По времето, когато опитвайки се да вляза в дирите на доведения ми син, живеех в Добрин, в целия горски район имаше един-единствен фотограф. Той работеше само за егерите. Ама снимаше не планинските войници с униформи в защитен цвят или чиновничките с начервени устни, а фаворизираните мечки на природния резерват - в гората държаха около сто-сто и петдесет - контингент на правителството.

Фотографът Валентин Томоиоага - също полковник - бе непрекъснато из гората, вероятно получаваше с протекция и допълнителни ваксини, ала тунгузката хрема накрая повали и него. Прилошало му бе накрай гората, близо до Добрин сити, под оголелите, с опадала кора борове, дето се виждаха и от селото. Макар че го бяха забелязали, понеже вятърът развявал полите на шинела му, пак не го пратиха в лазарет, а на място, там дето размекнат от треската се бе опнал, бе проснат, го оградиха с колчета, заковаха летви, даже и голите борови трупи зачукаха с греди, да не тръгне да изпозарази и други. Голям страх имаха от тунгузката хрема и изглежда най-добре беше да не пускат повече заразения, бил даже  и полковник, нито в казармата, нито в селото, ни никъде. През процепите на набързо скования около него стобор му подпъхваха царевични кочани да яде, за пиене и росата му стигаше.

Тъй като на мястото на залежалия се фотограф Валентин Томоиоага не се появи нов човек, скоро се наложи да бъде заместван. Ама не при мечките или друг някакъв таен обект в резервата, а на украинската граница, където тоя ден чакаха един чуждестранен камионджия. Не ще да му е била много чиста работата на чужденеца, щом го чакаха с фотограф. Ставаше въпрос за превозвача на месо Мустафа Мукерман, чийто камион, нашарен със сребристи, цветни фигури, и аз бях виждал често да прогромолява по шосето север-юг, заобикалящо Добрин.

Това, че тъкмо аз трябваше да заместя берящия душа фотограф, колкото и да ме знаеха като отбиращ от всичко, опитен човек, можеше да бъде плод само на непредвидим женски каприз. Вечна тайна остана, защо сред толкоз много доверени и ловки егери, изборът на полковник Кока Мавродин падна върху мен.

Вярно е, че още като пое добринския горски район след смъртта на Пуиу Боркан, някои неща се промениха. Вятърът на промените развяваше навред из селото онези хартиени лентички, лични повиквателни, с които отново и отново ме викаше персонално в управлението. Така стана и сега: една заран откъснатите от амбалажна торба, надращени с въглен листчета засвистяха близо до приемателния пункт по електрически стълбове, огради, надвиснали над пътя клони, по тях се мъдреше подканата: "Бързайте, Андрей, госпожица Кока ви чака."

Изолда Маврудин-Махмудия - Кока й беше галеното име - седеше в креслото на починалия полковник Пуиу Боркан, на масата пред нея имаше два огромни фотоапарата: една "Коника" и един допотопен "Канон". Не е беда, ако не разбирам чак толкоз, каза, те тези правят сами всичко, от само себе си, трябва само някой доверен човек с усет, който да ги държи в ръка, да сменя от време на време филма и да натиска копчетата.

Украинската граница, където трябваше да пристигне Мустафа Мукерман, минаваше наблизо, по вододела Поп Иван. Нощем от Добрин се виждаха как изстрелват осветителни ракети, често по облаците блестяха прожекторите на наблюдателните кули, ала през деня по склоновете към долината се стичаше същото безучастие, както от която и да е от съседните планини; от десетилетия нищо не беше се случвало по тези места.

Полковник Кока Мавродин, облечена за ветровития проход, седеше в командирския си стол в сив егерски шинел с качулка на главата. Ушите й бяха натъпкани срещу течението с жълт памук, наоколо се разстилаше кисело-нагарчаща миризма на буболечки. Знаеше се, че е попаднала тук, в суровия север, идвайки от миазмите на делтата, от опасния свят на огромните сомове, на пеликаните.

- Стига да мога да си го позволя, - каза - приятно ми е да работя с цивилни. Имах предвид вас, Андрей. Иначе ще има с нас още двама души от по-младото поколение.

Пътувахме с белязания с червен кръст военен автомобил амфибия, през дерета, пружиниращи мочури, подгизнали поляни, докато не стигнахме в подножието на Поп Иван, откъдето се заизвиваха серпентините на прохода. На водаческото място седеше самата Кока Мавродин, до нея с фотоапаратите на врата бях аз, на задната седалка имаше двама почти еднакви младоци със зимни палта, шал, шапка, костюм и половинки, с два съвсем еднакви добермана. Двамата мрачни младежи бяха от сивите гъсоци на Кока Мавродин.

По пътя, от доверения им разговор се разбра, че международният тираджия Мустафа Мукерман идва откъм Бескидите и камионът му е пълен със замразени овце. Ходи с товара си до най-южните краища на Балканите, минава седмично веднъж: винаги, ама винаги в четвъртък, по обедните часове влиза в страната. Въпросният всъщност съвсем не е делнично същество, регулярен великан, казват че теглото му надминава шестстотин кила. Двата сиви гъсока тъкмо се съвещаваха, като пристигне и работата опре до обиск, как ще си поделят частите му, огромните му крайници. Бяха тръгнали заедно с мене на път, за да намерят нещо у него.

Както се качвахме по серпентините в посока към границата, на завоите на няколко пъти блеснаха като невестулки зъберите на Поп Иван, червеникави хребети, които се спускаха от билото към дълбините на гората, ала докато да се приближим към теснината потъмняха, времето взе да се разваля. По височините на Поп Иван този ден с гръм и трясък пристигна зимата.

Граничният пункт горе на вододела се състоеше всичко на всичко от малко караулно помещение и една войнишка шатра, пред тях синьожълта бариера преграждаше пътя. Пропусквателният пункт бе разположен на най-високата точка на стария черен път, водещ отвъд планината, от двете страни на който склоновете се стесняваха като в пролом. Беше зловещо, ветровито място, с кънтящи канари, с размятали дъртите си брадати лишеи сиви борове. Отвъд прореза на долината, по далечния прозрачен небосклон сияеха тревожни северни багри.

Ала, както казах, докато да стигнем билото, времето се развали. Измежду височините се заспускаха сиви дрипи, отначало по ламарината на амфибията, по прексигласовите прозорци, потропваха игличките на дъжда, после изведнъж всичко утихна: снегът падаше на бели пера. Над теснината се спусна зимен сумрак, през него, по кепетата на граничарите изгаряха червени звезди.

Неочаквано изтрещя и небето, и макар че мълнии разсичаха идващия на завеси, на завеси гъст снеговалеж, един от граничарите, за сигурност, окачи горящ с червена светлина фенер на бариерата, да не би Мустафа Мукерман, ако пристигне насред вихрушката, да й налети неочаквано. Знаеха, че не закъснява, вече години наред винаги в четвъртък по обед влизаше с камиона си: беше точен човек. Говореше се, че по бащина, сиреч Мукерманова линия, е донякъде немец.

Доберманите се бяха излегнали под амфибията, Кока Мавродин без да бърза отиде до бариерата. През цялото време докато валеше, чакаше облакътена на синьожълтия желязен прът, да не би случайно да пропусне момента, когато от отсрещните серпентини фаровете на Мустафа Мукерман ще се промержелеят през снежния килим. Само угасващата от време на време пред лицето й пара подсказваше, че омотано в сукното, живо същество е застинало срещу иглите на враждебния вятър. Полека-лека и по нея се натрупа сняг колкото върху сандъка с пясък в съседство или върху тежестта на бариерата. Над кожената й шапка се изви вихрушка, накрая, някак неусетно на рамото й кацна птица.

Кучетата първи надушиха пристигането на Мустафа Мукерман. Снежните хали не бяха донесли ни късче от далечното ръмжене на задъхания под товара мотор, когато доберманите почнаха да се прозяват; всеки знае, че при тях това е знак, че са нащрек. Камионът, пълен със замразени овце, забулен в препускащите мъгли бе вече на близкото нагорнище. Двете кучета наостриха уши, закърнелите им опашки потрепнаха, измъкнаха се изпод амфибията, от която капеше клеясало масло. Кока Мавродин познаваше кучетата, разчете вълните по козината на вратовете им и на часа се изправи. Натрупаният по гърба й сняг се пропука и на пухкави блокове се срина.

На рамото й птицата се разклати  и се катурна. Падна в снега с вкочанени ледени крила. Изглежда бе кацнала там, само за да умре. Казват, че птиците дето донасят тунгузката хрема от север, също умират от нея.

С пристигането на Мустафа Мукерман настана тишина, вятърът утихна, снежинките застинаха във въздуха. Остана само гъста сивота, която сега вместо от светкавици бе прорязана от фаровете на камиона; войниците вдигнаха бариерата, за да мине. Сребристо боядисаната стена на колата  бе нашарена с всякакви щуротии, които можеха да щукнат само в акъла на един такъв безотечествено прекосяващ държавните граници тираджия: сини палми под пурпорно небе с накачени по тях зелени маймуни, а друга стена бе изписана с една самотна, дълбоко провесена женска гръд.

От вътрешността на амфибията се подадоха двата сиви гъсока, изритаха снега от регистрационния номер на камиона, за да се убедят дали пристигналият е този, когото са чакали. Обиколиха, затопленото, все още задъхано сумтящо превозно средство, понякога докосваха с пръсти сребристата стена на туловището му, и при вида на ярките шарении в очите им заиграваха сенките на порицанието.

Мустафа Мукерман свали стъклото на прозореца си. Протегна невероятно грамадната си като чувал, обла и гола ръка, сви дланта си в юмрук и за поздрав я разклати няколко пъти от лакътя и от китката. Сивите гъсоци се спогледаха: добре ли виждат. Във всеки случай не беше добър знак.

Кока Мавродин ме сръга в ребрата, хайде, оттук нататък да почвам да натискам копчетата. Ако светне лампичката изпод пръстите ми, трябва да сменя филма. Надникнах в обектива и изпонашареният камион, шофьорът, двата сиви гъсока и двата добермана веднага оживяха в миниатюрен вид на матовото стъкло.

Междувременно Мустафа Мукерман беше задействал някакво устройство, стената на кабината се отвори, устройството дигна шофьора, като огромен кожен чувал и заедно със седалката и го свали на земята, където той се изправи. Носеше червен гащиризон, под който се тресяха грамадни, закръглени месища и лоени драперии. Тресеше се и въздухът край него, а снегът наоколо видимо взе да се топи. Когато забеляза, че от караулното помещение излизат две кльощави офицерчета - трябва да му бяха стари познати - весело им помаха и хващайки се за приспособените очевидно за целта в стената на камиона дръжки, дрънчейки с ключовете си, тръгна да им отвори задната врата, за да разходят светлината на джобните си фенерчета сред дигащите пара, заскрежени меса. Тъкмо се готвеше да скъса пломбите на ключалката, когато полковник Кока Мавродин се обади и спря всичко това: да не си губят сега излишно времето с такива неща.

Тогава сивите гъсоци се отправиха към Мустафа Мукерман, хванаха го от двете страни и го подканиха там, на мястото, на което стои, да се съблече. Това е молба на командирката, ама на нея, бидейки жена, й е неудобно да го каже. За да не я разбере накриво.

- Това е първият ми улов от такъв род - тихо отбеляза полковник Кока Мавродин до мене, - досега, знаете, съм карала службата си в по-мекия юг, работех във фермата Пеликан.

- Бог да ви помага.

Снеговалежът наистина беше на спиране, сивите гъсоци утешаваха Мустафа Мукерман, че вътре в караулното помещение, където и без това няма да се побере, не ще да е по-топло. Та да започва и да се съблича по-скоро.

- Ама естествено - кимна шофьора. - С най-голям кеф.

- Къде сте научили така добре езика ни? - обади се Кока Мавродин.

- Къде ли? Ами просто така, пътувайки. Влиза заедно с въздуха през прозореца.

- Знаете ли, намирам за много жалко, че така трябва да стане. И то точно с вас, когото уважаваме много.

- На мене ми е много приятно даже - усмихна се Мустафа Мукерман, шофьорът. - И без това ми се щеше да ви покажа пищака си.

Кока Мавродин най-напред погледна настрани, после изведнъж запремига към мене, за да прочете по лицето ми дали е чула добре. Извади от джоба си подострен химически молив, сякаш искаше да запише на дланта си или на снега чутото. Двата сиви гъсока също протегнаха вратовете си след отлитащите думи. А Мустафа Мукерман, сякаш само това беше чакал, издърпа ципа на гърдите, на корема си, за да може да се измъкне от дрехата си. Носеше особен, скроен за него гащиризон: само поразтърси от себе си разкопчаната тук-таме  дреха и тя веднага се свлече. Това бяха поискали от него и ето, вече стоеше дибидюс гол, с тресяща се лой сред сребристите снежинки.

- Не си мислете, че го правя на драго сърце - обърна се към мене Кока Мавродин. - Не това ми е професията, а пък голи хора направо ненавиждам. Ала получих сигнал от полските другари. Че въпросната личност се кани да контрабандира на територията на родината ни нещо, скрито в тлъстините му. Ама за съжаление не казаха какво.

Като някакви закърнели крила, от раменете, плешките, кръста на Мустафа Мукерман висяха тресящи се меса, драперии. Ако въобще някой се осмелеше да ги нарече рамене и кръст. Трябваше да насъскват двата добермана, да подушат шофьора, сивите гъсоци ги теглеха по един, по един към него, защото те направо се бяха разбесували. Двата добермана ни най-малко не се интересуваха от Мустафа Мукерман.

- Най-добре ще е, да признаете доброволно - обади се след известно време полковник Кока Мавродин. - С което, така да се каже, най-трудното ще е зад гърба ни.

- Аз не бързам.

- Ама не вярвам, че най-голямата ви мечта е моите хора да вземат да ви опипват.

- Защо не. Много ми е кеф като ми чешат ташаците.

Моливът потреперваше между пръстите на Кока Мавродин, двата сиви гъсока започнаха телесния обиск. Ровичкаха се сред къдрите и диплите от меса, бавно и с чувство прокарваха пръсти по каналите на кървавиците. Дръпнаха настрани и двете бузи на задника на Мустафа Мукерман, мрачно надникнаха вътре, разлюляха двата му тестиса със спящите вътре галушки. Като си свършиха работата, не смееха да се погледнат: в най-интимните пролуки, в тайните торби по кожата на турския шофьор не намериха нищо.

А пък той си стоеше с разкрачени крака, някак очаквателно, сякаш съжаляваше, че всичко бе свършило толкова бързо. Изпод спуснатите си тлъсти клепачи оглеждаше наоколо, разсеяно пристъпваше от крак на крак в прясно стопения сняг.

- И на вас ли ви се струва, че се хили? - стрелна ме Кока Мавродин. - Ама как по дяволите?

- От една страна - отговори вместо мене Мустафа Мукерман, който чу въпроса - обичам да излизам добре на снимките. От друга страна, всичко сънувах и затуй това, дето го търсите, не е у мен сега.

Кока Мавродин се вторачи в сивите гъсоци, може би и към мен хвърли бегъл поглед, после моливът, с който явно се готвеше за нещо, изпука в ръцете й и се счупи на две, парчетата паднаха в снега. С това, като човек, който си е изпълнил мисията, се отправи към чакащата амфибия, а след нея и сивите гъсоци със строгите погледи. Щях да тръгвам и аз с тежките фотоапарати на врата си.

Тогава погледът ми се срещна с този на Мустафа Мукерман. Неговият беше пълен с добрина, обич, кадифена човешка топлота. Протегна към мен ръката си и повиквателно изви огромния си показалец. Извади от жабката пакет "Кент", опаковано в целофанова торбичка плодово желе "Харибо", после изрови отнякъде и едно яйце "Киндер" и ми ги подаде в голямата си като поднос длан. В този мразовит предиобед в планинския проход, празнуващ пристигането на зимата, един дибидюс гол турчин ми направи подарък, на мене, уволнения експерт по горски плодове.

- Слушай - заговори ме тихо. - Някой ден сигурно ще ти писне тука. Само ми кажи и на драго сърце ще те закарам на Балканите. В Солун, на Дарданелите или в Родосто, ако искаш. Ще те пъхна отзад между месата, няма да ти е топло, ама ще се облечеш хубаво. Никой няма да те намери.

- Моля те, млъкни.

- Намери си само една дебела и топла шуба. Аз минавам оттук всеки четвъртък, слагам нафта на бензиностанцията, нали я знаеш, долу по шосето север-юг. Ама може да ми махнеш и по пътя. Само по възможност да не вали дъжд в тоя четвъртък: мокър, с влажни дрехи, не можеш да седнеш сред месата, в тоя мраз. Добре, хайде сега върви, Аллах да ти помага.

- Хич не знам за какво ми говориш. Абсолютно нищо не съм чул. Ама, което си е право, добре знаеш езика.

- Ами. Казвам само заучени текстове.

Амфибията вече чакаше със запален мотор и тресяща се ламарина. Щом се настаних на седалката, Кока Мавродин тръгна, спускахме се бавно по серпентините към долината на Синистра по-позанасяйки се в пресния сняг. Смучех желето "Харибо" и между главите на двата сиви гъсока гледах през задния прозорец отдалечаващия се пейзаж: все още гол Мустафа Мукерман стоеше в снега и гледаше след нас, докато не се скрихме зад първия завой.

- Представям си как ви е поканил на Балканите - подхвърли ми Кока Мавродин. - На гръцкото море, в Олимпия.

- Подхвърли.

- Хич недейте да кроите такива планове сега.

Стигайки в подножието, амфибията отново се отклони от пътя, прекоси завоите на потока и подскачайки се закандилка през подгизналите поляни. Двата добермана гледаха през прозореца с източени вратове, очите на сивите гъсоци бляскаха бдително, макар че там, навън, едва ли имаше нещо кой знае какво за наблюдаване. Челото на Кока Мавродин бе запотено, като наближихме селото ме помоли да й оправя шапката.

- Следващият път ще го изненадам - каза. - И то как. Ще му изпусна въздуха от колелата, например, или нещо такова. Или ще му обърна наопъки вътрешните гуми. Да му се отще от нас завинаги.

- И че бил сънувал... - опита се единият гъсок.

- Полските другари, струва ми се, направо нарочно са ни преметнали - забеляза другият.

- По-добре да млъкнете.

Не след дълго по шосето профуча и Мустафа Мукерман, с изпонашарения си с палми, маймуни и оная едничка виснала женска гръд, камион. Разбира се, видя амфибията да подскача по остъклената от лапавицата поляна, дълго ни свирка, маха с ръка. Зад него искреше завихрения сняг, носеше със себе си зимата, а самият той се беше отправил към слънчевите Балкани.

В пункта за горски плодове, където живеех по онова време, можеше да се отиде по тесен коларски път откъм добринската гара, тъй като стоеше сам на поляната, извън селото. На разклона Кока Мавродин удари спирачки и тъй като изскочих от колата още в движение, спря мотора.

- Няма да му обръщам вътрешните гуми - извика след мене. - Много добре знаех, че няма нищо у него. Хич да не си ги мислите разни за мене.

- Помислих си, че си правите само шега.

- Ако се замислите малко какво всъщност се случи и вие ще разберете, че всичко това си беше уговорено с полските колеги. Това беше едно практическо занятие, учение.

- Дума да няма, и на мене това ми мина.

- Ами, минало ви е. От мене го научихте това важно нещо, сега, като ви го казах.

В онези часове зимата се спускаше по склоновете на Поп Иван към долината на Синистра. Просмукваше се в някогашната мелница, под стрехата на плодовия пункт, в същото време  растяха и ледените висулки. Щеше ми се да отворя полученото за подарък яйце "Киндер", каква ли остроумна дреболия се криеше в него, но тъй като есента беше към края си, стъмваше се рано, тъй че отложих за утре тези приятни минути. В сумрака на коридора вече наслуки загребах с канчето си от кипналите плодови сокове, с които подслаждах питието си, разредения с вода денатуриран спирт. Клечах в тъмнината на бърлогата си, в ъгъла на един килер, вечерно време само алкохолът светеше в мене, във вените ми.

По едно време огладнях, накиснах гъби, твърди варени картофи в разредения денатуриран спирт и взех да ги смуча, зарадвах се като чух как вятърът навън засвири по органа на капчука. Преди заспиване коленичих по навик на прозореца и пуснах една вода на двора. И да валеше, и да не валеше, винаги така правех.

Ама този път не бях случил. Не след дълго лъч на джобно фенерче заподскача по влажните стени, взе да търси между буретата по загнилия под, докато не спря върху мене, както си се бях отпуснал на сламения чувал в ъгъла на килера. Единият сив гъсок стоеше в киша, целият беше грозно подмокрен.

- Ще ви помоля друг път да не го правите това - рече тихо, строго. - Ако ви се припикае, по всяко време с готовност ще ви придружим през тъмния двор. Отсега нататък някой от нас винаги ще е край вас.

Да де, бих могъл да се досетя, от този ден минавах за приближен на Кока Мавродин, прозрях една от тайните й, и отсега нататък сивите гъсоци ще пазят и мене. Единият беше вече тук пред мене, подгизнал от пикнята.

Призори, когато в съответствие с очакванията за приличие, се запътих към нужника в дъното на двора, го заговорих:

- Сигурно ти се спи. Ако се качиш горе, ще ти намеря някой книжен чувал да се поопънеш. Започва нов ден, почини си.

- Не, не - отклони той, - вие сте пришелец, отде да знам какво ще ми постелите.

- Тогава няма какво да говорим.

Утрото наближаваше, по планинските скатове изведнъж, като разлята по склоновете светлина, премина на вълни кучешки лай, после оттатък потока, около бюста на Геза Кьокен мъглата пламна жълтеникаво.

И отново кучетата. Замлъкнеше ли за малко техният лай, в скованата тишина чувах откъм гората воя на фотографа Валентин Томоиоага. На фотографа полковник, когото замествах за един ден и на когото дължа приятелството си с Мустафа Мукерман.

<<< || >>>

© Адам Бодор
© Светла Кьосева, превод от унгарски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.04.2000
Адам Бодор. Районът Синистра. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Адам Бодор. Районът Синистра. София: Изд. ателие Аб, 2000.