Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТАЙНИТЕ ДНЕВНИЦИ НА БАЙ ЙОРДАН

Йордан Ефтимов

web

Издадените приживе книги на Йордан Вълчев не оставяха никого равнодушен. Не можеха да бъдат подминати. Едного възхищават, другиго вбесяват, един се усеща окрилен, друг сякаш е бил посран пред целия народ. Причината е, че този автор никога не би се съгласил да пише за фините значения на някаква мисъл, за полутоновете на пердетата или на душата, все едно. Хиперболист в прозата си, той довеждаше до абсурдна крайност историческите си хипотези, които и без това се отличаваха с толкова научна обоснованост, колкото и езиковите предположения на Раковски. Все едно - запомнящ се автор, който имаше страстни фенове и сред читателите на художествена проза, и сред любителите на сензационните исторически съчинения с конспиративен привкус.

Сегашното издание на Дневниците му със сигурност също ще предизвика силни реакции. Защото пред нас стои същият онзи рушител на мира и спокойствието, познат ни от “Боеве”, “Родихме се змейове” и “Календар и слово”. На първо място, цялото писателско съсловие ще подскочи като ощипано. Има защо - Йордан Вълчев е строг моралист, може би дори прекалено консервативен, за да разсъждава само по принципни въпроси. В това първо издание на неговите записки през годините той е регистрирал десетки морални казуси с конкретните имена на героите. И с онзи колоритен език, който му е запазена марка. Така е шамаросвал наляво-надясно, че сега ще настъпи едно нервно мълчание, което не може да бъде описано. Като казвам “шамаросва”, подчертавам, че характерът на тези записки явно показва, че той си ги е водил преди всичко за себе си, преди всичко за да види записано мнението си за собствено утешение. И след това за поука на бъдните поколения.

Тъй или иначе подбрал е цялото кралско войнство на писателите и критиците и го е развъртял така, че коментирането на “субективизма” му няма как да не се превърне в нещо като ключ за тълкуването на написаното в тази книга.

Няма пощадени. Няма приятели. Както няма и врагове. Това е голямата разлика с уж откровените анкети на други писатели - в тях има обиди и отмъстителност, докато силните реплики на Йордан Вълчев, понякога звучащи убийствено, издават един опрощаващ дух, който проявява житейска мъдрост, т.е. наясно е с измекярщината на живота, но счита за свое задължение пред себе си да разсъждава защо и как не може да се примири с несполучливите морални решения на съвременниците си, с незаслужената почит или подценяване на историческите фигури или на класиците в литературата.

“Дневниците на писателя дисидент” ни предлагат случаи с участието на вече стигматизирани хора на литературата като Блага Димитрова, Владимир Голев, Вера Мутафчиева, Радой Ралин, Йордан Радичков, Христо Фотев, Емилиян Станев, Михаил Неделчев, Стоян Илиев, Божидар Кунчев. Толкова пиперливи са някои от пасажите за тях, че ако книгата вече беше влязла в къщите им, светлината в прозорците им с дни нямаше да гасне.

Но много повече Йордан Вълчев е отделил на Атанас Далчев и особено на Яворов и Елин Пелин. Характерите им, ролята им в литературата. И най-вече самомнението им. Важно е да се отбележи, че дневниците на големия писател се отличават със същата способност да се гради съспенс, да се стига неусетно, но логично до кулминация или развръзка, да се постига зарисовка на характер или ситуация с няколко думи, както това се получава и в художествените му текстове. А дневниците на малките писатели са също толкова малки, колкото и романите им. Вълчев е цар на бързия ефектен щрих.

Ето за една малка история с Елин Пелин:

“Елин Пелин казал пред приятели, че много му харесала някаква маркаджийска колекция. Това стигнало до ушите на цар Борис III и той изпратил адютанта на царица Йоанна да купи колекцията. Подарил я на Елин Пелин. След няколко месеца Елин Пелин казал на приятели, че поради мизерстването си продал любимата колекция. Цар Борис отново купил подобна колекция и пак я подарил. След 6 месеца Елин Пелин повторил номера. Царят дошъл изневиделица в дома на Пелинко и видял и двете колекции в библиотеката на “мизерстващия” писател. Казал му: “Как се казва на български: ебах те в простака?” Оттогава Елин Пелин имал “републикански” възгледи. Заради това с такава лекота си закачи след 9.IX. пионерската връзка.”

Да, някои от пасажите са завършени разкази. Например описанието на някой си Ришар Гошчински, полски българист, който крънка самовлюбените български писатели да им преведе туй-онуй за световна слава и така си преживява царски години наред. Ами че това си е толкова типична история, че трябва да се тури над входа на съюза на преводачите!

Но да не пропусна да цитирам и някои отделни мълниеносни наблюдения.

От рожден ден на Веселин Андреев пред 1979 г.: “Започна веселбата с адрес от мене, после Леда Милева му подари съчиненията на Леонид Брежнев.”

Подхвърляне на приятел от ноември 1969 г.: “Васил Попов за Радой Ралин: “Този царски шут...”

Или бележка от януари 1970, една от най-кратките повести в българската литература: “Отрицателна статия на Тодор Павлов срещу Йордан Радичков. Тодор Живков го поканил при себе си и “едва ли не му се извинил”. След това го поканил да си избере нов апартамент - “като министър-председател имам право на десет апартамента за раздаване”, а след това го поканил на лов с Емилиян Станев.”

Както се казва, ако не беше покойник, близките на гореописаните вече да са подали срещу него жалба за клевета.

Ами страниците за литературните плагиатства! Ами онези за историята. За ролята на Екатерина Каравелова! Или сравнението между двама почти набори - Стефан Стамболов и Димитър Благоев.

Страниците за историците, с които спори, и за онези, чиито съвети търси. Стамен Михайлов и Иван Дуйчев, например. Всички диви идеи за прабългарската нишка в европейската култура, за величието на хановете и календара им са намерили своето, макар и не кой знае колко централно място в Дневниците. Това също трябва да се отбележи при представянето на книгата.

И онези за значението на Станка Пенчева, Атанас Наковски, Димитър Мантов, Димитър Вълев, Андрей Гуляшки - шефовете на отдели, овластените, онези, които държат ключа и имат билет, както се изразява самият Йордан Вълчев.

Безценни свидетелства не само за отминалото време, но и за странни наглед факти от живия живот. Чудите се например защо днес Атанас Наковски се мъдри с разказ в почти всеки брой на съботния “Труд”? Прочетете тези дневници и без да ви трябва друг източник, ще имате отговора.

Дневниците дори си имат скрита червена нишка с детективски оттенък - кой е написал доноса, заради който през 1947 г. Йордан Вълчев попада в затвора след отпечатването на “Боеве”. За ролята на Павел Вежинов и Емил Петров. Дневниците в някакъв смисъл се оказват роман със загадка.

При това подчертаване на художествените качества на Дневниците на Йордан Вълчев ще е ужасно, ако се пропусне поетичната сила на някои фрагменти. Например на най-ранните записки, които са от концлагера “Куциян”, през 1947 г. Ето 2 август: “Никога не сам предполагал, че някои дребни, дори перверзни подробности от човешкия живот ще заемат в даден миг изведнъж голямо място в нашето съзнание. В ареста уригването бе естетическа наслада, ходенето по нужда очаквано събитие. Полюцията, която получи Павлов, бе предмет на общи разговори. Съвети по преживяването в карцера: обувката, консервната кутия. Духането в гърба, което ме спаси от простинка. Сифилитици и туберкулозни. Лудият край оградата: що гледаш. Две очи. Посочване на нещо - слънце. Ручей от кръв до стомната.” Или от 15 септември: “Желанието да се прекръстиш в карцера и желанието да не се прекръстиш. Ризата на един мъж, която навява болезнени спомени за една жена.” Кинематографичен език, монтаж, предизвикан от липсата на време и място за нормално писане.

Защо обаче книгата е наречена “Дневниците на писателя дисидент”? Какво общо има Йордан Вълчев с обичайно назоваваните за дисиденти, които до един са си комунисти? Той не е инакомислещ, защото е толкова в друго мислене, че няма как да попадне в една координатна система с тях. Какъв дисидент е онзи, който в същите тези свои дневници е описал дисидентите като ползватели на фалшив авторитет? Същият онзи, който е толкова злъчен към кротките егоисти (какъвто ни представя например Далчев), към изстрадалите неталантливи (както описва своя събарачник в Куциян Талев), към алчните хрантутници (в ролята например Елин Пелин), към самовлюбените парвенюта, взели се за модерни аеди (Яворов). Който не щади никого и който след Ницше повтаря, че добродетелите са плод на едно фалшиво съзнание. Онзи, който на слуховете, че Далчев моделирал обърналите се за помощ към него млади поети по свой образ и подобие, отговаря, че не той е крив, а слабоволевите младежи: всеки трябва да иска да наложи себе си, това е нормално, не е нормално да се даваш лесно. Защото едва ли някой друг е приемал толкова като своя мисълта на Ницше “Това, което не ме убива, ме прави по-силен!”.

Тази книга прилича малко на “Тайната история” на Прокопий Кесарийски. По колорита и по прояснения образ на една иначе непрозрачна родна картинка. Само че за разлика от Прокопий Йордан Вълчев си е записвал каквото мисли, без обаче наяве да говори и мисли друго. И без да се ползва от близост до трона. И сега благодарение на акад. Иван Радев и на издателство “Слово” думите му ще направят яма като от Тунгуски метеорит.

Само че не е трябвало да слагат думата дисидент на корицата. Монархистът Йордан Вълчев и дисидентството в рамките на закона?! Абсурд. Та нали точно заради монархизма си щеше да скъса от подигравки сегашните царедворци и пишман екс царе? Националистът Йордан Вълчев. Нали щеше да се изсмее на лесното родолюбие на телевизионните националистически гурута, взели за девиз Ботевото “Патриот е, душа дава...”? То нали той е идеалният екземплум за това как за национализъм в определени години са вкарвали зад решетките? Годините, в които учениците са били задължени под погледа на наставниците да късат текстовете на Вазов от учебниците (така, както след това ще трябва да късат страниците за Червенков от други учебници - онези по история, а десетилетия по-късно ще трябва да откъснат направо колите за Вапцаров, и още колко други своевременни “реформи” в образованието).

Инакомислието му, различието от родната бозавост е на всяка страница. И не е важно кого е изтипосал, макар че цялата т.нар. “художествено-творческа интелигенция” ще изпита желание да не е доживявал чак до края на 1990-те. Важно е как. Как ни разказва, че през 1949-а отива в Плиска, за да се вдъхнови за роман на тема Омуртаг, и как бдителни овчари го хващат и го мъкнат по каушите на Хърсово, Нови пазар, Каспичан, Шумен, Горна Оряховица, Мездра и София и го смачкват от бой, защото не може просто да стоиш насред камънаците и разгърден да се въодушевяваш и най-вероятно си някакъв конспиратор, чужд агент и изобщо чужд и опасен.

Защото говорим за голям писател. Писател, който подхвърля за Солженицин, че не го цени, защото не е добър в писането. И който е така натопорчен към скудоумията и шаблоните на считаните у нас за велики, че ако те знаеха, сигурно нямаше да му се размине и в старостта.

Август 1978: “Кои са ми смешни и жалки от “световните”? Камю, Селинджър, Ъпдайк, Маркес, Вонегът. По-назад: Стайнбек, Хемингуей, Фицджералд. Индустрия! ХХ в. даде само Бабел и Лампедуза!” Това би могло да прозвучи като изцепка, както за повърхностния читател звучат като изхвърляния констатациите на Набоков за идеологическите писатели, каквито според него са повечето. За да проникнем поне малко в мисълта на Йордан Вълчев, трябва да знаем поне какво е значението на изброените за българската литература. Та той изрежда имена само на писатели, превърнали се в някакъв момент след Втората световна война в мода. Това е. Подражавани писатели, всеобщо хвалени писатели. А Йордан Вълчев винаги е поддържал пред себе си една философия на единака. Приеман във всякакви компании и приятен за раговор, както се разбира и от Дневниците, той се е изживявал в поетиката на самотника. Другите четат модните автори, а той - De Bello Galico и Плутарх!

Безценно е преди всичко онова, което научаваме за реалния свят на социализма. Да видим ясно всичко, което сме преживели или поне знаем, но не можем да откроим. Ето едно изречение от същия пасаж за митарствата през 1949-а: “После за мене пак конвой - влак и спиране в горнооряховската гара. Един подземен кошер с хора. Едни отиват към концлагерите, други оттам - към затвори и съдилища.” Не говоря за живия разказ за различните процедури на надзираване и дисциплиниране, използвани обикновено за лични интереси и нужди. Или за уникалните сведения за частния живот през социализма. Жалко, че записките не са още повече. Но и така мисля, че имаме пред себе си онзи документ за социализма, от който имахме нужда. Онази книга, чието изваждане от чекмеджетата не се случи в началото на 1990-те и затова изпаднахме в морална безпътица.

18.01.2005

 


Йордан Вълчев. Дневниците на писателя дисидент. Велико Търново: Слово, 2004, 391 с.

 

 

© Йордан Ефтимов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.02.2005, № 2 (63)

Други публикации:
Литературен вестник, № 2, 19.-25.01.2005, с. 6 (рубрика “На фокус”).