Когато се разнесе вестта, че на една от ветровитите височини на Добрин са намерили полковник Боркан, изтупах ватенката си, накиснах в потока калните си гумени ботуши, а после потърсих джуджето Габриел Дунка, да ми подкастри малко косата. Полковник Пуиу Боркан беше горски пълномощник на района Синистра, редно беше аз, като диспечер на събирателния пункт за горски плодове, да отида на погребението с приличен външен вид.

Скоро се разбра, че - жалко за барута - ама няма да има никаква тържественост: полковник Изолда Мавродин, току-що назначеният нов командир на егерите, предварително бе забранила всяко събиране. Още на път от Добруджа към новото си назначение в северния планински район, бе наредила полковник Пуиу Боркан да бъде оставен на планинския връх, на мястото, където го е съборила треската, без да го докосва никой. Даже ако, не дай боже - това вече аз го прибавих - започнат да го наобикалят наминаващите по тия места борсук или лисица.

Наследникът на полковник Боркан при добринските егери беше жена. Беше се разчуло, че името Мавродин й е псевдоним, а истинското е Махмудия, и няма нищо против, ако й викат Кока. Преди пристигането й в Добрин сити, малцина спаха, в нощта като змии се виеха стоновете на очакване, на вълнение. Ту сякаш кларинетът на кантонера Томоиоага виеше из тунела, ту като че ли закъснели диви гъски прелитаха над долината. Посред нощ, когато отивайки към нужника пресякох двора - погълнатият вечерно време денатуриран спирт току ме прокарваше - отвъд черните покриви на селото мержелееше жълтеникава мъгла, в казармата грееха запалените лампи, светлината на наблюдателните кули плуваше из дълбините на просмукания с влага мрак като огромен захарен памук. Този вой идваше оттам: с вързани на краката възглавници егерите лъскаха пода, търкаха с мокри вестници прозорците на казармата. Изолда Мавродин пристигна рано сутринта, с червенокръстки военен джип. Козирката на шапката й, предното стъкло, калниците бяха покрити с бяла ципица, в която някой бе изписал с пръст галеното й име: Кока. След колата по улиците на Добрин се разнесе нагарчащ дъх на лекарство, или по-скоро дъх на смачкано насекомо; понадигна се, заля на вълни цялото село, после се стече, като дъждовна вода в канавките край пътя, по дворовете.

Още същия ден Кока Мавродин-Махмудия ей-така, от раз, си избра около петнайсет-двайсет селски - дали по случайност, ама бяха все дълговрати, топчестоглави, безцветни младоци с очи като копчета - хвърли шаяците им и всеки получи сив костюм, черни обувки с остри върхове, лъскава сребриста вратовръзка. Тази прилика забелязаха и хората от селото и пребоядисаните съседи незабавно бяха наречени сиви гъсоци. Вярно че то и време нямаше за обучението им, ама сами разбраха каква ще им е работата, още от първия миг взеха строго да местят погледи в кръг, във всички посоки. Тръгнеха ли нанякъде, гьоновете на обувките им отекваха по измитите от вода камъни.

Макар че веднага, още в самото начало, с изтупана ватенка, умити и лъснати гумени ботуши, един вид изразих почит към новия командир с посещението си, тя, както ме изгледа, на часа ме изхвърли от канцеларията на горския пълномощник. После все пак ми оставяше разни съобщения, някоя и друга незначителна заврангулка, ала когато пристигах изплезил език, пак ме отпращаше. Грешка, казваше, даже не ме знае кой съм, друг път пък: да оставим сега това, някой друг път. Бях сигурен, че иска да ме изпита, да ме дразни, а някой ден ще разкрие и истинските си намерения - макар и не направо - и тогава ще ме търси под дърво и камък с егерите си, кучетата си и соколите си.

В онази есен, макар и човек на възраст, тъкмо диво, и не безнадеждно, веех вятър на Аранка Вестин. Тя шиеше за казармата, и останеше ли след заминаване на пратката понякога сама без надзор, минавах в настъпление. При нея ме намериха един преди обед, насред най-голямото цмокане, и добринските сиви гъсоци. И ме откараха.

Кока Мавродин ми доведе до знание, че досега е обмисляла какво да ме прави; събирателният пункт е затворен, заедно с него е дошъл и краят на моето диспечерство. При това положение, тъй като и без това не съм роден по тези краища, а бог знае къде, най-добре би било да се махна в най-скоро време от района.

- На това събиране на ягоди и гъби, ходене из природата, му мина времето - рече с тихия си, безцветен глас, - и досега не е имало никаква полза. Ама най-лошото е, че ги няма документите ви. Не можете да останете тук.

И, за да ми покаже, че не говори току така, извади от чекмеджето си книжата, прошнурована сива папка, на която с разкривени букви бе написано Бодор, Андрей: моят псевдоним. Отвори я, показа ми я, и сякаш въобще не съществувах, вътрешността й бе съвсем празна. Не е изключено някой да ги е изгорил, да ги е изхвърлил, като излишни, или пък може да са се унищожили и от само себе си.

Пораздрънках тенекиената пластинка на врата си, показах я, мене полковник Пуиу Боркан ме е регистрирал както си му е редът, ако се наложи, все мога да го докажа. В Добрин всеки, който работеше в гората, носеше на врата си такава тенекийка, на която бяха издълбани всичките му данни и, естествено, името му. Това беше истинския паспорт по тия места.

- Останете ли - каза Кока Мавродин, - и това ще ви потрябва. Но не и докато сте здрав и читав.

Кока Мавродин-Махмудия беше ниска, сгърбена и безцветна жена, седеше накокошинена, потънала в полите на шинела си, като матова нощна пеперуда. Очите й като да бяха от кожа, не мигаше, седеше с вперени в мен черни ноздри, от сплъстената й, без блясък коса и от пъхнатите в ушите й жълти памуци се надигаше дъх на насекомо.

- Ама ако може, все пак бих останал - направих аз опит. - Готов съм на всичко. Кандидатствах и за кантонер на теснолинейката. Може би, ако обсъдим нещата.

- Осведомена съм за плановете ви - кимна. - Ала в края на есента, падне ли сняг, теснолинейката ще спре. Не е сигурно, че напролет ще я пусна пак. Вие, рано или късно, ще се забъркате в някоя каша, защото даже и име нямате. Тръгвайте си докато е време, с чест, отивайте си, докато ви разрешавам.

Говореше без заобикалки, грабнах си шапката, стрелнах я еднъж-дваж с омраза за сбогуване, а на тръгване към вратата се изплюх през прозореца. Гласът на Кока Мавродин ме застигна на прага:

- Я, чакайте малко. Не ми пука, че плюете. Ама ви имах за възпитан човек.

- Такъв съм и не съм плюл.

- Това е друго. Тогава все пак ще ви помоля за една услуга. Има един проход, името му е Баба Ротунда, бих искала да ме придружите дотам. Не ми се нравят тия  многознайни егери. - Обърна се заедно със стола и на висящата зад нея релефна карта намери мястото, където шосето преваляше към отвъдния склоон. - Ще бъда откровена, не съм ходила много-много по такъв терен, аз съм от южните краища. Ще се радвам да ме упъти някой цивилен като вас. Когото след това няма да видя повече.

- Така да бъде, приемам.

Пред входа, на пейката, бяха насядали сивите гъсоци. По черните им половинки бяха избили потни петна като бял кант. Копчестите им очи лъщяха в отразената есенна светлина, от мъхчетата им се носеше миризмата на евтин одеколон.

- Това е въпросната птица - посочи ме Кока Мавродин, - обеща да си отиде. Утре сутринта ще го изпратите до границата на района и ще изчакате докато подхвръкне и отлети.

Пред портала на казармата чакаше червенокръсткият джип. По брезента му се люлееше синя дъждовна вода на жълти точки от брезовите листа, в нея лежеше врана с навирени към небето крака. По него време птиците ей-така си падаха от небето.

В подножието на оградата се припичаше Геза Кьокен, някогашният героичен мечкар, пушеше лула, пушекът й, настигнеше ли те, гъделичкаше с аромата на съхнеща мащерка. Отдавайки почест, държеше пръстите на дясната си ръка близо до челото.

Към прохода Баба Ротунда нагоре, с осем-девет серпентини, се извиваше, лъснал от локви, прорязан от стичащи се вади, стар черен път. Освен единственият редовен рейс, който отиваше към Буковина, използваха го само въглищарите, горските пазачи и добринските егери. На върха се издигаше къщата на дервентджията Золтан Марморщейн, а по околните поляни бяха пръснати няколко домакинства; посивяла  от дъжд и вятър дървена къща. Стояхме там, срещу стръмните стени на Добрин; на изток се тъмнееше Колинда, на север горяха като червени невестулки скалите на Поп Иван.

Този първи оглед на терена беше нещо като запознаване, вървях пред Кока Махмудия, привеждах клоните пред нея, изритвах от пътя й боровите шишарки, плясках силно, за да сплаша птиците да излетят. Преди седмица-две тук все още пламтяха калини, ала сега клоните сивееха оголели: изпреварвайки ледените северни ветрове, калиноядната копринарка бе пристигнала.

Споменах тази дреболия, за да разчупя тишината. Кока Мавродин като че ли я пропусна край ушите си, едва по-късно реагира.

- Учен човек, ама няма какво да ви правя - каза, - мъж няма какво да се занимава с плодове, с птици. Какво расте тук въобще?

- Занимавах се с боровинки, главно къпини - отговорих. - Нали знаете, доставях ги за резервата. Мечките мрат за къпини.

- Боровинки, в живота си не съм виждала, ама нали ще ми покажете веднага някоя. Що се отнася до къпините, къпинови храсти растат и при нас, в Добруджа. И макар че сняг рядко вали, от солта хълмовете, ридовете са бели и зиме, и лете. Сред чуките се провират стоноги мъхнати пипалца, цели-целенички осеяни с тези малки ухилени зърна.

- Интересно ще да е.

Сега, както ме бяха уволнили, нямах особено желание за такива любезности. Много, ама много ме ядосваше, че трябва да се изселя от района.  Изглежда, че тези няколко години бяха отишли на вятъра. Бях намислил, намеря ли доведения си син, да избягам с него оттук. А пък ако той не ще, да избягам с Аранка Вестин. И дойде сега тази жена, Изолда Махмудия, и ме разкарва от района. Направо се задъхвах, давех се от яд.

- Кажете, Андрей, нямате ли представа, къде са ви документите?

- Как да не - отвърнах начумерено, - струва ми се, че са останали в джоба на негова светлост.

- Каква светлост?

- Ами неговата, на полковника. - Небрежно показах напред, където сред висналите дрипи на облаците блестяха заснежените урви на Добрин. В посока към голия връх, където сред плоски зелени камъни полковник Пуиу Боркан спеше вечния си сън.

- Кофти. Ама вече и през ум да не ви минава да ровите по джобовете му. Казват, че някаква зараза го е повалила. Ще го подпаля. И не го наричайте вече полковник.

Малко по-късно в далечината, летейки ниско и по-подскачайки по чуките на поляната, чадърът на полковник Пуиу Боркан премина пред стените на Добрин.

- Такъв прилеп не бях виждала в живота си - прошепна Кока Мавродин.

Оттатък къщата на дервентджията Золтан Марморщейн, в обрасла с борове долчинка, се издигаше планинска къща, до нея сайвант, плевня, хамбар. Край оградата, по заскрежената есенна поляна, димяха черноискрящи купчини тор. Сред тях, с пъхнати в джобовете ръце, навремени вдигайки стреснато глава, се разхождаше планинецът Северин Спиридон, когото познавах от една среща. Пред него крачеха огромни врани, зад него рунтаво, шарено куче.

Най-напред ни забеляза кучето, навирената му опашка се ветрееше, а то току припикаваше по малко. Спря се и Северин Спиридон, засенчи с ръка очи и през прозрачните факели на торната пара взе да проучва далечината. Разкопча яката на куртката си, после развърза и панталона си и, държейки все още ръка пред очите си, пусна нервно една вода.

- Кой е този?

- Името му е Северин Спиридон. Ще го опознаете. Доколкото знам, от дълго време е човек на егерите.

- Да ти кажа правичката, хич не ми се нравят тези егери. Всички до един са все суетни говеда.

През това време Северин Спиридон обиколи къщата, извади отнякъде бинокъл и взе да проучва наоколо. Навярно забеляза в далечината Кока Мавродин, както и мене, когото трябва да бе разпознал, как обхождахме подгизналите пътеки на терена.

- Я, кажете, как по дяволите са попаднали документите ви в джоба на полковник Боркан?

- Срам ме е да кажа: той си мислеше, че съм му длъжник и ги държеше при себе си като залог. Уж съм му дължал някаква риба, която бог знае кой му бил изпратил.

- Не е хубаво да си длъжник на полковник.

Около пладне, обикаляйки издалече по пружиниращите поляни, стигнахме ръба на мочура, чиито тревисти островчета стигаха на вълни, на вълни чак до оградата на Северин Спиридон. Макар че около дървените постройки не се подаваше никой, ни стопанина, ни шареното куче, през джвакащите кичури трева Кока Мавродин се отправи право към къщата.

- Насам, момче, да понаобиколим малко. Ще ми се да поговоря с човека с бинокъла.

Както казах, в района на къщата Северин Спиридон вече не се виждаше.  Пристигайки по-късно, видяхме само свалените му ботуши, сложени един до друг до портата. В калта следи от бос крак водеха към сайванта. Скимтенето на кучето се чуваше иззад затворената врата на кухнята.

- Скрил се е - отбеляза Кока Мавродин и пресече двора. - Ами тогава ще го потърсим.

Тъй като на вратата на сайванта нямаше катинар, Кока Мавродин най-напред надникна там. За малко, нямаше и половин минута, потъна в полумрака, но докато да стигна и аз, отново беше вън. Сухите й кожени очи не трепваха.

- Имате ли нож?

Ножът, с който преглеждах гъбите, винаги беше у мене и й го подадох начаса. Но тя го отклони.

- Аз няма да мога да стигна, отидете вие. Срежете го.

В полумрака на сайванта, от тавана, като лъчисти острия, блестяха пролуките на покрива, пукнатини в разядените от ледовете дървени плочи. Под тях се клатушкаше, виснала на въже, сянката на Северин Спиридон, все още с бинокъл на врата. Беше бос и край отпуснатите му крака витаеше миризма на ботуши.

Изолда Мавродин ме подканяше:

- Побързайте. Ще вземат да си помислят, че аз съм го направила.

Влязох в сайванта, качих се на яслата и - клъц - срязах въжето. Северин Спиридон тупна на покрития със сено под, в струящите прашинки на светлината се виждаше как от устата му все още излиза пара. Коленичих до него, опънах кожата на лицето му и се впих в устните му. Дишах, издишвах, пак дишах, пак издишвах, съвсем се вживях, чак докато не усетих, че полека-лека и той се закашля в мене. Когато и клепките му взеха да потрепват, донесох ведро с вода, напръсках лицето и врата му и му го оставих, да ги намери до себе си.

През цялото време Кока Мавродин се разхождаше пред къщата.

- Помолих ви, да го срежете. Не да се целувате с него. Как ви хрумват такива неща?

- Само опитах.

- Ама го възкресихте.

Иззад вратата на къщата лаеше кучето на Северин Спиридон. Минахме край ботушите му, завихме по пътечката и прекосихме поляната в посока към самотно изоставения джип. Враната върху брезента бе обсипана с някакви цветни, блещукащи есенни буболечки. Във въздуха, като стон на диви гъски, се точеше говежда слюнка, в къси кларинетни звуци се гърчеха мазките на облаците.

- Каквото ще да става, но сега ще запаля - казах. - Ако бързате, не ме чакайте. Ще се оправя след това и сам, познавам преките пътеки.

Кока Мавродин седна зад волана, затвори вратата и смъкна прозореца от своята страна.

- Често ли ги правят тия неща хората тук?

- Засега, не чак толкова.

- А на вас ще ви кажа, друг път не посягайте на мъртвец.

- Остана ли тук, обещавам. Ако ли не, не гарантирам за себе си.

- Да ви е като обеца на ухото: на мъртвия това му е работата - да не мърда повече.

Угарките от цигарите, дето ги събирах край казармата, носех в тенекиена кутийка в джоба си. Избрах една по-тлъста и я пъхнах в цигарето. Тъй като колата не тръгваше, пафках облакътен на бронята. Оттам видях, че както лежеше по корем, Северин Спиридон взе да се надига на лакти на прага на сайванта си. Слюнката му още опъваше лицето ми.

- Все пак странно, че го направи точно сега - мърмореше Кока Мавродин. - Точно, когато идвахме насам. Малко странно.

- Не чак толкова. Все някога трябваше да го направи.

- Като се съвземе, ще го повикам на разпит. Ще го питам какво толкова гледаше с бинокъла си. Да ми даде отчет за всичко.

- Ще ви каже, че нищо. Или пък, че нас. Знам ги аз тия.

Като обърна джипа, Кока Мавродин изключи мотора и пусна беззвучната кола надолу по серпентините.

- То и аз ги знам тия. Прави го само, за да ме дразни.

Колата препускаше през дупките надолу по прохода Баба Ротунда, Кока Мавродин въртеше кормилото с една ръка, с другата си бърникаше в ухото. Сигурно й беше заглъхнало и пищеше ли, пищеше; което значи, че не лъжеше и наистина бе за пръв път из високопланинските пътища. В подножието се пресегна пред мене и саморъчно ми отвори вратата.

- Сивите гъсоци, както вие ги наричате, заранта ще ви изпратят до границата на района. Вървете си и забравете всичко.

- Жалко - казах. - Надявах се, да промените решението си. Сам се проклинам, заради тоя рибен случай. Цялата ми беда оттам идва.

- Какъв рибен случай?

- Нали ви споменах, полковник Боркан искаше от мен някаква риба и си мислеше, че я крия от него.

- Хм. Мъртвият полковник не е полковник.

Вечерта - както изглеждаше последната в Добрин сити и в района Синистра - прекарах у Аранка Вестин. Тя имаше едно старо, дялано от дърво корито, в което човек можеше и да се изкъпе. Напълних го с топла вода, забърках и по една дажба питие - денатуриран сприт, смола и вода - истината е, че се бях приготвил: оставаха броени часове до окончателното ми заминаване. А дотогава пиехме; с отпуснати на раменете на другия крака, в коритото се събирахме и двамата.

Сивите гъсоци ме намериха посред нощ при Аранка Вестин. Малко поспиртосан, с вледеняващо от мокрите петна бельо, се закандилках към джипа. В къпиновия мрак, като далечен засипан със сол хълм, светлееше лицето на Кока Маврудин-Махмудия. Тъй като водата на Синистра бучеше съвсем наблизо, съобщи ми викайки: размислила е, още известно време, докато тя прецени, мога да остана в Добрин.

- Сивите гъсоци ще ви измислят някакво хубаво ново име. Или, да му се не видяло, нека да остане старото, без това и то не е истинско.

Загадъчна жена, капризен воин беше Кока Мавродин; изглеждаше като че ли си играе с мене, а всъщност искаше да ме задържи. Години по-късно, при ходенето ми в Добрин чух, по какъв загадъчен начин е свършила и самата тя. Заспала в гората, както си седяла, там я сварила поледицата, и тя, без да помръдне, като спяща пеперуда, застинала в стъклото на наслоилите се ледени капки. По-късно леденият пън бил прекатурен от вятъра, разчупил се на парчета и просто се разтопил. На мястото останала само една прогизнала, с дъх на насекоми и накичена с полковнишки звездички парцалена купчина.

<<< || >>>

© Адам Бодор
© Светла Кьосева, превод от унгарски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.04.2000
Адам Бодор. Районът Синистра. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Адам Бодор. Районът Синистра. София: Изд. ателие Аб, 2000.