Онази пролет, когато бях помощник-пазач в моргата, най-сетне се запознах с Кони Илафелд, нямаше много радост в тази среща: всъщност не говореше вече никакъв език. Смесваше ги и да я разбере можеше само, който знаеше еднакво добре украински, немски, румънски и унгарски, ама не вредеше ако познаваше рутенския и сакския диалекти. Малко бяха тези хора в Добринския горски район, един от тях бе главният мечкар на природния резерват, мой другар, докторчето Олеинек.

Кони Илафелд беше нещо като артистично име, а - потомък на буковинските боляри Иларион, тя живееше в някогашното имение сред обикновени планинари - истинското й име беше Корнелия Иларион. Навярно и друг някой можеше поотделно да се казва Корнелия Иларион, или евентуално Кони Илафелд, ама двете имена заедно можеше да носи само една-единствена личност.

Тъй че, когато видях в приготвената на бюрото папка с червен кръст на нея името на Корнелия Иларион, последвано от изтипосаното с червено, артистично име в кавички, знаех че това е тя, моя рода почти, някогашната любов на доведения ми син. Горях от любопитство да видя най-сетне и аз, с очите си, съществото, което години преди това така го беше подлудило.

По онова време работех за добринските егери като цивилен на служба, наред с някои дребни или по-големи секретни поръчения, бях и заместник на районния отговорник по смъртните случаи, или както го наричаха там: бях помощник-морга. Моргата се намираше в един от влажните, обрасли с мъх ъгли на казармения двор и кънтеше ли празна, сиреч, нямаше ли работа, помагах на полковник Титус Томоиоага в канцеларията. Тъй като районът, цял-целеничък се водеше към егерите, той завеждаше регистрацията на всички, които пращаха в Добрин, направляваше новопристигналите към работните места. Макар че самият той бе бавен, мечтателен егер, с раздвоена душа, часове наред гледаше със скръстени ръце през прозореца сивите облаци, които преминаваха над черните борове, птиците, и му натежаваше четенето даже и на такива немногословни придружителни документи.

На въпросния ден по южните масиви, по ледените все още била, нагърбен с тежки аромати придойде първият топъл вятър, над руслото на потока плуваха цветни листца и тичинков прашещ: било православния великден. Заедно с пролетта в Добрин пристигнаха двама новоинтернирани.

Когато замаян от ярката светлина, сиянието и цветния прашец, влязох в канцеларията и видях върху папката с червен кръст името на Корнелия Иларион, помислих си, че се дължи на обхваналия ме шемет. Да, ама там се мъдреше, отгоре на всичко красиво изписано с тънко и дебело, и артистичното й име; и то върху ярко крещящия червен кръст на корицата, което веднага издаваше, че е пратена тук от болничното заведение Колония Синистра.

Въпреки че се имах за хладнокръвен, уравновесен човек, изведнъж ме обзе безпокойство. И, нещо което никак не е обичайно на такива места, взех да подпитвам полковник Титус Томоиоага какво знае. Как е попадналата тази жена тук, каква е, що за птица е?

- А, никаква - промърмори малко сънливо. - Получихме я от жълтите, те са я изпратили, ей-така, просто от симпатия. Ако те интересува толкова много, сега ще я опознаеш, като й вземеш данните.

Та така. Колония Синистра беше известно място, павилионите за душевноболни - знаеше го всеки, дори никога да не ги бе виждал, - бяха боядисани в жълто, нощем светлееха. Помежду си наричахме "жълти" администраторите и инструкторите в отделението.

- Какви са ти плановете? Знаеш ли вече къде ще я пратиш? - поинтересувах се.

- Долу-горе да. Желанието на полковник Кока Маврудин-Махмудия е да отиде право в мечкарника. Видът й не е кой знае какъв, ама докторчето Олеинек ще се оправи с нея. Представи си, говори объркано най-разни езици, като лудите.

Значи Кока Мавродин бе определила Кони Илафелд за мечкарника. Трябва да се е виждало по лицето ми, че не ги слушам съвсем безучастно тия неща. Полковник Титус Томоиоага даже добави за успокоение:

- Ще видиш, тъй ще е най-добре. Докторчето говори всички съществуващи езици, сигурно ще се разберат.

Преди да я вземат на лечение, Кони Илафелд живееше в едно високопланинско селище, къщата й се намираше в горния край на Пунте Синистра, близо до вододела, край железопътната гара. Не беше и истинска гара, един вид спирка с два чифта релси и глуха линия, където си почиваха изкатерилите се от двете страни на планината влакове, вземаха вода и се изчакваха според разписание. По северения наклон коловозът потъваше веднага в тунел, който часове след влака изпускаше лилави димни кълбета. Саждите се бяха напластили леко и по северната стена на къщата на Кони Илафелд.

Та Кони Илафелд беше артистично име, живеещата усамотено последна потомка на Иларионите се занимаваше със стъклопис. Рисуваше антични сцени, картини от живота на отдавна минали епохи върху малки, побиращи се и в джоб, парчета стъкло; работеше по поръчка за черновицките и лвовски евреи, бог знае как, по какъв начин ги прекарваше през границата. Надхвърляше четиридесетте, очите й бяха зелени, кожата й бяла, косата черна.

Горски, дервентджии, пътуващи по служба ловци понякога навярно я понаобикаляха, ала тя, изглежда, се пазеше за някого. Пазачът на тунела, който не спеше никога, твърдеше, че й се усуквал някакъв чуждестранен функционер - на път от Галиция, минавал Тиса по нощите - и понякога я посещавал тайно. Ала това бяха само приказки на безсънния кантонер: всеки знаеше, че брегът на реката, където минаваше границата, бе обточен с непроходима телена мрежа. Ама и така, и така, дори и да си е имала някого Кони Илафелд, през онази пролет и на него са му дали пътя. Тогава се бе появил в живота й истинският: Бела Бундашиан, доведеният ми син.

На спирката Пунте Синистра пътническият влак пристигнал привечер, Бела Бундашиан слязъл от него без багажа си да пие от свежия извор, който бликал недалеч от релсите. Както се бил навел, ризата на гърба му се свлякла, яката на куртката му се събрала на врата, закрила ушите му, и той така и не чул проскърцването на камъните под железопътните талпи и бавното потегляне на влака. Оттук линията се спуска надолу и в двете посоки, на тръгване машинистите просто отпуснали спирачките и композицията сама се заспущала. Този ден пътническият по някакви причини не бе изчакал насрещния влак, тъй че когато доведеният ми син се изправил и тъкмо се канел весел да си изтрие устата, видял само как последните вагони чезнат в тунела.

По тази линия пътнически влак се движел по веднъж на ден и ако закъснелият пътник желаел да се придържа към първоначалната си цел, трябвало да чака следващата вечер.

И тогава било пролет, цветница или нещо такова, въздухът бил пълен с аромати, откъм чернеещите се отвъд поляните борови гори, даже и след залез, бълбукал упойващ  птичи плясък на криле. Кони Илафелд била коленичила на прозореца със запретнати поли, лъскала стъклата, бялата й ръка светлеела в здрача. Навярно бил примамващ и звукът на влажната хартия по прозореца. Представям си как Бела Бундашиан се е побил пред вратата й като някакъв съдия-изпълнител.

Дали е почувствала Кони Илафелд какъв вятър вее? Сигурно. Движенията на ръката й по прозореца се забавили, през отвора на устните й се виждали плувналите в сладка влага остри бели зъби, зелени очи й искряли в неудържима радост, и всичко това било заради сина ми. Бела Бундашиан, бидейки наполовина арменец, имаше пергаментова кожа, бялото на очите му бе някак мазно, веждите му бяха истински гъсталак, можеше да хареса на всекиго от пръв поглед. Знаеше го той това за себе си и веднага излязъл с историята за закъснелия пътник: тръгнал бил за Молдова за нотна хартия, когато за нещастие - ама сега вече знае ли се? - слязъл от влака да пие вода. Че всичко се е случило точно така, бе видяла и самата Кони Илафелд, поканила го да почине, а ако е останал жаден, ей го там пълното с вода ведро, може да пие донасита.

Подът бил застлан с черга, Бела Бундашиан възпитано изул обувки на прага и както си бил по чорапи, случайно настъпил босия крак на Кони Илафелд, и тъй като му било приятно, задържал го там. От стените, скованите по селски мебели, от тъканите и възглавниците се носел примамлив аромат на тесто. Мирис на тесто имала и самата Корнелия Иларион, пухкавите й подмишници, налятите й бисерни бедра, макар че по възраст можела да бъде и майка на Бела Бундашиан. Това бил мирисът на неудържимата страст, която сега като започнала да втасва мая, бликала из нея. Няколко минути по-късно вече никой не можел да ги раздели.

В едно от чекмеджетата си Кони Илафелд държала сушени треви - цветя, листа, стрити стъбла - сега тя ги поръсила по чергата и в тази омайна горчива миризма, те се излежавали две или три седмици без прекъсване, прозорците били задимени от парите на любовта. Доста по-късно - по времето, когато всичко отдавна бе свършило - надникнах в дневника на Бела Бундашиан, воден през тези любовни седмици, месеци, оттам ги знам тия неща. Пишеше, че било невъзможно да й се наситиш, само като я погледнел, даже и между пръстенцата на краката й се таяла една сладка нега,  направо на един дъх да я глътнеш цялата жена, като чаша вода. На една такава любов, по неведоми пътища, вече приближавал, разбира се, краят.

По онова време рядко виждах доведения си син, заминеше ли за нотна хартия в Молдова - занимаваше се с преписване на ноти - седмици не се вясваше. Обичах момчето, ама го оставях на воля, нека премине през кръстния огън, пък и без това не беше моя кръв. Бях решил да се намеся в работите му само в краен случай.

То и на това му дойде времето. При едно от дългите му отсъствия го потърси чужд сивеещ мъж, очите му бяха жълти, устните тесни, остави при мене завързан с връв пакет, увит във вестник. Веднага след като сивият мъж си отиде, отворих пакета: вътре имаше написани на полски, размножени на циклостил, брошури. Естествено, веднага ги изгорих, пепелта разтворих във вода и я разлях из градината. Ала това вече нямаше значение, Бела Бундашиан се беше забъркал в нещо.

След случая с полските брошури доведеният ми син не се появи повече. Имах такива подозрения още от началото, но къде можех да го търся; качих се на пътническия за Молдова и след залез, в скърцащ мраз и омаен мирис на сено, стигнах в Пунте Синистра. Привечер вятърът стихна, откъм конюшните се надигна лек мирис на сено и се разстла по заскрежените поляни. Ама пак не ме изпълни някакво приятно чувство, на светлината на изтъркулващите се към тунела вагони веднага забелязах, че по вратата на Корнелия Иларион тъмнеят печати, а на бравата виси лента с червен кръст. Тогава, ако червеният кръст посетеше някого, знаеше се, че не му е чиста работата. Червен кръст на вратата или на портата минаваше за най-лош знак.

Пазачът на тунела не беше в много разговорливо настроение, ала все пак ми каза: вярно, Корнелия Иларион наистина е живяла в отсрещната, тъмната къща. Да, живяла е. Неотдавна, преди няколко дни или преди седмица, я потърсили двама души, имали официален документ, че е луда. Веднага я отвели със себе си на лечение в известния санаториум за душевноболни Колония Синистра.

Що се отнася до доведения ми син Бела Бундашиан, с него се срещнах чак след четири години тук, в резервата Добрин, в къщата на Геза Хутира. Оказа се, че същият ден, когато отвели Корнелия Иларион, на вечерния влак го чакал старият му покровител полковник Велман. Такъв един неканен и неискан благодетел, който се появявал от време на време и му давал разни съвети като доверен приятел. И дума не споменал за полските брошури, предупредил Бела Бундашиан, че може да му се случат неприятности заради съмнителните му женски истории. Разправяло се, че напоследък прекарва времето си в провинцията и редовно преспива при една умопобъркана жена, - по-късно ще се разбере дали е било под една завивка или не - а това не е далеч от определението, което закона дава за насилието. Той, старият покровител, ще се опита да изглади нещата, дано да му се размине с някоя и друга година интерниране.

Толкова знаех за Кони Илафелд, когато зърнах името й върху папката, а след това разгърнах пред себе си и досието й. Всичко тези неща ми минаваха бавно през ум, както и това, че в съответствие с желанието на полковник Кока Мавродин, жената ще попадне при мечките в резервата.

Бела Бундашиан също живееше там, горе, в края на гористия пояс, при метеоролога. Беше се научил да разчита устройствата, позицията на ветропоказателите, дори и да получеше по веднъж на половин година, по празниците, разрешение да слезе оттам, пръста си не помръдваше. Най-много да отидеше при мечкарите да поиграят на зарчета, на дама, на черен Петър.

"Ще видиш, че така ще е най-добре" - каза полковник Томоиоага.

- И все пак - щеше ми се да му отговоря нещо, ала безпомощно зарязах думите.

- Какво има, какво ти става? - сега вече полковник Титус Томоиоага ме мереше подозрително.

- Нищо.

Прегледах наново отпускните документи, после взех разрешение да отида до клозета, който се намираше в края на коридора. Естествено, бях обзет от любопитство, интересуваше ме тази ароматна топка месо, която многократно си бях представял, възхитителната жена на доведения ми син, за която задочно, само от четенето на дневника, бях започнал едва ли не да му завиждам.

Трябва да кажа, че не сполучих особено. Там отвън, на пейката в чакалнята се бе проснал един сивокож, кашлящ мъж с миньорска каска, до него в разпърпана ватенка се молеше някакъв тип, целият обрасъл в плъст и косми. Козина покриваше равномерно и сключените му ръце, и лицето.

- Слушай - казах на полковник Титус Томоиоага, - не знам за каква жена си говорим тук ние. Вън няма и следа от бял човек. Да не би да се е опитала да духне?

- Там е.

- Има един изтегнал се миньор и един друг, козиняв. Освен тях няма други.

- Значи си е там.

Кони Илафелд наистина чакаше в коридора. Полковник Титус Томоиоага след малко я въведе сам. Първо я извика по име, ала веднага се сети, че навярно няма да го разбере, така че отиде за нея и, подхващайки я под мишниците, я въведе. Козинявият беше.

Лицето й бе покрито с черна копринена козина, сред мъхчетата й горяха зелени очи. Не знаеше дори името си. Аз все пак гледах да се държа нахакано. Опитвах се да срещна погледа на полковник Томоиоага, за да се спогледаме многозначително. И макар че не ми беше много до това, се поусмихвах, както обикновено правят със смахнатите.

- Там вътре, човек всичко забравя - обясняваше полковник Титус Томоиоага. - Всичко изтича от него като дрисък.

- Ама чак пък и името си...

- То не е чак толкоз лошо.

- Не знам какво ти е мнението, ама на мен ми се струва, че и козината й е малко в повече, например.

- Което си е така, така е - намигна полковник Титус Томоиоага, - лечението е било основно. Нещо трябва да са прекалили с дозите. Няма да се учудя, ако й е пораснало и нещо друго.

- За оная работа ли мислиш?

- Ъхъ. Може и да се намери някой да й го потърси.

След като свърших с книжата, полковник Титус Томоиоага ме помоли да придружа бъдещия мечкар до железарската работилница. Там правеха малките ламаринени табелки, имената, и тя щеше да носи такава на врата си.

Ама междувременно в канцеларията пристигна докторчето Олеинек, главният мечкар, който, нали, бил говорел всички възможни езици. Веднага завърза приказка с Кони Илафелд и както изглеждаше, много скоро се разбраха. В крайна сметка, докторчето я придружи до железаря.

- Гледам, вълнуваш се - каза полковник Титус Томоиоага, - вълнуваш се за нещо, ама съвсем излишно. В добри ръце ще попадне.

- По дяволите - изпуснах се отново по невнимание.

- Е, какво толкоз?

- Нищо, честна дума.

Когато се върна в канцеларията заедно с докторчето Олеинек, Корнелия Иларион носеше на косматия си врат блестяща отдалече метална табелка, беше закачена на нов-новеничък синджир за часовник, който бяха заварили открая, за да не може никой повече да го свали оттам. Името на някогашната сластна фея, сега, как да го отречеш, висеше на врата на едно животно.

Преди да тръгнат, докторчето Олеинек - иначе стар приятел по чашка - отдели няколко минути и за мене. От него разбрах, че доведеният ми син него ден, макар и да не му се полагало, по изключение, получил разрешение да слезе. Заедно дошли с дрезината от резервата и сега пие на гарата, където следобед раздавали денатуриран спирт на горските.

- Ела с нас, ако искаш да го срещнеш - рече на сбогуване докторчето Олеинек. - Ще пийнете заедно някоя-друга глътка. Днес е православния великден.

- Не - отговорих, - днес нямам желание.

- Нещо да му предам?

w - Не, засега нищо.

Докторчето Олеинек тръгна по коридора, рунтавата Кони Илафелд веднага го последва като вярно животно. Тенекиеното име се люшкаше на врата й, просветваше из двора, отражението му искреше по стените, по стъблата на дърветата, беше ново-новеничко. Отсега нататък, погледнеше ли я някой, веднага щеше да узнае с кого си има работа. Вървяха към спирката на теснолинейката, където ги чакаше с дрезината доведеният ми син Бела Бундашиан.  

Наскоро след това ме изгониха и от моргата, трябваше да освободя терена за наследника ми, Тони Тесковина. В деня, когато го въвеждах в тънкостите на занаята, върху сивата маса намерих проснато тялото на Кони Илафелд, някогашната Корнелия Иларион. По врата й, откъдето някой - представям си с какъв яд - бе откъснал името й, кръвта бе тъмносиня, като засъхнал сок от боровинки или, да речем, като на рутенските боляри, Иларионите. Докато да попадне в камерата, бяха разрязали кирливите й, втвърдени дрипи, докоснеше ли се човек до нея, беше по-студена от каменната маса, на която лежеше. Кожухът й, загубил блясък, като черен скреж, тихичко шумолейки опадваше, в края на смяната лежеше пред нас съвсем гола.

- Как се миеш? - попита ме на излизане Тони Тесковина. - Готвя се да ходя на площада. На идване Геза Кьокен ми каза, че утре е свети великден. А аз съм целият в косми.

- По дяволите. Много ми дойде тоя великден - измърморих. - Що се отнася до мръсотията, не пречи, нека да навикнат наоколо ти. Да знаят, че това си е мръсна работа.

<<< || >>>

© Адам Бодор
© Светла Кьосева, превод от унгарски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.04.2000
Адам Бодор. Районът Синистра. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Адам Бодор. Районът Синистра. София: Изд. ателие Аб, 2000.