Когато я намериха на перона, край нощния товарен влак, Петра Конерт, дъщерята на машиниста, бе още жива, но пожела да я занесат право в моргата на казармата. Беше пътувала от Синистра в една спирачна кабина и при спирането на влака се беше изтърколила от нея, повече не помръдна, тъмни течности течаха под нея във всички посоки. Баща й, Петер Конерт, я сложи в скрибуцаща количка с едно колело като торба с картофи и посред нощ я прекара през тъмното село.

В началото на пролетта в моргата се беше насъбрала работа, егерите често викаха кантонера Андрей да помага при дежурствата - наемаше се срещу шишенце разреден алкохол - и сега той помогна да проснат момичето върху омърляната сива каменна маса. Из раните, получени от стрели, копия и куршуми, до заранта животът напусна Петра Конерт. Предишния ден в Синистра имаше безредици, кукловоди и панаирджийски клоуни бяха се изсипали по улиците, размахвайки реквизит.

Андрей, както си му беше навик, отвори прозорчетата, ала вместо изпълнен с аромата на свежа роса въздух, през отворите нахлу позорна смрад. Друг път в пролетните утрини в долината се наслояваше упойващият мирис на напъпили предната нощ вълчи ягоди, ала това което сега се просмукваше и през пролуките бе смрад от човешки изпражнения, на тукашните хора, на егерите, в нея се прокрадваше и застоялият вкус на денатуриран спирт.

Както просветляваше и от двора на казармата се вдигна и мъглата, навред наоколо завоня и самото обяснение. По огради и стени - даже и по тези на моргата - с лепкави мазки се мъдреше: "мамицата ви мръсна". Явно, някой-друг от синистренските бунтари бяха стигнали и в Добрин.

Когато изтече нощната смяна, за Андрей дойде полковник Кока Мавродин. Ставаше въпрос, че тоя ден щяха да раздават нови карнетки в резервата, за китките и за глезените; джипът чакаше пред портата, на задната му седалка имаше конопен чувал, пълен с готовите, поименни ламаринки. Като излязоха на пътя, насреща им просветна снежно петно с формата на куче, размазано с огромни кафяви букви: "мамицата ви".

- Това е Геза Кьокен - каза Кока Маврудин-Махмудия. - Познавам му почерка. Да знаех поне, отде е насъбрал толкоз лайна.

Запролетяваше се, потокът прииждаше мътен от топящите се води, с обилни водовъртежи, лъскавите запенени камъни бяха пълни със стърчиопашки. На брега, сред тревите, като някакви загадъчни свещи, се развяваха внезапно разцъфтелите лилави пламъци на тинтявата.

- Да ви кажа право, Андрей, уморена съм.

- Не е добре да ме посвещавате в тайните си, госпожице.

- Изсули ми се от устата.

Когато нагоре по долината се движи джип, гласът му пробягва между отвесните стени, едва що мине колата караулката на полковник Ян Томоиоага - бариерата, там горе вече знаят, че се задава някой от егерите. Докато пришълецът да стигне до последния завой, Никифор Тесковина вече се е изправил в края на пътя, сред мазните гьолове.

Сега обаче из локвите подскачаха само няколко врани, над дъсчения покрив не трептяха сините нишки на дървесен дим, вратата току потръпваше от докосването на вятъра.

С гръб към входа, приведен над торби и дисаги, Никифор Тесковина ровичкаше нещо. Добре трябва да бе чул джипа по стръмнината, джвакането на гумите в калта, леките стъпки на Кока Мавродин пред прага, ама пак не се обърна. Двете му чернокоси момиченца, загърнати със забрадки седяха на ръба на нара с прибрани крачета. Носеха нови, направени от автомобилни гуми цървули с навуща от бяло сукно, като на най-големите празници.

- Заминавате ли? - заобиколи багажите Кока Мавродин.

- Аз? - Никифор Тесковина завърза отвора на торбата и чак след това се изправи.

- Мина ми през ума, като гледам всичките тези торби.

- Ами. Обичам да си пренареждам понякога нещата.

- Да им ги връзвам ли тогава? - попита Андрей и изсипа, пълния с карнетки чувал на масата. - Или вече не трябва?

- Мене ако питате, вържете им ги.

Краката на децата под навущата бяха кирливи, леко гъбясали, докато Андрей тършуваше, ръчичките им трепереха, в ъгълчетата на очите им бяха застанали, големи като зърна, кристални капки.

- Това е най-новата мания, да си заминават - рече Кока Мавродин. - Като гледам, значи и вие.

- Само си подреждам нещата.

Кока Мавродин това вече не го чу. Излезе от лавката, мина край джипа в посока към пътеката, която водеше към къщата на Геза Хутира. Андрей, мятайки на рамо дрънчащия от ламаринките чувал, също тръгна след нея. Никифор Тесковина изчака Кока Мавродин да стигне до първите дървета, които я скриваха, след което - псст-псст! - даде на Андрей знак, че го вика.

- Какво има?

Никифор Тесковина изчака безмълвно, докато Андрей се приближи, хвана го за куртката някъде над гърдите и го придърпа към себе си.

- Веднъж ми каза, че ще ми се отблагодариш, ако ти помогна. Сега е моментът. Много те моля, дай ми една двайсетачка. Имам предвид доларова двайсетачка. Защото знам, че имаш някоя и друга.

- Не може - поклати глава Андрей. - Само това не, Никифор Тесковина. Само това недей да искаш от мен.

- От Габриел Дунка знам и мястото, където ги държиш. Ако искам, още сега ще отида и ще си взема. Ама те уважавам, затова ги искам лично от теб. Дай ми една такава двайсетачка.

- Съжалявам, Никифор Тесковина, не може! Много скоро ще имам належаща нужда от всеки, ама всеки петак.

- Не си мисли, че ти ги искам даром - Никифор Тесковина стискаше куртката на Андрей над гърдите му, - сещаш се, предполагам. Ще ти дам едно от децата, на мене ми стига и едно. Много те моля, избери си, което искаш. Да мога да си замина с другото.

- Стар съм вече за тях. Пък и, нали, материално погледнато. Не мога да се откажа и от един петак. Не, Никифор Тесковина, това е последната ми дума.

Кока Маврудин-Махмудия чакаше Андрей на червения извор, седеше на земята сред избуялия кислец и коприва, вятърът бръмчеше в нахвърлените празни шишета. Оттам вече се виждаше дъното на долината, където лъщеше покривът на Геза Хутира. Кока Мавродин го гледаше през далекогледа си, не се обърна към кантонера, само попита:

- Пари ли искаше?

- Подхвърли.

- В лош момент, а? Точно когато и на вас ви трябват. Разбира се, не ги е искал ей-така даром, предполагам.

- Нещо такова.

- Ама вие, за съжаление, сте вече стар за тия неща.

Над котловината неотдавна бе преминал облак, по земята, сред окаляните треви се търкаляше стъклистият хайвер на лапавицата. Отвътре прозорецът бе замрежен от пара, понякога една ръка го изтриваше, за да се вижда.

Нарът се намираше под прозореца, под съдраното сиво одеяло лежеше Геза Хутира, прегърнал с една ръка Бебе Тесковина, брадата му се беше увила в косата на детето. От разтворената врата върху безучастните им лица падна светлината на заснежения склон.

- Никога не сте идвали по тези места - каза Геза Хутира на Кока Мавродин. - Трябва нещо да се е случило.

- Само да се поинтересувам за времето. Какво показват уредите?

- Напоследък нямам време да ги проверявам. Обладал ме е дяволът на плътта.

- Сега забелязах - намеси се Андрей Бодор и разклати в ръката си карнетката на Геза Хутира, - че сме на една възраст. И двамата сме трийсет и шести набор.

- Не му давай да ни ги върже - намеси се и Бебе Тесковина. - Моля те, не говори повече с тях.

- Да, трийсет и шести, това е един много добър набор - измърмори Геза Хутира. - Всички постигнахме нещо. - Погали гравата на Бебе Тесковина и завря пръсти в късата й рижа коса: - Нека да ти върже, щом иска. Като си отидат, ще ги свалим.

На масата бе останало само ламариненото име на Бела Бундашиан. Кока Маврудин, сякаш да имаше различен текст върху всяко от тях, държейки ги на светлината ги засрича, после едно по едно ги изхвърли през отворената врата на заледената трева, върху камъните. Свали си шапката, позапретна, кой знае защо, маншетите на ръкава на шинела си, и се заизкачва нагоре по стълбата, докато главата й не опря в тавана.

- Ще ми се най-сетне да ми представите доведения си син, Андрей. Надявам се да го намерим у дома.

Отвори с една ръка капака и надникна през отвора в мрака на таванското помещение, който прорязваха единствено остриетата на цедящата се през пролуките на дъсчения покрив светлина. Сред тях искряха очилата на Бела Бундашиан.

- Ами тогава, позволете ми - обади се Андрей, застанал на стълбата зад Кока Мавродин, - да ви представя доведения ми син, Бела Бундашиан.

- Приятно ми е, Бундашиан, и веднага ще ви направя едно признание. Дявол знае какво ми става, ама преди малко изхвърлих карнетките ви. Не трябват. Дойдох, да ви го съобщя.

- Какви ги говорите?

- Изтрих ви от регистрите. Доколкото знам, татко ви има един познат, който ще ви откара надалеч. Чужденци сте, отивайте си оттук.

- Не ви познавам. Отде да знам какво искате.

- Обещавам ви, отивайте си, докато може.

- И дума да не става засега.

- Я не ми се лигавете.

- И вие знаете, убих човек. Не мога да си тръгна оттук.

- Ами, убили сте. Грешите, Бундашиан, всички около вас са живи и здрави. - А когато видя, че Бела Бундашиан загребва сено с двете ръце и го притиска към ушите си, като човек, който не иска повече да слуша, прибави: - Не става ли с добра дума, ще ви пратя прилепи и кукумявки, да пищят и да бухат в ушите ви, докато не размислите. Като ви пущам, ходете си.

Когато напускаха къщата на метеоролога, Геза Хутира и Бебе Тесковина не се виждаха изпод одеялото. Само задавеният смях на любовта избликваше през дупките на завивката, от притискащите им се глезени и ръце карнетките звънтяха.

- Какво ще правите, като заминете оттук? - запита надолу по пътя Кока Мавродин. - С какво ще си вадите хляба?

- Смятам, госпожице, с резба върху кост.

- Как да го разбирам това по-точно?

- Като ходех нагоре-надолу тук из гората, намирал съм доста кости и да си призная, вече опитвах: цветя, сърнички, гъбки, някой полковник на пост. Хората търсят такива неща.

Всички прозорци на лавката искряха изпочупени, сред тях в празното помещение прелитаха птици. Мъхът вече настъпваше по прага, внезапно овехтяла, вратата проскърца на вятъра. На нея висеше плащът на Никифор Тесковина, който той бе навързал с тел, парче по парче, от мармотите на Габриел Дунка; имаше даже и качулка за главата, на нея висеше парче изписана брезова кора. "И все пак ще си взема една двайсетачка, Андрей - пишеше на нея, - ще ти потрябва на тебе моя ямурлук, иначе ще замръзнеш сред заледените овчи меса."

<<< || >>>

© Адам Бодор
© Светла Кьосева, превод от унгарски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.04.2000
Адам Бодор. Районът Синистра. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Адам Бодор. Районът Синистра. София: Изд. ателие Аб, 2000.