Един следобед, доста след като връщайки се откъм Колинда абтобусът бе заминал към Синистра, мъж прекоси през снежните островчета на напъстрените с минзухари и кърпикожух поляни. Ходеше особено, странишком, като плашливо куче, заобикаляше черно искрящите снежни води и премигвайки ту наляво, ту надясно, пое полека през поляната. Щом стигна пътя, колебливо спря, някак само се надвеси над него, като да се страхуваше, че течението ще го увлече нанейде. Известно време стърча безпомощно, докато не забеляза скриптенето на табелата на спирката. Настани се под нея като скитник, който чака рейс по разписание.

Носеше черно яке от изкуствена кожа, излъскан от мръсотия панталон, и миньорска каска с черна козирка на главата. На метнатата през рамо крива скитнишка тояга висеше издута до пръсване черна чанта. Кожата му бе сива, лицето голобрадо и лъснало, само около брадичката му бе набола тук-таме рехава четина. Дълбоко, в сенчести, лилави кухини, искряха мазните му очи.

Кантонерът Андрей дебнеше иззад прозореца на служебната къща, огледа непознатия от наблюдателницата си и с далекоглед. Бинокълът му, 8 х 30, който бе получил от Кока Мавродин, винаги висеше в готовност на дръжката на прозореца. В кръстчето на обектива сега бе прикован сивият непознат.

Мъжът с миньорската каска току се надигаше покрай стълба, ослушваше се, отново и отново с подозрение прокарваше поглед над околността, понякога нервно вдигаше глава към отлитащите врани. Ядовито се втренчи и в следобедното слънце, което с вяла жълта светлина пробождаше тесните облаци с форма на пиявици. С крайчеца на окото си наглеждаше и кантонерската къща, сякаш най го тревожеше дали иззад прозореца не го следят.

А Андрей го следеше. Предишната нощ бе осъмнал край един мъртъв мечкар - макар да го бяха освободили като заместник по смъртните случаи, все пак често го канеха да замества - и когато заранта полковник Титус Томоиоага дойде да го смени, пийнаха шишенце разреден с вода денатуриран спирт. Полковникът му бе обадил, че в Синистра е влязъл в сила полицейски час. Вероятно и тук, в Добрин Сити ще го въведат наскоро - през нощта някой съборил статуята на Геза Кьокен - най-добре още отсега всеки да си стои вкъщи. Откак синистренските кукловоди излязоха на улицата да правят генерална репетиция и егерите стреляха по тях, зациркулираха патрули и по селските улици. Накъдето и да се обърнеше човек, младежи с вид на гъсоци дебнеха с дълги шии над оградите. По порти и стобори тъмнееха изписани с въглен надписи, ей такива: "всички с нас" или "лигата те чака" А пък на една дъска с нагорещено желязо бяха прогорили просто това: "свине"

Беше краят на март, въздухът бе пълен с възбуждащи аромати, цветен прашец, стрелкащи се мухи. В дъното на дефилето потокът се мяташе, помътнял от топящите се води. Изкачвайки се към прохода, Андрей бе стигнал средата на серпентините, когато откъм Колинда се зададе насреща следобедният автобус. Всичките му прозорци бяха изпотрошени, вътре стояха не егери, а сивокожи хора с миньорски каски. След тях остана тежка задушлива  миризма.

Тъкмо си посръбваше първата чашка в кантонерската къща, когато непознатият се мярна сред снежните островчета в далечината и се появи в края на поляната. Малко след това миньорската му каска лъсна край пътя, когато се настани в основата на стълба. Дебнеше ту тук, ту там, особено към една от гънките на поляната, където иззад боровете димеше стряхата на Северин Спиридон, после проследи лутащото се по наклона бездомно куче, наново премигна подозрително към кантонерската къща, иззад прозореца на която Андрей също го следеше. Потрепнеше ли стреснато, твърдата изкуствена кожа на якето му скърцаше.

Времето минаваше, над поляната в лилава пара се спусна безнадеждната тишина на залеза, на непознатия му досади да чака, изправи се край стълба и пое по леката стръмнина на пътеката към кантонерската къща. Отблясъкът на един чезнещ облак лъсна в ръба на каската му. Изкачи стъпалата и тъкмо се канеше да засенчи очи с ръка, та да надникне, прилепен до стъклото, когато Андрей отвори вратата пред него.

Беше точно такъв, какъвто го бе видял през далекогледа: с лъснала сива кожа, небръснат, но от типа голобради, дето им набожда колебливо рядка четина само по брадичката. Миризмата му бе поразяваща, задушлива, като в чакалните.

- Нещо да знаеш за автобуса? - поинтересува се тихо. - Що така не идва?

- Ами защото вече мина - отвърна кантонерът.

- Тъй. Ами следващият?

- Чак утре следобед.

Непознатият прекрачи през прага така, че отърка гърдите на Андрей, обиколи масата в средата на къщата, после сам затвори вратата и завъртя ключа в ключалката. Чантата, която изхлузи от тоягата до крака на нара, пуфна тежко на пода, като да беше пълна с камъни.

- Тогава ще спя тук - каза. Разкопча си куртката и миризмата му за миг се разстла из къщата, както мазнина по водна повърхност. Седна до масата, напуканото му яке от твърда изкуствена кожа скърцаше ли, скърцаше. Беше се отворило над корема му и се виждаше, че панталонът му е хванат с дебела тел вместо с колан, а на мястото на токата има едра примка с пъхнат в нея остър камък. От вътрешния му джоб се появи шише.

- Искаш ли? - косо погледна към кантонера, докато го отпушваше.

- По-късно може да опитам - отказа кантонерът и сложи канче пред него.

Но непознатият отпи направо от шишето, от устата му забълбукаха мехурчета в течността. След първите няколко глътки свали коженото си яке, сложи каската си на масата. По лъскавата посивяла кожа на главата му лепнеше потна тънка коса.

- Хайде, почивай - каза му Андрей, - тук дълго не можеш да останеш. Вечер не стоя сам, жена чакам.

- Казах, че ще остана тук.

Андрей натъпка печката със стърготини, борови шишарки, корави корени от клек и я запали. Внесе от верандата влажни дънери да съхнат. Непознатият се отдръпна, премести се от стола на ръба на нара.

- Ако е заради мен, няма защо да палиш. Баща ми продаваше лед, ходехме да режем ледени късове в Колинда, в ледените пещери. Ей богу, старецът мъкнеше късовете на гръб, вързани със слама, на пазара за богаташите. Семейството ни не е от зиморничавите.

- За пръв път чувам за колиндски ледени пещери.

- Повече сигурно няма и да чуеш. Казват, всякакви типове се криели из тях, така че запушиха всичко. Всичките ги заляха с цимент.

Протегна крака под масата, запретна ръкавите на тревистозеления си пуловер заедно с ризата под него. Ръката му беше сива, без косми, цялата в сини вени. Вратът му тънък, жилав, брадичката сплесната, очите с мазен блясък като черните зърна на бъзе.

- А документите ти в ред ли са? - запита кантонерът.

- Моите ли?

- Това е граничен район, да знаеш. Освен това наблизо държат и правителствените мечки.

- Документите ми! О, много даже, тъй да знайш. В пълен ред. Мойте документи да видел бе. Колкото до тях, значи, успокой се веднъж завинаги.

- Добре, тогава почивай. Ако тръгнеш някъде около полунощ, сутринта ще хванеш в Добрин ранния влак.

- И аз тъй мислех.

Кантонерът откачи от дръжката на прозореца далекогледа, прокара го над подгизналите от снежна вода поляни. Свечеряваше се, откъм гората се спускаше вече здрач над поляната. По такова време Елвира Спиридон тръгваше от къщи.

- Може ли да погледна и аз?

- Моля, заповядай. Ама ти няма да видиш нищо интересно.

- Искам да видя само туй, което и ти.

- Дръж, зяпай. Я кажи, разбира се, ако не е чак такава тайна, къде си тръгнал?

Непознатият обходи с далекогледа най-напред поляните, после силуета на планината, накрая го вдигна към седефено блещукащия облак, поспрял в лунната светлина над билото.

- Къде ли? Сутринта трябва да съм в Синистра, на пазара. Нещо ще става там.

- Понеже не съм те виждал насам.

- Понеже? Прав си: понеже. Понеже, казано с твойта дума, не съм тукашен. Когато режехме лед с баща ми, дързостта ни стигаше до Колинда. По-преди, знайш, там минаваше границата. Не познавам тия места. Исках да скъся пътя, но се обърках. В това време мръсният му автобус заминал.

Здрачаваше се, Елвира Спиридон тръгна от къщи. Макар далекогледът да бе още в ръцете на непознатия, виждаше къде минава жената по излитащите из пътя й птици. Когато стъпките й прошумяха вече наблизо в калта, Андрей я пресрещна на пътя.

- Има при мен един човек - каза.

- С черната чанта, нали?

- Той.

Елвира Спиридон се обърна и тръгна назад към къщата, в която всъщност живееше. Кантонерът гледаше с копнеж след нея, как по хълмчето на задницата й гънките на полата се полюшваха насам-натам. Следеше я с поглед, докато не потъна в обтъканата с борове падина. Беше вечер, облаците се бяха пръждосали от небето до един, над прохода се спусна нощен студ, калта простенваше сред камъните, внезапно вкоравена от мраз.

- Всичко видях - усмихна се непознатият. - Язък, дето я отпрати. Де ще иде по туй време горката?

- При мъжа си.

Ракията на непознатия беше горчива, като я пиеше, от носа му бликаше пара и блещукаше на огъня с магнетично сияние. Кантонерът сложи отпреде му алуминиева чиния и малко вода в едно тенекиено канче.

- Огладнееш ли, яж си от своето. По миризмата усещам, че имаш някакво сирене. Намират ли се напоследък по вас такива неща?

- Ами, не. Сирене получиха тез, които тръгнаха днеска. Добре щеше да е още тая вечер да стигна Синистра. Казах ти, че утре там ще става нещо.

- Почини си, за да можеш да тръгнеш непременно още преди разсъмване. Я кажи, ти с армията ли си?

- Дали съм с армията? И туй ще разбера. Лигата утре ще каже с кои сме.

Развърза панталона на кръста си, острият камък от примката в края на телта падна на пода и се изтърколи. Кантонерът извади клещи и докато му помагаше да нагласи обратно камъка в телената рамка, видя, че телта е увита много пъти около кръста му. Оня търпеше, докато го правеше.

- Ти с кво се занимаваш бе?

- Работя на егерите - каза Андрей. - Аз надзиравам например тоя участък от шосето.

- Я виж ти. А че точно този участък, това и сам се сетих. Хехей, подразбрах аз, че си важен човек.

- Точно така. Да знаеш, че наоколо са все забранени зони. Тук всичко е на егерите.

- А, разбира се. А бе кой е началник на егерите?

- Кока Мавродин се казва.

- Да не би да е жена?

- Позна.

- Щото тогава не е изключено, още утре, вземем ли властта - както би казал ти - да се съеша с нея.

- Види ли те - кантонерът измери с поглед гостенина си, - и тя ще я пожелае много тая работа.

Кантонерът подряза фитила на фенера и след като го запали, го провеси на края на дълъг кол, за да го окачи с него на върха на къщата. За малко да се сдърпат: на непознатия му се щеше тази вечер къщата непременно да остане незабелязана. Но Андрей откачи от стената служебния правилник на кантонерите и му го пъхна под носа.

- Добре де. Да не мислиш, че сега ще почна да чета? - отблъсна го с цяла длан непознатият. - Махни го оттук. Ама не ми се ще някой никаквец да се домъкне право тук по светлината. Естествено, не мисля за женичката.

- По-късно може да ида за нея. Ще изчакам да заспиш и ще я доведа, така че като си тръгнеш, да намеря до себе си топлата й задница. А дотогава можеш да се поизтегнеш на нара.

- Тая няма да я бъде. Да не си посмял да излезеш от колибата. И да ти е ясно, отсега никакво ходене напред-назад.

- Обикновено пикая от вратата.

- Ще дойда с теб и дотам. Ще ми навлечеш на главата някой никаквец. Отде да те знам какъв си все пак.

През прозореца проследи как кантонерът окачи на върха на къщата фенера и обходи стените. Луната вече бе превалила билото, калта бе замръзнала, от другата страна на пътя стъпките на бездомното куче трополяха по насипа. Когато Андрей се върна в къщата, непознатият тъкмо разглеждаше стария стенен календар. Беше отпреди много години, оплют от мухите, с пожълтели и подвити краища, още от времето на предишния кантонер Золтан Марморщейн.

- Това пък кво е? - попита непознатият. - Я кажи, що за числа са тия?

- Ами показват дните на годината.

- Да не би да си унгарец?

- Наполовина.

- Хм. Нищо не е това.

Изтегна се върху нара, подпря обутите си в гумени ботуши крака на облегалката. Лежеше възнак, но пак си попийваше удобно, само дето адамовата му ябълка бясно подскачаше, докато течността в шишето бълбукаше с едри мехурчета. Огънят се свлече, занемя, и пукането на изстиващите кюнци унесе непознатия. Главата му се килна встрани, устата му бе полуотворена, от нея потече слюнка и проточвайки искряща нишка, накапа рамото му. Човекът на лигата заспа.

В чантата му острите камъни току прошавваха от само себе си.

Кантонерът Андрей излезе на пръсти от къщата, откачи фенера и предпазливо, за да не пука силно тънката ледена ципа на локвите, прекоси пътя. Отсреща по насипа се люлееше сянката на бездомното куче, очите му понякога блясваха на фенера. Известно време вървя по петите на кантонера, после по средата на пътя усети в тъмното кучето на Северин Спиридон и се спусна стремглаво напред. Докато кантонерът да стигне портата, двете кучета вече се сприятеляваха нямо, Северин Спиридон клечеше под стряхата, подпрян на ъгъла на къщата.

- Все за теб се сещах - каза на Андрей. - На драго сърце бих останал нощес в кантонерската къща вместо теб. Очи не съм мигнал, все за теб да мисля.

- Онзи заспа.

- Казвам ти, още в началото можех да ида. Ама не се сетих отведнъж. Да знаеш, че не ме е страх от тия. А за теб и без това всичко ще направя.

- Мерси.

- Ако искаш да останеш у нас, и сега мога да отида. Ще се разбера с него. Сещам се що за птица ще е. Утре в Синистра се създава лигата.

- Нищо против, щом искаш, върви. Ама внимавай, чантата му е пълна с остри камъни. Най-острия носи вързан на кръста си, омотан с тел, вместо тока.

- Остави го на мене. Казвам ти, че с тия се разбирам.

Северин Спиридон тръгна, от стълбата Андрей гледаше след него. Безмълвно се появи  Елвира Спиридон, хълбоците им вече се допираха, пред лицата им парата се сля докато чакаха светлината на джобното фенерче да изчезне в дъното на осланената поляна.

- Беше ли вече с него? - попита Андрей.

- Съвсем малко, господине.

- Ще ми се да пийна нещо.

Пиха къпиново вино с вкус на мишки, сипваха си го с канче от буркана за краставички на рафта. В помещението светеше само отворената вратичка на печката. На светлината й върху масата току проблясваха очертанията на някакъв клонат метален предмет. Това бе машинка за подстригване, стоеше заплашително с рогцата на дръжките си, сама по средата на покривката.

Андрей внимателно я докосна, после дълго я мери с поглед, докато запита:

- Това пък какво ще да е?

- Мъжът ми го донесе от егерите. От утре влиза в сила полицейски час. Който си остава вкъщи, трябва да се подстриже.

- Ставаше въпрос за подстригвания още по времето на бръснаря Вили Дунка. Ама тогава ги отложиха заради нещо.

- Сега сами ще го правим. Искаше ми се да кажа на господина: утре вечер, когато идвам към леглото ви, вече няма да имам коса.

Кантонерът понякога загребваше с канчето в буркана за краставици, попийваше, през това време Елвира Спиридон се мушна под чергата без дрехи, остави до себе си място, колкото и мъжът да се побере. Но той напълни печката с още корени, засипа ги с горящи бяло шишарки, за да свети. Тогава посегна към машинката за подстригване и седна на ръба на нара.

- В живота си не съм стригал - прошепна. - Идвайки насам, не съм и мислил, че точно днес ще му дойде денят.

Прегърна Елвира Спиридон през рамо, нагласи машинката в средата на челото й, взе да стриже и без да спира, стигна чак до врата й. На обратно тръгна откъм голия й тил, през темето, надолу към челото. Отрязаните кичури, сякаш прясно изгладени копринени ленти, нареждаше една до друга на облегалката на стола. Когато свърши и в помещението засия и голата глава на жената, отново си наля от буркана за краставици, пи.

Но паузата беше кратка: щом канчето се изпразни, отви Елвира Спиридон и сложи машинката за подстригване на корема й, под пъпа. Бавно, с малки захапки, тръгна с нея надолу, където тъмнееше мъхът.

- Ако и там трябваше, щяха да кажат, господине.

- Стрижа за пръв път - прошепна кантонерът. - Моля те, не мърдай.

В началото Елвира Спиридон бе малко напрегната, но щом острието на машинката се затопли от кожата й, уморено се отдаде, откри се така, че Андрей да се добере до всяка нейна частичка и валмо. Накрая Андрей я взе в обятията си и грижовно одуха цялото й тяло, издуха от него всяко мъхче и косъм.

- Ако си тръгна някога оттук - прошепна на заранта в ухото на жената, - може да те поискам от Северин Спиридон. Реша ли да те взема със себе си.

- Нека господинът да опита - отговори също шепнейки Елвира Спиридон, - на вас мъжът ми сигурно ще ме даде.

- Разбра ли добре: да замина, това ми се върти напоследък в главата. Само много те моля, мълчи за това.

- Да мълча? Господинът да не иска това от мене.

Сутринта Елвира Спиридон си върза кърпа на главата, натъпка под нея отрязаните кичури. През това време кантонерът насече дърва, нека има и друга изненада Северин Спиридон. Разцепваше стари борови дънери, изпод разхвърчалата се кора тлъсти червеи пльосваха на замръзналата сива земя. Сред летящите трески към тях се спускаха тежки врани.

- Не ти ли мръзне коремът? - попита кантонерът, когато един подир друг вървяха по пътеката към кантонерската къща. - Ама съвсем откровено, моля те.

- Не ми е топло, господине.

- Дявол знае какво ми стана. Нещо не са ми в ред нервите. Много особен ден имах вчера.

- Но ми се струва, че господинът ме харесва и оголяла.

- Ъхъ, много.

В кантонерската къща Северин Спиридон, както си беше с дрехите, лежеше в полусън върху нара. От разклащането на пода изпод него се зададе прекатурено шише и се търкулна в средата на стаята. На масата, увито във вестник, недокоснато, стоеше сиренето на човека на лигата. Когато размотаха влажната хартия, по него останаха сиви букви. Вечерта, докато да стигне кантонерската къща, разказваше Северин Спиридон, човекът на лигата вече не бил там. Само това сирене стояло в средата на масата и шишето с малко горчива ракия на дъното. А къщата - пълна със страховитата миризма на чакалните.

- Пусни радиото, моля те.

- Сега не, не ми се ще - каза кантонерът.

- Искам да знам какво става. В Синистра днес се образува лигата. Включи го, моля те.

- Нямам навик да слушам радио. Освен това, за съжаление, без това няма да може. Виж, че и батерии няма. - Кантонерът му показа счупената и празна кухина отзад на транзистора, от която някой бе изскубнал батериите.

Извади шишенце денатуриран спирт и сипа от него в пълните дополовина с вода канчета, с ножа си отцепи трески за разбъркване, за да поеме вкуса на смолата.

- Ако ми позволиш, сега бих взел жената със себе си - рече към пладне Северин Спиридон.

Андрей ги изгледа открай-докрай, натъпканата с коса невестинска забрадка на Елвира Спиридон, после погледът му се установи на скута й.

- Моля - кимна.

- Кипна ми от миризмата на тоя човек и не ми се ще днес да оставам сам. Пусни я, нека прекара с мен през деня, а вечерта ще я пратя, както обикновено.

- Вземи я, та тя е твоя.

Андрей пи още някое време самин, попоглеждаше към поляните през бръмналия от пролетните мухи прозорец, към отминаващите над тях облаци. По-късно, следобед, се позавъртя из воднистите и меки от снежната вода поляни. Жива душа не трепваше из две-трите стопанства в прохода, само иззад спаружените снежни купчини край гората, зад лилавите ледени камари току изригваше навремени пламтяща лисича опашка.

Връщаше се, когато по серпентините към върха на прохода се зададе дълга колона камиони със запалени фарове. Всичките бяха покрити с брезент, в някои дрънчаха сопи, вериги, железни пръти, някои бяха пълни със сгушени спящи хора. Зад тях се втурваше задушливата миризма на чакални, на алкохолни изпарения и отрова за въшки.

Вече съвсем до кантонерската къща, в дирята на едно от колелата, Андрей намери око. Една самотна очна ябълка с полепнали по нея кални бучици, жълтеникава каша, но все пак око. Сигурно бе отхвръкнало от някой покрит с брезент камион. Беше пропито със същия мазен блясък, както на човека от лигата.

Кантонерската къща все още бе изпълнена с миризмата на непознатия човек, кантонерът остави вратата зад себе си отворена, разтвори широко и прозореца. До залез стоя облакътен на течението, подръпвайки мащерка от лулата. Тогава с кофа вода и малка походна лопата слезе към пътя, мислеше си, чието и да е било това едно-едничко око, все пак ще го погребе. Но не го намери.

На лилавия небосвод светлееше двойна оранжево-червена лентичка, огряна от слънцето следа на самолет, като ски-диря по поляните на прохода. Кантонерът чакаше седнал на отворения прозорец; над прохода плуваха ароматите на пролетта, от гората, дори и след залез, се чуваше плясък на птици. Не след дълго от дъсчения покрив на къщата на Спиридон Северин се изви пушек, изви се право нагоре в стихналия въздух и сребристо закри луната.

"Сега вече напразно чакам - помисли си Андрей Бодор, кантонерът. - Та нали влезе в сила полицейският час."

Малко се ядоса, че са го измамили, хитрият му съсед, когато е отвеждал жена си, тайничко е разчитал на това. Ама си представи, че и него го очаква малка изненада: когато коленичи в бялата светлина на нажежените борови шишарки пред олиселия корем на Елвира Спиридон, пред голата действителност.

<<< || >>>

© Адам Бодор
© Светла Кьосева, превод от унгарски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.04.2000
Адам Бодор. Районът Синистра. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Адам Бодор. Районът Синистра. София: Изд. ателие Аб, 2000.