Хамза Петрика, който в една от последните нощи на есента се наби на кол, работеше в природния резерват Добрин, в мечкарника на докторчето Олеинек. Няколко дни преди случая ги бяха видяли в селото - по случай празника на революцията всеки горски получаваше извънреден отпуск - цял следобед висяха пред шатрата на ножохвъргачите при лагеруващите край брега на Синистра панаирджии и наблюдаваха блясъка на забиващите се ножове. А публиката пък гледаше най-вече тях: никой не бе виждал двама дотолкова еднакви, синьокожи, с червени очи и коси от дивлен младежи. Бяха албиноски близнаци и така си приличаха, че дебелите им мечкарски гащиризони се нагъваха на едни и същи места, пътят на парата, която изпускаха носовете им, показваше, че едновременно поемат даже и въздух, и което беше върха на всичко: според висящите на вратовете им тенекиени табелки и двамата се казваха Хамза Петрика.

Тези неколцина души, които работеха в оградения с телена мрежа, със стобори, резерват, наред с това че можеха да идват в селото само със специално разрешение, носеха на окачена на врата верижка името си, изписано върху метална табелка. Зимно време, макар чат-пат да ги ваксинираха, горските жители често се разболяваха - заразата по тия места, кой знай по каква причина, я наричаха тунгузка хрема - и ако някой от тях се запилееше и опънеше крака из храсталаците, после много даже добре идваше висящия на врата му надпис. Бреговете на Синистра бяха обрасли с диви вековни гори и не винаги намираха навреме мъртъвците.

В Добринския горски район имаше една-единствена поликлиника и когато се разнесе вестта, че полковник Пуиу Боркан е бил повален от тунгузката хрема, дворът й се покри от дървари, дервентджии, гъбари и естествено се появиха и мечкарите. Всеки настояваше да получи ваксина. Чакаха четири или пет дена пред затворената поликлиника, приседнали по стъпалата, водещи към верандата или просто по камъните на двора, най-късметлиите - макар че и те оклюмваха все по-пребледняли - бяха заели места под нашарената с червени кръстове ограда. Фелдшерите притеснено надничаха иззад газените перденца, от време на време някой от тях излизаше на прага - с лекясана и парцалива бяла манта, а под нея избелялозелен войнишки панталон, сандали на босо и кафяви от мръсотия нокти на грифон - и приканяше чакащите към търпение: официално още не било дошло времето за ваксинациите. А пък, както и да го погледнеш, есента отиваше към края си, в светлината на пладнето сребристите изпарения на дъха се рееха над двора.

На четвъртия или петия ден, така привечер, заедно с нерадостните светлини на залеза пристигнаха сивите гъсоци и пратиха всички по домовете. Те бяха хора на Кока Мавродин; все дълговрати типове с очи като копчета, кожата им беше тънка и прозрачна, с леки паяжини за коса около ушите, никакви бръчки по лицето. В тези премного прилики имаше наистина нещо гъскоподобно във външността им.

Обявиха, че тая година няма да има зимна епидемия, значи и от имунизация няма да има нужда, всеки да си ходи по живо, по здраво вкъщи. След като изкараха фелдшерите от поликлиниката, собственоръчно изнесоха на двора кутиите с лекарствата и изпотъпкаха всичко. Ампулите хрускаха под краката им, нагарчащият мирис на ваксината се плъзна край оградите, утихна в градините сред сливовите дървета и купените, смеси се с подгизналата шума.

Това беше добра новина, пръснаха се горските, и тем подобни нехранимайковци, ей-тъй на пръсти, направо сбъркани от облекчение. В падащата привечер още дълго се носеха беззвучните стъпки на гумени ботуши и цървули по оросените пътеки. Отидоха си всички, там остана само Геза Кьокен, пушеше лула в подножието на стълбата, той, за когото и без това говореха, че никаква болест не го лови.

Тръгнах и аз по потъналата в мрак главна улица, в дъното на която се мержелееха светлините на гарата. Още там, край поликлиниката срещнах докторчето Олеинек и единия Хамза Петрика. Най-напред познах другаря си по чашка, клатушкащото се отпреде ми докторче, естествено по миризмата. Ни най-малко не беше миризма на лекарства, само името му беше на него докторче, винаги се бе занимавал с мечки. Дива, упойваща животинска смрад, като на опикан храст. В природния резерват, в порутения параклис и в галериите на изоставената мина държаха шейсет-седемдесет, ама може да са били и сто и шейсет-сто и седемдесет мечки. Другарят ми по чашка, главен мечкар, и двамата албиноски близнаци се грижеха за тях.

Докторчето Олеинек ме покани да гаврътнем по нещо, и както си вървяхме по стихналия от росата, мек път към гарата, ненадейно забелязах, как току до нас свети дивленената коса на единия Хамза Петрика. И той беше с докторчето, разбира се, ама като някое малко кутре се присламчваше край него и от такова едно почетно разстояние го придружаваше. Другият Хамза Петрика явно бе останал в гората, с мечките.

Към резервата водеше теснолинейка, с влакчето караха храна на мечките. Докато не паднеше първият сняг, неколцината, дето работеха на терена, слизаха до Добрин с дрезина. Тия двамата сега очевидно отиваха към гарата.

Под стрехата на рампата висеше фенер, на светлината му, под похлупак от жълта пара, чакаха купчина хора. Вечер пристигаше откъм Синистра, движещата се по отсечката смесена композиция, в която наред с двата третокласни вагона, имаше и един товарен. Веднъж седмично, в неделя вечерта, задено с товара караха и денатуриран спирт, част от него раздаваха още там, на место. Разбира се, само на оправомощените. Докторчето изрови купоните за пиенето, напъха ги в ръката на Хамза Петрика и го прати на опашката да вземе дажбата и на двамата, щом пристигне влака.

Денатурираният спирт - консумират го прецеден през средата на хляб, порести гъби или намачкани боровинки - е любимо питие в този горист край. Ако случайно няма под ръка боровинки или смърдечка, става и с парче от провиснала навън партенка. Или шепа пръст.

Теснолинейката тръгваше за резервата от другия край на гарата, дотам се отиваше, минавайки край лилавите лампи на семафорите, над грейналите в оросена светлина релси. Коловозите на влакчето завиваха край оградата на склада за дъски на излизане от селото. За да позатруднят честите кражби, неотдавна бяха заострили коловете на оградата, проектирани в небето, облени от далечни светлини, сега те сияеха медено. Отдолу стоеше дрезината, вързана за дървените магарета, бележещи края на релсите. Настанихме се в нея с докторчето Олеинек в очакване на вечерния влак. Монотонният му тропот се чуваше откъм далечните мостове, в стихналия вятър изсвирванията му прелитаха сред отвесните стени на Синистренската долина.

- Тия отложили епидемията - отбеляза докторчето Олеинек.

- Щом могат.

- Да не би да вярвате?

- Защо не.

Хванеше ли ме онова настроение и ми се отщеше да говоря, нищо не можеха да направят с мене. А пък сега му беше момента да поразпитам докторчето, да поразчовъркам като как стоят работите там горе, в резервата; може и да знае нещо за Бела Бундашиан, доведения ми син, което по никакъв начин няма да разбера. Ама още по-добре ми беше да си мълча.

То и докторчето се сви в мечата си миризма, не взе да насилва разговора, ние си бяхме такива мълчаливи и на чашка. Много-много рядко разменяхме по някоя безлична, нищо не значеща дума или половин изречение, ама най-вече се покашляхме с разбиране. Ама като чухме да се задава Хамза Петрика с дрънчащите в торбата му бутилки, главният мечкар скочи и се запъти към него.

- Слушай тогава - заговори му тихо, малко приглушено, ама почти топло. - Свободен си. Още сега веднага можеш да тръгваш.

- Ти се шегуваш, докторче.

- Ни най-малко. Накрая ще прихванем нещо един от друг. Чу и с двете си уши, че повече няма да имунизират. По-добре да се разделим и всеки да си хваща пътя.

- Без теб и крачка не ща да правя. Ние с брат ми искаме да останем с теб за вечни времена. Ако те е страх от нас, за някое време ще се отдръпнем, обещаваме ти, няма да те докосваме. Ще почакаме да ти мине.

- Не може, вече съм решил. Ама обещавам, докато не потънеш вдън гората, няма да обаждам случая на сивите гъсоци.

И докторчето Олеинек, за да подчертае непреклонността си, извади едната бутилка от торбата, тази която ще да беше дажбата на Хамза Петрика, и я сложи пред него на земята. Врътна се на пети и отново седна до мен на дрезината. Оттам му извика пак:

- Пий, колкото можеш, после да те няма, грабвай си чукалата и накъдето ти видят очите. Сутринта, когато ще си през девет гори оттук, тогава ще съобщя за случая.

Хамза Петрика ще трябва да е познавал докторчето Олеинек, повече не се пазари с него. Това все още го видях, как седна отстрани на насипа да си пие. Докторчето също щракна от гърлото на шишето тенекиената капачка и започнахме да пием. Оная вечер нямахме под ръка ни гъби, ни боровинки, прецедихме спирта през маншета на куртката.

Над долината се спусна влажна, смолиста тишина, дълбоко сред купчините дъски току пропищяваше бухал, откъм къщите лаеха кучета, после се чу как състоящата се от три вагона композиция бавно се изтъркулва от гарата по наклона, обратно към Синистра. Из тъмнината понякога се чуваше хленчът на Хамза Петрика. Подсмърчаше с нос често-често, проскимтяваше като обидено изнежено кученце. На албиносите, помислих си, им са слаби нервите, лесно губят ума и дума.

- Не ти ли пречи миризмата ми? - запита любезно докторчето Олеинек, сигурно само за да разчупи настъпилата май точно заради миризмата му тишина. - Кажи си честно, знам, че съм малко смрадлив.

- И дума да не става.

- Имал съм някой и друг тъп случай.

- Съвсем ти е нормална миризмата.

- Не ме занасяй, всеки бял човек гледа да ме разкара. Даже са ми казвали, че точно заради миризмата ми. Не че много ме интересува. После ми дадоха близнаците.

- Близнаците са добре от много гледни точки.

- Така си е, както го казваш. Фини са близнаците. Ние тримата много радост сме си доставяли, живеехме си горе като щастливо малко семейство, чак до ден днешен. Ама сега, край. На-първо място - здравето. - Стана от дрезината, някак облекчен извика на Хамза Петрика: - Чуваш ли, ей! Има на света и някакви обноски. Няма ли да благоволиш да се сбогуваш преди да си хванеш пътя?

Ала в мрака, откъдето допреди се чуваше по детски подхълцващия хленч на Хамза Петрика, сега само камъните на насипа прошаваха. На мястото на мечкаря трептеше непрогледна тъмнина, усещаше се, че в нея няма никой, съвсем е празна.

Докторчето Олеинек се разходи наоколо, косейки широки дъги с крака си, прерови пълния с боклуци, бурени и сухи колове терен. По пътя му изскочи празно шише, накрая се върна с чифт гумени ботуши.

- Неговите са - измърмори, като на няколко пъти ги подуши основно, - познавам ги. Ама какво може да му е щукнало, че да ги свали? Къде на майната си ще ходи бос?

Но все пак седна обратно на дрезината и продължихме да смучем денатурирания спирт, налят в маншета на куртката. След известно време докторчето се просна удобно по гръб, аз също се изтегнах позамаян на дървената седалка. Тогава едновременно, в един и същ момент видяхме как на върха на оградата припламва клечка кибрит и току проискрява жарта на цигара. По свода, сред звезди и небесни мъглявини, като загадъчна черна дупка, се проектираше сянката на Хамза Петрика. Беше се настанил на високото значи, димеше си там на върха на оградата.

- Добре си се скрил, дума да няма - извика му докторчето Олеинек. - Ужасно се бяхме притеснили какво ли е станало с тебе. Приятелят ми даже се поразсърди нещо, че си тръгваш ей-тъй, без една дума. - И тъй като Хамза Петрика не отговаряше, след малко добави: - Мога ли впрочем да узная, що така не ни черпиш, с някоя пура от тайните си запаси?

На което Хамза Петрика каза само:

- Така.

Беше като цамбурване, така прозвуча. Както, да речем, когато нощно време в потока падне джобен часовник. След малко и цигарата падна от ръката му. Мигаше сред бурените като светулка.

- Хм.

Докторчето Олеинек стана, потърси угарката. Сложи я в цигаре и подавайки си я един на друг, я изпушихме докрай.

- Да бе, пезевентските му близнаци - мърмореше. - Такива са си. Разделят се за няколко часа и почнат да вършат гламавщини. Иди, че ги разбери.

Ала все пак и на него трябва да му се е сторила донякъде странна тая работа, защото седнал на ръба на дрезината продължаваше да навиква Хамза Петрика. След като не получи никакъв отговор, остави гумените ботуши на седалката и отиде до оградата. Ходеше напред-назад край нея, накрая хвана един от коловете и нервно го разклати.

- Ей!

Когато след това го пусна, пръстите му се отделиха с фин, ясен звук, сякаш някакъв лепкав клей ги държеше. Такъв е звукът на прясната кръв.

Седна обратно на дрезината и ядосано изпуфтя - пфу! - изплю се и размаза длан по дъската на седалката. Потърси шишето и този път без каквато и да било предпазливост, отпи направо, после ми го подаде.

- Бързо гълтайте - прошепна. - И след това, предлагам да се измитаме оттук. Момчето, струва ми се, се е набило на кол.

- Какво по дяволите значи това?

- Какво значело! Нацелва дупката на задника си, наглася я на върха на кола и - хоп! - сяда.

- Хич не ми се вярва.

- Вярва ви се, не вярва, да се махаме оттука.

Докторчето отвърза веригата на дрезината от дървените магарета, освободи спирачката, хвана лоста и потегли. Хамза Петрика остана там, на върха на оградата, сянката му се проектираше сред звездите, под него с дворна светлина премигваха лилавите лампи на семафора.

- Най-добре ще е, да  ви закарам донякъде с мен - рече докторчето. - Най-добре да останем известно време заедно.

- Добре - отвърнах, - закарайте ме, да речем, до караулната къща на полковник Ян Томоиоага. Нали знаете, той ми е приятел на мен.

- Разбира се, че знам. И пътем ще излочим, каквото е останало в шишето. А вие как я мислите? Да не би да имате някаква друга идея? Какво да се направи.

- Нищо не ми идва на ум сега.

- И на мен. По-добре да сме колкото може по-далеч оттук.

- Я кажете, докторче, как ги свалят оттам?

- Никак - отговори ядосано. - Не ги свалят. И според мен, даже и да му хване отдолу крака човек, така само още повече ще го натика.

- Само така се сетих.

- Хич не се занимавайте. Негова си работа, нямате право да му се месите. Повече и през ум да не ви минава. Иначе, с някои още дни наред можеш да си приказваш.

Излизайки от гарата, пътят се заизкачва стръмно нагоре, гребейки с все сила се изтърколихме от селото. Гласът на колелата пробягваше далеч напред, край насипа и по планинския склон на вълни ни застигаше кучешки лай.

- Значи при вас сега има едно свободно място - отбелязах по пътя.

- Не е изключено да са две.

- Бих дошъл при вас в гората - продължих. - Ще говоря с лазаретния подполковник, дано успея с протекция да се имунизирам. Ако нямате нищо против, на драго сърце бих се настанил при вас. Не знам дали разбирам от мечки, ама ще се науча.

- Не ви препоръчвам.

- Ама все пак.

- Ще видим. Известно време май ще гледам да остана сам.

Придружих докторчето Олеинек с дрезината до входа на природния резерват, там където релсите бяха затворени с бариера, на нея грееше фенер с червена светлина. В караулното помещение живееше моят стар другар по шах, полковник Ян Томоиоага. Още на тръгване си мислех, да поубия малко време и при него, може да пийнем нещо, а после през нощта, пеша, по насипа, по насипа, ще се върна в селото.

След като премести фенера на прага, полковник Ян Томоиоага смени червеното стъкло с бяло, после извади шаха. Играехме с домашно фабрикувани, недодялани фигурки върху карирана риза, която той беше постлал на пода. Можеше да се сбере с едно-единствено движение; егерите не ги обичаха тия игри.

Докторчето Олеинек не бързаше, настани се и той на прага близо до фенера и зачака да наредим фигурките. Виждаше се, че не му се ще да си тръгва веднага.

- Гледам, че се прибираш сам - каза му полковник Ян Томоиоага. - Да не би нашият приятел да е получил в плюс още някакъв отпуск?

- Така е, пуснах го.

Полковник Ян Томоиоага извади изпод нара шише, сложи го на пода така, че всеки да може да го стига удобно. В него се полюляваше сивосинкава течност, това беше денатуриран спирт, прецеден през дървени въглища. Казват, че въглищата били здравословни.

- Мога ли да попитам кога ще се върне? Защото знаеш, че всяко движение трябва да отразявам в дневника.

- Като дойде, ще дойде. Ще запишеш, каквото трябва. Ако не дойде, няма да пишеш нищо.

- Бива си те.

Играехме втора или трета партия с полковник Ян Томоиоага, когато пред вратата, върху черното кадифе на долината пламна дивленената коса на Хамза Петрика. Не на оня Хамза Петрика, който се беше набил на кол, а на другия. Стоеше пепепляв от падналата роса пред отворената врата и нямаше капчица миризма на кръв.

- Къде е? - попита строго докторчето Олеинек.

- Сам виждаш, че не е тук.

- Искам начаса да говоря с брат си.

- Сега не може.

Стоеше с пъхнати в джобове ръце пред вратата и, надничайки зад нас, погледът му обходи малкото караулно помещение.

- Хайде-хайде, докторче, виждам, че си му донесъл ботушите. Повече няма и какво да питам, къде са се дянали краката му. - Посочи ме с пръст: - Кажи де, да не би този човек да идва на наше място?

- Тя тая работа е още далечна - не взе да спори с него докторчето. - Ама ако си започнал да схващаш нещата, тогава слушай: можеш да си отидеш, казвам ти. Свободен си, хващай пътя час по-скоро. Някъде, ти много добре знаеш къде, те чака брат ти, Хамза Петрика. Обещах му и на него, няма да пращам веднага да ви търсят.

Хамза Петрика седна на земята, хвана се за косата, ала тя беше тънка, оредяла, лека, ръката му остана празна. Плю си на дланите, поразтри ги, после стана, попротегна се. Лицето му внезапно се опъна, успокои се.

- Добре, докторче. Отивам да си събера нещата. Ама и ти обещай, че няма да тръгваш след мене веднага.

- Стига това да ти е желанието. Колко ти трябва? Около двайсет минути бива ли? Или половин час да е?

- Точно толкова си мислех. Толкова ми трябва, да остана съвсем сам.

- Окей, момче. Прав си, приготви си се на спокойствие.

Хамза Петрика взе под мишница гумените ботуши на брат си и без да се сбогува си тръгна обратно, към мечкарника. Като да го напускаше душата му, такива яки газове пускаше пътем. След няколко крачки зад него се сключи бръмченето на потока, кадифето на мрака.

Докторчето Олеинек, макар и да нямаше наблизо часовник, изчакваше с готовност, вече беше изтекло два пъти по толкова време, колкото обеща, когато взе да се протяга. Равнодушно преметна на рамо пълната с бутилки торба и тръгна към дрезината.

- Моите почитания.

- Тогава ще ви помоля - извиках след него, - помислете си по въпроса.

- Окей, окей, ще видим.

Малко по-късно, крачейки по насипа, и аз си тръгнах към Добрин сити. Има някои, дето ходенето по железопътните талпи ги успокоява, други се дразнят, а някои подтиква към размисъл. Аз просто си бях набил в главата, че стигна ли селото, няма да тръгвам за прохода Баба Ротунда, а ще завия към гарата, може и да разменя някоя-друга дума с Хамза Петрика. Представа нямах за какво. Мислех си, все ще се получи някак. Ама разговор от това не излезе.

Напредвайки по релсите, призори стигнах на добринската гара. В далечината, над лилавото очертание на прохода, небето бе взело да пожълтява и от крачка на крачка очаквах да се появи пред  мен изправената като плашило сянка на Хамза Петрика. Минах покрай цялата ограда, ама никъде не го видях. Отсреща по рампата на товарната, наредени в редица, клатейки крака и с протегнати вратове, бяха насядали сивите гъсоци.

На мястото, където снощи Хамза Петрика си запали цигарата, един дървен стълб от оградата липсваше наполовина, беше отрязан в средата. Земята в подножието му беше дебело поръсена с ароматни дървени стружки, само острият утринен полъх имаше лек метален дъх - малко солен, малко сладникав - точно като на кръвта.

Просветляваше, помислих си, че сега няма какво да лягам, по-добре да потърся лазаретния подполковник, може пък и да ме имунизира с протекция. Те това беше големият ми шанс да стана мечкар.

<<< || >>>

© Адам Бодор
© Светла Кьосева, превод от унгарски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.04.2000
Адам Бодор. Районът Синистра. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Адам Бодор. Районът Синистра. София: Изд. ателие Аб, 2000.