Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ТАЙНИЯТ СКАНДАЛ ИЛИ ЗА ТАЙНИТЕ НА СКАНДАЛА. ПО ПОВОД ПИСМАТА И ДНЕВНИЦИТЕ НА ЙОРДАН ВЪЛЧЕВ

Сава Василев

web

Да се пише за скандалното в записките и писмата на Йордан Вълчев е все едно да се говори за третото агрегатно състояние на водата в снеговете на Килиманджаро. Тук определението "литературен" обаче е в абсолютните си граници. Но трябва ли да отминем въпроса: колко скандален може да бъде един литературен скандал? И още: при какви обстоятелства и в каква степен скандалното анихилира литературното? Отнякъде подсказват, че определението "литературен" е по условие задължаващо. Възможно е. И все пак живеем с тревожната неизвестност за неговите граници. По-вярно - с излишните опасения за тяхното размиване. Или с мисълта, че рязкото покачване на скандалната температура ще "повреди" литературната субстанция; ще я лиши от смисъл...

Що се отнася до понятието литературен скандал, то за такъв би трябвало да се приеме всеки, при който литературата е повод или причина за разногласия. От друга страна, достатъчно ли е участниците в един битов скандал да са литератори, за да се обяви той за литературен?

Да добавим: сама по себе си думата "скандал" е вече изпитание на представите за литературност. И на най-снизходителните. Съзнателно не употребявам "литература", а "литературност", защото литературността, освен естетическа категория, може и трябва да се разбира и поведенчески. Като маркираност на стила... Всеки от нас е натрупал немалък опит при общуванията си с литературния и нелитературния стил на поведение. В смисъл и на говорене - писателско, критическо. Свидетели сме на съпротиви, подражателства, опити за имитиране на вербалния и поведенческия тип литературност в професионалните и непрофесионалните среди. (На някои от окнижнените въобще не им отива...) Наред с говореното ще трябва да държим сметка и за останалите участници в свитата на стила - жестове, облекло, аксесоари. Ситуацията се усложнява още повече, ако прибавим обстоятелствата по обществената (гражданска, политическа, административна) ангажираност на литературната личност. Обратната страна на медала е запазена за напълно отсъстващата (понякога наистина скандално) литературност в маниерите на професионалния или на свободния литератор...

Освен направените дотук уговорки, би трябвало да умуваме и над други, отнасящи се до демаркационната линия между полемика и скандал. От гледна точка на добрия тон тази линия като че ли по-често се е оказвала проблематична, отколкото охранителна. Друго не би могло и да бъде, щом иде реч за комуникативна ситуация, за деликатно и ранимо тяло като литературата, върху което емоциите винаги са оставяли дълбоки следи...

Не е лесно да се определи моментът, в който литературната полемика прераства в скандал. Изглежда още по-трудно е да се случи обратното. Но сме свидетели и на такава метаморфоза в битовите форми на общуване... Изобщо, за демаркационната линия между полемиката и скандала тепърва ще се говори. И тъй като в природата на скандалното е да взривява - добрия тон, добрия вкус, добрите маниери - усилията трябва да се насочат към мига, в който думата или жестът нарушават границата на приличното и търпимото и ни захвърлят в трънливата земя на скандалното. Но преди това, в началото на всяка полемика, на всеки скандал, стои някакъв сблъсък. Нещо повече от принципно разногласие - може би онова разномислие, което пренася тутакси опонентите отвъд пределите на търпимото.

Иначе казано, скандалът обема енергиите, с които се опитваме да изразим или защитим идентичност. Идентичността на идеите, принципите, вярата, етническата и културната самоопределеност. Това също е начин да заявиш себе си. Да демонстрираш нетърпимост - нежелание за съсъществуване с другия, за битуване в едно и също времепространство. А и мисленето за литературата поначало е добра почва за покълване на скандалното. Особено когато противоречи на канона. Когато е дръзко и енерговзривно. Тогава сблъсъкът е неминуем. В деветдесет процента от случаите вербален, в останалите и с аргументите на физическата разправа. Примери за това в българската литература има. Както има и ненаписана история на обявените, но непроведени писателски дуели... Мимоходом се сещам за два скандални случая на физическа разправа между писатели. На първия се натъкнах, докато подготвях студията-предговор към първото издание на книгата "Литературният кръг "Стрелец" от поредицата "Литературни кръгове и издания" (Василев 1995). Проучвайки писаното от членовете на кръга, попаднах (в спомените на Ат. Илиев) на разказ за срещите на "стрелците" в градинката на "Славянска беседа". Около масите обикалял младеж и предлагал силомер за изпробване на силата. Самият К. Гълъбов често обичал да демонстрира силата си и да поучава останалите, че тя е от особена важност за строги критици като него, защото понякога се налага да се бранят от юмруците на засегнатите автори. И давал пример с Орлин Василев, който набил Буко Пити заради отрицателна рецензия за романа му "Тор". Тогава не знаех кой е Буко Пити, а и опитите ми да разбера останаха безрезултатни. Днес вече знам, но пък не съм сигурен дали въпросният побой се е превърнал в скандал. Т.е. дали е добил нужната публичност, защото всеки скандал, пък бил той и литературен, добива плаваемост само ако попадне във водоема на публичността. Инак бързо умира или застива невидим в очакване на някой разсеян член от бъдеща, организирана с кой знае каква цел литературно-историческа експедиция...

Вторият случай е свързан с писателя Константин Константинов. По време на доклад на Л. Стоянов след Девети септември 1944 г., изпълнен с критики по адрес на Трифон Кунев, Константинов напуснал демонстративно залата, макар че някога, преди водоразделната дата, след разпри пред съдебните власти и в печата, Тр. Кунев го бил нападнал и му нанесъл "средна телесна повреда"1. Така писателят К. Константинов отказва да вземе страна в похода срещу поета в зората на тоталитарната диктатура у нас.

Ето и няколко примера, при които съдбата наистина си прави лоши шеги и се сговаря със скандалното.

М. Арнаудов по повод на книгата си за К. Христов споделя пред Б. Делчев, че познавал лично повечето писатели от своето поколение, но нямал желание да свидетелства от първо лице, за да не се схване като самоизтъкване. Знайно е, че не е ценял Пенчо Славейков. По този повод казва: "Обикновено се твърди, че Пенчо Славейков бил човек с голяма култура. Познавах го, разговарял съм с него не един път и ще ви кажа, че това не е вярно. По култура аз съм ги подредил така: Кирил Христов, Яворов, Ив. Вазов, Йовков и Пенчо Славейков накрая. Пенчо Славейков беше чел туй-онуй, но знанията му бяха малко. Както с някои други, опитах се и с него да направя анкета, част от която публикувах на времето в "Съвременник" (трябва да е било към края на 1921 г.), но нищо не излезе: той не намираше какво да ми каже. У него всичко беше мислено и премислено, сухо заченато и сухо родено, нищо спонтанно. Изобщо той не беше поет." (Делчев 1995: 122-123).

С подобна категоричност за Славейков по-късно ще се произнесе и Н. Фурнаджив...

През 1931 г. в България идва Маринети, родоначалник на футуризма, приятел на Мусолини. В киносалон "Роял", после театър на Народната армия, го представя Ал. Балабанов. Маринети декламирал своя футуристична поема за бомбардирането на Одрин от нашите войски през Балканската война, 1913 г. Тогава той посещава България и фронта, присъства и на самата бомбардировка. Между често повтарящите се "бум"-"бум" на български в цитат присъства и химнът "Шуми Марица". Въпреки че го представил на българската публика, същият Балабанов по време на Хитлеровия период пише в наш вестник, че култура не се прави с маймунско вдигане на ръка. По-късно по времето на социализма Радевски ще сподели за изпитания срам, когато видял този тромав и несъразмерен човек да подтичва и да се поти по време на първомайска манифестация (Радевски 1981: 32, 35).

В едно троянско село, Колибито, по-късно Черни Осъм, живеело семейството на Петко Врачовски. Той имал 4 сина и 1 дъщеря, Елена. Оказва се, че Радевски е съученик, състудент и приятел на един от синовете - Дамян. В селото поставят самодейно "Майстори" на Р. Стоянов. Елена играе Милкана, а Найден - млад учител, "разглезено богаташко момче", според Радевски, което я задиряло. На сцената актьорът учител застрелва от любовна ревност, съвсем нетеатрално, Елена-Милкана. Когато Р. Стоянов научава за случилото се, бил дълго време силно разстроен, че творбата му е станала причина за такъв трагичен инцидент (Делчев 1981: 25-26).

Разбира се, примерите могат да бъдат продължени. В зависимост от контекста дори рутинните, логично обосновани жестове понякога се възприемат като скандални. Такъв е случаят с втората стихосбирка на Ем. Попдимитров, издадена след 9.ХІ., която станала повод за скандал, защото на изданието било написано, че е под наблюдението на Вл. Василев.

Но като че ли с най-голям (романов) потенциал е скандалът, свързан с бягството на Цвета Ленкова, младата по онова време съпруга на Владимир Василев, с Йордан Стратиев в Румъния, а след това и виновното й завръщане, но това е дълъг и деликатен сюжет, за да бъде представен тук. Трябва обаче да се отбележи едно - авторитетът на Владимир Василев, както и неговата обезоръжаваща любов към Цвета лишават събитието от онази публичност, която би му позволила да се превърне в скандал. И все пак прецедентът остава в паметта на литературата. Към него се връщат неколцина от съвременниците и близките на критика. Доброжелателите - за да подчертаят изключителната любов на Владимир Василев към съпругата му и невероятната му, рицарска преданост. Другите - за да се утешат с мисълта, че в капризната власт на скандалното попадат и такива личности като главния редактор на сп. "Златорог".

Ако изискването за публичност е абсолютно задължително, то този мой опит да ви запозная със скандала Йордан Вълчев е почти стопроцентово облечен на неуспех. Бих признал дори, че неуспехът е заложен в самото заглавие на текста. Не че няма тайни (приглушени, ограничени) скандали, но и те са като локализираните пожари в голямата гора на скандалното. В случая с Й. Вълчев става дума както за ограничена, така и за закъсняла публичност. Самият герой е човек с премерено, но неотстъпчиво поведение. Има своя мярка за достойнство, изключваща сервилността и моралните компромиси спрямо институциите и силните на деня. С годините си изработва собствени критерии за справедливост, чест, преданост - свой модел на гражданско поведение и национална гордост. Освен всичко друго е упорито писмовен, има остър език и безпощадно (до безпардонност) отношение към съвременниците - властници, писатели, хора на изкуството. Не се съобразява с авторитети, т.е. дръзко критикува класиците - наши и чужди. В повечето случаи българският писател се старее да не сече клона, на който седи, особено ако не му трябва за огрев. За разлика от мнозинството Йордан Вълчев избира най-трудния път за себедоказване. В него има фронтови коти и полоси, безкрайни пусти и герои с истински имена, но и откровени опити да се атакува и смути парадът на авторитетите...

Липсата на публичност, в това число и на опоненти, затваря задълго писателя в затвора на собствените мисли. Страниците в дневника се трупат. Растат и тези на писмата до приятели. Четох писмо до Анчо Калоянов непосредствено след смъртта на бай Йордан. Не посмях да го публикувам в мемориалната рубрика на алманах "Света гора". Повечето от засегнатите писатели бяха живи. Възпираше ме и страхът от нарочно търсената, криво разбрана скандалност. Скандалът, освен всичко друго, може да се употребява и така - като евтин начин за привличане на внимание... По това време дневниците на писателя все още не бяха издадени. Както и писмата му. Част от тях излязоха в Алманах за литература и изкуство "Света гора", след това и в сборника от посветената му конференция във В. Търново2. В едно от тях например четем: "Разбира се, Ромен Ролан е безотговорен лъжец, защото нищо вярно няма в това, което казва - той пише с краката си, изречения по цели страници, глупави и блудкави, но вярното е, че се е досещал какво значи добър вкус" (Вълчев 1974: 225). В случаи като този литературният скандал е в латентно състояние. По-интересно е да проверим какво се случи - или какво не се случи - след публикуването на писателските дневници и писма.

За да не навлизам в подробности, ще си послужа с няколко текста, отбелязали появата на Дневниците.

Йордан Ефтимов: "Тази книга прилича малко на "Тайната история" на Прокопий Кесарийски. По колорита и по прояснения образ на една иначе непрозрачна родна картинка. Само че за разлика от Прокопий Йордан Вълчев си е записвал каквото мисли, без обаче наяве да говори и мисли друго. И без да се ползва от близост до трона. И сега, благодарение на акад. Иван Радев и на издателство "Слово", думите му ще направят яма като от Тунгуски метеорит." И по-нататък: "Дневниците на писателя дисидент" ни предлагат случаи с участието на вече стигматизирани хора на литературата като Блага Димитрова, Владимир Голев, Вера Мутафчиева, Радой Ралин, Йордан Радичков, Христо Фотев, Емилиян Станев, Михаил Неделчев, Стоян Илиев, Божидар Кунчев. Толкова пиперливи са някои от пасажите за тях, че ако книгата вече беше влязла в къщите им, светлината в прозорците им с дни нямаше да гасне." (Ефтимов 2005).

Пламен Дойнов: "Най-скандални на публиката ще изглеждат едностранчивите оценки (по-скоро - присъди!) за много писатели и личности. Йордан Радичков е "литературно шмекерче". Радой Ралин "своите несполуки прехвърля върху властта". Михаил Арнаудов "е загубил чувството си за свян и за мярка". Божидар Божилов има карта на нещатен сътрудник на милицията. И прочее квалификации, за да се стигне до разпознаването на егоизъм и нарцистична корист у Яворов или пък до историята с два пъти продадения от Елин Пелин подарък на Борис ІІІ" (Дойнов 2005).

Сами можете да преброите колко пъти е употребена думата "скандал" или нейните варианти, и при какви обстоятелства.

Написаното от Йордан Ефтимов предизвика особено раздразнителен отзвук у Вихрен Чернокожев, който не пощади и издателство "Слово", публикувало Дневниците, с чиито собственици иначе го свързва лично приятелство. Впрочем някъде тук се подават коренчетата на друг, не по-малко любопитен сюжет, препращащ към канона, класиците, митологичния свят на авторитетите, но за това друг път... Та ето как реагира Вихрен Чернокожев, обяснявайки причините за някакъв нарочно дирен (проектиран, търсен), но неслучил се скандал: "Със сигурност се случи само едно: избиха неудържимо и неконтролируемо, излязоха наяве всичките неврози и комплекси на един бивш лагерист от "Куциян" и безспорно добър писател. Всъщност, защо не! - но аз предпочитам да го помня с "Боеве", с "Родихме се змейове", "Стъпaла към небе", "Календар и слово". Не защото приех като лична обида оплювките и "шамаросванията" по адрес на Далчев, Емилиян Станев, Радой Ралин, Блага Димитрова, Станка Пенчева, Ивайло Петров, Вера Мутафчиева, Христо Фотев и кой ли не още. Тук Елин Пелин е "прост човек" с даскалско сърце; Йордан Йовков - "също недоучен човек". Константин Константинов - "маниерен, посредствен и незначителен" (една страница по-нататък Вълчев най-учтиво и почтително ще го нарече "мой учител по вкус наравно с Далчев". Кое, къде е вярното? - щом Далчев е само "един литератор" със старческа бъбривост, "дори шушумига"). Радичков пък е изрисуван като "литературно шмекерче", Радой Ралин - "царски шут", който "личните си несполуки прехвърля върху властта", безсилен творец; Блага Димитрова - "нестанала поетеса", Стефан Гечев - "хитър, потаен, неискрен". Има ли смисъл да изброявам тези и рой други пиперливи характеристики, сложени ядно върху листа в потаен час едва ли само заради собствена терапия. Знаел си е, знаел си е Йордан Вълчев, че гневните му филипики един ден ще бъдат не само извадени от чекмеджето, прочетени, ами още и размножени поне в 1000 тираж. Иначе защо ще пише: "И остава: тоя лист - и от мен запазена глупост - да попадне някога в ръцете на нетактичен изследвач и да го публикува в този му вид! Или самите мои наследници да дирят евтини ефекти от "гения" на баща си, за да припечелят някои и друг грош". Не знам какво припечелват акад. Иван Радев и "Слово" с това издание, но със сигурност знам, че то дебело зачертава почти цялата "Нова българска библиотека" на Търновското издателство и обезсмисля прокламираната от Националния институт "Нова българска литература" грижа за всичко ценно в българската словесност от втората половина на ХХ век" (Чернокожев 2005).

Както виждате, силни, нещадящи думи. Малко повече пипер, и стореното от въпросния Институт в размер на десетки книги и сборници е зачертано. Заради езика на Йордан Вълчев. Поради дързостта му да пипа с прости ръце иконичните образи на литературата, вместо да се кръсти ниско под тях. Но ето още един цитат: "Същинското в дневниците на Йордан Вълчев съвсем не са шамаросванията, клюките из задния двор на Литературното министерство, каквото беше и още сънува, че е Съюзът на българските писатели (напр. как Антон Дончев бил преписал сюжета на "Време разделно" от Фани Попова-Мутафова), боричканията, взаимните доноси като "литературен" и не чак толкова литературен жанр, нищетата из соцреалистичния писателски стан. Всичкото това може да се опише и с едно изречение: след изчезването на "писателската трапезария", рухнаха и "творческите" съюзи; такъв им бил постамента... Същинското и необяснимо за мен е: как Йордан Вълчев можа да издържи ада, наречен "Куциян", надзирателите с тоягите, оскърбеното човешко достойнство, а капитулира пред собствените си самомнения и самохвалства, пред пустозвънкото стремление да се нареди и той в президиума сред официално "признатите" писатели. Като че ли цял живот го е измъчвала дилемата как хем да е официално признат, хем ако може, да остане встрани от догмите и капаните на соцарта. Впрочем до това раздвоение на личността бяха докарвани мнозина писатели" (Чернокожев 2005).

Както се казва - с твоите камъни по твоята глава. Не, не че не е прав Вихрен Чернокожев за много неща, в това число и за самомнителността, субективизма, пристрастията на Йордан Вълчев. Та това си беше баш йорданвълчевското у него. Но има и над какво да се замислим. И какво да си отговорим, вслушвайки се в този боботещ, вечно неспокоен глас... Прав е и в това, че закъснялата публичност не се превърна в скандал. Или поне недостатъчно гръмовен. Причините могат да бъдат няколко: 1. Дневникът не се радва на достатъчно читатели. 2. Авторът не се взема на сериозно дори от професионалната литературна аудитория. 3. Засегнатите и техните наследници не виждат смисъл да опровергават оценките и по този начин на привличат допълнително внимание. 4. Времето, през което Дневниците и писмата се появиха на пазара, е далеч по-скандално, поради което тази литературна скандалност наумява на буря в чаша вода. 6. Никой не го е еня какво е било и какво става в българската литература.

Всъщност нито дневниците, нито писмата на Й. Вълчев са пребивавали в напълно херметично пространство. Достояние са на малцина от приятелския кръг. На кореспондентите, събеседниците, случайно попадналите край масата на разказвача. Самият аз, макар и не толкова често, съм бил в ролята на слушател. Скандално звучаха оценките на Й. Вълчев за писатели и книги (наши и чужди), за политици и публични личности. Част от изреченото стигаше до "потърпевшите". Малка част. В този смисъл скандалността е надигала глава и е съскала с език. Реакции обаче нямаше и още няма. Поне не такива, че да се противопоставят на нападките. Мълчание, оглушки. Тайните на скандала наистина си остават тайни. Благодарение на тях биват притаени неприличните говорения. Но нали, ако е таен, скандалът не е истински. Не е скандал. Излиза, че и той на свой ред знае (умее) да мълчи. Да крие тайни. В буквалния смисъл на думата. Например за писателя, който е писал доноси срещу Йордан Вълчев и му е докарал до главата "Куциан". Има ли такъв писател? Има ли и други писатели-доносници? Вероятно. Повече от възможно. Съвсем логично и допустимо. По този въпрос няма единодушие. Дори между следовател и писател. Истината бива погребана помежду им в мига, в който разговорът става публичен. Когато Йордан Вълчев се "облагодетелства" от промените на 90-те и от паметта на болката. Новото време ги разделя. Разделя без друго разделените, но съхранили добрия (епистоларен) тон и взаимно уважение, мъже от предходната епоха. Същата, която ги изправя един срещу друг...

Самият автор умува и се укорява, задето е записвал скандалните си мисли по адрес на писатели и книги, така или иначе въведени в полуосветените пространства на литературния двор. И се пита няма ли да се изкушат наследниците да изкарат един ден някой грош от дневниковите му записки. Е, даже и това не се случи...

Давам си сметка, че говоря за подчертано литературен вариант на литературния скандал. (Той няма нищо общо например с тиражирания в интернет-пространството купонджийски жест от страна на една пловдивска издателка и поетеса спрямо някаква глава. Казвам "някаква", вместо "мъжка" и "литературна", защото на мъжките, още по-малко на литературните, глави мястото въобще не е там, където е попаднала тази. Освен в момента на собственото им раждане.) Но при Йордан Вълчев е така - и животът, и творчеството му наумяват минно поле, готово тоз час да избухне и да отнесе в ада на забвението предателите на словото, на морала, но най-вече предателите на род и родина. Родната литература отрано изпитва на гърба си остротата на авторовата непримиримост. Да общуваш с писател като Йордан Вълчев е неудобно, в някои моменти от биографията - нездравословно. Поради това същата тази родна литература избира нерядко да го подминава, а не да го преминава. За такова подминаване народът е родил чудесната дума "мълчешката"...

Скандално-предизвикателните изказвания на Йордан Вълчев обикновено навлизат в териториите на таланта и на морала. Трудно е да се прецени, но като че ли по-голям дразнител се оказват гражданските жестове, отношението към властта, към историята и нейните интерпретатори. Независимо от това, стореното от писателя е тайно, самотническо занимание. Ако питаме Вихрен Чернокожев, то и такова е трябвало да си остане. Неопубличностено. Неслучващо се. Може и да е прав. Защото с тайността си скандалните думи на Йордан Вълчев за писателите и литературата ни щяха да поддържат по-голям интерес. Обратното направи така, щото скандалното се превърна в противоотровата на скандала. Причината, естествено, е друга. Не са същите нито българската литература, нито нейните институции, нито позициите й в живота на новонаправеното постсоциалистическо общество. И Йордан Вълчев е най-малко виновен за метаморфозата. Нищо, че я е възжелавал и се е борил за нея. Ако знаеше, че ще се случи, вероятно не би оставил тази следа. Валидно е и обратното. И то слага точка на всичките ни колебания: ако Йордан Вълчев се е надявал на скандална публичност подир смъртта си, то това би трябвало да бъде публичността на заклеймения от социалистическо общество. На обществото, което вече го беше осъдило. (Впрочем на по-любопитните би трябвало да е известно, че е пророкувал годината на смъртта си, ала пророчеството му се оказва немилостиво, отредил си е по-малко живот от дадения му свише!) В това общество всичко се забелязваше и за дързостта рядко се прощаваше. Следователно, не го е направил в името на облаги и интерес. Както и за да гарантира безоблачната утрешност на собствените книги, или за да си отвоюва завидно място в историята на българската литература. Грижил се е за чистотата на личния си мир, свеждайки до минимум процента на компромисите, които и той, като всеки жив човек и като изкушен от козните на признанието писател, е трябвало да прави. А това означава, че обявяването на скандалната тайност или на тайната скандалност, на неговия литературен свят е трябвало да се случи. Добре е да знаем как някога (тогавашното Някога е далеч по-многозначително, по-изпитателно и, най-сетне, по-опасно от сегашното Сега!) някой, преодолявайки общите ни страхове, е дал воля на несъгласията си. В контекста на социалистическата скандалност всяко скандално несъгласие има потенциала на граждански жест. Естествено, когато не е лишено от основания. У Йордан Вълчев основания колкото щеш. Понякога спорни, но откровени, облягащи се на собствения стил и разбиране. А и откровеността, подобно на разкрепостената и чувствена жена, почти винаги е скандална. Някои я предпочитат такава...

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Подробности около скандала могат да се проследят на страниците на в. "Народ", публикувал статията "Необходимо обяснение" и антрефилето "Апашлъкът на Тр. Кунев" (г. ІХ, 1920, бр. 261, 262 - и двете без подпис). [обратно]

2. Става дума за сборника "Змей със змейовете и човек с човеците. Йордан Вълчев. Изследвания. Материали. Спомени" (2005). [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Василев 1995: Василев, Сава. В зодиака на "стрелците". // Литературен кръг "Стрелец". В. Търново: Слово, 1995.

Вълчев 1974: Вълчев, Йордан: "Драги Коруджиев"... (писмо). // Змей със змейовете и човек с човеците. Йордан Вълчев. Изследвания. Материали. Спомени. Библ. "Позиции". В. Търново: УИ "Св. св. Кирил и Методий", 2005.

Делчев 1995: Делчев, Борис. Дневник. София: Народна култура, 1995.

Дойнов 2005: Дойнов, Пламен. Дневникът на Йордан Вълчев между честта и скандала. // Електронно списание LiterNet, 21.04.2005, № 4 (65) <https://liternet.bg/publish/pdoynov/j_vylchev.htm> (08.06.2010).

Ефтимов 2005: Ефтимов, Йордан. Тайните дневници на бай Йордан. Електронно списание LiterNet, 08.02.2005, № 2 (63) <https://liternet.bg/publish/yeftimov/jvylchev.htm> (08.06.2010).

Змей 2005: Змей със змейовете и човек с човеците. Йордан Вълчев. Изследвания, материали, спомени. В. Търново: УИ "Св. св. Кирил и Методий", 2005.

Радевски 1981: Радевски, Христо. Александър Балабанов. // Личности. Книга трета от "Живи като живите". София: Български писател, 1981.

Чернокожев 2005: Чернокожев, Вихрен. Дневниците на старовереца Йордан Вълчев и постмодернистичното им продължение. // Електронно списание LiterNet, 22.04.2005, № 4 (65) <https://liternet.bg/publish2/vchernokozhev/j_vylchev.htm> (08.06.2010).

 

 

© Сава Василев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.06.2010, № 6 (127)