Да срещнеш сутрин джудже, казват, било добър знак. В един от щастливите дни в живота ми, когато при мен се настани Елвира Спиридон с кадифената си задница, призори срещнах Габриел Дунка, джуджето. В Добрин Сити, където си живеехме и двамата по него време, той беше от малцината, които имаха право да държат ножица вкъщи; удадеше ли ми се случай, отбивах се при него с де що имах за подкастряне. Бяха прогонили единствения истински бръснар, приятеля на Аранка Вестин, така че обраснеше ли ми вратът, стрижех се при джуджето.

В паметния ден, кой знае защо мислех, че е четвъртък, дебнех за Мустафа Мукерман, турски камионджия, който винаги в определен ден от седмицата минаваше по заобикалящото селото шосе север-юг; с Габриел Дунка се срещнах случайно. Макар че есента отиваше към края си и тънка ледена ципа бе покрила крайбрежните плитчини на потока, намерих го на брега да кисне наранените си морави глезени в ледената вода. Работеше с пясък, по цял ден тъпчеше бос в работилницата си в сандък с мокър пясък, монотонната работа бе разнебитила глезените му. Строящият се синистренски затвор го бе наел, под пясъка матираше стъкла за прозорци. Бидейки единственото джудже в района, само той бе подходящ за деликатната задача: под лекото му мъничко тяло стъклото не се трошеше на раз-два. За да спаднат подпухналите му глезени, слизаше и зимъс до ледените дупки.

Сварих го да се плиска и нямах намерение надълго да се заприказвам с него, но все пак се застоях малко. Поинтересувах се дали не е видял да се навърта около бензиностанцията Мустафа Мукерман с камиона си за месо или вече е заминал. Ала нито един от двама ни не беше сигурен дали наистина е четвъртък. Мене пък, изглежда ме гризеше някакво предчувствие, защото реших, щом съм тука, да ми пооръфа косата. Макар че неотдавна, като се готвех за погребението на полковник Пуиу Боркан, се бях остригал, както си му е редът.

Докато пощракваше с ножицата си край ухото ми като истински бръснар, ме гощаваше и с историите си. Скоро щял да стане богат, спомена, идвали при него от районната природонаучна сбирка, интересували се от скелета му: щели да го откупят за добри пари, за да го експонират след това. В първоначалния си гняв той ги отпъдил, но появят ли се пак, а такива месии хич не се дават лесно, няма да каже не. Тая работа не ме интересуваше много-много, даже го помолих да се съсредоточи в бляскавиците на ножицата, като да съм знаел, че се разкрасявам за Елвира Спиридон.

Егерите ме откриха в стъкларската работилница на Габриел Дунка, както си се стрижех и веднага ме отведоха в казармата. В канцеларията на горския пълномощник ме чакаше Кока Мавродин, помоли ме още същия ден да се пренеса от селото в прохода Баба Ротунда. И този път, загърната в шинела си, се бе свила безучастно под релефната карта на природния резерват, като паяк в крайчеца на мрежата си, навярно от часове не бе шаввала, в очите, устните, езика й не трепваше никаква светлина.

- В прохода живееше един дервентджия - започна, - някой си Золтан Марморщейн. Дявол знае какво го е прихванало, вдигнал си чукалата и зарязал всичко. Къщата му стои празна и бих искала вие да се нанесете в нея.

- Не ми се ще да му отнемам мястото.

- Значи въпросната личност, така изглежда, няма да се върне. Ако се вярва на хората, снощи е устроил голям спектакъл. Благоволил е да си изсипе вътрешностите.

- Така вече не мога да кажа не.

- Кантонерската къща е служебно жилище, свързано с известни задължения. Золтан Марморщейн, така между другото, беше при нас един от заместниците по смъртните случаи.

- Приятно ми е, че сте помислили за мен. Ама вероятно ще ми се наложи да понауча едно-друго.

- Ами, постарайте се.

Полковник Кока Мавродин, макар че за първи път с мен беше ходила там, сега ми показа на стенната карта лъкатушещият на серпантини път към прохода Баба Ротунда, стопанствата с поляните за сено, и най-накрая, на върха, къщата на дервентджията Золтан Марморщейн. Покрай пътеките, замрежили прохода, бяха изобразени дори кошарите, навесите и кучешките колиби. Познавах добре мястото.

- А каква ще ми е работата там горе?

- Никаква. Просто ще живеете там, при това не сам.

Полковничката извади от чекмеджето си връзка фотографии и ги пръсна по бюрото. На снимките бяха жени от околността, повечето познавах от приемателния пункт, където редовно идваха, на гръб с кошове, пълни с боровинки, къпини, гъби червенушки.  Познавах добре събирачките.

- Изберете си - посочи пръснатите снимки Кока Мавродин, побутвайки ту една, ту друга към мене. - Естествено, засега само една.

Сред тях беше и хубавицата калина-малина Елвира Спиридон. И на снимката лъщяха върхът на носа й, изпъкналото чело, двете големи медни халки обеци. Тя бе същата, Елвира Спиридон, от чието стъпало веднъж със зъби бях извадил трънче.

- Спокойно си изберете: всяка ще се пренесе при вас на драго сърце. - И полковничката за момент покри снимката на Елвира Спиридон. - Дори и тази.

- Госпожица Кока е твърде добра към мене - клатех объркано глава. - Не съм сигурен, че заслужавам. Пък и, нали, такова.

- Успокойте се. Вече съм говорила с мъжа й. Пуска я.

Колкото и да познавах околностите на прохода Баба Ротунда, пък и стенната карта в канцеларията на горския пълномощник ме ориентира, един от войниците ме закара с джипа си до върха на кратък оглед.

През ветровития вододел пътят водеше към буковинските възвишения. Старият черен път, по който дневно веднъж се изтътрузваше синистренският рейс, бе използван най-вече от мечкарите и добринските егери. След тихите есенни дни сега бе извил вятър, претъркаляше облаци по поляните. На върха, в мъгла от водни капки стоеше кантонерската къща с издадена остъклена веранда, вдигнеше ли се облакът от време на време, в нея просветваше някой блеснал от локва завой на серпентината. Сред покритите с пукнатини стени, прострени на въженце, висяха забравените навои на Золтан Марморщейн.

В ония времена освен това, дето се събираше по джобовете ми, имах една алуминиева чиния, две тенекиени канчета, един конски чул, няколко дрипи, навои и връв и бутилка денатуриран спирт. Върнах се в старата воденица, натъпках всичко в една торба и мятайки я на рамо, махнах за сбогом на приемателния пункт, на бъчвите с омайващ аромат и поех за новото си работно място. Моргата се намираше в един усоен ъгъл на казармения двор.

Все пак ме глождеше какво става с Мустафа Мукерман, пътем отново се отбих при Габриел Дунка. Добре беше да изясня с камионджията за колко ще закара сред  замразените в скреж меса двама души някъде накрай Балканите. От Габриел Дунка научих, че тоя ден напразно чакам турчина, разбрало се междувпрочем - Геза Кьокен ходил при него -  че не е четвъртък, най-много да е сряда.

Така че вероятно сряда ще да е бил първият ми работен ден в добринската морга. Задължението на заместника по смъртните случаи се състои в това, да стои в една стаичка с мъртвеца и да дебне, да следи дали няма да шавне по време на смяната. На влажната сива каменна маса лежеше бившият дервентджия Золтан Марморщейн, панталонът му бе пълен догоре с вътрешностите му. Не шавваше, съхнещите му навои усещах вече като свои.

Вечерта ме смени подполковник Титус Томоиоага, навън, на чистия въздух, докато крачех бавно към прохода Баба Ротунда, отпивайки често-често от шишето спирт, ме обзе безпричинна радост. По лицето ми се топяха снежинки, заваля, иззад облаците прозираше препускащата луна.

Докато да стигна върха, снегът съвсем бе обвеял кантонерската къща. Вече се канех да разлюлея светлия сноп на джобното фенерче над стъпалата към верандата, когато забелязах, че по прозореца отвътре сълзи червена пара и от светлината на пламтящия огън навремени проблясва, прояснява. Значи Кока Мавродин не ме е залъгвала. Вече не бях сам.

В кантонерската къща светеха трите червени очета на вратичката на печката, сред блуждаещите светлини блестяха медни халки-обеци. Елвира Спиридон седеше на ръба на нара със скръстени ръце. С изути пред нея цървули.

- Отсега нататък ще живея при господина.

- Добре дошла.

- Казаха ми, че господинът не разговаря много-много. И аз ще си мълча.

- Надявам се, да няма от какво да се оплаквате.

Върху изоставения нар на Золтан Марморщейн лежаха две издути възглавници, две прани наскоро парцалени черги, от които още струеше дъхът на нахлулия през деня в прохода северен вятър. На масата в стара почерняла чугунена тенджера имаше картофена супа с миши дъх, изядена до половината от друг човек. И любимото питие на егерските полковници: пълна бутилка къпинова ракия. Със забучена на тапата, като ярка звезда, златистосребриста ружа.

- Мъжът ми ги праща.

- Мъжът ви е любезен. Сигурно ще се опознаем и с него. А сега, ще ви помоля да не ревете.

- Мъжът ми е Северин Спиридон, вече го познавате донякъде.

- Ами така, по име, не знам.

- Той имаше една глупашка случка. Тогава вие му помогнахте в бедата. Не му се живееше, вие му вдъхнахте душа.

- Хм, нещо се сещам, не отричам. Значи, ако добре си спомням, имате и едно хубаво шарено куче.

- Да, да. И кучето ни не ви е забравило, господине.

Забелязах, че около глезена й навоите се раздвижиха, коленичих пред нея и саморъчно ги развих. От оня замрежен от вени и с дъх на сено топъл крак, който, тъй да се каже, смътно и далечно, още от известния случай с трънчето, имах удоволствието да познавам. Сега отново го държах в дланта си.

- Така значи - мърморех разсеяно, - един полковник, каквото и да е, ама си държи на думата. А пък аз си мислех, че Кока Мавродин-Махмудия само ме занася. Всевишният да я блогослови хиляда пъти.

- Да, желанието на госпожица полковничката е отсега нататък да живея при господина. Но ако ме пускате, понякога ще си отивам у дома.

- Отивайте си, когато ви се прище. Все пак има при кого. И пак ви моля, само не ревете.

Отпуших бутилката, налях от подаръка на Северин Спиридон в двете тенекиени канчета. Под нара намерих леген, приготвих го върху печката пълен с вода, после загребах от супата. Легенът пускаше, по горещата плоча на печката видях да се разбягват синци, опитах и питието, махнах с ръка на Елвира Спиридон да започва, моля, да се съблича.

Доста отдавна не бях чувал точно това шумолене на дрехи, когато се допират голи ръце и особено кадифени бедра, когато вода се стича по ребрата, кожата съхне. Избрах една вена на бедрото на Елвира Спиридон, която ту се разклоняваше, ту се сбираше, разбягвайки се нагоре. С показалеца си тръгнах по нея, с привидно колебание.

- Знайте - заговорих й тихо и сам се чудех на гласа си, - аз бях, аз намерих веднъж трънче в стъпалото ви. Ако си спомняте: извадих го със собствените си зъби.

- Не съм ви забравила, господине.

- Ще ви кажа, че оттогава ви наричам в себе си калина, калинчица, калина-малина. Колкото пъти се сетя, по толкова начина.

- Не разбирам точно, но ми се струва, че господинът ми говори хубави неща.

- И, за да продължа: ей сега ще нацелувам тук всяко късченце. Никак да не се изненадвате.

- Там да целува господинът, където си иска.

Доста по-късно, далеч след като превали полунощ, когато, разгаряйки огъня, бях коленичил гол пред печката, отново се размислих над своите си неща. Сетих се за Мустафа Мукерман и, естествено, за Бела Бундашиан, доведения ми син, когото тогава не бях виждал четири или пет години, а живееше тук наблизо, в резервата. Надявах се,  най-сетне да се добера до него и навярно щяхме заедно да заминем към слънчевите Балкани. Не беше сега най-подходящото време да се мести при мене тази жена. Ала сега бе тук, дишаше задъхано до мен. Коленичил се обърнах към нара и бръкнах под одеялото.

- Надявам се, добре беше.

- Не беше лошо, господине.

- Дано божията ръка има пръст в тая работа. Ако ли не, някой хубав ден ще си замина оттук. На ухо: имам и друг живот.

- Предполагам. Познавахте ли господин Золтан Марморщейн? И той си замина.

- Не, нямах удоволствието.

- Може и да се върне, тези навои тук са негови.

- Дойде ли, тук ще са. Добре заварил.

През нощта спря вятърът, снеговалежът, а огрените от луната канари осветиха стаята. В пълната тишина снегът около къщата поскърцваше, сякаш Золтан Марморщейн се приближаваше с тежките си вътрешности в панталоните. Елвира Спиридон се измъкна изпод парцалената черга и застана пред прозореца. Стоя там дълго, навярно часове и раменете й бяха меки, лилави и заоблени като близките заснежени височини. Когато призори се сгуши отново до мен, бедрото и задницата й бяха като лед, като стъкло.

Облъхнах с дъха си вкочанените и крайници, зарових нос в извивките на тялото й.

- А още нищо не съм казал за миризмата ви. Това например тук, на вратлето ви, много ми допада. Не сте коя да е.

- Преди да тръгна мъжът ми ме изми. И ме намаза тук-там с бадемово масло.

- Значи, бадем! За пръв път чувам. На всяка цена искам да се запозная с мъжа ви.

- Ама вие го познавате. Спасихте му веднъж живота.

От години не бях почивал гол в мека парцалена черга, край топла печка, и никога така, че навремени да ме изпълва с гъдел лек бадемов аромат. Рекох си: "Какво искаш? та ти всичко постигна. Излежаваш се с кадифената задница на Елвира Спиридон в обятията си. На върха си, момчето ми."

- Още не знам името на господина - сепна ме неочаквано Елвира Спиридон.

- Ами. Но бъдете спокойна, скоро, най-късно довечера, ще ви го кажа.

- Защото, ако се случи, може понякога и аз да ви заговарям.

- Права сте, моля да имате малко търпение, скоро ще му дойде редът да се представя. Може и да не ми повярвате; неотдавна си загубих документите. Що се отнася до името ми, спешно ще трябва да разговарям с полковник Кока Мавродин. А дотогава, за съжаление, не мога да правя изявления.

- Само си помислих, ако се обръщам на име, по-леко ще ми е да свикна с господина.

Седнеше ли понякога на нара до мене, на шега гледах изпод мишницата й през прозореца навън, друг път пък надничах над рамото й. Долините бяха  застлани с лилава пара, от която се възправяха само върховете на боровете, понякога гарвани се дигаха на рояци и се понасяха към стръмнините на Поп Иван. Слънцето тъкмо обливаше заснежените била.

Докато къщата се проветряваше, стояхме безмълвно един до друг пред отворения прозорец. Китките ни се докоснаха, полека-лека се притиснаха една в друга, накрая двете ръце се сключиха в мир. Помежду ни, в раковината на тайнството, навярно, се таеше името на един и същ човек. На оногова, чиито стъпки, като жили на вярността, бяха опасали с кръгове снега покрай стените.

На отсрещната полянка под пресния сняг черно блестяха, разпръснати тук-таме топли купчини тор, сред тях се разхождаше шарено куче, а отгоре, греейки се в кръжащата пара, трептяха копринарки. Над дъсчения покрив на близката къща се рееха прорасляците на димно водорасло; Северин Спиридон вече шеташе надолу-нагоре из къщи.

Слънцето прижуряше, трябваше вече да тръгвам за новата си работа. Виждаше се, че в къщата има жена, куртката ми, която и досега наричам абата на заместника по смъртните случаи, поела въздух, намерих закачена вън, на портата. Няма такава натрапчива миризма, която вятърът в прохода да не продуха за една нощ от тази вехтория.

<<< || >>>

© Адам Бодор
© Светла Кьосева, превод от унгарски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.04.2000
Адам Бодор. Районът Синистра. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Адам Бодор. Районът Синистра. София: Изд. ателие Аб, 2000.