Уилям Дийл

web | Хулигани

На връщане Стик караше съвсем разумно. И двамата нямахме какво да си кажем. По средата на пътя до града той свърна в един мотел и донесе по хамбургер и бира за двама ни. Зави зад сградата и паркира под едни палми в паркинга, след което отворихме вратите да пуснем вътре свежия бриз.

- Наред ли си? - запита той.

- Разбира се, защо?

- Защото ми се струва, че нещо ти тежи на душата.

- Откъде позна?

- Добре познавам това изражение.

- Всичко ми е наред.

- Само ми посочи някой, който и да е, и веднага ще ти кажа дали е в лошо настроение. - Той ме изгледа с онази своя кретенска усмивка. - Просто си мислех да ти кажа, че ме бива за слушател и че каквото влезе в едното ми ухо, веднага излиза от другото.

- Едва ли имам да ти казвам нещо, дето вече не си го чувал - отвърнах аз.

- Роден съм едва преди трийсет и една години и ще бъдеш ужасно изненадан, когато разбереш колко неща още има да чувам.

- Няма да го забравя.

На паркинга цареше оживено движение; гъмжеше от момичета с минималните бански костюми разрешени от закона и момчета с младежки пъпки и рязани дънки, които неумело се мъчеха да ги свалят. Бирата беше ледено студена и приятно пощипваше езика, а хамбургерът беше от истинско месо и приготвен точно както трябва. Смъкнах се в седалката, качих краката си върху арматурното табло и направих дълбока и продължителна глътка от бирата. Доста време беше минало от последния ми обяд, когато се хранех и наблюдавах млади момичета да се въртят наоколо.

- Виж, само погледни онова парче - подсвирна Стик.

- Гледам, гледам - подсвирнах му в отговор аз.

След малко две момичета в ТР-3 влязоха в паркинга паркираха до нас. Едното излезе и захвърли нещо в кошчето за боклук. Носеше тънки бели шорти, които едва скриваха задничето й и мъжка бяла риза завързана на възел точно под гърдите й, които просто напираха всеки миг да изскочат. Тя остана за малко до вратата на колата си, разменяйки закачливи погледи със Стик, после се вмъкна вътре, наведе глава над ухото на приятелката си и й прошепна нещо. Шортите й се обтегнаха до скъсване, докато го правеше, и се впиха във всички възможни гънки и ямички. Човек съвсем ясно можеше да забележи миниатюрните й бикини през памучната тъкан изпънати върху здравите й полукълба.

- По дяволите - простена Стик, - това е почти наказуемо от закона.

- Тя още няма и петнайсет години, Стик.

- Не си спомням по мое време петнайсетгодишните да ходеха облечени така - изрече той с донякъде скръбен глас. - Ти спомняш ли си ги да изглеждаха така?

Спомних си Доу петнайсетгодишна, когато идваше до Атина с Шефа да ни видят, и как флиртуваше с мен всеки миг, когато Теди или баща й не ни гледаха. Изглеждаше точно така.

- По мое време бяха плоски като дъски и само се кикотеха - продължи Стик в същия тон.

- Те и сега се кикотят - посочих му аз.

- Това кикотене не е като онова - възрази той.

- Едва сега започват да го осъзнават.

- Да осъзнават кое?

- Как да побъркат един мъж.

- Не е лъжа, на тая май само това й е на акъла - изрече той, като барабанеше с пръсти по волана и отвърна на погледа на малолетната красавица, която смъкна слънчевите си очила и на свой ред го изгледа.

- О, Господи - простена Стик. - Човек просто не знае къде сложи възрастовата граница.

- Някъде на три години над тази - упътих го аз.

- Какъв срам.

Той отпи от бирата си, облиза устни и въздъхна.

- Пропуснах този период от живота си - заяви той. - Когато заминавах във Виетнам те бяха още малки момиченца, а на връщане ги заварих пораснали и отракани. Какъв шибан късмет.

Момичето в ТР-3 отметна глава назад и раздруса косите си, после се протегна напред и ги приглади с ръце. Възелът на ризата беше на косъм да се развърже.

- Тя го прави нарочно - проплака Стик, без да отделя поглед и от най-малкото й движение. Обърна се към мен. - Петнайсетгодишна казваш, а?

- Най-много.

- По дяволите. Какво нещо съм изпуснал.

Момичето на кормилото включи на скорост и потегли, като направи малка дъга около нас.

- Имаш вълшебна шапка - измърка приятелката й в белите шорти докато преминаваха покрай нас. Стик смъкна шапката си и я запокити като фрисби подир колата им. Шапката излетя във въздуха, удари се в оградата на паркинга и падна, а през това време спортната кола се скри зад сградата на мотела. Стик скочи и вдигна мекицата си.

- До гуша ми дойде от блъфове - оплака се той и сетне добави - Може да се наложи да взема отпуск тази вечер.

- Не бих имал нищо против да изляза в отпуск до края на живота си - казах аз. - Прекалено дълго се занимавам с тоя случай. Вече има шест години. До гуша ми е дошло от цялата им фамилия. Способни са да отвратят и последния изрод.

- Успокой се. Както са тръгнали нещата, скоро и за цяр от тях няма да остане - изрече почти весело той, втренчен в поредното момиче в бански костюм, седнала на багажника на откритата си кола с лице обърнато към слънцето. Беше протегнала дългите си стройни крака, а гърдите й напираха да изскочат над оскъдната горна част на банския й костюм. Шофьорът на колата, мършаво момче в плажни бански гащета и изрязана фланелка с къси ръкави, я зяпаше замаяно в огледалото за обратно виждане.

- Погледни хлапака на предната седалка - обади се Стик. - Той просто не знае какво да прави.

- И той ще поумнее един ден - казах аз.

- Плъзнали са навсякъде - изплака сладострастно Стик. - Знаеш ли как се казва всичко това? Това е чумата на младата плът. Нямаш ли това чувство, че навред е плъзнала чумата на младата плът?

- Да. Господ ни е подготвил достоен финал. Пробва ни ангелите.

- Ангели, мангели - изпъшка Стик. - Ако онова малко сладурче отзад си поеме малко по-дълбоко въздух, горната част на банския й костюм ще отхвръкне напред и ще пребие оня хлапак. - След няколко секунди добави: - Каква смърт.

Той допи бирата си и пусна празната кутия на пода между краката си.

- Това ли значи била работата? Писнало ти е от Талиани, така ли?

Замислих се какво ли крои и защо. После обаче махнах с ръка. Нека да си крои, кой дава пет пари. Изведнъж ми хрумна идиотската мисъл, че тъй като Стик е по-млад и е по-отскоро в играта, значи ми служи като щит. Това беше чувство, познато ми още от младини, и това ме изплаши до смърт, защото ме накара да спомня за Теди.

- Преследвам фамилията Талиани повече години, отколкото съм отделял за каквото и да било през живота си - казах аз. - Повече от времето, прекарано в колежа, повече от годините в юридическия факултет, повече от службата ми в армията. Знам абсолютно всичко, което може да се знае за шибаната им фамилия.

- Ето значи защо се радваш на слънцето и малките красавици - коментира Стик. - Само се опитай да си представиш, че си още в Синсинати. Това е достатъчно, за да прогони меланхолията ти.

- Надявам се да не излезеш някой от ония идиоти с вечно ведрото настроение - обадих се язвително.

За миг изпитах някакво налудничаво чувство на родство с фамилията Талиани, сякаш бях черната овца на семейството. Почти шест години от живота си бях като прикован с вериги за фамилията. Знаех за членовете й повече, отколкото за фамилията Финдли или за когото и да било от хулиганите. Знаех какво представляват съпругите и любовниците им, какви бяха любимите им ястия, как се обличаха, какво обичаха да гледат по телевизията, къде ходеха на почивка, за какво воюваха, колко често любеха. Знаех дори и кога бяха родени децата на всички семейни.

- Искаш ли да чуеш нещо наистина кукуригалнишко? Веднъж малко остана да изпратя на едно от децата им картичка за рождения му ден.

- Познавах един детектив в окръг Кълъмбия, който обичаше да изпраща цветя на погребенията на юнаците, които беше изпратил на оня свят. Бяха придружавани с надписа "От скърбящ приятел".

- Това е вече истинско куку - заключих аз.

- Знаеш ли какво трябва да направим, авер? Когато целият този кукуригалник приключи, вземаме си месечен отпуск, двамата с теб се грабваме и духваме към Кий Уест. Там имам двама много гъсти приятели, по цял ден ще се печем на слънцето и ще плюскаме стриди. Това е животът. Или пък да се изнесем от страната, да отидем на островите, Аруба, чуден е. Ще се въргаляме по пясъка, ще се скъсваме от чукане, и ще забравим, че изобщо е имало такова нещо като Склад, Дуумстаун и Талиани.

- Направо ще бъде чудесно.

- Ще го направим - заяви решително той и шибна кормилото с пестник, и после изведнъж добави: - Хей, ти не си ли женен?

- Не, а ти?

- По дяволите, разбира се, че не. Коя жена с нормален разум би прекарала повече от седмица в оня шибан "Холидей".

- Там ли си отседнал?

- Да. Вече ми е станал нещо като роден дом, нали знаеш. Всички са един дол дренки, без значение къде са построени. А ако случиш на стая с вътрешен изглед към басейна на двора, изгледът ти е постоянен до смърт.

- В Синси бях на твоя хал - казах аз. - Ангажирах стаята месец за месец, защото дори и не предполагах, че работата ще се проточи толкова дълго. Нямаше дори и картини по стените. Накрая не издържах, излязох един ден и купих няколко разръфани книги и две евтини репродукции и накичих мястото, само че номерът не стана. Всеки път, когато се прибирах, имах чувството, че отивам някъде на гости.

- Да, знам. От Виетнам насам е все така. Сякаш сме изключени.

Това беше най-точната дума. Изключени. От много години работех съвместно с колеги, но винаги на дистанция едно рамо, все едно двама души блъснали се случайно в тълпата. Не знаех дали бяха женени или разведени; дали имаха деца или хобита. Знаех единствено само дали си вършеха съвестно работата или не, и че всички изпитвахме един и същи гняв, фрустрация, скука, и самота.

- Никога ли не си си задавал въпроса защо си избрал тая скапана работа? - обърнах се аз към него.

- Това ти е лошото, Джейк, че мислиш прекалено много. А почнеш да си блъскаш прекалено куфалницата, не е на хубаво.

- Не ме ли бъзикаш?

- Не те бъзикам. Главоблъсканиците могат да те доведат единствено до гроба. Ти не си оцелял във Виетнам, защото си мислил за него. И никой не е оцелял. Мислителите са си все още там, в гробището под хълма.

Думите му съдържаха голям процент истина. Аз наистина си блъсках прекалено много главата. За нещастие обаче имаше една заповед на Сиско, с която той ми нареждаше да зарежа убийствата, освен ако не били съществени. Това ме тревожеше. По дяволите, аз съм ченге, а убийството си е убийство, а част от работата ни, без значение дали ни харесва или не, е да пазим живота на хората, а това означава да открием убиеца, без значение какво се опитва да ми втълпи Сиско. Такива бяха правилата на играта. А и освен това си носех кръста на лъжата за Теди, за която вече от години не бях си спомнял, защото я бях натъпкал на дъното на скрина, в най-дълбоките си спомени. Миналото бе останало далеч зад мен, или поне така си бях мислил. Дори и сънищата ми бяха секнали, макар че съновиденията са професионално заболяване за всеки видял веднъж в живота си какво означава война. А сега отново бяха нахлули в съня ми. Човек не може да се отърве от тях. Те се промъкват крадешком в покоя на нощта, безплътни видения, напомнящи за онова, което всеки би предпочел да забрави завинаги. Човек не сънува самата война, а неща, по-страшни дори и от нея. Защото най-страшният ужас е този, който още не се е сбъднал.

- Много е сложно, Стик - изрекох накрая аз. - Не мисля, че и самият аз съм си го изяснил до такава степен, че да говоря за него. Понякога имам чувството, че подхвърлям повече топки, отколкото мога да жонглирам.

- Тогава захвърли няколко от тях.

- Не знам точно от кои да се отърва.

- Точно в това се състои и животът - изрече философски той. - Един процес на непрестанно елиминиране.

- Мислех си, че съм разбрал всичко преди да дойда тук - казах аз. - Толкова просто изглеждаше. Толкова просто.

- Точно там е капанът - отвърна той. - На нищо ли не те научи Виетнам, Джейк? Животът ни дебне отвред. За миг се отпускаш, и в следващия миг си мъртъв.

- Така ли била работата, Алф?

- Разбира се. Това е и отговорът на въпроса ти. Ние сме ченгета, защото винаги сме нащрек. Затова и сме живи.

- Да, явно това трябва да направим - проговорих аз след дълго мълчание. - Дигаме си чукалата на островите, просваме се на пясъка и му бием шута на всичко.

- Значи в крайна сметка това те е тормозило, защото ти е дошло до гуша, така ли?

- Точно.

Той отново ме дари с налудничавата си усмивка.

- Малко ми е трудно да ти повярвам - изрече той докато подкарваше черната си катафалка.

<<< || >>>