Една сутрин войник от егерите потърси заместника по смъртните случаи, накогашния отговорник за боровинки и къпини, който живееше под псевдонима Андрей  в добринския горски район и беше настанен в кантонерската къща в прохода Баба Ротунда. Войникът изчака докато Елвира Спиридон си тръгна и изчезна зад боровете на път към стопанството на мъжа си, чак тогава излезе от гората и пое към издигащата се усамотено на билото къща. Андрей Бодор, щом чу приближаващите се стъпки - трополяха твърдо по заледения крайпътен скат, така се идва с много лоша новина, - се сви зад вратата и като куче припика няколко капки в ъгъла.

Ала войникът донесе пакет, който имаше цена на доверително съобщение. Извади от войнишката си чанта износена подофицерска униформа, гумени ботуши, тесен клин, даде ги на Андрей Бодор да си ги сложи незабавно, за да тръгнат към Добрин Сити; а това не значеше толкоз лошо нещо. Такива бракувани униформени дрехи, без пагони, в района Синистра носеха само доверените хора на егерите.

- Знаете ли, дойдох пеша, за да имаме време да поговорим по пътя.

- С мене не може. Най-много за ягоди, къпини или евентуално за бухали.

- Тогава да си дойдем на думата. Ако ми разрешите, ще започна.

- Страх ме е, че нямаме обща тема.

- Там е работата, че има, и тя е госпожица Кока. Тя ме изпрати. Значи, в началото се е заблудила, но вече си е променила мнението за вас: на ухо ще ви кажа, ама много ви цени. За начало ви е отредила деликатна задача - естествено, стига да се наемете, - иска да ви изпрати в резервата.

- Нямам разрешение за там, полковник Боркан не ми издаде пропуск.

- Вече имате пропуск. Госпожица Кока ви моли да прекарате една нощ в лавката. Там живее едно момиченце, името й е Бебе Тесковина. Казват, че нощем очите й светели, като на рис. Няма да е зле, да се провери тая работа, нали.

По склоновете на Добрин някога са копали руда, до товарните рампи, до табаните е отивала теснолинейка. После, когато производството бе спряло и в изоставените галерии бяха настанили мечки, теснолинейката пак си намери мястото, с вагонетките носеха на зверовете храна, плодове, отпадъци, конска мърша; дори и живи магарета. В края на релсите все още стоеше старата миньорска лавка, сега там ходеха да пият мечкари, горски пазачи, вечерно време играеха на зарчета, на дама, на домино, печаха гъби и птичи яйца върху нагорещените плочи на огнището.

Бебе Тесковина бе едно от децата на лавкаджията Никифор Тесковина, всички в околността я познаваха по яркочервената й коса; докато първият сняг не покриеше релсите ходеше на училище  в Добрин Сити с дрезина. Край сивите огради косата й грееше издалече като пламтящ калинов храст. Сега се оказа, че светят и очите й.

- Не разбирам от такива неща.

- Как да не. На портата на казармата ви очаква и малък пакет, него пък трябва да занесете на Геза Хутира.

- Геза Хутира ли, Геза Хутира, кой е той? Нямам честта да го зная.

- Той е метеорологът на резервата. Лесно ще го познаете, има коса дълга до земята. Двайсет и три години не се е стригал.

Андрей Бодор чакаше този ден от пет години. Безброй пъти си бе представял мига, в който той и доведеният му син се срещат. Ала лицето му не трепна от новината.

- Честно казано, хич не знам. Дали ще го намеря въобще.

- Убеден съм.

- Знаете ли, зимно време не обичам да се шляя из гората. Сещате се какво имам предвид, нали: ще взема да хвана нещо. Тази година още нямаше имунизации.

- Вярно е, госпожица Кока ги спря. Каза, че не обича да й изпонадупчват хората. Ще гледа да измисли нещо друго.

Пакетът, който очакваше Андрей на портата, се състоеше от един алуминиев прът.  Не беше и прът, по-скоро някакво устройство от тръби, които влизат една в друга; като се изтеглят частите, може хубавичко да се удължи. Освен това имаше разни по големина дупки, отвори, от които висяха оранжеви и жълти дебели вълнени конци. Не можеше да се разбере за какво служи. Андрей го метна на рамо и тръгна.

Бюстът на Геза Кьокен, героичният мечкар, се издигаше катранено черен от другата страна на пътя, накацан от гарвани, ала като се приближи потрепнаха и под тях остана съвсем побелял от наслоената мръсотия. Хем беше добър знак, хем не. Наблизо стоеше червенокръсткия джип, зад сваленото му стъкло се виждаше пеперуденопрашното лице на Кока Мавродин. На човек и през ум не би му минало, че е жена, ако не носеше на врата си пламтящо-лъскав медалион: червена петолъчна звезда в медена обковка.

В края на есента, сутрин под дърветата сивееше само бегъл снежец, който скоро се изпаряваше от насипа и релсите на теснолинейката. Андрей, с алуминиевия прът на рамо, се отправи право към станцията, за да възлезе с дрезината към резервата. Релсите свършваха точно пред лавката на Никифор Тесковина.

Посред пътя, на входа на резервата, бариера преграждаше релсите. От караулното помещение полковник Ян Томоиоага видя отдалече кой приближава и излезе на насипа, за да му отвори пътя.

Андрей спря вагонетката, върза я за вилката на бариерата, за да не тръгне назад по стръмнината. Полковникът видя, че не бърза и извади шаха изпод нара. На отворена врата, местеха недодяланите фигурки върху постлана на пода карирана риза; с едно движение можеше да се сбере всичко, зададе ли се някой.

Полковник Ян Томоиоага  знаеше, че другарят му не бе ходил още отвъд оградите, затова го предупреди, че след бариерата линията се изкачва стръмно нагоре, не е лошо преди да тръгне да смаже основно осите. Лойта, с широка дървена лопатка в нея, беше в бидон под навеса на караулното помещение. Докато Андрей смазваше, полковникът проучи алуминиевия прът. Изтегляше тръбите една по една, докато не видя да притъмнява на една от вътрешните части, дебело врязано, името на Пуиу Боркан, покойния горски пълномощник.

Значи, макар и да не го погребват, мястото, където лежеше, закован в земята, покрит с найлонови чували, все пак ще обозначат с лъскавия, искрящ отдалече алуминиев прът. Навързаните по него шарени ленти, особено оранжевочервените, ще просияват даже през гъстата мъглата; а през онези дупки и отвори ще свири вятърът. Така че, наложи ли се, да могат да го открият и през нощта или когато го погребат виелиците.

- Войниците разказват, тези, дето са го намерили - добави полковник Ян Томоиоага, -  че бил вече малко понакълван. То се знае, прилепите.

- Ама че виц - измърмори Андрей. - Зимно време прилепите спят.

Отвърза дрезината, седна зад лоста и продължи нататък. Отсреща потокът се сгромолясваше надолу в ослепителна пяна, грохотът му заглушаваше напълно скърцането на дрезината. Но гласът на колелата пробягваше напред по релсите, чак до крайната спирка, където боботеше, дрънчеше в дървените магарета, бележещи края на коловоза. Отекнал бе и в лавката, защото когато дрезината се появи иззад последния завой, в края на релсите вече чакаше Никифор Тесковина с ръце на скута.

- Обзалагам се, че търсиш дърщеря ми - посрещна го той. - За съжаление, не е вкъщи. Отиде да се разхожда с Геза Хутира.

Макар че откъм височините заедно с блуждаещите сиви мъгли се спускаше зимата, той бе гологлав, по потник и скъсан войнишки панталон, стоеше сред калта в обути на бос крак кожени сандали, а наоколо му бе пълно със стъпките на босоноги деца.

- Първо ще потърся метеоролога - каза Андрей. - На връщане ще прекарам при теб нощта.

- Да, знам. Може и да съм заспал вече. Ела, да пийнем по някоя-друга чашка.

Лавката се състоеше от едно-единствено усойно помещение с дъх на мухъл, със скован надве-натри тезгях в единия край, зад него, около огнището бе стъкмено нещо като кухня, а в ъгъла имаше широк нар за спане. В помещението се бяха свили трима мечкари с почернели от мръсотия лъскави куртки с високи яки, покрити - вероятно против мечите нокти - с обковки, панцири, нитове. Главният мечкар, докторчето Олеинек, се бе облегнало сам? край една маса, на тясна пейка край стената, хванати под ръка си попийваха близнаците албиноси. Според тенекиените плочки, които висяха на вратовете им - а това е голяма рядкост даже и при близнаци - и имената им бяха еднакви: и двамата се казваха Хамза Петрика. Виждаха Андрей за първи път, и изплезиха езици към него.

Двете тъмнокоси деца на Никифор Тесковина се появиха отнякъде, блясъкът на алуминиевия прът ги бе примамил край масите. Олизаха лъщящите тръби, опипаха с пръсти гравираните букви. Те последни бяха видели жив полковник Пуиу Боркан, тръгнал оттук, от лавката, към сетното си жилище. Близостта на смъртта го правела почти прозрачен, само очертанията му трептели край масата, където седнал за последен път да пие греяно вино, хубавите му големи уши, като смачкан целофан, прозрачни и оклюмани, искрели от треската. Докато да го намерят после там горе - така се разправяше, - бил изпонакълван хубавичко.

- Тогава довечера ще те притесня малко.

- Ела спокойно. Казах ти, че знам за тая работа.

Към къщата на метеоролога водеше пътека по дъното на тясното дефиле срещу лавката. Дотам се разстилаше поляна осеяна с къртичини, в края на която джуджето Габриел Дунка лазеше на четири крака между издатините. Носеше нещо като ръкавици, дебели, стигащи до раменете, от време на време пъхаше цялата си ръка под земята в някаква тайна кухина. Открай време работеше с Никифор Тесковина, ловеше му алпийски мармоти на поляната около лавката. Колкото пъти по релсите се зададеше теснолинейка или просто дрезина, мармотите се втурваха между издатините.

- Слушай - заговори Андрей джуджето, - никой не ни чува сега. Знам за бизнеса ти, тъпкан си с пари. Дай ми назаем.

- Притисна ме в ъгъла. Колко ти трябват?

- Мислех си за четири по двайсет долара. Някога сигурно ще ти ги върна. Точно четири двайсетачки ми трябват. От това ми зависи животът.

- Върви сега, Ники Тесковина стои на прозореца.

На средата на пътя към къщата на Геза Хутира дефилето се разширяваше, от склона към потока се процеждаше червен ручей. Това място го наричаха  жужащия извор, тъй като денем и нощем вятърът тананикаше в гърлата на празните шишета, хвърлени в копривата. От жужащия извор бликаше пенлива, богата на желязо, минерална вода, боядисваше ръждиво стените на водоема, ален налеп покриваше коритото от борова кора, камъните, корените, накъдето се оттичаше криволестият ручей. Даже и миризмата му бе като на кръвта.

При това бе и малко окървавен, надвесена над извора Бебе Тесковина се плискаше. Съблеченият й анцуг бе захвърлен на един камък и макар че от усоето отвсякъде студено горяха лилавите светлини на мраз и слана, тя носеше само нещо като пеленка на кръста. По хилавите й детски бедра, по костеливите й прасци в тесни разбягващи се струйки се стичаше кръв.

Геза Хутира седеше на един дънер, сега едва ли можеше да се разпознае по дългата коса, тъй като бе събрана на врата и я носеше под дрехата си. Пушеше лула, ухаеща отдалеч на мащерка, близо до крака му тананикаше празно шише. През чезнещото було на дима съзерцаваше кльощавото тяло на Бебе Тесковина, лъкатушните пътечки на кръвта по бисерно искрящите от водата сухи бедра. Забеляза Андрей, който се приближи неусетно иззад бумтящия поток, едва когато откъм рамото му алуминиевият прът го заслепи в очите.

- Драго ми е - поздрави. - Даже си мислех, че днес ще ме потърси някой. Веднага тръгваме, за да можете да се върнете навреме. - Стана от камъка, попротегна се както си беше с лула в устата и викна на Бебе Тесковина: - Имам малко работа с господина. Ако можеш, утре пак ела тук по същото време.

Само късо постриганата червена коса на Бебе Тесковина светеше сега, очите й, същински боровинки, бяха сини и мъхнати, не ги сваляше от Геза Хутира. Обличаше се бавно, разочаровано, когато двамата тръгнаха.

Пътеката току се губеше, потъна в речното русло, виждаше се, че едничкият човек, който я използва, ходи винаги с ботуши. Ледена ципа покриваше вече крайбрежните плитчинки, наоколо по камъни със стъклен блясък, по искрящи клони се мъдреха стърчиопашки.

- Сам ли живеете? - запита Андрей, леко задъхан от нагорнището.

- Аз ли? Хм, ако смея да попитам, какво искате да кажете?

- Просто питам, как живеете. То и аз съм любител на самотата. Сродни души или какво.

- Сродни души. - Геза Хутира спря, снизходително го огледа - Това е друго. Тогава ще ви кажа. Има един човек при мене. Без това ще се срещнете.

Къщата на Геза Хутира бе в самия край на дефилето, извън пояса на гората, където свлачища от морени се срещаха с ослепителните сребристи бързеи. Тъканта на гората там внезапно оредяваше, по насечения от урви склон се бяха вкопчили само няколко проскубани, побелели от брадат лишей бора. Облакът ще да се бе вдигнал неотдавна, дъсченият покрив, все още искреше бисерно в дъгоцветни капки. Недалеч блестеше четирикракото бяло шкафче с инструментите на метеоролога, още по-нататък, по няколко наблюдателни съоръжения на открито се гушеха неподвижни врани.

На прага на къщата седеше Бела Бундашиан, доведеният син на Андрей Бодор, със сключени за молитва ръце, въртеше палци, а до крака му се търкаляше бутилка от денатуриран спирт. Беше оплешивял рано като арменците, лъсналото му мургаво чело се ширеше високо назад, от рунтавите вежди и дебелите лещи на очилата погледът му бе малко бухалски. Гледаше осиновителя си иззад очилата със застинало и равнодушно лице, не се виждаше да пробегне по него ни радост, ни учудване. Едва се поразмърда, когато спря пред него с алуминиевия прът на рамо.

- Вие ли сте това? - промърмори, сякаш съобщаваше по-скоро на себе си какво вижда. - Как по дяволите попаднахте тук?

- Тебе търся - прошепна Андрей. - От пет години съм по дирите ти.

- По моите? Че защо?

- Изглежда съм успял. Исках да те видя и ето, сега съм тук.

- Просто, за да ме видиш, ей така?

- Никого си нямам освен теб.

Бела Бундашиан надигна празната бутилката, търпеливо я задържа в уста, докато се отцедят и последните капки. После проточи слюнка, изплю се пред себе си и завъртя глава: - Ужасно.

Геза Хутира изнесе от къщата далекоглед, прокара го в кръг над суровата котловина, накрая го закова на една още лъщяща от пресен сняг височина. На билото трептеше острият гребен на каменна камара, там лежеше, покрит с найлонови чували, полковник Боркан. Край него трябваше да се забие алуминиевият прът.

- Виждам, попаднахте на стар познат - рече направо Геза Хутира. Подаде далекогледа на Андрей, да погледне и той. - Ала можете да разчитате на дискретността ми. Няма да разпитвам.

- Предварително ви благодаря. Не отричам, наистина го познавам. Имам да поговоря малко с него.

- Докато разговаряте, ще се обърна, ще си запуша ушите, мога да отида и по-настрани.

- Това вече не - намеси се Бела Бундашиан. - Ще те помоля даже да си наостриш ушите. Как ще изглежда, ако и от тебе имам тайни.

Платото, където не след дълго се заизкачваха тримата, бе покрито с тънка, сива като мак, снежна покривка. Свечеряваше се, на отсрещната стръмнина от дълбините на пропастите светлееше лед, натам лъкатушеха пътеките на Геза Хутира към зъберите, където ходеше да разчита уредите. И сега, като си върза железни котки, уви на кръста си стоманена тел и с алуминиевия прът на рамо, пое сам по стръмнината.

Докато стигне до седловината, а после и каменната камара, в основата на която лежеше покрит полковник Пуиу Боркан, взе да притъмнява. Андрей го чакаше безмълвно в подножието с доведения си син, и двамата се взираха в далечната, проектирана в небето фигура, докато не потъна отневиделица в спускащата си привечер. Едновременно с вечерта над платото се спусна огромен черен прилеп, крилата му се разклатиха за малко над осланените клекове и хвойни, после се отдалечи и потъна в здрача. Това бе бездомният, скитащ чадър на покойния горски пълномощник.

Вятърът внезапно спря, сред голите стени на котловината тишината нахлу като в празна бутилка. От височината понякога се чуваше метално чукане, звън, как Геза Хутира вклинява пръта сред камъните, как забива наоколо колчета в земята, най-сетне как опънатите телове зазвънтяват. Шумоленето на потоците, както пара след дъжд, се издигаше на пердета от дефилетата.

- Четох ти дневника - започна разговора Андрей. - Мислех си, че от него ще разбера в какво си се забъркал.

- Много, ама много лошо сте направили.

- Най-напред те търсих при Кони Илафелд, но напразно. Тогава схванах, че работата е много по-лоша.

- Не знам, за какво говорите. Ако има нещо лошо, то е, че сте ми чели дневника, да му се не видяло.

- Трябваше да го направя. Мислех, че така ще разбера какво се е случило с теб.

- Виждате, че нищо не се е случило. Много добре знаете, как мразя тия неща.

- Все пак те намерих най-сетне. От години те търся, сега живея в Добрин, наблизо е. Ще те отведа оттук.

- Откажете се от това и то час по-скоро. Не се занимавайте повече с мен. Оправям се и сам.

- Смятам, някъде през пролетта, най-късно в началото на лятото да дойда да те взема. Казвам ти, никого си нямам освен теб.

- Да не би да си въобразявате, че ще тръгна с вас? Оставам си тук, а ако не ми давате мира, и през ум няма да ви мине какво ще сторя. Ще се погрижа да се узнае какво търсите толкова разпалено в забранената зона.

Геза Хутира изглежда бе привършил с работата, прътът стоеше на върха, вклинен сред камънаците и опънат с телове, изведнъж се чу как спускащият се по билото вятър засвири в отворите. Изпод приближаващите му крачки камъни тръгнаха към стръмнището. После се чу и пращенето на фенера, ала така познаваше всяка гънка на склона, че го запали едва в подножието, когато наближи до двамата чакащи мъже.

Тогава неочаквано засия целият склон. Под тънката снежна покривка запламтяха камъните и додето се разстилаха по снега лъчите на лампата, на вълни пробягваха сини, зелени и медни отблясъци.

По склоновете на Добрин, преди да донесат в района мечки, бяха копали руда. От платото до долината се е спускала въжена линия към рампата на товарната гара, и покрай стълбовете, там където вагонетките се разтърсвали над макарите, все изхвръквала по някоя буца. С копринено мъждукане нападалите руди сега проблясваха изпод снега.

След затварянето на мините, в скованата от камък и греди колиба, където дотогава бе живял усамотен уредникът на въжената линия с инструментите си, се бе настанил метеорологът Геза Хутира. Ала със зеленясалите си камъни, покритите с лишеи, разсъхнати и напукани от слънцето греди, къщурката сякаш сама бе израстнала там, бе станала неделима част от склона. Светлината на фенера се разстла и помещението се изпълни с кънтящи сенки.

- Не се плашете от тях - каза Геза Хутира. - И бялката, и сляпото куче са приятели на човека.

Бела Бундашиан се излегна върху купчина разхвърляни дрипи в ъгъла, отвори бутилка и из къщата се разнесе миризмата на питието. На денатуриран спирт, в който е киснал корен от тинтява.

- Ще ти донеса едно одеяло - опита се да завърже разговор Андрей. - Няма да е лесно, ама ще ми откраднат от някой склад.

- Само това не, ненавиждам одеялата.

- Следващият път сигурно ще дойда с добри новини. Имам един познат, шофьор. Освен това е чужденец, мисля, че разбираш.

- Я, кажете, какви ги кроите? Та нали сега и вие сте от тях. Иначе нямаше да бъдете тук.

- Само така можех да съм край тебе.

- Не искам да ви виждам повече. - Бела Бундашиан се зави презглава със скъсаното одеяло, с дрипите, и обърнат към стената, продължи: - И имайте предвид, че аз не влизам в контакти с чужденци. Нито пък с местни. При това, много добре знам какво трябва да направя, за да се отърва от такива, които искат да ме въвлекат в нещо.

- Я си тръгвайте вече - Геза Хутира сръга в ребрата Андрей, - виждам, че му пречите. Познавам го, момчето е малко чувствително. Пък и без това долу в лавката вече ви чака Никифор Тесковина.

Андрей имаше джобно фенерче, но не го използва. В дъното на дефилето, насред мрака, мъждукащият на звездната светлина поток, като топ изтърколена коприна, показваше пътя до лавката. Никифор Тесковина очакваше нощния гостенин, клатейки фенера.

- Събрах ти две маси - каза, - децата ги покриха с прясно окастрени борови клонки. Обикновено сутрин ядем, така че можеш да си лягаш.

Откъм широкия нар, където спеше Никифор Тесковина с трите си деца, нахлуваше стипчивият дъх на денатуриран спирт и корен от тинтява. Бяха загасили лапмата, огънят в огнището отдавна бе изтлял, счуваше се само как подавайки си един на друг шишето отпиваха често. От дълбините на мрака светеха очите на Бебе Тесковина.

В стените цвъртяха паяци, ларви, по тавана тръгнаха белки, съсели, прилепи, по пода топуркаха малки твърди нокти. Нишките на сънливото сумтене обтъкаваха къщата. Когато Никифор Тесковина бос, разскърцвайки дъските прекоси помещението, вече се зазоряваше. Андрей скочи от масата, на която спеше и застана на прага до лавкаджията. С клюмнали глави, изправени един до друг се изпикаха на стълбата, гледаха как пенливите димящи лъкатушни ручейчета се разбягват черно по осланената земя. В глухите кътчета на дефилето обвивката на мрака едва се пропукваше, ала горе по билото на Добрин като звезда зорница блестеше алуминиевият стълб.

Докато просветлее, децата се измъкнаха изпод одеялата, Никифор Тесковина напали огън. Върху нагорещената плоча на печката препекоха сухи рижики, бадеми, желъди, в тенджера киснеха боровинкови филизи, ароматната пара се шибна в студения прозорец. Бебе Тесковина го бършеше понякога с длан, за да поглежда навън.

- Тук ли ще живее тоя човек? - попита.

- Не знам още - каза баща й.

- Ако трябва, ще му отстъпя мястото си, ще се преместя оттук. Геза Хутира обеща, че ще ме вземе при себе си. Може би още днеска ще си отида завинаги.

- Върви, щом смяташ.Аз те пускам.

След закуската Андрей понечи да се сбогува с Никифор Тесковина, но той тръгна с него, прекосиха заедно тясната осланена поляна към коловозите.

- Какво ще кажеш - попита Никифор Тесковина - за тоя, дето живее при Геза Хутира?

- Нищо особено.

- Не го виждаш за пръв път, нали?

- Хм, зависи.

- Само да знаеш: нощес е ходил в селото. А не му е разрешено, пък и друг път не е ходил.

Андрей тъкмо отвързваше веригата от буферното дървено магаре, изправи се бавно и си опипа корема. Раззина уста и се изповръща върху седалката. В лъщящата гъста слюнка, под съсирващите се нишки кръв, потрепваха рижики.

- Стомахът ти се е разстроил.

- Ами. Просто се наведох и случайно се изля от мен.

- Като мозък е, същото.

Андрей изтри с ръка седалката, намести се и отпусна с ръчния лост спирачката, за да тръгне дрезината сама по нанадолнището.

- И аз не мога да разбера - заобяснява Никифор Тесковина, - от какво му светят очите на това дете в тъмното? Ама само напоследък, откакто й дойде първият мензис.

- Добре, добре. Така ще кажа.

- Тогава да знаеш и това, че се кани да се пренесе оттук. Добре е, там горе навреме да са осведомени за такива промени.

- Да, това и аз го чух. Така и ще го кажа.

- И, разбира се, не премълчавай, че Геза Хутира ще я приеме.

- Добре - каза Андрей Бодор, - уверявам те, че всичко ще предам точно така.

<<< || >>>

© Адам Бодор
© Светла Кьосева, превод от унгарски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.04.2000
Адам Бодор. Районът Синистра. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Адам Бодор. Районът Синистра. София: Изд. ателие Аб, 2000.