Ала на лавкаджията хич не му беше до дъщеря му, търсеше Геза Хутира.

- Навлечете нещо топло - каза, - вземете си тютюн в джоба, нещо за дъвчене. Ще заминем за няколко дни.

- Нощем не ходя много-много навън - измърмори Геза Хутира. - А и никога не ми се е случвало да не прегледам навреме уредите. Какво си мислите, кой ще ми регистрира данните?

- Айде тръгвайте. Добре знаете, че вашите измервания не интересуват никого.

- Щом трябва, поне накъде?

- Ще ви кажат.

Когато връзваха снегоходите си на прага, светлееше само снегът. Къщата на метеоролога се издигаше над гористия пояс, изкачиха се на близкото било, преминаха тясното плато и от другата му страна се заспускаха към прохода Баба Ротунда. В къщата на кантонера Андрей ги чакаше полковник Кока Мавродин от добринските егери.

- Отиваме на посещение при болни - рече, щом двамата пристигнаха. - Ще огледаме малко Колинда, където живеят пенсионираните горски. Чух, че не били в цветущо състояние. Даже, що се отнася до здравето им, мога да кажа само лоши неща. Да видим, какво може да се направи за тях.

В подножието на Колинда се разстилаше заснежено село, избледняло от слънцето и мъглата, сред пръснатите му къщи вятърът бе навял преспи откъм склоновете. Поднасяйки задница и придвижвайки едва-едва, джипът стигна пред малка църква, където пътят внезапно свърши. На верандата на попската къща се беше облакътил бледен млад мъж, поп Пантелимон, на двора, забулени в пара, чакаха три черни коня.

Попът не бе в обичайното попско расо, беше облечен като всеки друг по тези места, иначе казано, както хората на егерите: на гърба с черно палто от изкуствена кожа, под него грубо изплетен тревнозелен пуловер, парцалив войнишки панталон и сандали на бос крак. Снегът по босите му пръсти не се разтопи и в кухнята.

- Трябва да поизчакате малко, човекът още не е дошъл. Може и да му се е случило нещо по пътя - рече. Уви във вестник няколко твърди варени картофа, няколко глави лук, спаружени ябълки. - Помислих и за стомасите ви, кой знае кога ще свършите.

Прекоси двора, утъпка лилава пътека в снега до отворената врата на сакристията. Над конете се кълбеше гъста пара, в нея, като глас от далечен хармониум, се промъкваше скърцане на врата, от време на време извилия се над двора вятър отнасяше всичко това.

Беше най-студеният ден на годината, ала вратата на кухнята въпреки това зееше отворена, пред нея се стелеше само дъгоцветното перде на парата. Откъм стената се чуваше ронене на мазилка, драскане, през пукнатините нахлуваше хладна миша миризма. Масата бе застлана с лепнеща импрегнирана материя, в средата разчертана с химически молив за "дама". Полковник Кока Мавродин вече бе извадила от джоба си бели и черни пулове и ги нагласи в редичка на ръба на масата.

На връщане от черквата поп Пантелимон донесе седла, две на рамо, а третото влачеше в снега след себе си. Метна ги на гърбовете на конете и притегна каишите под коремите им. По раменете на коженото му палто светлееха куришки от птици, като нашивки на полковник. Двамата полковници известно време мълчаливо и както си бяха прави играха на дама край кухненската маса. Вратата и сега продължаваше да зее. Вън, в студа, конете потропваха, сред тях, върху пресните димящи изпражнения, понякога се спускаха врабчета и врани.

Минаваше пладне, когато сред преспи и грохот пристигна моторна шейна, бързо елегантно устройство, каквото използваха добринските егери. Караше го обаче не войник, а човек с ватенка, калпак и гумени ботуши, който остави на прага натъпкани дисаги, в които дрънчаха шишета. Обърна шейната и веднага си замина.

Тия шишета ще трябва да са ги запушвали набързо, защото нещо изпускаха и из кухнята веднага плъзна миризма на евтин ром. Поп Пантелимон пресипа пиенето в две пластмасови туби и помоли двамината мъже, които му помагаха и пръстите си да не лизват след това.

Напълнените с туби дисаги закачиха под едното седло, тримата седнаха на конете. Попът, дъвчейки кибритена клечка, гледаше след тях от верандата. Излизаха от селото по утъпканата в снега тясна пътека.

Кока Мавродин помоли двамата да ходят, доколкото се може, в стъпките си, един след друг, все от дясната страна на пътя; в снега да остане ясно очертана пътека. Колинда бе безформена, тромава планина, протягаше се плоска сред другите извисени масиви. Откъм прохода Баба Ротунда, макар че лежеше на не повече от час-два разстояние оттам, винаги мъждееше на източния хоризонт, потънала в кафяви мъгли. Билото й бе гористо, не пъстрееха по него дантелените краища на планински пасбища, по склоновете й светлееха само няколко сечища, разчистени от хората правоъгълни поляни.

Студът не се отпусна и след пладне, под ламариненото небе, по заскрежените борове, като огромни шишарки бяха накацали вкочанени врани. По шаячния шинел на Кока Мавродин парата избиваше на ледени перли, пръднеше ли някой от конете от задницата му изхвръкваше свистяща, гореща комета.

Пътят едва-едва се изкачаше, и накъде точно води подсказваше по-скоро шумоленето на бълбукащия под снега поток, докато на едно място руслото се изглади съвсем, а над него гората се сключи с развяти борови корони. Оттам към една по-голяма поляна водеше тясна просека. Наоколо ехтеше горската зала: Колинда бе пълна с тайнствени подпочвени ручеи.

В средата на поляната, навят със сняг, се издигаше подслонът на пенсионираните горски. Като някакъв пълен с тайнства сандък, вратите, прозорците му бяха заковани с греди и дъски. Даже и дървеният покрив бе покрит със зачукани с големи дърводелски скоби сурови цепеници, да не би да хрумне някому да прави опити било през вратата, било през прозорците. А иначе, там си живееха: горе, над пролуките на покрива се виеха водораслите на блед дим. Вътре вече бяха чули, че към къщата приближават стъпки.

- Хей, има ли някой там? - прозвуча един едновременно глух и дълбок глас иззад стените, като от затворен сандък. - Кой си и що дириш?

- Ний сме - извика късо с безцветния си глас полковник Кока Мавродин.

- О, че хубаво. Познах госпожицата по гласа. Значи сте дошли да ни пуснете.

- Не точно. Нали знаете, че има проблеми със здравето ви. Известно време не е излишна малко предпазливост. Пък и времето навън не е много хубаво, още повече ще настинете.

- Ама пак е добре, че сте тука. Приятно е човек да чуе познат глас.

- Естествено, че сме ние. Носим ви нещичко за пийване. Даже не знам ром ли е или ликьор. Ей сега ще измислим как да ви го дадем. Носим една желязна тръба, най-добре ще е през нея да го прелеем.

- Ликьор или ром? О, предварително ви благодарим много. Тук до мене ме ръга в ребрата бай Тони Валдхютер и пита дали ромът е "Ямайка" или "Порторико", щото на него не му било все едно. Радвам се, че му се върна гласът на стареца, разбира се, само се шегува.

- Разбирам бай Тони Валдхютер, то и аз съм капризна за напитки. Кажете му, че ей сега ще го опита. Тук е Геза Хутира, находчив и сръчен човек, сигурно ще намери някоя пролука в стената, където да пъхне тръбата и може веднага да я засмучете от другия й край. Най-добре, пригответе някой съд и го сложете под тръбата.

- Много благодарим. Ама то и храната ни е на свършване. Максимум за два дена, ако стигне.

- За успокоение, ще ви кажа, че повече и не ви трябва. Достатъчно ще е да си я поделите тая.

- О, колко хубаво. Значи все някак ще се оправим.

Тримата конници стояха в края на поляната, срещу закованата къща. Край тях се дигаше пара, коси, бради, косми всичко беше в скреж. Бяха побелели и жълтите памуци в ушите на Кока Мавродин.

- Какво става тук? - прошушна Геза Хутира на Никифор Тесковина.

- Какво, а? Сетете се де.

- Ама наистина.

- Оставете ме на мира.

- Питайте спокойно - намеси се Кока Мавродин. - Ще ви кажа: единият от тях се разболя, нали знаете, от онази хрема. Затова сега са под карантина, изолирани.

- Не, не, нищо не съм питал.

Геза Хутира си плю в дланите, нали чу, че той ще трябва да напои пенсионираните горски. Слезе от коня, откачи дисагите, вътре с двете туби ром, изпод седлото на Кока Мавродин; видя до тях и споменатата вече желязна тръба. Потърси в стената на къщата пролуката, от която се чуваха гласовете, и я напъха през нея чак докато усети, че отвътре я хващат и края й метално издрънча в съда, който бяха подложили отдолу. Бавно взе да налива течността. По пътя ромът бе замръзнал, бавно като мед, със зърнист блясък се стичаше от устата на тубата.

През това време Кока Мавродин, като да беше на екскурзия, извади от джоба на шинела си провизиите. Разстла вестника на коравия сняг, сложи тежести на четирите му ъгъла, парчета лед, да не го духне неочаквано вятър. Разкъса с нокти вкочанените картофи, поиска от Никифор Тесковина джобното му ножче и наряза лука. После като някой, отказал се от дажбата си заради мъжете, се качи обратно на седлото, отпусна се на врата на коня и като да задряма. Светлините на полянката вече замираха, откъм гората се задаваше залез, а от изток самата вечер.

- Ако случайно я хвана и аз тая напаст, - промърмори, - знаете ли какво ще направя? Ще обходя цялата казарма и ще плюя в устата на всеки егер.

- Така ще е най-добре, сигурно - рече Никифор Тесковина, - ама аз, доколкото знам, нали не ми се сърдите, в такъв момент на човек хич не му е до плюене. Макар че устата му е пълна с пенлива слюнка.

- Вие все още не ме познавате, просто се шегувах. Ама откъде го знаете това нещо за слюнката?

- Каза ми го докторчето, мечкаря. Устата на човек се напълва със суха, гъста слюнка, направо като сюнгер. Не може да се изплюе.

Геза Хутира захвърли празните туби и дълго гледа след тях, как се плъзгат далеч по снега празни и леки. Сетне коленичи с Никифор Тесковина край разстлания вестник и взеха да похапват. Свечеряваше се, нахлуващите през облаците цветни светлини започнаха да избледняват наоколо по обветрените вълни на снега.

- Я, виж - забеляза в края на яденето Никифор Тесковина. - Чакайте да ви покажа нещо. Това резенче лук е точно като някакво ухо.

- Ухо ли? Ама че работа.

- Я го вижте по-добре.

- Вярно, ухо. Истинско ухо, че откъде ще се вземе тук?

Сред жилавите кори от картофи, резени лук, сред парченцата спаружени ябълки върху вестника лежеше цяло-целеничко ухо. Малко космато, леко окървавено, съвсем неотдавна трябва да се бе откъснало отнякъде, току-що.

- Надявам се да не го вземете като натрапване, защото то това си е само мое мнение - прошепна Никифор Тесковина, - струва ми се, че е вашето.

Геза Хутира хвана с две ръце главата си, на мястото където нахлупената му плетена шапка покриваше ушите. Поопипа се, после разтвори длани пред лицето си. Едната му ръка беше суха, а другата лепкава, размазана, леко кафеникава.

- Хм. Да му се не видяло. Трябва да съм се блъснал в нещо. Честна дума, представа нямам, как е станало - простена, като че ли оправдавайки се. - Може би с желязната тръба, като я дърпах навън от гредите. Сякаш ме удари малко.

Кока Мавродин не спеше, сега внезапно се изправи и сред комети от пара, прочисти гърло и извика:

- Сега занасяте ли се или това е наистина ухото на другаря? Щото това и аз бих го видяла. Я, я и аз.

Геза Хутира сви дланта си около остатъка от ухото си, за да разбере какво иска Кока Мавродин. Изглежда малко се замисли над казаното, после когато все пак разбра, тъжно поклати глава.

- За съжаление, вече не може.

Малко четирикрако животинче с цвят на опадала шума, колкото катеричка или невестулка, мятайки бързо крака по коравия сняг, с ухото в уста, тъкмо офейкваше. По-нататък го чакаше половинката му и скоро чуха как хрускат със зъби хрущялите на Геза Хутира.

- Ще измисля нещо - каза доста по-късно Кока Мавродин, на слизане от Колинда, - нещо, с което да ви възмездя; доколкото знам съветските другари вече правят изкуствени уши. Ама пък и вие можехте да внимавате по-добре за ухото си.

- А, няма нищо.

Пак напредваха в редица един след друг, този път от лявата страна на пътя, чертаеха след себе си добре видима пътека. Снегът между двете ленти стоеше недокоснат.

В кухнята на поп Пантелимон вечерта гореше огън, на горещата плоча на печката руменееха картофени резени, качулки от гъби, цели ябълки. Двамата полковници известно време пак играха прави на дама, а вратата зееше широко отворена. Играеха безмълвно, местейки пуловете по покривката, чак докато иззад преспите не прогърмя отново моторната шейна. Този път теглеше селска платформа за товари, върху която дрънчаха бензинови и газени туби. Възможно бе да я караше същият човек, който на обед донесе рома, ала не можеше да се познае: носеше дебело, лъскаво облекло и медена каска на главата, като пожарникарите, високи ботуши, които покриваха коленете му. Даже не слезе от кормилото.

- Ще мога ли да стигна чак дотам? - провикна се. Гласът му бе отвъден, като на Геза Кьокен. Кока Мавродин и попът излязоха на верандата.

- Абсолютно докрая. На светлината на фаровете следвай сенките. От двете страни на пътя оставихме пътеки, вървиш ли по тях, право там ще стигнеш.

- Ще ви помоля - рече сутринта Кока Мавродин, когато тръгна с двамата към Колинда, - колкото и да ви се иска, недейте да пикаете по пътя. Докато не ви кажа, хайде, сега може, стискайте се, мъже сте в края на краищата. Не е изключено да имаме нужда от някаква топла течност.

Геза Хутира бе свил на фуния ръка около пънчето на ухото си, за да чува за какво става въпрос. Ала и така, пак Никифор Тесковина трябваше да му обясни какво е точно желанието на Кока Мавродин. Напредваха между вчерашните пътеки, по следите на моторната шейна до мястото, където една тясна просека водеше към поляната. Там конете спряха сами и не се поддадоха повече на никакво подканяне. Едва успяха да ги прекарат към поляната, теглейки ги за юздите.

Мястото се беше променило донякъде през изтеклата нощ. Първо снегът не беше бял, а сив, посинял, на места съвсем черен, целият в твърди, лумнали в лилава светлина мехури, металносиви люспи, а над него, в ледения въздух, се носеше оная миризма, каквато има край изоставени огнища или запокитени кюнци от печка. Сякаш цяла нощ  беше валяла пепел.

През миналата нощ бе изчезнала от мястото си закованата дървена постройка, в която живееха пенсионираните горски. В средата на поляната по няколко съсухрени, сгърчени черни греди, от допира на вятъра кадифено се стелеха на вълни пепел и сажди. Снегът наоколо - веднъж разтопен и, пропит с пепел, наново втвърден от студа - мъждукаше мраморно на припадащата от облаците светлина. Горе, като затлачени пушеци от пожара, кръжеше воинство от гарги. По снега се търкаляха разни нахвърлени бензинови и газени туби.

От вдигналите се сажди конете взеха да пръхтят, Кока Мавродин загърна с шал брадичката си, обходи овъглените останки, после внезапно пришпори коня си и прегази развалините. Под копитата зазвънтяха изпадалите от гредите куки, скоби, гвоздеи, дрънчаха сечивата на горските, тенекиените им съдини. Полковничката отиде до  края на поляната, където се спря, изчаквайки хората си да я настигнат.

- Хайде, по-смело - извика им. - Бацилите са се опекли всичките.

- Какво казва? - Геза Хутира вдигна глава, търсейки погледа на Никифор Тесковина, чакаше очите им да се срещнат за миг. Ала оня усети намерението му и се загледа встрани.

- Оставете ме на мира - предупреди го малко по-късно. - Нямам мнение по въпроса.

- Щото си мисля, сигурно знаете в какво се забърквате.

- В какво? Представа нямам какво си мислите. И двамата работим за госпожица Кока.

Междувременно сами прегазиха почти неусетно овъглените останки, с бавен тръст стигнаха края на поляната. Конете, като да гореше под тях, мятаха често-често крака по снега.

- Да похапнем малко - предложи Кока Мавродин. - Днес ви чака не какво да е, консерва съм донесла за обед: шаран с лук в ечемичена каша. После, като се наядете, бих желала да намерите карнетките. Искам ги, по три на човек: носеха по една на врата, като вас, и по една, отделно на китката и на глезена. Благодарна ще съм, ако успеете да съберете всичките.

Носеше консервата в джоба на шинела си, даже не трябваше да се отваря, защото течността бе замръзнала по пътя и беше пукнала буркана. Извади из стъкълцата вледенения цилиндър от ечемична каша, от който се подаваха тъмносини перки, накъса го с нокти на парчета, за да може да си похапнат от дланта й.

Наоколо по коравия сняг се търкаляха всякакви птици - врани, гарги, косове - с опърлени пера. Огънят ги бе разбудил, сигурно се бяха опекли още във въздуха, ала горещината още дълго ги е държала горе и са нападали, чак когато поляната под тях е изстинала, тупвайки далеч-далеч от нея.

Щом като свършиха с яденето, Никифор Тесковина отряза борови клони и вейки от бреза, Геза Хутира накърши няколко по-дебели лешникови кола. Най-напред опипаха всичко в околността с пръти като иманяри, после със стъкмени набързо, навързани с връвчица клонки, пометоха пепелта от гредите и тленните останки.

- Ей на това му викат черна работа - мърмореше Геза Хутира. - Жалко, че не си нося огледалце. Да се видите само как изглеждате.

- Какво ви става пак? Струва ми се, че дъщеря ми ви влияе определено лошо. Можете да си запазите мъдростите за себе си.

От тази страна, от която му говореше Никифор Тесковина, Геза Хутира нямаше ухо, едва ли чуваше какво му казват. Въртеше главата си наляво-надясно, гледаше объркано и търсеше сред въглените.

Намериха общо дванайсет, висящи на верижки, дебело покрити със сажди тенекиени плочки. Тогава чак Кока Мавродин им разреши да се изпикаят. Топлата, солена течност, каза, ще разтвори полепналата по ламарината черна тафта, след което трябва само да се отрие в коравия сняг и всеки ще може да прочете гравираните върху нея данни.

Под въглените и саждите намериха карнетките на четирима души, по три плочки за всеки от тях. Да, ама пенсионираните горски, дето живееха в горския подслон, бяха петима. Липсваше изгорялата тленност и карнетката на Арон Варгоцки.

По-късно аз трябваше да открия този Арон Варгоцки и причина за това беше загубеното ухо на Геза Хутира. На връщане тримата пътници отново спряха за почивка в кантонерската ми къща и докато Никифор Тесковина и Геза Хутира се миеха - Елвира Спиридон им наливаше вода от каната, а те се квасеха като каталясали коне в дъжд, всеки бе отпуснал глава на рамото на другия - Кока Мавродин ме повика на верандата да се съвещаваме.

- Всевишният му отне ухото, а на мен ми трябва човек с добър слух - рече. - Освен него, друг никой не познава тези гори, като вас.

- Това вече не е в моя регион - дърпах се аз. - Госпожицата добре знае, Колинда не е моя, в живота си не съм ходил там.

- Ала сега вас моля за това, Андрей. Само това, нищо друго. После ще затворя очи. Намерете ми този заразно болен - добре запомнете: името му е Арон Варгоцки, - и ви обещавам, можете да заминете заедно с доведения ви син.

Оттогава всяка заран надявах ските пред прага на къщата, слагах отпред милата си, Елвира Спиридон, обгръщах с една ръка ханша й, и на път за Колинда, се спусках с нея до дома й. Северин Спиридон, мъжът й, чакаше на портата; на десетия ден той ме предупреди да съм нащрек, защото дотогава все някак прекарвали на сухи шишарки, безсолни ледени висулки в някоя влажна хралупа, ама след това край: и на четири крака да е, тръгвали да се предават. А след себе си, с длани, с колена, оставяли следи по снега.

А Кока Мавродин се сбогува така с мене:

- Знаете ли какво да търсите, Андрей, ама най-вече? Лайна.

Хич не говореше глупости, всеки опитен горски знае, че въпросните лайна, за които мислеше и Кока Мавродин, даже и да ги засипе, да речем, нощния снеговалеж, сутрин, поглъщайки през бялата покривка слънчевата топлина, свалят фалшивата си маска и лъсват наново в благородната кафява багра.

Ала никъде в Колинда не намирах следа ни от стъпките, ни от дланите, ни от коленете на Арон Варгоцки, нито някаква изоставена мръсотия. В крайна сметка, не несъвършената човешка нужда, а глупаво, разточително удоволствие бе това, което го издаде.

Един следобед - тогава има-няма, търсех го вече втора седмица - преди да се прибера, тъкмо почивах на заснежената за кой ли път, искрящобяла поляна на пенсионираните горски, слушах омаломощаващото шумолене на подпочвените води, които повтаряйки кратките си истории продължаваха да бълбукат под земята, под снега, под леда, когато миризма на неподлежащата на сбъркване опърлена мащерка, ме удари в носа. Пушеше я в сянката на бюста си Геза Кьокен, палеха от нея и мечкарите, свършеше ли им тютюнът, а понякога даже и самите полковници. И аз я бях опитвал неведнъж.

В сноповете на проболата боровете слънчева светлина, в минутите на безветрие, трептяха сините езици на лула. По снега пред мен пътят на подпочвения поток бе белязан от сенчеста вдлъбнатина, в края на която, зад няколко голи и влажни камъка, зееше черна яма. Оттам се виеха навремени тънките нишки на пушека. Докато аз дирех - по думите на Кока Мавродин - лайна из заснежената гора, Арон Варгоцки си седеше под земята и си пушеше лула.

- Арон Варгоцки - извиках. - Обещай тържествено, че няма да мърдаш оттук. И те моля, да стоиш мирен. Надявам се, не можеш да летиш, където й да идеш, следите ще те издадат.

Арон Варгоцки още доста време изпускаше дим и чак привечер отговори, когато видя, че хич и не помръдвам оттам, докато не му чуя отговора.

- Добре де, обещавам. Ама само защото и без това не мога да помръдна. Единият ми крак изгоря.

- Правилно. Стой там, не се насилвай. А за да не си самотен, много скоро, най-късно утре сутринта, ще се върна.

Закопчах ските и се бях плъзнал почти до края на поляната, когато ме настигна гласът му, цялата гора наоколо зажужа от него, дълбоко-дълбоко забоботиха в коритата си подпочвените води.

- Колега Геза, искам първо да те помоля нещо.

- Бъркаш ме с някого, аз не съм той. Ама кажи си жалбата.

- Прати ми Геза Хутира, ако го познаваш. Трябва да говоря с него.

- Не вярвам да му е до това сега. Ама ако го срещна, какво да му кажа?

- Че Арон Варгоцки го чака по-спешност. Да бърза и да ми донесе чаша топло мляко.

- Окей. Може и да го видя. Ако не забравя, ще му предам.

- А с кого говоря сега?

- Хайде сега и ти, Арон Варгоцки, знаеш че мога да ти кажа каквото име си искам. Хич не е важно това.

Следите от ските ми от ден на ден ставаха по-дълбоки в снега, накрая, свършех ли си работата привечер, като застанех във вдлъбките, те сами ме отвеждаха до прохода, където Елвира Спиридон ме чакаше със свъсено чело и заоблачен поглед.

Ама пък толкова повече ми се зарадва Кока Мавродин, когато се появих в канцеларията на горския пълномощник. Показа ми капан за плъхове, със смъртоносен затвор, който работеше с яка пружина, държеше го в чекмеджето си в очакване на добрата новина. Ще поръча да й направят още пет-шест от тях, разбира се, с огромни размери. После ще ти наслагаме край излазите на подпочвения поток, в случай, че Арон Варгоцки все пак се съвземе и се вдигне на крака.

Ала Арон Варгоцки, както беше обещал, не помръдваше, снегът край дихателните отвори на подпочвения поток оставаше непокътнат ден след ден, само елегантно животинче с цвят на опадала шума се шмугваше понякога натам, навярно онова, дето беше изяло ухото на Геза Хутира. Ту аромат на горчив дим се виеше откъм кухините, ту дългогодишната смолиста миризма на горски човек се стелеше над пролуките.

- Слушай, Арон Варгоцки - заговорих го. - Говорих с Геза Хутира, той е зает човек, няма време, за съжаление. Ще трябва да се задоволиш с мен. Кажи си жалбата, може пък да ти помогна с нещо.

- Да го накараш по-скоро да дойде. Искам да говоря с него на четири очи. А докато му се отвори малко време, да прати по тебе канче топло мляко.

- Ти къде живееш бе, Арон Варгоцки? Откъде ти е текнало това мляко?  И въобще наясно ли си, че дори и слюнката си не можеш да преглътнеш? Устата ти е пълна с твърда и суха пяна. Смъртник си ти.

- Аз ли?

- Ти, ами. Болен си, и то много.

- Аз ли? Ти ли ще ми кажеш? Нищо ми няма на мен. Само дето ядох малко повече пръст и сега ми се е прищяло малко мляко.

- Хайди, бе, Арон Варгоцки, не се занасяй. Позволи ми да знам от сигурно място какво ти е на теб. Даже и само заради това те моля да си стоиш мирен, в твой интерес е.

- Май че ти казах вече, и да помръдна не мога, къде ще ходя. На десния крак, ако гледаш насреща, тогава левия, ми изгоряха месата. От опустялото му бедро липсва точно онази част, която го движи.

- Тогава говорим за едно и също нещо. Стой мирен и трай още тези няколко дена без мляко.

Докато правеха капаните, прекарвах деня от ранни зори до здрач на поляната. Сутрин заставах със ски в следите и те ме отвеждаха право при Арон Варгоцки. Понякога надвиквайки се с бръмченето на подпочвения поток, дълго трябваше да му подвиквам, докато благоволеше да забележи, че му е дошъл посетител, друг път, като куче, задъхан от нетърпение ме чакаше зад отвора.

- Кажи - молеше. - Какво казва колегата Геза за това, че съм тук?

- Нищо особено, Арон Варгоцки. Никой нищо не казва за това. То си е в реда на нещата.

- И като ми носиш млякото, внимавай да не го разплискаш. Аз ще ти казвам къде и как да го насипеш. Даже и в устата си да го донесеш и да ми го изплюеш тук през някоя дупка, пак ще е добре. Само мляко да е.

- Как си въобразяваш, че ще дойда толкова наблизо? Да не би да искаш, да я хвана и аз тая напаст от тебе.

- Казах ти вече, нищо ми няма. Само дето кракът ми е зле и май малко повече пръст съм изял. Добре ще е да мога най-сетне да поизплакна уста с мъничко мляко.

- Не яж пръст, внимавай с нея. Ще вземеш да хванеш и още нещо.

- Пък и ме тормози нещо: искрено съжалявам за ухото на Геза Хутира. Сам не знам как точно се случи. Гаден, лош вкус имаше оня ром и в яда си блъснах желязната тръба, през която ни го наливаше. Видях веднага как му се счупи на горкия, държеше го само тънка кожица. Искам да му се извиня, ухо е това.

- Добре, Арон Варгоцки, ще му предам, че съжаляваш. Той е благ, великодушен човек, ще ти прости.

В деня, когато фургонът на егерите трябваше да донесе до кантонерската къща капаните, пред портата, сред залезните ветрове и сияния се вееха косите, полите на роклята на Елвира Спиридон. Край нея до оградата, завити с брезент, да не ги намокри някой случаен дъжд, стояха подредени петдесет-шейсет торби с цимент. Ставаше въпрос за това, че Кока Мавродин беше променила решението си.

- Ако направите и това, господине - надвеси се толкова близо Елвира Спиридон, че усетих заплахата и в миризмата на дъха й, - бих желала през това време да не се срещаме.

- Добре, щом си го пожелала. Върви си, разрешавам. Живей си живота.

През тия няколко дни, когато с циментовите торби на гръб по няколко пъти на ден преминавах пътя между кантонерската къща и Колинда, взе да се запролетява. По огрените от слънце издатини, под ципицата на топящия се сняг се подаде бледа трева, след нея минзухар, по растящите зелени петна преминаваха мраморнобелите следи на ските ми. Над отворите, през които дишаше подпочвения поток, на слънчевата светлина се ветрееха призрачни сини сияния на мащерка.

Когато всички циментови торби бяха натрупани край кухините на потока, пуснах тревичка във водното огледало, за да установя движението му. Извадих предварително наточения си нож, запретнах ръкавите на куртката си, проблясващата в острието слънчева светлина обходи тъмнината на хралупите. Тогава ме заговори за последен път Арон Варгоцки:

- Да не мислиш, че не знам какво си се наканил? И все пак, искам да знам името ти. Кажи най-сетне, кой по дяволите си ти?

- Арон Варгоцки, струва ми се, че това не е най-подходящия момент да се представям. Ама все пак ще ти кажа, че живях в района под името Андрей Бодор. Моля те, да простиш всичко това на човек с такова име.

Кока Маврудин-Махмудия бе прекалила с цимента: половината от циментовите торби стояха непокътнати, когато в кухините движението на водата се забави, посивя като суроватка, по повърхността й избиха мехури и като знак, че разтворът започва да се втвърдява и проходите се запушват, потокът изби изпод земята на множество места по поляната.

В края на поляната, на мястото където бях оставил ските си, стоеше Елвира Спиридон, с развяна на вятъра нова пролетна рокля, с току-що измита, съхнеща пролетна коса, слънцето ослепяваше от огромните медени халки на обеците й.

- Ето те и тебе пак - рекох задъхано, като се приближих до нея.

- На днешния ден започнахте да ми липсвате, господине.

Дума да няма, сега вече и тя на мене. По навик я сложих пред себе си на ските, и когато от две страни гората тръгна и все по-бързо се заспуска назад, към поляната на пенсионираните горски, с нокти и зъби смъкнах новата й пролетна рокля, на кръста си разрязах с нож бронирания от цимента панталон, и най-сетне усетих в пазвите си кадифения й задник.

<<< || >>>

© Адам Бодор
© Светла Кьосева, превод от унгарски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.04.2000
Адам Бодор. Районът Синистра. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Адам Бодор. Районът Синистра. София: Изд. ателие Аб, 2000.