ДА СЕ СЪРДИШ НА ОГЛЕДАЛОТО
Отговор на Леа Коен

Светлозар Игов

web

Драга Леа,

Благодаря ти, че си прочела така внимателно моя преглед^* на най-новата българска литература (след 1989 година), публикуван в LiterNet и особено, че изразяваш своите несъгласия с много неща в моя текст в „отворено писмо”^**. Несъгласията и полемиките в литературата и изкуството (а и не само в тях) са най-нормалното нещо.

В некраткия ми вече литературен път срещу мен са писани десетина клеветнически писания, на които в онези години не ми беше позволeно да отговарям. И все пак поради тяхната публичност, днес те са ценен документ... срещу своите автори.

Срещу мен са били писани и стотици тайни писания, т.нар. доноси, някои от които бяха публикувани, а авторите им са щедро официално награждавани и ползващи се с официална подкрепа, включително и от „антикомунистите”, борци срещу Държавна сигурност - не просто „включително и през”, а „особено” - в годините на т.нар. демокрация.

Не, драга Леа, съвсем не искам предварително да дисквалифицирам твоето несъгласие с моя „обзор” като донос, то е нещо друго.

Литературните, а и всички, полемики обаче имат определени правила, които - дори в общества, които нямат или не спазват каквито и да било правила, каквото е днешното българско общество - трябва да се припомнят.

Първото основно правило е - да се оспорват действителни възгледи на опонента, а не приписвани му или зле разбрани.

Второто - възгледите на опонента да бъдат извличани от цялостното му дело, а не да се изваждат от собствения им контекст и да се полагат манипулативно в други контексти.

Третото - опониращият да държи сметка за възможностите на жанра, с чиито „възгледи” опонира.

И четвъртото - че в областта на литературата и изкуството всички мнения са субективни и никой опониращ не притежава единствено „правилното” и „обективно” мнение.

След всичко това най-добре би било въобще да не споря с теб - и защото моят „обзор” няма претенцията да бъде единствено „правилен” и „обективен”, и защото ти не си спазила нито едно от посочените основни правила на полемиките.

Но аз все пак ще ти отговоря и накрая ще обясня защо.

За да улесня полемиката, ще сведа твоите основни обвинения срещу мен до следното:

- че съм „подредил” новата българска литература по същия институционализиран начин както старата и съм приел за задължителна норма „постмодернизма”;

- че понятието „емигрантска литература” е неуместно и съм подценил делото на Георги Марков, който заслужавал „повече от един ред”;

- че не ме подозираш в класически антисемитизъм, но определението „еврейски романи” било подозрително, т.е., че е нещо като скрит, не-класически антисемитизъм.

Драга Леа,

Едно от твоите основни възражения към моята „студия” е по отношение на понятията „емигрантска литература” и „писатели-емигранти”.

Кой знае защо си изпълнена с подозрение към това понятие, смяташ го за неадекватно приложена към литературата „гражданско-политическа категория” и след като ме питаш: „Обясни ми, какви са тия „писатели-емигранти?”, сама ми обясняваш банални неща от рода на „Писателят е просто писател, независимо къде се намира физически! Да не би Солженицин да е писател-емигрант? Или Томас Ман? Нито единият, нито другият не са се откъснали нито за миг от литературните си корени, въпреки че са прекарали десетилетия в Америка.”

Е, добре, ще ти обясня.

Първо - кой е казвал, че „емигрант” значи да се откъснеш от корените си? Та нали емиграцията поражда чувството за носталгия, а именно носталгията е дала едни от най-скъпоценните плодове на литературата - да си припомним полския и български национален епос - „Пан Тадеуш” и „Под игото”, писани в горчиво изгнание.

Второ - понятието „емигрантска литература” съвсем не е измислено от мен и се употребява твърде отдавна в литературата. Въвежда го големият европейски - именно европейски - критик Георг Брандес (един от любимите ми критици от класиката, евреин впрочем) в книгата си за европейската литература на ХІХ век и след него става общоупотребимо литературоведско и компаративистично понятие, особено актуално през последните две десетилетия. Няма да ми стигне мястото, за да ти изброявам трудовете, които боравят с това понятие и форумите, които са му били посветени.

Благодаря ти за признанието, че не съм забравил в труда си Георги Марков, който именно защото беше емигрант (понятие, което ти не признаваш), успя не само да напише, но и да издава свободно книгите си на Запад и да разпространи в ефир своите „Задочни репортажи”.

Затова ми е странно, че ме укоряваш, че съм му бил посветил само „един ред”, което ще рече, че го недооценявам.

Е, скъпа Леа, по този въпрос трябва да поговорим повече.

Както ти е известно, след еуфорията, с която бе посрещната „реабилитацията” на Георги Марков в края на 1989 и през 1990 година от българската интелигенция, постепенно огромната част от нея не само позорно замълча за убития писател, но и по един или друг начин се включи в ченгеджийската кампания по оклеветяването му. Верни на творческото му дело и житейския му подвиг, заклеймяващи убийците му от живковската Държавна сигурност, останаха малцина, които могат да се преброят на пръстите на едната ръка. Един от тях съм аз. И съм автор не на „един ред”.

Бях един от първите, които писаха за Георги Марков - статията „Българският Солженицин” в списание „Литература” (да не се бърка с „Литературата”). На теб оставям да ми кажеш защо този първи брой на това списание въобще не достигна до читателите и се оказа и последния му брой. И защо в по-нататъшни библиографии статията ми не се споменава, макар че и впоследствие бе препубликувана.

Автор съм и на обстоен предговор към единствената новоиздадена книга с прозата на Георги Марков „Жените на Варшава”, която също не е много популярна, защото и не е разпространявана. Странно - защо ли?

Автор съм и на една от малкото статии за посмъртно издадения роман на Марков „Покривът” и също би трябвало да се запитаме защо ли толкова дълго бе бавено издаването му?

Автор съм на статия за Георги Марков към книгата-албум „Български писатели”, където Георги Марков е един от 50-те български писатели на всички времена, включени в нея. Тази книга също трудно може да бъде намерена, макар че останалите книги от същата поредица на издателство „Кибеа” са постоянно изложени по всички книжарници и сергии.Странно защо ли?

Не, нищо от това не е „странно” - то е съвсем разбираемо в условията на една „демокрация”, създадена от живковската мафия и тайните й служби - убийци не само на Георги Марков.

И още нещо много важно - кой знае защо ти не си забелязала, че „студията” ми за българската литература след 1989 година е последна глава от труда ми „История на българската литература”. По нищо не личи ти да си чела и дори да знаеш за този труд. И това не е случайно - неговото издаване бе забранено през 1981 година от другаря Тодор Живков, подстрекаван от един друг негов другар - поет. И макар че моята книга има няколко издания след 1989 година, ето че ти не я знаеш. Защото не само онези от живковската мафия и Държавна сигурност, които създадоха българската „демокрация” по свой образ и подобие, но и „професорите”, към които ти ме причисляваш като крепители на новия „естаблишмънт”, правят всичко възможно моята книга да не достигне до читателите.

В тази непрочетена от теб „История” съм казал онова за Георги Марков, което трябва да се каже, и това е и една от причините за мълчаливата ненавист на българската ченгеджийска демокрация и ченгеджийско литературознание към моите трудове и към мен. Казал съм го впрочем и в критикувания от теб преглед на българската литература след 1989 година, където се говори само - но напълно достатъчно - за „завръщането” на Георги Марков, включително и за блестящата книга на разследващия журналист Христо Христов, посветена на „случая Георги Марков”.

И е странно, че ти, която пледираш за гениалността на Георги Марков, си позволяваш да клеветиш българския критик, който е писал най-много (не просто количествено) за него.

Едва ли бих се заел да отговарям на твоите „несъгласия” с мен, ако не беше възражението ти срещу моето определение „еврейски романи” за група творби в най-новата литература, което - макар много добре да знаеш, че не е така, поради което и не го казваш, а го намекваш и подсказваш - според теб било някакъв „не-класически антисемитизъм”. И макар да твърдиш, че си „далеч от това да ме обвиняваш в подобен грях”, внушаваш точно това обвинение, много добре знаейки, че ще се намерят услужливи медии, които да разпространят клеветата.

И точно това е, което дълбоко ме оскърбява като човек, гражданин и литератор и единствената причина да ги отговоря, иначе бих ти простил обидената ти литературна суета.

Ти, разбира се, имаш право да бъдеш подозрителна, тъй като още от времето на Живковия режим, но особено през последното десетилетие, българското общество е все повече манипулирано с националистически, включително и антисемитски, антимасонски и пр. идеи и конспиративни теории, което - особено в условията на нашенската живковистко-ченгеджийска „демокрация” - е опасна игра.

Но последния човек, който може да бъде укорен в това е Светлозар Игов.

Защото винаги съм оценявал хората не според расова, етническа, верска, партийна, социална и каквато и да било друга принадлежност, а строго индивидуално. При това и в критикувания от теб мой „обзор” говоря на няколко пъти и съвсем категорично и определено срещу етнофундаменталистките тенденции в България, което изключва всякакви възможни подозрения в антисемитизъм.

Що се отнася до обособения от мен тематичен кръг „еврейски романи”, понятието „еврейски” в него не съдържа никакъв оценъчен смисъл, а е просто типологически и тематичен определител. Това са широко употребявани в критиката понятия - говорим например за „испанския” роман на Димитър Димов, за „циганска” тема в европейския романтизъм, за ”индиански романи” в американската литература, за „италиански” навеи и теми в литературни и музикални творби и пр., и пр., и пр. Като не говорим за това, че ред интерпретатори - от Макс Брод и Мартин Бубер до Жак Дерида и Еманюел Левинас - охотно правят интерпретации на „еврейски” автори от юдаистка и талмудистка гледна точка и това не ги прави нито „ционистки”, нито по-малко „просветени”.

„Еврейски романи” е понятие, употребявано например в полското литературознание и българската славистика, за да обозначи един тематичен кръг в романистиката на Елиза Ожешкова; говори се за „еврейско-пражки кръг” в немскоезичната литература; през последните две десетилетия американската критика широко употребява понятието „еврейска вълна” в литературата.

И ще спра с изброяванията, защото това се елементарни неща, които се изясняват на студентите не само в лекции по сравнително литературознание. Похвално е, че четеш (образцовите според мен) литературни притурки на някои световни вестници, но вестникарската култура е прекалено недостатъчна, за да влизаш в сериозни литературни полемики, би трябвало да прочетеш и някои основни книги, да се запознаеш с елементарни литературоведски понятия. Трябва да се чете, драга Леа, особено писаното от човека, с когото ще спориш. А по нищо не личи, въпреки фамилиарния ти тон към мен, да си чела нещо друго от мен, освен текста, който те е подразнил. Бих желал в българската литература да има повече не само „еврейски”, но и „арменски”, „турски”, „цигански”, „татарски”, „гръцки”, „каракачански” и др. романи, поеми, критически и културологични изследвания. Българската читателска публика знае повече за френския, американския, руския живот, отколкото за общностите, които живеят сред нас, за своите най-близки съседи, а именно непознаването води до етнически омрази и национализми.

Иначе си права да се безпокоиш, не за етническата толерантност на българите, а за политическата злоупотреба с национализма в България. Само че си насочила стрелите си срещу човек, който не само винаги се е отличавал с толерантност (във всичките й аспекти), но и който е бил обвиняван в точно обратното на това, за което намекваш. И за да спестя цитирането на всички случаи, ще напомня, че още преди 1989 година, са писали доноси срещу мен за това, че почти всички руски писатели, за които съм писал (В. Шкловски, Л. Гинзбург, Ю. Тинянов, Ю. Трифонов), били не руснаци, а... евреи. През 2001 година пък ме обвиниха, че антологията на съвременната българска поезия, която съм направил, започвала и свършвала с... евреи. А още преди да прочета твоето открито писмо, един „патриотично” настроен български писател, обиден, че липсва в моя „обзор”, ме запита Ахмед Доган ли ми плаща, имайки предвид, че в списъка от изброени от мен автори срещнал имената на Азис Таш и Хюсеин Мевсим.

Лошото на нестихващата четирийсет години живковистко-ченгеджийска омраза срещу мен обаче е, че непрекъснато ми се отправят взаимотричащи се обвинения. На комунистите например внушават, че съм заклет антикомунист, на антикомунистите - че съм криптокомунист. Подобен е и случаят с твоите перфидни внушения за моя антисемитизъм. Аз, за ваше съжаление, съм само читател. Който пише за прочетеното. А не раздухва омрази. Срещу мен ги раздухват.

А сега ще отговоря и на първото ти основно обвинение срещу мен. За съвременния литературен „естаблишмънт”. За разлика от обвиненията ти срещу казаното от мен за „емигрантската литература”, Георги Марков и „еврейските романи”, които са абсолютно неоснователни, напълно споделям всичко казано от теб за лошата институционализираност на съвременния български литературен живот (с една поправка обаче - „литературен живот”, а не „литература”), за привидността на „враждебните лагери, които обаче дружно си разделят държавни (и не само „държавни $, бих добавил) субсидии”. Споделям и заключението ти за „картината ...на една доста сива литературна действителност, подредена с казармени средства”.

Само че не разбирам защо смяташ, че аз съм „подредил” тази картина. И че въобще имам възможността и/или желанието да я „подреждам”. Аз мога да харесвам или да не харесвам една творба или един автор, да пиша или да не пиша за тях, да пропусна някой автор или творба в обзорите си или пък да похваля автори и творби, които след години ще бъдат напълно забравени. Историята ни учи, че дори най-значими критици от миналото са пропускали титани и са обръщали внимание на незначителни автори. Всичко това е разбираемо, приет професионален риск. (Нека някой от твоите любими „чисти професионалисти” или който и да било друг български литературовед направи в двайсет страници обзор на двайсетте последни литературни години и го сравни с моя обзор, за да видиш колко е трудно да се угоди на „съвременната българска литература”. )

Но аз, драга Леа, не мога да структурирам институционално литературния живот, дори и да го желая, а никога не съм имал такива желания. Не аз разцепих писателския съюз, и не аз създадох на мястото на творческите съюзи, враждуваши партийни организации. Напротив, аз съм единственият, който още през 1995 година напусна с отворено писмо и двете организации в знак на протест срещу тяхното политическо инструментализиране. Едва по-късно от публикации в печата разбрах, че първият председател на един от тези съюзи е бил тайно ченге, на когото още през 1969 година са му възложили да доносничи срещу мен, за другия дори няма нужда да се ровят архиви - той не е тайно, а явно ченге. Самото отваряне на архивите на ДС впрочем е активно мероприятие на управляващата и днес живковска ДС, която - в зависимост от днешното поведение на всеки - може да му произведе и черно, и бяло минало, настояще и бъдеще. В България за нула време с помощта на ченгеджийските медии - а в България няма други - могат да си произведат каквато си искат партия, харизматичен лидер, изборно или парламентарно множество, да прекарат един и същ „лидер” през леви и десни, фашистки и либерални, християнски и мюсюлмански партии, да обявят Тодор Живков за борец против комунизма и какво ли още не, защо да не могат да изфабрикуват всекиму каквото искат минало. Само че и миналото, и настоящето са много добре видими и без документи и архиви по това кой къде, как и с колко живее, каква кола кара, къде си почива и пр., и пр. Държава, в която децата и парите на политиците живеят извън страната, е не само отдавна ограбена, но и отдавна погребана държава. Усилията са насочени единствено към това унищожителите й да бъдат представяни за спасители, а жертвите да бъдат обявени за престъпници.

След като ме обвиняваш, че съм бил приел днешния новостар литературен естаблишмънт, ти, драга Леа, ми отправяш още едно обвинение в този дух - че съм участник едва ли не в някакъв професорски заговор срещу „истинската”, според теб, литература. За теб „чисти професионалисти” в литературознанието са онези, които пишат само литературознание, но не и литература и особено романи. Изглежда, че не си чела внимателно дори литературните притурки на световните вестници, защото, ако ги беше чела, щеше поне да узнаеш, че не само днес, а и винаги сред създателите на истинската литература е имало професори. За разлика от теб мисля, че чисти професионалисти в литературата са не тези, които не могат да пишат романи, а тези, които не се омърсиха в политиката. Що се отнася до разкритата от теб професорска конспирация, ако има такава, то аз не само не съм участник в нея, но тя е насочена и срещу мен.

Едва ли ще разкрия особена тайна, ако кажа, че немалка част от т.нар. професори и академици и по Живково време, и днес - дори и когато имат някакви научни и преподавателски приноси - са получили степените и званията си не заради тях, а заради сътрудничество с живковската мафия и тайните й служби. Аз съм един от малкото професори, които - и то след дълги години и множество забрани - съм избран за професор заради действителни приноси в литературознанието. И - макар че съм професор по нова българска литература от дванадесет години, на мен, драга Леа, и до днес ми е забранено да преподавам въобще българска литература, както и да получавам законнополагаемата ми се професорска заплата. Защото трябва да се спази волята на великия фюрер и неговата ДС - и създадената от такива като теб, драга Леа, „демокрация”, спазва тази воля.

През изминалата 2008 година беше чествана годишнина от Пражката пролет и агресията в Чехословакия. С умиление разказваха спомени агресори, отрядници, ченгета и кой ли не. Ти беше една от малцината, които писаха по повод на тази годишнина не лъжи. Но и ти не знаеш, че аз съм единственият изгонен от Софийския университет преподавател заради подкрепата на Пражката пролет и тази забрана до днес не е отменена. (Това не може да го скрие дори полуживковистката днешна историография, вж. например книгата на Владимир Мигев, „Пражката пролет 68 и България”, изд. Изток-Запад, София, 2005, с. 162.) Което ме прави единствения европейски интелектуалец, над когото продължава да тегне забраната на уж отдавна несъществуващите „бивши” тайни служби. Защото България е единствената посткомунистическата страна, която продължава изцяло да бъде управлявана от мафията на бившия диктатор и неговите тайни служби. Не говоря за марионетките на политическата сцена, а за техните кукловоди, както и не говоря за марионетките на литературната сцена, а за техните кукловоди. Защото и двете, уж враждуващи, както си забелязала и ти, писателски организации се ръководят от старите живковистки литературни гаулайтери.

А непозволената вече дванадесет години моя професура бе предшествана от десетгодишна забрана да защитя първата си дисертация, както и да се занимавам с научна и преподавателска работа, и двадесетгодишна забрана да защитя втората си дисертация. Забрани, осъществявани и с активната помощ на набързо изфабрикувани „професори”, с които според теб съм бил правил конспирация против истинската литература. Ако има някаква професорска конспирация, тя е срещу мен, а не срещу теб, драга Леа. И това е само малка част от забраните и продължаващите активни мероприятия на живковско-левчевската ченгеджийската мафия срещу мен. За да се изброи всичко, е нужен том, доста по-дебел от цялата ти романистика.

Драга Леа, дори поради самия факт, че съм автор на ред „истории” и „обзори” на българската литература, никой по-добре от мен не знае слабостите и пропуските, които по дефиниция са присъщи на подобни жанрове, а и конкретно на моя „обзор”. Дори най-големи критици в миналото са пропускали литературни титани сред своите съвременници и са обръщали прекалено внимание на незначителни от по-късна гледна точка автори. Това се рисковете и на литературоведската професия, и на някои литературоведски жанрове. Някои днешни литературоведи се ползват с авторитет само защото никога не са оценявали съвременната литература, защото ако го направят, ще им лъсне бездарието. Едно от мерилата на литературоведската професия е способността да поемаш рисковете на професията. (Това, разбира се, не важи за някои от твоите „чисти професионалисти”, които са некадърни да напишат свястно и далеч по-лесни неща от един „обзор”).

Днес, драга Леа, на български пишат няколко хиляди автори на стихосбирки и няколкостотин (почти хиляда) автори на издадени романи, като не броя и няколкостотин автори на литературоведски текстове и също към хиляда автори в други литературни жанрове. В сравнение с тази бройка моите длъжки „списъци” изглеждат доста елитарна селекция. Само след двайсет-трийсет години обаче от тази огромна бройка ще се запомнят не повече от пет-шест имена и от тази гледна точка моите „списъци” наистина приличат на „телефонен указател”. Но и от телефонните указатели има полза - разбираш кой има телефон. И именно благодарение на моята доброжелателност (като професор съм известен с това, че никога не съм писал двойки, а като критик - че не съм писал отрицателни рецензии, което не е много добре, но съм приел и този риск) ти, Леа, присъстваш в „телефонния указател” на българската литература. И, мога да те уверя, не съм много сигурен дали „дистанцията на времето” ще бъде така щедра към твоята писателска дейност, както моят „телефонен указател”.

Защото като литературен историк имам известна представа за механизмите на „дистанцията на времето”. Преди няколко години едни момченца, които петнайсетина години не забелязваха Николай Кънчев, както и критици, които цели десетилетия не написаха нищо за него, го обявиха за най-големия поет от втората половина на българския ХХ век. Не е трудно да се каже това през 2006 или 2007 година, въпреки че думата „най” не е много релевантна в изкуството, където равноправни са различни вкусове. Трудното бе и да го усетиш, и да го напишеш още за първата му книга през 1965 година.

Много по-ефикасни биха били твоите възражения срещу мен, ако вместо да ми вменяваш несъществуващи грехове, ми посочеше някои конкретни пропуски на моя „обзор” - като автори и творби. Защото не само ти, и аз имам някои възражения срещу обзора на Светлозар Игов - в него липсва например един от най-добрите български романи на всички времена, „Елените”; както и една от трите най-добри книги (другите две са на Атанас Далчев и Иван Динков) на българския фрагментарно-есеистичен размисъл - „Призори”. Това може да се каже в кръга на шегата. Но не е шега.

Ако беше прочела например дори романа ми „Елените”, нямаше да се позволиш да отправяш гнусната клевета за „атисемитизма” и щеше да разбереш защо истинските етнофундаменталисти така усърдно крият романа ми от широката публика.

И още нещо, скъпа Леа - поети в България, както вече казах, има няколко хиляди, романисти - няколко стотин, и е повече от ясно, че голямата част от тях са, ако не абсолютни бездарници и клинични графомани, поне посредствени литератори, статистически пълнеж. Но кой знае защо автори на „История на българската литература” няма много, дори са съвсем малко - и то не през изтеклите две десетилетия, а през изтеклия половин век. Изглежда написването на подобен труд изисква съчетаването на много повече дарби, интелектуални и морални качества, отколкото се изисква за писане на поезия и разказване. И тъй като този труд беше забранен за издаване от живковско-левчевската клика, а тази забрана е едно от нещата, които особено силно опровергават мита за златния век на българската култура под покровителството на дъщерята на диктатора, сега се полагат всички усилия авторът на този труд да бъде всячески дискредитиран. Твоето „открито писмо” до мен се вписва именно в това „активно мероприятие”.

Един от любимите ми автори, Франц Кафка, също евреин, на едно място пише за хората с „микроскопски очи”, имайки предвид онези, които не виждат нищо друго от действителността освен малкото късче под носа им. Така се създава един атомизиран свят, в който хората не могат да видят себе си в „цялото”, поради което не разбират нито себе си, нито цялото. За съжаление, в съвременния свят множество институции - и на първо място, политиката и медиите - съзнателно превръщат индивидите в хора с „микроскопски очи”, което прави и света им „действащ свят на безсмислието”, както казва друг любим мой автор, Хана Аренд, също еврейка. Днешна България съвсем съзнателно и добре организирано отдавна е превърната от живковската мафия и тайните й служби в такъв „действащ свят на безсмислието”. Твоята полемика с мен, драга Леа, съшо е забележителен - и методологически, и съдържателен - принос в прозводството на безсмислие.

Навярно си забелязала вече, драга Леа, че цитирам често (и го подчертавам нарочно) писатели и мислители - евреи. Ако си беше дала труд да прочетеш поне няколко мои книги, щеше да разбереш, че не може да бъде антисемит човек, който има сред любимите си автори така широк кръг от автори-евреи - от Лев Шестов и Франц Кафка през Виктор Шкловски, Валтер Бенямин, Хана Аренд и Елиас Канети до Емануил Левинас и Йосиф Бродски. За съжаление, колкото и да не искам да те обидя с това си твърдение, не мога да те наредя в този мой елитен клуб от любими автори евреи. Затова не е достатъчно да напишеш просто „еврейски роман”.

В своето писмо до мен, ти казваш, че все щял да се намери някой да те обвини в „еврейска параноя”.

Искам да кажа, г-жо Коен, че Ви обвинявам не в „еврейска параноя”, а в най-банално българско ченгеджийство.

Което определено ще Ви донесе полза, защото добре се възнаграждава. Всички, писали доноси срещу мен или участвали в активни мероприятия срещу мен, са получавали своите трийсет сребърника и понеже този идиом също може да Ви замирише на антисемитизъм, ще го кажа по-иначе - своите ордени „Стара планина”, високи постове, професури, щедри задгранични назначения, посланически постове, стипендии, тлъсти валутни сметки в чужди банки, студентства за децата си в задгранични университети и пр.

Затова е време да сменим наложения от Вас псевдофамилиарен тон, г-жо Коен. Който впрочем е определено използван като стил при някои „активни мероприятия” срещу мен от живковистките ченгета. Неотдавна например излезе - и то в издателството на „българските писатели” - книгата на шефа на Шесто ДС, ген. Петър Стоянов - която е очевидна и зле скалъпена фалшификация, написана от писателско-ченгеджийски колектив след смъртта на „автора”. Та там, в подобен фамилиарен стил, се говори как Държавна сигурност ме била „спасявала”, когато съм почвал да „псувам” Тодор Живков. Нямам обичай да псувам, а лъжата е измислена, за да оправдае, че бях затворен - това беше „отговорът ” на въпроса, който поставих в писмо до Тодор Живков след забраната на диктатора да замина със семейството си в Прага, където бях избран след спечелен конкурс за преподавател в Карловия университет. Този мой въпрос беше: ”Могат ли да бъдат патриоти хора, които смятат за наказание да живееш в родината си?”. Във всяка една страна тези думи биха се превърнали в лозунг на съпротивата срещу тоталитаризма. В България те старателно се заличават от историческата памет, защото в България именно „дисидентите” и „борците за демокрация” бяха най-старателно подбирани и одобрявани от живковската мафия и Държавна сигурност. Вие, госпожо Коен, бяхте един от тези избрани от живковската мафия и Държавна сигурност „демократи”. На такива като Вас дължим днешната криминална „демокрация”.

Искам да кажа, госпожо Коен, че Вашето „открито писмо” с обвинения срещу мен не е просто обичайна реакция на чувстващ се пренебрегнат и недооценен писател. Не само защото съвпада с нова вълна от повече скрити и по-малко явни, стигащи до пароксизъм на ненавистта, нови репресивни акции срещу мен, а и защото издава един типичен стил на днешната ченгеджийска реабилитация на „заслужили” „антикомунисти” и строители на „демокрацията” от 90-те години, които някога бяха обругавани (за да им се създаде пред „Европа” антикомунистически имидж). Но най-много се вписва Вашето „открито писмо” до мен, в живковистко-ченгеджийския стил на създадената от ДС „демокрация”, Вашата цинична наглост да превръщате жертвата в престъпник и да използвате в клеветите срещу жертвите окрадени от тях идеи.

Защото какво друго значи това да обвиняваш в недоценка на Георги Марков - и то на фона на ченгеджийското клеветничество срещу него при мълчаливото съучастие на огромната част от българската писателска общност - именно критика, който най-много е писал за него. Какво друго значи да обвиняваш в антисемитизъм един от най-толерантните български литератори, който последователно се бори против етнофундаменталистките крайности в българската култура и неведнъж е бил обвиняван от антисемити в точно обратното? Какво друго значи да обвиняваш, че едва ли не е създател на днешния ченгеджийско-живковистки естаблишмънт литераторът, който повече от четиридесет години неуморно е преследван именно от този естаблишмънт?

Може ли да бъде представител на какъвто и да било естаблишмънт човек, на когото - след всички четиридесетгодишни забрани - и въпреки че е професор по нова българска литература, дори не разрешават да чете лекции по българска литература? И може ли да се дистанцира с живковистки тарикатлъци от естаблишмънт-а човек, който дълги години е заемал ръководни длъжности, както в комунистическа, така и в „антикомунистическа” България - депутат, посланик и не знам какво си още не. За посланици, това е известно дори на глупците, никога не са били назначавани хора, без доверието на службите. Да не говорим пък за посланик в страната, в чиито банки живковската мафия е укрила значима част от ограбената от нея България. Тъй че не аз съм създател на някакъв естаблишмънт, а Вие охранявате този живковистко-ченгеджийски естаблишмънт от хора като мен, които казват тези - известни впрочем на всички - истини.

Нелепостта да отговаряш на клевети от рода на изложените във Вашето открито писмо, г-жо Коен, е в това, че те замерят с толкова много и различни клевети, че по неволя трябва дълго и обстоятелствено да ги опровергаваш. Обвинявате ме дори, че не съм бил протестирал - като „цялата българска интелигенция” - срещу някакви злоупотреби на някакви заместник-министърки и директорки... Ако трябва да протестирам срещу всички престъпления в една изцяло криминална държава, аз не бих могъл да си върша литературната работа и по цял ден трябва да протестирам... Но мисля, че няма нужда постоянно да протестирам, след като още в зорите на псевдомемокрацията съм казал, че не може да има демокрация, създадена от мафията на диктатора и тайните й служби. Въпреки че и т.нар. български народ, и т.нар. българска интелигенция отдавна изтрезняха от илюзията за смъртта на тоталитаризма и са вцепенени отново от страх и ужас (защото отдавна разбраха, че ги управляват пак същите (тук нямам предвид партии) негодници и престъпници, убийци, крадци и лъжци.

Не ме е страх да кажа, че живковската Държавна сигурност никога не е охранявала нито сигурността на държавата, нито сигурността на обществото и нацията, нито дори партията, а единствено и само диктатора и неговата фамилия и лакеи. Нито ме е страх да кажа, че в България няма и никога не е имало никаква друга организирана престъпност и друга мафия, освен живковската мафия и тайните й служби, които са единственият организатор и крепител на цялата престъпност.

Ето кого обслужвате със своите клевети срещу мен, г-жо Коен. А от казаното дотук е ясно и защо.

Затова настоявам незабавно да ми се извините публично за отправената към мен клевета с обвинението в антисемитизъм (без увъртания от рода на това, че не сте отправяли такова обвинение; човек трябва да държи сметка и за последиците от своите думи, дела и безделия).

След което, ако искате, може да ме дадете под съд за моето обвинение срещу вас, че обслужвате живковско-ченгеджийската мафия.

Защото съм уверен, че Вашите господари, въпреки че съдебната система е тяхна (ако въобще в една страна, която винаги е била в предюридическо състояние на извън-редно положение и никога не е достигала до правно съзнание, може да се каже, че има съдебна система), няма да Ви позволят да ме дадете под съд, защото - както е било четиридесет години досега - ще продължат мерзостите си срещу мен далеч от светлините на деня.

Светлозар Игов

ПОСЛЕПИС-ИЗВИНЕНИЕ КЪМ ЧИТАТЕЛЯ.

Тъй като това е „отворено писмо”, което ще се чете не само от полемизиращите автори, а може би и от други читатели, дължа им едно извинение за обстоятелствеността, лошия стил и личната афектираност, с която пиша. Бих казал дори - погнусата и гневът, които ме обземат, щом се докосна до тези теми. Винаги съм смятал критиката за особен вид наука, изкуство и творчество. Които се творят с вдъхновение, а вдъхновението е обич към предмета, за който пишеш. А към болезнените теми, които засягам, не може да има никаква любов. Литературата за мен е била винаги убежище на свободата, автономна област, „обществена алтернатива на обществото”, както казва Адорно. А живях в държава, която имаше като неотменимо правило разбирането за литературата като „винтче и колелце” на партията, което ще рече - на вожда. Нищо не се промени в годините на т.нар. „демокрация”, именно защото не може да има „демокрация”, създадена и обслужваща старата властова мафия на живковската клика и тайните й служби. Никакво симулиране на „демокрация”, било в изкуството и литературата, било в политиката, не може да промени и да прикрие тази фундаментална и генетична сбърканост на днешната българска псевдодемокрация. Това не може да се скрие и в литературния живот. И именно това прави всяко мое писание по тези въпроси една неприятна на самия мен смесица от безсилен гняв и силна погнуса. Извинете!

ВТОРИ ПОСЛЕПИС.

Тъй като не обичам да избързвам с реакциите си, не побързах да изпратя в LiterNet този свой отговор на Леа Коен. И събитията не закъсняха - във вестника с огромен тираж „Уикенд” се появи статия със заглавие „Леа Коен обвинява Светлозар Игов в антисемитизъм”. Г-жа Леа Коен прочела статията и веднага ми се обади от Испания, за да ми обясни, че никога не ме е обвинявала в това и ми изпрати и опровержението, което е написала до в. „Уикенд”. Където, разбира се, не се появи. Един типичен пример на „активно мероприяттие”, при което уж никой не искал да каже това, което му приписват. Зная много добре всички тези механизми, защото от четирийсет години досега към бил обект не на един и два, не дори на десетки, а на хиляди подобни „мероприятия”. При това далеч не задоволяващи се само със словесни клевети и лъжи. Това вече ме принуждава да не задържам повече отговора си, за да видя как ще ми „отговори” отдавна достигналата до пароксизъм на омразата към мен в своята безнаказаност живковска мафия. Още веднъж се извинявам на читателя за отново удължените не по моя вина обяснениия.

БЕЛЕЖКИ

* Вж. Игов, Св. Българската литература след 1989 година. // Електронно списание LiterNet, 24.06.2009, № 6 (115) <https://liternet.bg/publish/sigov/1989.htm> (24.07.2009) (бел.ред.) [обратно]

** Вж. Леа Коен. За "еврейските романи" и предразсъдъците, които дебнат в литературата. Отворено писмо до Светлозар Игов. // Електронно списание LiterNet, 01.07.2009, № 7 (116) <https://liternet.bg/publish16/lea_koen/otvoreno.htm> (24.07.2009) (бел.ред.) [обратно]

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.07.2009, № 7 (116)