Габриел Дунка видя за пръв път в живота си гола жена на трийсет и седем годишна възраст. Вярно, беше джудже. Тъкмо пътуваше с червения си фургон по безлюдното шосе от строящия се синистренски затвор към къщи, когато Елвира Спиридон му махна. В онзи ден още от ранни зори се сипеше лапавица, сред елите и зърнастеца край потока се спускаше студена мъгла, подгонена от вятъра, на дрипи, на дрипи пресичаше пътя; сред тях с порцеланово сияние искреше мократа женска фигура. Нямаше никаква дреха по нея, само тежката й коса бе прилепнала като грозен съдран шал на врата й. Бедрата й, слабините й, сякаш разцъфнали в пролетния гъстак, бяха обсипани с борови иглички, сини, бели и жълти цветни листца.

Габриел Дунка познаваше по лице жената, която живееше в прохода Баба Ротунда и понякога минаваше пред стобора му с торби, пълни с гъби, с кошове боровинки и къпини на гръб, на път за събирателния пункт.  Ама никога пък не си беше мислил, че някой път, попадайки точно на него, ще му маха гола край шосето. Не че се зарадва, ама я качи.

Не я сложи да седне до себе си в кабината - накара я да легне отзад, сред дървените рамки, в които превозваше стъкла за прозорците, за да не я види някой. Фургонът не беше негов, с него караше стъклата между работилницата си в Добрин сити и синистренския строеж; движеше се по пътищата, напред-назад, със специалното разрешение на дирекцията на затвора и на местния командир на егерите. Добре щеше да се нареди, ако някой от властите или кой да е местен селянин види, как в работно време, със служебния автомобил с жълт регистрационен номер, вози голи жени. Накара Елвира Спиридон да се изпъне край летвите и блъсна вратата.

Габриел Дунка стигаше до корема на жената, леко му се позави свят, когато заедно дъждовния й аромат вдиша дъха на пъпа й.

Когато стигна вкъщи - живееше в най-обикновен, гол селски двор, под един сайвант, който му беше едновременно и работилница - отиде на заден ход до вратата, за да може жената да слезе без да я забележат. Знаеше, че съседите му от другата страна на потока следят всяко негово движение с далекоглед; гледката на едно джудже никога не омръзва.

Както и можеше да се предположи, работата на Елвира Спиридон не беше съвсем чиста. Същата сутрин се бе опитала, заедно с приятеля си, да избяга от страната, ала още от самото начало не й провървя. Мустафа Мукерман, турският камионджия, който пренасяше замразени овце от Бескидите към южните краища на Балканите и сред висящите на ченгели меса понякога, така между другото, превозваше и решени на всичко хора, не я взе. На качване се разбра, че още много отдавна шофьорът се бил заклел да не превозва жени;  веднъж някаква изнервена кокона му оплескала цялата кола. Така че приятелят й Андрей, кантонерът, замина, а тя, Елвира Спиридон, остана на пътя, отгоре на всичко гола-голеничка.

В онзи ден дъждът валеше от ранни зори, в очакване на камиона Андрей Бодор и Елвира Спиридон се съблякоха голи, защото не биваше да сядат с мокри дрехи в скрежната черна нощ, то си бе самата смърт. Дрехите, значи, натъпкаха в една, донесена специално за целта найлонова торба, че да могат после,  по пътя, вече в камиона, да се облекат. Жената известно време се дърпа с шофьора, ама напразно. Докато се усети, камионът с Андрей и опакованите дрехи вече бе отминал. На юг, към Балканите, където ден и нощ искрят сиянията на свободата. Елвира Спиридон остана там, гола насред голямата сива мъгла.

Рева известно време, после събра сили, откъсна един вечнозелен бръшлянов лист и си го закичи под корема. Трябва да беше виждала нещо такова по старите картини. Ала вятърът много скоро отнесе листото оттам.

Половин предиобед Елвира Спиридон скита сред ели, оголели брези и зърнастица, докато откъм града, из дълбочината на мъглата не изплува фургонът на джуджето стъклар, със светлеещ отдалеч жълт държавен регистрационен номер на предната броня. Нямаше как да сбърка, освен колите на егерите, които можеха да се познаят отдалеч по давещия се глас, това единствено червено, донякъде с цивилна външност превозно средство можеше да се срещне в целия планински район. Жената го бе видяла вече сутринта, когато отиваше за Синистра и знаеше, че още същия предиобед ще се върне.

Въпреки необичайните си размери, Габриел Дунка бе държавен служител, човек със занаят. Той матираше стъклата за строящия се по онова време синистренски затвор. Направеше ли някоя партида - стъкла за трийсет и пет-четирсет прозореца седмично, - сам поемаше с товара си към мястото. В средата на сайванта му имаше огромен сандък, пълен с пясък, а под пясъкът бе сложено стъклото. Джуджето се разхождаше босо из сандъка, докато стъклото под него не се надращеше до непрозрачност.

Край сандъка също имаше купчина пясък, Габриел Дунка накара Елвира Спиридон да легне в нея.

- Ще ви помоля за търпение - рече й тихо, почтително, - ей сега ще ви потърся някоя подходяща дреха.

Разкъса кафявата амбалажна торба, която дотогава му служеше като черга на пода, разгърна я и зави жената с нея. От всяко кътче и отвор на Елвира Спиридон все още се сцеждаше дъждовна вода и се стичаше в пясъка под нея.

- Много сте внимателен - отбеляза Елвира Спиридон. - Човек се познава в беда.

- Тя, бедата е налице - отвърна й джуджето. - Затова ви моля да не мърдате много-много, стойте си по възможност легнала. Защото аз не се виждам от прозореца. Забележат ли някакво движение съседите ми, веднага ще разберат, че има при мене чужд човек.

Габриел Дунка напълни със стърготини и борови шишарки желязната печка, запали я, а после хвърли върху пламтящата купчина и още една, ей-такава, дъска от бъчва. Неотдавна бяха затворили близкия събирателен пункт за плодове и гниещите в двора му стари бъчви набързо ги разграбиха за топливо. Дъгата на бъчвата протягаше синьо-зелени газени езици, изпускаше упойващ плодов аромат и пукаше на огъня. Под скъсаната амбалажна торба Елвира Спиридон тракаше зъби.

- Аз вече отдавна да съм изсъхнал - отбеляза леко пообъркан Габриел Дунка, имаше го донякъде за шега. - Защото съм по-малък. Естествено, по-малките неща, например джуджетата, по-бързо съхнат.

- Ето че научих нещо ново - чу се гласът на Елвира Спиридон изпод амбалажната торба. - Ама това, че сте джудже, е малко преувеличено.

Цялото си имущество Габриел Дунка държеше в един стар и олющен мукавян куфар, който служеше и за полица между постелята му и влажната стена на сайванта. Сега го отвори, порови из него затъвайки до лакти сред вмирисаните на мишки, целите в сиво-жълти петна, оплюти от насекоми дрехи. Избра няколко и ги приготви до себе си.

- Има ли батерия в радиото? - запита неочаквано Елвира Спиридон. - Може да кажат нещо.

- За имане, има. Ама искам да чуя, ако някой се зададе по двора. Не е изключено, съседите да са се усъмнили нещо.

- С вас не ме е страх. Каквото и да стане, сигурно ще измислите нещо. Не се обиждайте, но както ви гледам сте истински мъж.

- Мерси. Знаете ли, понякога идват тука полковници, искат да видят как се прави, как става такова замъглено, одимено стъклото.

- О.

- Е, не толкова често. Да имате предвид, ако се случи такова посещение, нищо да не се вижда от вас. Ни дъх да не трепва.

Габриел Дунка грабна купчината приготвени дрехи и ги изсипа пред Елвира Спиридон. Надигна раздрания хартиен чаршаф от жената и се зае да я облича. Най-напред опита един къс панталон с презрамки, ала колкото и да се силеше, стигна едва до средата на единия й крак.

- Подозирах, че няма да ви стане. Ама човек не се дава ей-тъй, слепешката. И ме извинете, ама доста странно се чувствам в момента.  Навярно е затова, че се докоснах до кожата ви.  Прекрасно усещане, леко ми се замая главата. Направо ще се задуша.

Отдалечи се от жената, наведе се над ведрото с вода и потапяйки цялото си лице, загълта на огромни глътки. Не се избърса, остави водата да се стича по врата му.

Елвира Спиридон взе сама да се облича, навлече на единия, после на другия си крак по един панталон, върза ръкавите на две куртки и се зави с тях.

Джуджето се занимаваше нещо, дрънчейки със съдините. Сложи вода в една тенджера и стоейки до печката я изчака да кипне, после я поръси със сухи листа от боровинки. Остави я така известно време, после я раздели в две тенекиени канчета. От литрова бутилка със син етикет насипа щедро в готовия чай. В нея имаше син денатуриран спирт. Накрая сложи едното димящо канче в пясъка, в ръката на Елвира Спиридон.

- Чин-чин. Добре дошла. Всевишният е пожелал така да стане.

- Наздраве, господин Дунка. Доколкото знам, наскоро трябва да е гавраилден.

- Много е възможно.

- Надявам се, да не съм ви в тежест.

- Ако не мърдате, хич не сте чак толкоз. И ще можете да останете, докато ви е приятно. Или докато на мен ми се наложи да замина. Може скоро да се случи.

- Искрено съжалявам.

- Някой хубав ден, може и да замина. Не далече на юг, мила Елвира, а като обитател на синистренския музей. Неотдавна сключих сделка и сега вече съм техен, част от тях. Продадох скелета си на природонаучната сбирка. Нали знаете, обичат да събират такива неща. И което не е без значение: платиха ми предварително.

- О, и аз съм чувала, музеят е пълен с разни интересни неща.

- Е, да. Мисля, че и те ще имат грижа за парите си. Въпросът е: дали ще изчакат да хвърля петалата както си му е редът. Кой знае, някой хубав ден може да дойдат за мене. Харесва ли ви чаят?

- Тъкмо исках да ви кажа.

- По-добре е сега да помълчим, защото то и стъклото има уши.

Навън се свечеряваше, дребните прозорчета посиняха. Габриел Дунка изчака да се стъмни дотолкова, че лицето му да се отразява в стъклото, чак тогава разискри една вейка и с пламъка й  запали свещта. Обръсна се и разтри по влажната си кожа шепа мащерка. Облече стара, пожълтяла, изтъняла от пране ризка и куртката от старата си ученическа униформа, която сбръчкана, смачкана от години лежеше в дъното на куфара. Беше дошъл денят отново да я сложи.

- Навярно виждате, малко се вълнувам - прошепна. - Тази вечер за пръв път ще съм с жена. Вижте, даже и космите на главата ми са настръхнали.

- Няма защо да се притеснявате - отговори Елвира Спиридон, - не е нещо бознайкво, нещо толкоз особено. Все сте чували, сигурно, за какво става въпрос.

- За мой срам, доста съм непросветен. А пък иначе джуджетата имат добра слава.

- Ами точно затова се успокойте. Помислете си и аз на какъв хал съм.

Габриел Дунка потръпна и въздъхна дълбоко. Несъмнено бе, изпод амбалажния чувал обезпокоително белите петна на женската кожа бяха съвсем различни от онова първо видение: когато жената изкаляна, с лилава от страх брадичка, побелял нос, безкръвни уши застана пред него на шосето.

- Не го вземайте за селяндурщина - обади се наново тихо, задавено, - ама ще ви оставя за малко сама. Ще се върна като се поуспокоя малко. Не зная какво ми става, ала трябва да изляза, защото се чуствам невероятно странно. Страх ме е, че ще взема да се убия.

- Добре, господин Дунка, излезте. Поемете си дъх. Ако ми разрешите, докато ви няма, ще си сипвам по малко. Докато се върнете, съвсем ще се затопля.

По единствената улица на Добрин сити, която се виеше в посока към прохода по дъното на долината, следвайки линията на потока, от години вече нямаше осветление. По тия места хората, срещнеха ли се в тъмното, се разпознаваха по миризмата. Така от разстояние, човек можеше да вземе Габриел Дунка, който пристъпяше край мъждеещите от далечни светлини локви, за куче. Само дето стъпките му джвакаха другояче в калта.

Тръгна от селото към входа на природния резерват, където до бариерата имаше и караулно помещение. И друг път се бе случвало Габриел Дунка да потърси полковник Ян Томоиоага, който от години стоеше сам на пост и живееше в караулната стая. Появеше ли се джуджето, полковникът обикновено постилаше на пода зелено-бяла карирана риза, изваждаше няколко домашно дялани фигурки за шах, камъчета с особени цветове и изиграваха няколко партии шах.

И сега стана така, ала на Габриел Дунка, видимо, скоро му омръзна играта. Полковник Ян Томоиоага даже забеляза, че умът му е другаде и снизходително му подсказваше грешките. Ама и така, онази вечер джуджето загуби всички партии.

- Така играта няма никакъв смисъл - постави въпроса полковник Ян Томоиоага. - Изпопребих те. Кажи, какво ти става?

- Надявам се, че искрено се интересуваш, затова и аз няма да крия. Затова и съм дошъл тук, късно вечерта. Трябва да направя едно донесение.

- Ти си вътрешен, и сам можеш да го направиш...

- Още сега трябва да се замине с новината за Синистра, а пък аз не мога да използвам фургона след залез слънце. Работата е спешна: опит за минаване на границата.

- Добре, ще си помисля.

- Не, сега веднага. Работата е много-много тъмна, защото въпросният е даже без дрехи. Намира се при мен, в работилницата. Направи нещо, веднага да го приберат оттам.  

В Добрин Геза Кьокен видя последен Елвира Спиридон. Ама нямаше какво да му достави особена радост в тая среща. Като все още да се пазеше, че съседите я дебнат, жената излезе на четири крака от работилницата на джуджето, с обърнат към земята възхитителен корем, и се отправи към чакащия до статуята джип.

Когато не след дълго Габриел Дунка се прибра вкъщи, в сайванта го прие отново суровата тишина на стъклата. При отварянето на вратата влажният аромат на кожа, коса и тайни процепи излетя и синистренският вятър го отнесе със себе си завинаги.

<<< || >>>

© Адам Бодор
© Светла Кьосева, превод от унгарски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.04.2000
Адам Бодор. Районът Синистра. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Адам Бодор. Районът Синистра. София: Изд. ателие Аб, 2000.