Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДНЕВНИЦИТЕ НА СТАРОВЕРЕЦА ЙОРДАН ВЪЛЧЕВ И ПОСТМОДЕРНИСТИЧНОТО ИМ ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Вихрен Чернокожев

web

Когато в началото на тази година из книжния ни пазар се появиха „Дневниците на писателя дисидент” от Йордан Вълчев („Слово, 2005 - предговор, съставителство и редакция акад. Иван Радев - заглавието вероятно е на съставителя!) очакванията бяха, че те ще отворят „яма като Тунгуския метеорит”, ще предизвикат невиждан земетръс из цяло Българско, „шок в българското културно пространство” (според проф. Симеон Янев), силни реакции, защото цялото писателско съсловие щяло „да подскочи като ощипано”, както рече Йордан Ефтимов. Явно и самите издатели тайно са се надявали да спечелят нещо от бъдната скандална слава на тая книга, включвайки я в поредицата „Полемики”. Всъщност нищо подобно не се случи. Излизането на една книга (дори и скандална) отдавна вече не е национално събитие, въпрeки неспирния поток от литературни премиери във вечно заетата зала „Надежда” край фонтана със жълти стотинки.

Със сигурност се случи само едно: избиха неудържимо и неконтролируемо, излязоха наяве всичките неврози и комплекси на един бивш лагерист от „Куциян” и безспорно добър писател. Всъщност, защо не! - но аз предпочитам да го помня с „Боеве”, с „Родихме се змейове”, „Стъпaла към небе”, „Календар и слово”. Не защото приех като лична обида оплювките и „шамаросванията” по адрес на Далчев, Емилиян Станев, Радой Ралин, Блага Димитрова, Станка Пенчева, Ивайло Петров, Вера Мутафчиева, Христо Фотев и кой ли не още. Тук Елин Пелин е „прост човек” с даскалско сърце; Йордан Йовков - „също недоучен човек”. Константин Константинов - „маниерен, посредствен и незначителен” (една страница по-нататък Вълчев най-учтиво и почтително ще го нарече „мой учител по вкус наравно с Далчев”. Кое, къде е вярното? - щом Далчев е само „един литератор” със старческа бъбривост, „дори шушумига”). Радичков пък е изрисуван като „литературно шмекерче”, Радой Ралин - „царски шут”, който „личните си несполуки прехвърля върху властта”, безсилен творец; Блага Димитрова - „нестанала поетеса”, Стефан Гечев - „хитър, потаен, неискрен”. Има ли смисъл да изброявам тези и рой други пиперливи характеристики, сложени ядно върху листа в потаен час едва ли само заради собствена терапия. Знаел си е, знаел си е Йордан Вълчев, че гневните му филипики един ден ще бъдат не само извадени от чекмеджето, прочетени, ами още и размножени поне в 1000 тираж. Иначе защо ще пише: ”И остава: тоя лист - и от мен запазена глупост - да попадне някога в ръцете на нетактичен изследвач и да го публикува в този му вид! Или самите мои наследници да дирят евтини ефекти от „гения” на баща си, за да припечелят някои и друг грош”. Не знам какво припечелват акад. Иван Радев и „Слово” с това издание, но със сигурност знам, че то дебело зачертава почти цялата „Нова българска библиотека” на Търновското издателство и обезсмисля прокламираната от Националния институт „Нова българска литература” грижа за всичко ценно в българската словесност от втората половина на ХХ век.

Същинското в дневниците на Йордан Вълчев съвсем не са шамаросванията, клюките из задния двор на Литературното министерство, каквото беше и още сънува, че е Съюзът на българските писатели (напр. как Антон Дончев бил преписал сюжета на „Време разделно” от Фани Попова-Мутафова), боричканията, взаимните доноси като „литературен” и не чак толкова литературен жанр, нищетата из соцреалистичния писателски стан. Всичкото това може да се опише и с едно изречение: след изчезването на „писателската трапезария”, рухнаха и „творческите” съюзи; такъв им бил постамента... Същинското и необяснимо за мен е: как Йордан Вълчев можа да издържи ада, наречен „Куциян”, надзирателите с тоягите, оскърбеното човешко достойнство, а капитулира пред собствените си самомнения и самохвалства, пред пустозвънкото стремление да се нареди и той в президиума сред официално „признатите” писатели. Като че ли цял живот го е измъчвала дилемата как хем да е официално признат, хем ако може, да остане встрани от догмите и капаните на соцарта. Впрочем до това раздвоение на личността бяха докарвани мнозина писатели.

Мислех си, че съм познавал Йордан Вълчев, мислех и неведнъж писах, че рефренът на неговия живот бил „Отечество - и няма повече!”. Излъгал съм се! Според тайно изписваните му дневници рефренът на неговия живот е: „Трябва да се превърна в голям писател”. Симеон Янев охотно ги сравнява с „Житие и страдание” на Софроний Врачански. Ако изобщо трябва да сравняваме по-подходящото сравнение, струва ми се, са многотомните Кирил-Христови невротични избухвания към свои и чужди в „Затрупана София”. И когато Йордан Вълчев е писал: „Аз съм вече достояние на отечеството, нищо не ме плаши, казах го - родил съм се змей. От мене ще треперят, на мене ще се кланят” - не му ли е идвало на ум, че ехото от слава е „...лава”. Кой ли си спомни днес „славните класици” от 60-те - Георги Караславов, Орлин Василев, Ст. Ц. Даскалов, Андрей Гуляшки, Камен Калчев... Те ли са обаче „цялата българска белетристика”, която според Йордан Вълчев, „се характеризира преди всичко с невежество и наглост”. Затова пък той е трайно и неотвратимо запленен от „личния чар на Джагаров”: „Аз продължавам да вярвам в щастливата звезда на Георги Джагаров и Тодор Живков.” С какво ли толкова на бившия лагерник са му харесали надзирателските им фуражки; не е ли виждал скритите зад гърба им сопи...?

Не повярвах на очите си, когато на стр. 109 черно на бяло прочетох искреното му признание, че бил си изработил „голямо уважение” към службите на ДС; сигурно не проумявам, слаб съм да проумея границите на Йордан-Вълчевото всеопрощение. А и да простиш на мъчителите си, значи ли да се помириш със сопаджийството им? Нали и те съчиниха оная сюблимна, непостижима лагерна епопея, записвана крадешком, кратко, накъсано в първата страница на дневника му през август 1947 г.: „Никога не съм предполагал, че някои дребни, дори перверзни подробности от човешкия живот ще заемат в даден миг изведнъж голямо място в нашето съзнание. В ареста уригването бе естетическа наслада, ходенето по нужда бе очаквано събитие. Полюцията, която получи Павлов, бе предмет на общи разговори. Съвети по преживяване в карцера: обувката, консервената кутия, духането в гърба, което ме спаси от простинка.”

Няма съмнение, тези редове са си направо класика в жанра, както напр. и ефектната зарисовка от рожден ден на Веселин Андреев през 1979 г.: „Започна веселбата с адрес от мене, после Леда Милева му подари съчиненията на Леонид Брежнев”. Почти гениален щрих, само не мога да разбера: що ли му е трябвало на „дисидента” Вълчев да весели съчинителите на Брежнев, поднасяйки приветствени адреси. Някъде из книгата се натъкнах и на съжаленията, че не дали нему да обработи литературно партизанските съчинителства на генерал Добри Джуров. Това обаче е роман в романа, и ако започнем да го разстиламе, ще стигнем пак до боевете Вълчеви със собственото му тщеславие, които той, препатилият фронтовак, така и не можа да удържи.

По-добре ще е да теглим чертата - според Йордан Вълчев съвременна българска литература - с малки изключения - няма. „Изключенията” са Атанас Мочуров (защо ли Вълчев се гневи, че Атанас Далчев бил писал похвални слова за Надя Кехлибарева, щом той прави точно същото, но заради редактора си Мочуров). В скобите на изключенията са още и Георги Джагаров с личния му чар, и Серафим Северняк - с безпаметните му запои, но както виждате, Мочуров се разля, та не остана място.

Дотук с анекдотите! Дано не съм прав, ала подозирам, че Йордан Ефтимов почти се захласва пред Вълчевите хиперболически изригвания и „абсурдни крайности” защото новите млади автори от 90-те (предимно новата „университетска критика”) съзират в дневниците му ненадейно документално свидетелство, дето българска литература съвсем нямало. Горните две-три твърде показателни „изключения” - са убягнали Ефтимову. Те просто не му вършат работа след химничната възхвала на Вълчевото инакомислие.

Още от 1990 г. Александър Кьосев повтаря и преповтаря, че българска литература вече няма, защото нямало читателска публика. Като че преди кой знае колко я е имало; опашките за „Декамерон” и „Шугун” пред книжарниците бяха лъжовни; в най-добрия случай те издаваха хаотичния глад за информация на хора, чиито досег с „чужбина” беше единствено задължително избираемата съветска телевизия. А единственият им поглед „оттатък стената” - чуждите модни списания. Те обаче едва ли възбуждаха страст към четенето. Някога и Йовковите разкази с месеци са прашасвали по витрините на книжарница „Хемус”. По времето на „соцреализъма” литературата и литературния труд имаха несъразмерно висок статут, нереално „обществено признание” не защото бяха кой знае колко високо ценени от Партията и правителството, а за да могат по-лесно да бъдат надзиравани и правилно направлявани. Но се случи това, което най-после трябваше да се случи. След 1989 г. литературата започна да сваля идеологическите си доспехи и да се връща на нормалното си място. Тогава довчерашните назначавани пак с постановления класици, за които творчеството се изчерпваше с „държавното начало в областта на културата”, затръбиха, че тя загивала. Елементарната промяна на ситуацията след 1989 г., сриването на изкуствено идеологически поддържаните писателски „авторитети”, бързата смяна на поколенческите нагласи, естественото свиване на книжния пазар се представяха едва ли не като някакъв нов апокалипсис. Оставени сами на себе си, довчерашните соцреалисти се оказаха безпомощни.

Сега в юбилейния брой на сп. „Факел”, което единствено от литературните си събратя успя да навърши 25 години и заслужено получи преди няколко години Националната награда „Христо Г. Данов”, покрай любопитните четива за европейската идентичност на Хабермас и днешните прочити на Сталиновата съдба, може да се прочете и „Нерадикален манифест” на Александър Кьосев. Въпреки че обещава по-сериозна и по-подробна равносметка, той си е пак същия като радикалния манифест от 90-а. И отново не е ясно има ли бъдеще пред българската литература. Смалявала се „българската литературна публичност”. Литературата никога не е била и няма да бъде „масово чудо”. Трагедия ли трябва да правим от това, че примерно песните на Азис сега са „възможност за комуникация” много по-масова отколкото напр. поезията на Константин Павлов, Иван Цанев, Борис Христов, Биньо Иванов, Ани Илков, Едвин Сугарев... Най-четените писатели никога не са били най-добрите. Знае го даже Христо Калчев... Това, че провинциалните учителки продължават да въздишат и се захласват подир лимонадената лирика на Дамян Дамянов, Евтим Евтимов, Недялко Йорданов не означава нищо друго, освен собствения им праг на възприемане.

„Разпарчетосването на литературната публичност”, квазилитературата, която по инерция си мисли, че е „представителна” (например „клубът на гениите”, старателно реанимиран и отглеждан в парниците на в. „Труд”), всичко това трябваше да се случи и се случи просто защото отсъстваше критиката. Оная критика, която създава литературата. Някога д-р Кръстев създаде четворката около „Мисъл”, Иван Радославов създаде Теодар Траянов, Владимир Василев и Иван Мешеков „направиха” Йовков, но не тоя, който и до ден-днешен се изучава в училище. Днес „оперативната” критика пише рекламни анонси (писал съм ги и аз). Университетската критика пък чете литературата ни през Еко, Бодрияр, Хабермас, и дявол знае още кого.

Литература на 90-те безспорно има, както имаше литература на 80-те, 70-те и т.н. Въпросът е: каква литература? Тя не се изчерпва само с лабораторното постмодернистично писане на младите около „Литературен вестник”. След 50 години ще е ясно какво от нея ще оцелее и едва тогава можем да сме сигурни, че тя наистина се е състояла. Тук разбира се, нямам предвид физическото време, а времето на литературата, където Йовков или Далчев или Ивайло Петров, ако внимателно четем, всякак ще са по-актуални и в края на ХХІ век.

Изчетох „Литература на междувековието” („Балкани”, 2005) от Пламен Дойнов не само като „скоропостижна критическа хроника на междувековната литература 2000-2003”. Мнозинството от текстовете си той определя като „кратки, бързи и нетърпеливи, повече регистриращи и разискващи, отколкото анализиращи”. Завидях на амбицията му да събере и обозре необозримото; да превърне в история дори онова, което не се е случило още, даже и автори, които „едва ли сами биха си прочели произведенията”. Пламен Дойнов е убеден, че „единствено историзирането на 90-те години” ще ни научи да гледаме спокойно на случващото се. Още с първите си прохождащи стъпки младата българска литература започна да пише историята си, а всяка история е в края на краищата епитафия. От книгата на Пламен Дойнов става ясно, че литературата на 90-те не започва с „новата студентска публичност” и не свършва с „четворката” около „Литературен вестник”. Не може да се отрече обаче, че четиримата „парапародийно и интертекстуално” динамизираха литературното ни всекидневие. Ала е повече от очевадно и друго: литературата на 90-те започва още през 60-те години на ХХ в. с Атанас Далчев, Константин Павлов, Николай Кънчев и по-късно с Биньо Иванов, Румен Леонидов, Ани Илков, Иван Методиев, Златомир Златанов, Кирил Мерджански. Мъчно се гради постмодерна литература след половин век и повече социалистически реализъм, който през 30-те години се наричаше „нов художествен реализъм”. Приемствеността с българския модернизъм от 20-те още тогава беше насилствено и по болшевишки прекъсната.

Пренаписването на традицията, радикалното „теоретическо” писане, сръчното или не чак толкова сръчно изпробване на „почти всички теми и основни техники на постмодерното” съвсем не означава, че постмодернизмът в литературата ни вече се е състоял. Разчистването на терена на българската литература „до гола поляна”, както неотдавна се изрази Пламен Антов - нейното „преизграждане, пресъчиняване и пренаписване” въпреки традицията, издава по-скоро комплексите за „закъснялост” и на днешната млада литература, отколкото нейната модерност. Може би най-сериозното й постижение е откриването на нови залежи по мостовете на езика. Книгата на Пламен Дойнов ме доубеди, че манифестно революционният ляв марш на българския постмодернизъм вече отзвучава, че рано или късно, колкото и да не им се иска, родните ни постмодернисти ще се приберат в традицията. В пороя от имена, които Пламен Дойнов старателно е събрал между два века, трудно може да се предвиди онова, което и утре ще бъде годно за четене и ще е наистина стойностно. С деконструктивистките си буйства българският постмодернизъм едва ли има много шансове да се превърне в класика, а и той съзнателно не се стреми към това. Днес вече е ясно, че след българското постмодернистично десетилетие едва ли може да се говори за някакъв литературен прелом. Като цяло днешната ни литература блажено пребивава все още в 80-те години на миналия век.

„Родина” на Едвин Сугарев (Издателско Ателие „Аб”, 2005) най-лесно може да бъде прочетена през постмодернистичната интертекстуалност. Още повече, че и самият автор подсказва това в краткото си предисловие. Аз обаче предпочитам да я прочета през призмата на традицията, която от Гео Милев насам не се уморява да пита: Прекрасно, но що е Родина? Докато четях, спомних си Подвързачовото двустишие: „С каква любов я ненавиждаше,/ с каква жестокост я люби...”. Другото: как тази антологична книга вмества „всички ключови противоречиви образи на родното и българското, всички крайни идейни обрати и дръзки езикови разграждания” - може да прочетете в словото-рецензия на Пл. Дойнов. За мен тази книга е не по-малко възвишена от многотомната антология на тема Родина - от Ботев и Каравелов, през Яворов, Теодор Траянов, Далчев и Вапцаров - до най-младите. Тук България не е просто място върху картата; Едвин Сугарев е картографирал всичките вчерашни, днешни и бъдещи болки и обречености на българското.

 

 

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.04.2005, № 4 (65)