Уилям Дийл

web | Хулигани

Окей, Сиско, от край време само мрънкаш, че не пиша никакви отчети. Имам си причина за това. Не мога да печатам на машина и ми трябва цяла вечност да съчиня няколко шибани изречения. А и на формулярите никога няма достатъчно празно място и не мога да събера историята на дадените редове. А ако искаш да бъда откровен с теб, повдига ми се само от мисълта за това. Но ако ми се наложи да напиша меморандум, това сигурно би прозвучало по следния начин:

Още няма и двайсет и четири часа, откакто съм в Дюнтаун. За това време станах свидетел на една смърт, видях съм три други трупа, ама съвсем пресни, Дъч Моорхед и бандата му от хулигани се отнесоха към мен като болен от проказа, и видях достатъчно от Дюнтаун, за да разбера защо го наричат Дуумстаун. От ясно по-ясно е.

Ръката на закона ли? Забрави я. Изчезнала е още по времето когато в Дюнтаун са полагали първите павета. За хулиганите на Дъч ръката на закона представлява напомнителната бележка, която получаваш когато забравиш да си платиш сметката за телефона. Повечето от тях съвсем сериозно считат, че Миранда е президентът на някоя бананова република в Централна Америка.

На Стик нещата са му горе-долу ясни, но положението му е доста сложно. Принуден е да лавира, за да не го усетят хулиганите, че е Феди. От друга страна обаче е достатъчно интелигентен да разбере, че каквито и доказателства да успеят да съберат тия момчета, те ще ги стъпчат по пътя към залата на съда.

Това което им липсва, Сиско, е общата култура. Стик си го бива, но останалите момчета на Дъч Моорхед са готови да прегазят всичко по пътя към целта си. Вчера се опитах да обсъдя статутите РИКО с тях и Китаеца Сапата си помисли, че става дума за някакъв гангстер от Бъфало, когото той познавал.

Единственото изключение е Чарли "Едноухия" Флауърс, който знае как се играе играта, но не признава правилата й. Иначе и той е като останалите; системата толкова пъти им е била шута, че те вървят с кръстосани крака. Имай предвид, че не се ангажирам с никакви морални преценки. Може би някои от тях наистина да са си го заслужили.

Например вземи Салваторе. Въртял се е наказан в Ню Йорк като муха без глава когато го е открил Дъч. Според легендата, както са ми я изложили, Салваторе чакал в засада в един от онези семейни магазини в Бронкс. Толкова често го обирали, че собствениците му вадели парите от касата всеки път когато влизал някой клиент и ги оставяли върху щанда. Старецът вече бил и прострелван два пъти. Класически случай. Наближава Нова Година и Салваторе се крие зад едно полупрозрачно стъкло и тогава влиза онази отрепка и започва да размахва револвер във въздуха. Салваторе излиза иззад прикритието и поздравява "Честита Коледа, педал" и го издухва на средата на улицата с една пушка 870 заредена с бренекета. Полицейският комисар направил забележка на Салваторе за начина, по който си вършел работата и сега е тук.

Едно нещо ми харесва у тях, че не хленчат. Да ти призная, радвам се, че са тук.

Можеш да прибавиш и това към останалото: всеки път, когато завия зад някой ъгъл, изпадам в шок. Както стана и днес, когато отидох на брега. Не бях подготвен за гледката. Може би причината се криеше в движението. Прилоша ми още на четвърт миля от мястото, където булевардът се влива в Дюн Роуд, който върви успоредно на брега. Знаеш ли, в спомените ми Дюн Роуд беше една безлюдна улица покрита с чакъл, която се сливаше с дюните. Стигаше до северния край на острова и свършваше току до водата; една от онези стари улици, които обикновено не водят доникъде.

Сега представлява платно с четири ленти за движение и платени паркинги навсякъде покрай него. Има три хотела, които ми напомнят много за Лас Вегас, и магазини и закусвални за бързо хранене една върху друга, и диги край морето да отделят гостите на хотелите от простосмъртните. Още два са в строеж, а отвъд тях купища кооперации развалят и останалата част от изгледа. А шумът! Истински ураган от звуци. Стереоуредби надути до дупка, клаксони, и стотици гърла ревящи в един глас.

Кошмарният Бряг, ето какво представлява сега.

Сега вече виждаш ли какво имам предвид, като ти разказвах за шоковете? Крайбрежният булевард, ето ти един шок в чист вид.

Както и да е, в момента пътувам натам със Стик, а Чарли Едноухия ни следва с колата си. Да пътуваш със Стик в колата му означава да повериш съдбата си в ръцете на боговете. Той не я кара, а я кара да лети. Може да направи всичко, каквото поиска с понтиака си, освен да го кара по-бавно, а аз нямам смелостта да настоявам за това. Нали сме на война.

И така, без да те обременявам с бремето на излишните подробности, Салваторе и Сапата докопаха тоя сводник от Сейнт Луис на име Мортимър Флитч и ние отидохме на сладка приказка с него.

Навъртал се по булеварда Стрип и преди да отминем, нека да ти поразкажа малко за тая улица. Първото нещо, което забелязах на пристигане, беше, че хотелите са почти триплети. Вземи например Брейкърс. Фоайето е с размерите на стадиона в Далас. Само пет минути са необходими, за да се превърне на казино. Почти долавям шума, който издават картите, дрънченето на топчетата в рулетките, и тракането на зъбните колела в игралните автомати. Когато Рейнс е прокарвал закона за тотализатора, той обещал, че в Дюнтаун никога няма да има игрално казино. Е, вече можеш да пиеш една студена вода, Сиско. Всичко и всички са готови. Въпрос е само на време. Година, най-много две. Пред нас се е проснал Атлантик Сити, младок. Четвърт час ми беше напълно достатъчен, да науча всичко за булевард Стрип.

Заварваме сводника Мортимър спотаен в едно сепаре в кафето с външен вид на човек, току-що глътнал много дебел и много дълъг бастун. Салваторе седи срещу него, леко приведен над масата, и ухилен до уши, сякаш е кандидат в изборите за кмет. Пропуснах да ти кажа едно нещо: в кобура под мишницата си носи една рязана щека за голф. Дълга е някъде към осемнайсет инча и винаги я закача за какво ли не, което обаче не го смущава особено. Сапата пък е застанал до вратата. Това явно е тяхната представа за подсигурен тил.

Още щом ни вижда, Сапата само ни махва с ръка и изчезва. Взел е присърце задачата да се докопа до Нанс и Чевос. Това ме радва особено много, защото е достатъчно Нанс и Чевос да се намират в радиус от сто мили около е нас и Сапата ще ги пипне за врата. Готов съм да се обзаложа на всичко.

Присъединяваме се към Салваторе и Мортимър на масата и тогава разбирам причината за вдървената физиономия върху мутрата на Мортимър Флитч. Салваторе е наврял рязаната си щека между краката на Мортимър и от време на време леко почуква с нея топките на Мортимър.

- Повтори сега на този човек всичко онова, което сподели с мен, Морт - казва Салваторе, чук!, и Мортимър запява арията си като дебелата певица в операта.

- Преди два месеца в Луисвил ме сполетя малка неприятност и...

Чук!

- Обясни на човека по-подробно за какво става дума - подсказва му Салваторе.

- Загдето наплясках онази курветина. Тъкмо й идваше...

Чук!

- Спести ни оправданията си - казва Салваторе.

- И тогава областният прокурор ме награби...

Чук!

- Обясни на хората тук защо - казва Салваторе.

- Аааа, такова, ааа...

Чук!

- Беше петото ми нарушение. И аз, такова, обаждам се на един приятел, той върти дребен бизнес на улицата в Синси, и той ми казва въобще да се откажа от всякакви мераци повече, работата е много напечена, и да се обадя на Джони О'Брайън тук. Обаждам му се и той ми изпраща билет за пътуване.

Мортимър спира да си поеме дъх и Салваторе използва паузата за поредното почукване.

- Разкажи им за хотела и всичко останало - подсеща го той.

- Виж, О'Брайън се отнесе много добре. Можеха да ми отрежат главата.

Чук!

- Кажи им за шибания хотел, педал.

- Нае ми стая тук в Брейкърс, даде ми два бона, и ми казва след до две седмици да докарам няколко дами. Сделката е шейсет-четиридесет. Той взема четирийсетте процента.

Салваторе ме погледна и се ухили.

- Какво още искаш да знаеш?

- Докара ли някакви момичета с теб? - питам го аз.

- Аз, такова...

Чук!

- Да, да. Две.

- Аха, нарушение на закона както при случая Ман - казвам аз.

- Вижте, не можем ли да отидем някъде другаде да продължим разговора си? - умолява Мортимър. - Нека да вземем някакъв микробус и ще си говворим докато пътуваме.

- С колко сводника разполага тук О'Брайън? - питам аз.

Мортимър впива обезумял поглед в Салваторе и изстенва:

- Кълна се в Господ, не зная. Дадоха ми хотела, това е всичко, което знам.

- Това изключително твоя територия ли е? - пита Чарли Едноухия, и Мортимър закима енергично.

- Добре - казах. - Продължавай да закусваш. Трябваше ни само информация; няма да разкажем никому за нашата среща. Недей да разваляш всичко и си остани в града.

Той разтърси трескаво глава. Салваторе прибра рязаната си щека и се разделихме.

- Това ще ни свърши ли работа? - запита ме на излизане Чарли Едноухия.

- Не - отвърнах аз, - но е добре да знаем какво става.

- Заставяне лице да върши незаконни деяния по принуждение, а?

- Точно.

Сега вече знам защо Салваторе носи със себе си рязана щека за голф. Той я нарича своята "сладка лешникотрошачка".

Сега вече става ли ти ясно какво означава "ръката на закона", Сиско?

<<< || >>>

© Уилям Дийл
© Тодор Стоянов, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.1999
Уилям Дийл. Хулигани. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Уилям Дийл. Хулигани. София: Бард, 1995.