Уилям Дийл

web | Хулигани

През целия път до хотела си мислех, че тя вероятно се е обадила и е оставила бележка, че срещата се отлага. Тая мисъл така се вряза в ума ми, че накрая чак се изпотих, както става, когато човек страшно иска да получи нещо, но няма да го огрее. Започвах да се самонавивам и докато стигна хотела вече си бях представил как ще се развие диалога между двама ни. Сега вече беше моментът да се изясним веднъж завинаги.

След минута бях в стаята си, където не ме очакваха никакви телефонни обаждания или съобщения. Изведнъж се почувствах в безтегловност.

Целият бях плувнал в пот; смъкнах ризата и панталоните и седнах право пред климатичната инсталация по слипове. Останах така, докато накрая започнах да зъзна. Това ми отне не повече от четвърт час, така че ми оставаха още четири.

Продължавах да чакам да ми се обади по телефона да ми каже, че цялата работа се отлага. Напрежението ставаше непоносимо. Свалих слушалката от вилката, но той започна да стърже като ръждясали спирачки и отново оставих слушалката на мястото й. Седнах на леглото и отново вдигнах слушалката, като зачаках; след време нервите ми пак не издържаха и отново я върнах върху телефона; после вече само натисках с пръст вилката; прекарах така още четвърт час докато накрая пръстът ми се схвана.

Към шест си поръчах пържола, картофи, салата и кафе. Бях забравил какъв ужасен вкус има храната от стайното обслужване, но още първият залък ми го припомни. Нищо, и без това не бях особено гладен. Кафето го сервираха в онези отвратителни лилави термоси, които винаги изглеждаха мръсни, и беше изстинало до блудкавост, но въпреки това го изпих само за да си имам някакво занимание.

Убивах си времето. Кого заблуждавах, по дяволите. Не откъсвах очи от стрелките на часовника. Стигнах до такова отчаяние, че започнах да чета доклада на Сиско за Дюнтаун. Страничен човек с чиста съвест би се хванал на бас, че е написан от специалист в Търговската камара. Захвърлих го в кошчето за отпадъци и следващият половин час зяпах безсмислено телевизора.

В седем реших да се изкъпя, да отпусна вдървените си мускули и да убия още половин час. Пуснах крановете и радиото. Водата беше толкова вряла, че поне десет минути се подскачах и се потапях за миг, преди вече да се излегна във ваната. Банята е чудесна терапия, особено когато е вряла на границата на издръжливостта. Разтоварва мозъка, прочиства нервите, помага при сортирането на действителните проблеми от глупостите. Нещо като курс на лечение.

Десетина минути след като се пъхнах във ваната музите вече започваха да нашепват в ушите ми. Дрънкаха ми неща, които най-малко исках да слушам. Музите не винаги ти дават онова, което искаш от тях.

Събуди се, Килмър, шепнеха ми гласовете им, ти даде обещание на Дъч. Каза му, че няма да има никакви скандали, и той ти повярва, не ти зададе никакви въпроси.

Събуди се, Килмър, не можеш да изтриеш двайсет години с целувка, усмивка и едно изчукване в хамбара. 1963 принадлежи на историята. Тогава пред теб имаше сияеха бляскави перспективи. А сега какво сияе? Стик ти го каза с няколко думи. Надписът Хотел Холидей, това ти сияе сега. Доу сигурно би се посмяла на това - поне първите пет минути.

Събуди се, Килмър. Ти вече не си в състояние да различиш реалността от фантазията.

Започваше да ми писва от музите, а и радиото не ми помагаше изобщо. Бях го настроил на една от онези денонощни станции с музика и Ейди Горме пееше "Кой съжалява сега?" Подхождаше идеално на настроението ми с всичките си хълцания и стенания.

Завъртях с пръстите на крака си крана за горещата вода и изчаках дотогава, докато вече зъбите ми започнаха да скърцат. Спрях я малко преди да достигне точката на кипене. Това уби още петнайсет минути.

Исках да огледам добре нещата, да преценя и отделя реалността от представите ми за нея. Трябваше да бъда обективен.

Но не бях. Защото от ума ми не излизаше представата за трапчинката под шията й, нежния участък на кожата й, където биеше рязко пулсът й. Имах навик да не отделям поглед от него и да броя ударите. Винаги познавах когато пулсът й че учестяваше.

Спомнях си за начина, по който притваряше очи и разтваряше устни около четвърт инч миг преди да я целуна. Притежаваше най-пухкавите устни. Човек направо можеше да се зарови в тях. Никога не усетих зъбите й. Не знам как го правеше. Устните й бяха по-меки от всичко възможно, което можеше да си представи човек.

Три години, ето колко бях чакал, наблюдавайки я да се превръща от петнайсетгодишно дяволче в осемнайсетгодишна жена, която разиграваше представлението "брат-сестра" всеки път когато идваше в Атина за футболните уикенди. Това се правеше с цел да замаже положението пред Боса. С наближаването обаче на шестнайсетия й рожден ден целувките й на раздяла започваха да стават по-чувствени. И по продължителни.

Давай, давай, вади още от торбата.

Хайде, стига, Килмър. Мисли си за нещо друго. Подробности, концентрирай се върху подробностите. И събитията. Действителността, нали заради нея си тук.

Концентрирах се върху осемнайсетия й рожден ден. Споменът ме връхлетя на прекъслеци, също като накъсан филм, когато всеки път се губят по няколко кадъра.

Не ми позволи да я доближа целия този ден. Начинът, по който се държеше, караше човек да си мисли, че това е сватбеният й ден. Към десет часа сутринта Шефа, Теди и аз отидохме в офиса на Финдли на булевард Фактор. Ходенето в офиса събота сутрин беше част от ритуала. Трябваше да си вържем вратовръзките и да облечем саката, за да не си въобразяват служителите че могат да се отпуснат, само защото е дошъл уикендът. Шефа го биваше много да дава пример. Офисът беше отворен само половин ден, така че служителите си мислеха, че получават почивка.

- Понеделник сутринта ще имаме преднина от четири часа пред конкуренцията - намигна Шефа. Той намигаше много, като по този начин усилваше ефекта от думите си, навик, който беше придобил и Теди.

Винаги уреждаше някаква сделка, обикновено по телефона, само да ни покаже как се прави. Всеки път, когато правеше сделки без задръжки, лявото му око се притваряше наполовина. Теди му казваше Окото на злото. Когато Окото започва да се притваря, внимавай много, собственикът му е замислил нещо, връхлита да убива. Това беше едно от нещата, което богатите наследяваха с кръвта си, хищническото чувство. Предполагам, че това е обяснението за тяхното богатство - те се раждат с вроден инстинкт към вратната вена.

Никога не успях да навляза както трябва в бизнеса. Фамилията беше навсякъде. Търговията с памук, корабите, недвижимото имущество, промишлеността, фермерството, във всичко, каквото можеше да му дойде на ум на един човек. Това беше прекалено сложно за мен. Не мисля, че допадаше особено и на Теди. Пакостите го привличаха повече. И пяната. Точно така казваше, пяната.

- Хайде да отидем на плажа, Младок, да видим как е пяната.

Още един спомен. Онова същото утро офисът беше затворен в чест на осемнайсетия рожден ден на Доу. Портиерът на входа ни пусна и ние се качихме на третия етаж. Сградата открай време ме привличаше. Цялата беше в бронз и дъб и всичко беше лъснато така, че искреше.

Шефа си стоеше в офиса, който, ако не ме лъжеше паметта, заемаше половината етаж.

- Възнамерявам да разделя тая стая на три, момчета - обхвана с жест помещението той. - Аз ще заема този ъгъл. Единият от вас може да вземе частта с изгледа към реката; а другият тази дето гледа към парка.

После подхвърли монета.

- Казвай, Джейк - извика той. Не си спомням какво точно избрах. Той закри монетата с другата ръка и надзърна под нея, после много бавно вдигна глава и ми се усмихна. - Печелиш, Джейк. Избирай, реката или парка?

Разсъдих, че Теди би си харесал реката и то с пълно право, и избрах парка.

Спомням си как ме изгледа Шефа; лявото му око за миг се притвори наполовина.

- Това е много щедро от твоя страна, Джейк - изрече той.

Окото на злото. Сега като си спомням, мисля, че за Шефа изборът ми беше признак на слабост. Според него победителят получаваше всичко.

Колкото повече задълбавах из паметта си, толкова по-бързо прииждаха спомените. Как изглеждаше мястото, със стотиците маргарити по целия Уиндсонг. А свещите - Боже мой, сигурно имаше най-малко десет хиляди запалени свещи. Истинско предизвикателство към противопожарната охрана.

И хора. Може би триста души, каймакът на местното общество. Черни вратовръзки, оркестър на живо, шампанско, пълна гарнитура. Шефа се беше погрижил. Обикновено го наричат вкус, още едно нещо, с което богатите са надарени по рождение.

- Направо ти свалям шапка, Младши - изрече Теди докато му пристягах черната вратовръзка. - Това са три години, човече, ти издържа цели три години тук.

Дали наистина беше онова, което си мислех? Дали беше изпитание?

Малко преди да започнат да прииждат гостите, Шефа ни отведе двамата до входната врата, отвори бутилка шампанско и останахме така, втренчени в залязващото слънце. Вдигнахме тост за Доу и запокитихме чашите в ствола на грамадния дъб в ъгъла на двора.

- Още само една година, момчета - произнесе Шефа. - И отивате в юридическия факултет. Времето лети. И няма да усетите как бизнесът тук ще ви сграбчи.

Това беше поредната част от капана; планът на Шефа, с който решаваше как да протече животът ни. Само че тогава усещането беше съвсем друго. Когато си приет като равен във висшето общество, винаги се чувстваш на седмото небе. Все едно, че ме прониза електрически заряд когато положи ръка на рамото ми. Такъв беше Шефа. Такива бяха и тримата. Хора-мълнии. Аурата им пронизваше простосмъртните около тях.

- Това е страхотна нощ, момчета - каза той, без да съзнава, че думите му бяха слаби.

Мракът вече бе паднал и всички свещи бяха запалени, а гостите всички събрани, когато тя влезе при нас. Всеки път, когато тази картина изплава пред очите ми, направо дъхът ми секва. Устата ми пресъхва и ръцете ми се разтреперват, като я виждам как навлиза в ефирния блясък на свещите, облечена цялата в бяло, с ален шарф пристегнат около талията й, очертаващ всяка възхитителна извивка по тялото й. Мълния е слаба дума. Всички заръкопляскаха. Тя отиде право при Шефа и го целуна. Шефа беше винаги пръв. После дойде при нас и онази ямичка в основата на шията й туптеше бясно; и досега не мога да проумея откъде намерих толкова воля да не я смачкам в прегръдките си. Цялата нощ беше така. Не можех да се доближа достатъчно близо до нея. И сигурно никога няма да мога.

Празненството приключи някъде към три сутринта и всички бяхме леко опиянени от шампанското. Теди беше сграбчил едно здравата натаралянкано гадже и четиримата скочихме в едно плажно бъги и отпрашихме към брега. Той ми хвърли ключовете да карам и се настани отзад да изкара малко пяна. В паметта ми има провал как стигнахме до колата с Доу. В следващия миг вече бяхме вътре и ръцете ни зашариха като бесни. Тя се притисна в мен и плъзна ръка по вътрешната страна на бедрото ми, като ме стисна с всичка сила; прониза ме с поредната порция електричество.

Когато се добрахме до мястото, направихме няколко дивашки подскока по дюните и се завъртяхме като луди под лунната светлина. Теди отвори бутилка шампанско, раздруса я и ни опръска целите. Всички бяхме прогизнали от шампанското, а щурата дружка на Теди изведнъж изключи съвсем и се юрна надолу към прибоя, като се хвърли сред вълните както си беше с всички дрехи. Теди я последва. Подкарахме и ги оставихме да се боричкат сред вълните.

- Спри зад онази дюна, Джейк! Моля те!

До този момент не я бях чувал да говори с такъв глас. Дрезгав и задъхан, на пресекулки. Подминах пясъчния хълм, забих спирачките и двамата се изтъркулихме навън още преди бъгито да спре. То се свлече в подножието на хълма и замря.

Бяхме като животни изтървани от клетка. Галехме се и се докосвахме навсякъде. Намерих онова място под шията й и когато го целунах усетих сърцето й да бие в устата ми и тя извика, смъкна роклята си до кръста и гърдите й щръкнаха под луната; плъзнах устни върху тях и отворих колкото можех повече устата си, като засмуках гърдата й, усещайки зърното й да се надига и втвърдява под езика ми. После ръцете й се плъзнаха по тялото ми и ме намериха, тя ме извъртя на страни и започна да ме гали ритмично. Накрая успях да разкопчея ципа на роклята й и да я издърпам по бедрата й, а тя пъхна палци под бикините си и ги смъкна. После ми помогна да се съблека и останахме да лежим така някъде минути или две, като не откъсвахме очи един от друг. После отново продължихме с ласките и милувките докато накрая я усетих да се отваря под връхчетата на пръстите ми, да ме придърпва върху себе си и да ме въвежда в недрата си, обгръщайки ме отвсякъде с меките си вътрешности...

Добър завършек, Килмър. Перспективата е напълно подходяща. И обективна, нали?

Разбира се.

<<< || >>>