В последния ден от живота си, на събуждане, Бела Бундашиан усети, че е сам в къщата на Геза Хутира. По дъсчения покрив цяла нощ трополя поледица, призори, когато внезапно спря, сред празните стени все още свистеше ялова тишина. В огнището пепелта потръпна, взе да боботи, коминът забуха, сигурно бяха пристигнали бухалите, които Кока Мавродин бе обещала.

Спусна се от тавана, видя изоставеното огнище, нямаше я, закачената друг път на бравата гумирана връхна дреха с качулка на Геза Хутира, чантата му, далекогледа му, не висяха на мястото си и железните котки. В празната постеля сеното си възвръщаше формата, ала все още донякъде очертаваше свитата на кълбо фигура на Бебе Тесковина, а над нея сякаш още се усещаше и малко подранилият вкус на мляко. Ала щастливата двойка вече бе надалеч оттук.

Всичко навън, дърва, камъни, няколкото стъпала на стълбата, бе покрито с ледената каша на поледицата, придържайки се о стената Бела Бундашиан обиколи къщата. Търсеше дървени винтове, наби ги по стъпалата на ботушите си, за да хване час по-скоро пътя и той самият. Когато поледицата отмина, отсрещните върхове, стръмнините, обляни в стъкло, заискриха с диамантено сияние, тревите около къщата звънтяха като празнични чаши от докосването на вятъра.

Откъм долината, от дън гората се счуваше метално драскотене, стонът на железните котки, ала това беше само ехо: Геза Хутира с Бебе Тесковина тогава бе вече на превала на билото.

Бела Бендашиан си сложи очилата и не след дълго ги зърна на височината. Отначало от двамата се виждаше само някаква точка, която ту се появяваше, ту чезнеше сред острите зъбери; ала щом изгряващото слънце огря канарите, неочаквано очертанието на целия масив се отрази в отдалечаващия се облак на поледицата заедно с великанската сянка на Геза Хутира. С крилати стъпки се носеше над планинското било,  с Бебе Тесковина на рамо, привел глава, за да не притиска корема на детето. Облаците ги отнасяха към Украйна.

Бела Бундашиан напълни джобовете си със сушени гъби, боровинки за ошав, букови желъди. После разби вратата с търнокопа, натроши прозорците, дъсчения покрив, с няколко удара събори и каменната стена в единия ъгъл на къщата, прокара път на бъдещите дъждове и ветрища. Коленичи пред развалините със сключени ръце, ала когато вятърът довя една връвчица по ледения емайл пред него, хвана я, с нея завърза дръжките на очилата на тила си, да не ги отнесат насрещните клони.

Вкопчвайки се в камъни, клони, треви се спускаше към долината. Зад него враните вече бяха накацали по оголелите ребра на покрива. Край жужащия извор бе застинал недодялан леден чутур, замръзнала в него, изпод яката на сив егерски шинел, светлееше обкована в медалион червена звезда. Сред изпочупените прозорци на лавката в помещението шумоляха птици, по прага, като изтривалка, бе покълнал мъх, два мармота се прозяваха отгоре. В караулната полковник Ян Томоиоага, възнак на нара, хъркаше.

- Не се сърдете, че ви будя - прошепна в ухото му Бела Бундашиан, - ама гледам, че всички си отиват и аз оставам тук свободен. Моля ви, арестувайте ме.

- Не мога, хич и не ме молете такива неща. Вие сте изтрит от регистрите, вече не съществувате при нас. Казвам ви, махайте се, отивайте си оттук.

- Да му се не видяло, поне да бяхте опитали. И на Елвира Спиридон подляхте вода. Човек съм убил все пак.

- Убил, не убил, това си е ваша работа. И ви препоръчвам издалече да заобикаляте Добрин, защото тук вече никой не знае нищо за вас. Чужденец, махайте се.

Над водите на Синистра се стелеха цветен прашец, подсвирквания на кос и омайният аромат на вълча ягода. Край селото Бела Бундашиан се отклони от пътя, обиколи една подгизнала поляна с наболи по нея ниски брези и зърнастица, заобиколи всъщност непознатия Добрин сити и от другия му край, в подножието на Поп Иван, стигна до шосето север-юг. В една от извивките на склона ярко се открояваха сините и жълти стени на бензиностанцията.

- Какъв ден е днес? - попита, щом стигна до пулта.

- Понеделник, вторник, нещо такова - отговори Геза Кьокен, бензинаджията.

- Значи не е четвъртък.

- О, не, това и аз щях да зная, уверявам ви.

Бела Бундашиан си почина наблизо, известно време се опъна по гръб на крайпътния насип. Гледаше препускащите над него облаци и птици, стрелкащите се буболечки, после приседна и се загледа в криволичещото под канарите шосе. Минаваха часове, ала нищо не се зададе по него. Поизправи се, протегна се, пораздвижи изтръпналите си крайници, след което обиколи бензиностанцията.

- Не искате ли да изкараме една "дама"? - попита Геза Кьокен, бензинаджията.

- Време имам. Ако обещаете, че няма да мамите, ще стане.

Фигурата на "дамата" бе изрисувана на омазнената земя, с крак местеха по нея  камъчетата, парченцата дърво. Никой не им пречеше, никаква кола не дойде до бензиностанцията. Следобед, от другата страна на шосето, самотен кон прекоси поляната в посока към водопоя, цветът му беше като на близкия топящ се склон, избелял, сивобял.

Дълго гледаха след него: когато безшумно отмина, около гривата му искряха тайнствени светлинни знаци, като на небесен пратеник.

- Ама и четвъртък да беше, пак никаква полза - рече Геза Кьокен. - Мустафа Мукерман не минава вече. Тъй че няма за какво да се чака напоследък.

- Така вече другояче изглеждат нещата. Май ще трябва по друг начин да си устроя деня.

- Не биваше да го премълчавам. Тук, при мен, мога да те обслужа с масло, бензин, ама друго, за съжаление, не мога да предложа.

Като свършиха играта, Бела Бундашиан се разходи из бензиностанцията, пак се изтегна на крайпътния насип, взе да дъвче желъдите, сушените гъби и боровинки. Малко позадряма даже, в просъница чу в далечината данданията на егерите, когато пресичаха някъде шосето с колите си. После отново настана тишина, от това се съвзе, опипа опразнените си джобове, тялото си и се изправи. Протегна се, плю еднъж-дваж, изпърдя се, отиде  до бензиностанцията и събуди Геза Кьокен.

- Добре, тогава ми дайте една туба бензин и една кутия масло.

Плати с банкнотата от двайсет долара, която му бе дал веднъж неистинският му баща. Рестото получи в родни монети, всичките му джобове се напълниха догоре с огромно количество дребни. Клатейки тубата пресече шосето, спусна се по поляната и премина по следите на сивобелия кон-светец. В другия край на тясната низина се извисяваше старата мелница, сградата на някогашния събирателен пункт за плодове.

Усети чак в основата на гръбнака си, че това са последните стъпки на живота му, обхвана го бясна, дива възбуда, отначало панталонът му само се изду отпред, после членът му, разкъсвайки копчетата, се опна във въздуха посред дрипите и застина към небето.

Бела Бундашиан спря на брега на потока, където върбалакът закриваше селото пред него, над пепелявите провиснали клони светлееха бавно отдалечаващи се диамантени върхове. Пред краката му в жълтозелената трева, сякаш горящи свещи, пламтеше току-що разцъфнала тъмносиня тинтява. Свали си ботушите, сложи ги грижливо един до друг, натъпка в тях партенките. Както преди лягане, щеше му се да пусне една вода, ама скоро се отказа, мъж беше и знаеше, че нищо не може да направи със стълба между краката си. Щом не, значи не, равнодушно откъсна една тинтява, опита се да я закичи в отвора на пикочната си тръба, ама все не успяваше и тя отскачаше оттам. Падна в краката му, като синя свещ, продължи да грее, нейният огън по-късно го взриви в пламъците си.

Свистяха ноктите му, носът му пускаше искри, ушите и джобовете му се откъснаха, там където се изтърколиха множеството монети опърлената трева и шумата взеха да пушат. Разтопиха се рамките на очилата му, ала от маранята лещите трептяха пред очите му още доста време, така че преди да се строполи и потокът да го отнесе като лек изпепелен лишей, могъл бе да види тълпящите се наоколо любопитни зяпачи, с полагащото се стъклено равнодушие в погледа към чужденеца, и сигурно вече почти е съжалявал за всичко това.  

Години по-късно наново минах през Добрин, срещнах се и с Геза Кьокен. Натрапчиво твърдеше, че не потокът го е отнесъл, а вятърът, който го разнасял по малко, по малко покрай Синистра, и седмица или две - докато свистял като влажен дънер, димейки сред цъфтящата тинтява - даже и сивобелият кон заобикалял поляната на път за водопоя.

<<< || >>>

© Адам Бодор
© Светла Кьосева, превод от унгарски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.04.2000
Адам Бодор. Районът Синистра. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Адам Бодор. Районът Синистра. София: Изд. ателие Аб, 2000.