае ли за мен и Доу?

- Съмнявам се. Не стана дума.

- И каква беше историята им?

- Нищо повече от онова, за което можеш да се сетиш - простена той. - Моята работа била да се грижа хора като Талиани изобщо да не им стъпвал кракът в този прекрасен град. И сега настояват тая каша да бъдела изчистена. Титан излезе с гениалната идея просто да ги изритаме от града.

- Тия мурафети си отидоха още с времето на Бъфало Бил.

- Иди им го кажи. Засега Рейнс още няма пълна представа за нещата. Името на играта е "Да го пъхнем под сукното".

- Вече е твърде късно.

- Знаем го само двамата с теб.

- А те - не, така ли?

- Живеят някъде из достойното минало - развесели се изведнъж той. - Дънлийви хал хабер си няма за това що е рекет, яде ли се, пие ли се. Нагледал се е на филми с Джеймс Кагни.

- Дънлийви има не пръст, а цяла ръка в тая работа тук, освен ако не бъркам нещо - казах аз. - Едно от неговите основни задължения беше да пресява тия хора.

- Според мен работата е така: появи ли се парата, трябва да спре дотук - каза той, сочейки към себе си. - Това е последната преграда.

- Как можа да се забъркаш в тая каша? Ти не си тоя тип хора, дето обичат да целуват задници като този на Дънлийви.

Мислех си за това, което ми беше казал Чарли Едноухия, как Дъч ги наел двамата със Салваторе. Бях сигурен, че и при избора на останалите хулигани е подходил със същия критерий.

- Правилата се промениха точно при мен - изрече тъжно той. - Ледбетър трябваше да бъде посредникът между мен и тях. И когато загина, всичко се стовари върху ми. До този момент не съм имал никакви провали.

- Това, което е било досега, няма значение - казах аз.

Той не отдели погледа си от мен дълго време. Стягах здраво въжето около ръцете му и той го съзнаваше. Единственото, което искаше от мен, беше да го оставя на мира, но не можех да го направя. Дъч ми беше нужен точно там, където се намираше в момента, застанал между мен и шибания им Комитет. А това означаваше, че той трябваше да им се опъва, без някой да се интересува дали тази работа му харесваше или не.

- Не си от особено състрадателните, нали, синко?

- Дъч, не ме разбирай криво, не искам да ти казвам как да си вършиш работата. Бих те помолил да ми се довериш, но ти не ме познаваш още толкова добре, че да го направиш. Искам да ти кажа само това, че тая работа ще гръмне много скоро. Фитилът под бурето с барута вече догаря.

- И какво ще ме посъветваш да направя? - запита ме той, протегнал ръце върху масата като боксьор опитващ се да се изправи след трети нокдаун.

- Опитай се да изпревариш експлозията - казах аз. - Трябва да открия ключа, с който да изправя Триадата до стената.

- Какъв ключ?

- Трябва да изградя обвинение по РИКО срещу тези копелета.

- Но това може да се проточи с години! - изплака той.

- Не и в нашия случай. Вече познавам играчите и правилата, по които играят. Тук не започваме от нулата. Трябва ми местната им опора.

- Подозираш ли някого?

- По дяволите, в тая каша гъмжи от толкова много червеи, че е трудно да ти посоча конкретен такъв. Само ми дай карт бланш с хулиганите ти за няколко дни. Можем да работим заедно. Но ако нещо изгърми, не искам да те слагам на топа на устата и да си измивам ръцете с теб. Имай ми доверие. Може да взема здравето на момчетата ти, но в крайна сметка ще си струва усилията.

- Да ти кажа, Чарли Едноухия, Салваторе и Луис Каубоя вече ти имат доверие. Сапата още се колебае, но всеки момент ще се присъедини към тях. Остава да убедиш още само Акулата Ланг, Хлапака Муфалата и Панчо Калахън. Не знам как си го постигнал, но явно пипаш бързо.

- Просто излъчвам чар, на който не може да се устои - ухилих се аз, опитвайки се смекча напрежението.

- Значи нямаш никаква представа кой може да бъде? - не отстъпваше той.

- Може да е Рейнс. И може би поради това се прави на толкова луд. Бяга като опарен от всякакво ангажиране със случая. А Дънлийви като нищо може да бъде първият му помощник.

- Това е повече от абсурдно, Джейк. Те имат да губят много повече от всеки друг в този случай, особено Хари.

- Хари Рейнс не е стигнал до мястото, на което се намира, спазвайки десетте Божи заповеди. Той е амбициозен и не е обзет от прекалена гордост. Мафията може да му е направила оферта по-голяма даже от губернаторското кресло на щата. Лобито им в Уошингтън не си знае силата.

Той поклати глава.

- Правиш дяволски умозаключения.

Не казах нищо. Не можех да му споделя, че ми се иска Рейнс да е затънал до ушите. Или Дънлийви. Или че причините ми бяха чисто егоистични, защото обичах съпругата на Рейнс. Проклятие, и аз съм човек като всички останали.

<<< || >>>

 

 

© Уилям Дийл
©
Тодор Стоянов, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.1999
Уилям Дийл. Хулигани. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Уилям Дийл. Хулигани. София: Бард, 1995.