КАК РАЗКАЗВА ЗАХАРИ СТОЯНОВ В "ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ"

Никола Георгиев

web | 120 литературни години | <<<

III.

Разностранна творба, възхитено упреквана и от най-страстни поклонници, че е "гениално подреден хаос", Записките умело се изграждат като цялост върху разностранността на следното триединство: разказвач, богато и контрастно разнообразен като личност, води разказ, богато и контрастно разнообразен в своите посоки и средства, за събития, които са били (и които разказвачът е успял да ги види такива!) богати и контрастно разнообразни по облик и същност. Всяка от трите съставки е разнообразна и многопосочна, всяка от тях се разсича от много остри противоположности, но въпреки това, по-точно, благодарение на това, на взаимното съответствие между тях творбата израства в единство, което може и да не е гениално, но в никакъв случай не е хаотично. Това е единството на вникването и обхващането на многостранната природа на човека, на големите социални и национални движения с техния полет и погром. Това е единство на духовна мощ и разказваческо умение, намерили в творбата събирателната точка помежду си.

Ето малък пример как Записките обхващат пъстротата на света и речта и как намират човешко и разказваческо равновесие и между най-остри противоположности. На Оборище спорът около пълномощията на Бенковски се е разгорещил докрай и буквално трепти върху страшния и патетичен ръб между въодушевлението и неочаквания провал. В този миг "Бенковски се покачи на едно възвишено място, изтегли саблята си, което той правеше завинаги, щом има да се решават някои трудни въпроси..." Войводата, цял разтреперан, се провиква към селските въстаници и на всекиго очите бяха обърнати към разярения оратор, който приличаше в това време на свръхестествена сила. И готвачите даже, с една ръка на ножа отгоре, а в другата с лъжицата, взеха ред най-отзад" (I, 465). Блесналата във въздуха сабя на вожда и лъжиците на готвачите - ето обхватните точки на тази потресна сцена, една от най-величествените в Записките и новата българска история! Така разностранно вижда света разказвачът, така изненадващо събира в разказа си единици от различни и трудносъвместими ценности, така разностилово (в добрия смисъл на думата) гради изказа си.¹⁴ В това разказване обаче главоломният преход от патетичното към прозаичното остава спокоен и уравновесен - той не завършва с издявка, насмешка, нито дори с открита ирония към някоя от двете страни, както обикновено стават в подобни случаи. Скокът от юнашката сабя към готвашката лъжица е омекотен като скок от високото към ниското чрез изразеното в него значение, че всички без изключение са се стекли около Бенковски. В допълнение на това долната точка на скока, готвачите, също не е едносъставна: още с първото поменаване на прозаичната потребност да се изхранят стотиците родолюбци, събрани на Оборище, се казва, че готвачите са се въртели край казаните с пушки на гръб и с дълги ножове в поясите, защото са искали да покажат, че и те са "бъдещи борци за освобождението на своето отечество" (I, 455). Опрян върху това затрогващо съчетание, по-сетнешният скок от юнашката сабя до лъжицата минава и през въстаническия нож ("с една ръка на ножа отгоре, а в другата с лъжицата") и без да губи широтата и остротата на съпоставката си, добива смисъл, много по- дълбок и човечен от насмешливия гег¹⁵ "сабя - лъжица". И най-сетне отсрещната точка на прехода, Бенковски, е също такова съчетание от противоположности, каквито са и доброволните, малко комични и много трогателни, посвоему велики в разноликостта на света - от величието до падението, от великото до дребното, от покъртителното до смешното, съчетавани не само като едноизмерни, но и като вътрешно противоречиви единици. И макар че в Записките множеството подобни съчетания (често имат по-драстичен завършек - трагизъм, лют сарказъм, хаплива издявка, присмех, откровена ирония, - творбата като цяло води към внушения, сходни с тези на горния пример. Светът, внушават Записките, е пъстър, противоречив и изкушава да бъде изживяван сантиментално и цинично, борчески и пораженски, сълзливо и насмешливо; и като излага силата на тези "изкушения", творбата ги надделява и ги сумира в разбираща, човечна ирония и самоирония. Под грубоватата повърхност на Записките се крие най-мъдрата творба на 3. Стоянов и една от най-човечните книги в българската книжнина.

Както пролича и от последния пример, голямата раз-ностранност в подбора се изявява върху различни смислови пластове и композиционни единици на творбата: назоваването и краткото словосъчетание (синтагмата)¹⁶, изречението, епизода, отделните епизоди, по-обширните събитийни отрязъци, трите тома - и така до основните смислово-идейни съставки на Записките.

"Не говоря за вътрешната борба, т.е. революцията в областта на червата" - така говори разказвачът за тежките мигове на глад и теглила от тъжното ходене по мъките из Стара планина (II, 205). Така говори за глада разказвачът и деецът, за когото думите "борба" и "революция" само до преди няколко дена са били - и продължават да бъдат - свята идея и действие! Едно широко използувано и преди, и сред Освобождението иронично съчетание прозвучава тук неочаквано обновено и силно. "Революционни сигнали" се разнасят например и от корема на Алековия герой, който докрай остава верен на принципа си да не си дава париците бадева по ресторанти¹⁷, но един е буржоазно-героичният контекст на тези разкази, друг е той в творбата, която е посветена на най-прочутото от всички български въстания и чиито най-светли страници са изпъстрени с думите "борба", "бунт", "революция". И не кощунствена подигравка носи това смело съчетание, а духовната сила на разказвача и съзнанието, че човешкото същество може да изпитва не само благороден глад за свобода...

Същите разностранни съчетания откриваме и в следващата по-голяма единица - изречението. Изречението в Записките се огъва между различни смислови насоки и ценностни измерения и читателят всеки миг може да бъде издигнат нагоре или рязко спуснат надолу, да бъде поведен в една посока и изненадващо изведен в друга. Това е изречение, което в миниатюр отразява цялостния облик на Записките.

В представителен дял случаи пречупването се извършва в края на изречението - там, където мисълта е утвърдила своята посока и тон и където съответно ударът от поврата става особено осезателен: "Той, каймакаминът, с още няколко души ефендета, чакаше на крака пред конака на стълбите, гдето ние му се представихме боси, със синджирите на вратовете, парадно" (III, 164). Това заключително "парадно", макар и и стилово подсказано още в иронично-официозното "ние му се представихме", идва като изненадващ удар, събрал комизма на ориенталската официозност и трагизма на мъчениците в духовно силен ироничен възел. Поантовият строеж - защото в случая имаме работа именно с поанта - е типичен за строежа на изречението, а по-нататък и на епизоди, подг.лави и глави в Записките. Устойчив спътник на иронията през вековете, поантата влива много сили и в най-дълбоко ироничната българска книга.

В друг тип изречения пречупването се извършва в средата на изречението, с една или друга форма на вмятане, след което изказът се връща в началната си посока и тон - например: "Тоя отдел съставляваше пехливанското тяло, т.е. гладиаторите, казано учено, които нарочно бяха дошли от околните села да увеличат удоволствието на панагюрци с трошенето на собствените свои кости" ( I, 424). И тук, както и в предишния случай взаимно се иронизират ниският, грубият, ориенталският пласт и нововременският, официозният¹⁸ или интелектуално издигнатият пласт. Това пречупване вътре в изречението съответствува точно и органично на общия ход на разказването на Записките, от кратките епизоди до отношението между трите тома.¹⁹

Сред многото похвати, които огъват и "разнопосочват" изказа на Записките, особено характерно - и пленително! - е сравнението. Захариевите сравнения... Тяхната изобретателност, предметност, комичност е достоен продължител, а може би, за жалост, и завършител на една стилна линия в нашата възрожденска книжнина. Но в тия сравнения има и нещо друго: много често употребявани, много често и еднотипни²⁰, по правило рязко преувеличаващи, до гротескност, те се налагат като един от ключовите организатори на изказа, като "речев жест" (срв. с фолклора) и най-сетне като дейна съставка в строежа на една творба, чиято стихия е в много широките и смели съпоставки. Що се отнася до разглеждания сега въпрос - разностранността на света и описанието в Записките, - сравнението дава приноса си в две главни насоки: чрез обхвата на съставящите го единици и чрез общия си "разсредоточителен" ефект.

Сравнението казва, че два предмета си приличат по едно или, по-рядко по няколко присъщи им свойства. Приликата по отделни свойства, разбира се, не означава, че те трябва да си приличат и като цяло; напротив, тази прилика по обратен път подчертава евентуалните различия между тях. Тази потенциална д воя кост на сравнението е използувана в Записките със замах. Единици от противоположни ценности и стилни равнища се оказват изненадващо събрани в границите на кратък сравняващ израз: "Републиканската му шапка бе цъфнала като неузряла още зелка" (II, 223), подгорялата калимавка на отец Кирил "приличаше на бръснарски тас" (II, 269). С уравновесителна сила, така типична за Записките, идват сравненията в обратна посока, от ниското към високото. Ето описание на ужасията в ориенталския затвор: "Дълбоката тишина, която владееше измежду затворниците, придаваше още по-голяма грозотия на техните полуосветени лица. Трима-четирима турци с големи чалми и с чибуци стояха най-близо до ламбичката и тържествено отпущаха кълба дим из уста и нос, който се виеше над главите им като венец. Светлината на тая малка ламбичка никак не достигаше на противоположния край, гдето така също имаше хора, на които светеха в тъмнината само цигарите и чибуците, като звезди" (III, 78). В това съчетание от трепетен ужас и насмешка тютюнджийските атрибути на хапузарите са сравнени с венци и звезди - и двете от твърде далечен предметен свят и противоположно стилово равнище, и двете в еднаква, епифорна позиция в изречението, което подчертава и без това силния поврат. (Нека си припомним този пример и когато се заемем с въпроса за антилитературността на Записките.)

Наред с обхвата на съставките си сравнението действува и като цялост, като речев акт сам по себе си. По своята същност сравнението не е най-прекият, най-пестеливият изразен път - в него изказът прави повече или по-малко дълъг асоциативен скок от важното в посоката на разказа към нещо повече или по-малко странично. Така то губи в пестеливост и еднозначност, но богато възмездява загубата с ред други свои достойнства. В Записките тази разширителна, раздвоителна и забавяща функция на сравнението е разгърната много нашироко, но особено ярко действува тя, когато в най-решителните точки разказвачът намира сили у себе си и в разказването си да отмести мисълта встрани и изгради силно духом иронично двугласие. Ето кратки примери, показателни за човека и разказвача. Страшният Хасан ага се разпорежда да донесат пет-шест тояги, за да почне дивашкият побой над Захари. "Наместо пет-шест тояги, продължава разказът, те донесоха само една, но такава, с каквато заарски-те бакърджии си товарят конете. Боже помози! - каза Хасан ага и почна да удря с тоягата, която стискаше с двете си ръце, като че цепеше сухи храстови дървета" (III, 21). А в страшния миг на залавянето му, в който, по собствените му думи, "забравих себе си - език и ум онемяха", разказвачът все пак не забравя да хвърли поглед и върху гостоприемния си стопанин, бачо Стойко, и не "онемява" дори в този миг, а отвежда изказа в далечна и емоционално противоположна, присмехулна посока: "Помня само, че ченето му започна да трака, като кога коват воденица" (II, 365).

Както се вижда, в едни случаи биват сравнявани неща, които "праволинейното" мислене не би сравнило; други случаи се употребяват сравнения в мигове, когато на "праволинейното" мислене не би му било до сравнение, а в трети, може би най-честите, се прави съчетано и едното, и другото. Така сравнението се налага като деен изразител на един от двата основополагащи принципа в строежа на Записките - съпоставителността. По-ната-тък, средно голямо като речев отрязък, то играе роля на естествена преходна единица към по-общата подвижност и изменчивост в посоката на разказване.

Една от следващите единици на това по-общо развитие е епизодът.²¹ В неговите неголеми граници разказът също така продължава да се огъва между различни посоки и ценностни измерения, както върши това в границите на изречението и в границите на по-големите от епизода , единици. След драматичния епизод на Оборище (движението от сабята на юнака към лъжиците на готвачите) нека сега се спрем на епизод с предимно обратна посока - поп Груйо повежда четата. "Както виждате, случаят бе твърде сгоден за свещеник Груя, за да продаде един чалъм, а особено като знаеше, че измежду депутатите имаше мнозина негови събратя-свещеници" (I, 448). Следва човечно-насмешливо описание на мирската суета, с която се притъкмява юначният свещеник, след което разказът отново ги обединява с дружината: "Дружината запя бунтовен марш и последва поп Груя, който стъпи най-напред в Оборище с кръста в ръка." И тук в разказа се изтръгва едно от редките, но вече с извоювана искреност възклицание: "Блажени минути!"... Няколко реда делят началото на епизода от края, няколко реда водят от усмивката над юнашките чалъми на светиня му до това разтърсващо възклицание. Величественото народно събитие в неговите най-величествени мигове отново е описано в обхвата "от великото до смешното", в стиловия диапазон от иронично разговорното "продаде един чалъм" до "бунтовна песен" и "блажени минути". Но нека още по-решително наблегнем, че преходите, безспорно резки и обхватни, са и подготвени и че участвуващите единици не са просто еднозначни, а са вътрешно многопосочни - в суетливото перчене на отеца има и много героично възмогване, а издигането на мисловно-емоционалната вълна към заключителното възклицание не се превръща в наивен плакатен ентусиазъм, защото зад него стои силата да се види и обратната страна на па-тетиката и героизма.

На същия принцип - разностранност в подбора, съчетаването и оценката - се гради и връзката между отделните епизоди. Епизоди, важни и маловажни, героични и погромни, комични и трагични, възвишени и дребнави, лични и масови, се редуват и оформят може би най-многостранното разказване, създадено на български език. В по-широките мащаби на тези връзки вече определено се очертават две качествено нови черти на Записките.

Първата от тях е конструктивното противоречие между императива на описваната реалност и свободата в подбора и междусъбитийната постъпателност и задържането върху безсъбитийни описания. След тревожното затишие на първия затворнически ден на Захари в Троян, повеждат го в глухата безпросветна нощ - накъде и за какво, неизвестно. Вледеняващият трепет на неизвестността удължава психологическото време на мъчителното влачене на букаите по тъмните конашки стълби. А след това го тикват в една ярко осветена стая, в която, по ироничното му подмятане, се е сбрал цветът на турската власт в Троян, разказвачът спира постъпателния ход на разказа и подхваща смешно, наистина много смешно описание на този "цвят". По-нататък разказът плавно преминава към краткия разпит и... животинския побой, продължил с кошмара край реката, под излъска-ния нож на башибозука, и завършил с краткотрайното успокоение обратно в затворническия яхър. Подобни преходи между разказвачески покой и движение, съпроводени в случая и с преходи между ужасното и смешното, лежат в основния строеж на Записките. Така духовната сила и свобода на разказвача се слива с активността на разказа му към състава и хода на събитията, които той моделира "по свой образ и подобие", т.е. разполага ги в редуването на житейски и разказвачески противоположности.

Втората (втора и по важност) последица от това редуване е: в Записките има ритъм, разказвателен ритъм, който започва с по-кратки вълни, а те, наслагвайки се една върху друга, обхващат постъпателно цялата творба с нейните три главни части (томове). Принудителното бездействие на Захари на гара Харманли, ненадейното му включване в апостолската дейност, престоят ме в Пловдив, агитацията по селата, срещата с Бенковски, денгубенето в манастира, връщането при Бенковски, отиването на Оборище - в тази последователност например, в основните й линии, а и в отделните й съставки, развитието е ритмично, напрежението последователно се усилва и отслабва, забавянето и избързването, извисяването и снижаването последователно се редуват. И този ритъм е ценен не толкова сам по себе си (макар че неговата естетическа и разказвателно организираща роля не е редно и да се омаловажава), той е ценен като част от пъстротата на описания свят и многопосочието на разказа, ценен е като съпътствуващо средство за тяхното внушаване.

А има ли, време е вече да се запитаме, в тази пъстрота някакъв обединителен център и можем ли по силата на модата или на сериозна вътрешна убеденост да обявим Записките за полифонична творба в Бахтинов смисъл на думата?

В широтата и дързостта на своя подбор Записките са сплели снопове от различия и противоположности, едното изброяване на които не би се побрало до края на тази статия - безбурна робска "идилия" и революционен кипеж, полети и падения, индивид и маса, идеализът и практицизъм, турците като абстрактна тирания и турците като непосредно изявяващи се личности, интелигенти и неуки, сантименталност и коравосърдечие, самопожертвователност и себичност, човещина и зверство, трагизъм и комизъм... Нека впрочем се спрем - нито ще смогнем да ги изброим, нито пък ще добавим нещо ново към казаното досега от българската "захариана". Ще наблегнем само върху едно: различията и противоположностите проникват и в най-малките единици, събитийни и разказвачески (което се опитахме да покажем по-горе на синтактична основа). Тази атомарност на Записките се проявява особено ясно и решително у двамата главни герои на творбата - Бенковски и героя-разказвач. Осмисляйки разностранността в изобразяването на Бенковски, човек се изкушава да си припомни думите на Русо за "Успоредните животописи": "Плутарх е имал ненадминатия дар да рисува великите люде в дребни дела." Изкушението обаче бързо отминава и на фона на тази може би вярна за Плутарх мисъл още по-добре се откроява сложността и богатството в разказването на нашия мемоарист. Принципът "великото в дребното" е наистина твърде елементарен за една творба, която гради всяка своя що-годе голяма единица комплексно, вътрешно противоречиво, а описвайки своя най-велик герой, във всеки миг равностойно съчетава възхитата със скептицизма, необикновените измерения с дребнавото. У този Бенковски няма просто "велико", проявявано в "дребни дела", а има неделима, взаимно проникната комплексност. (Тази атомарност ни настройва крайно скептично към опитите да се разделят описаните в Записките турци на "добри" и "лоши").

Атомарното единство на противоположностите се проявява още по-ясно (а за изследвача още по-объркано) в образа на героя-разказвач. В това, което с лекота наричаме Захари Стоянов в Записките, са обединени три различни съставки. Първата е личността, човекът, овчарят, апостолът, затворникът. Втората е разказвачът, водачът на разказа, който описва личностите, събитията и собствената си личност, името на която той многозначително премълчава. Третата е образът на разказвача, събирателното единство на първите две съставки, а и на цялата творба, неназованият обединителен център, който изгражда целостта и сам се ражда в нея. Първата съставка е обект, втората е средство, а третата е цел на разказа. За хората, които отбягват усложненията и предпочитат да поставят пред тях думата "излишни", това трояко разлагане на общото понятие "Захари Стоянов" ще бъде на-силена приумица, но за хората, които се стремят да проникнат в тайните на Записките, то, право или криво, поне с принципа си обещава да даде по-добри плодове от недиференцирания подход към "овчаря-писател". Изисква го самата творба, подсказват го някои от досегашните нейни тълкувания.

Говорейки за разликите между герой и разказвач, имам пред вид не само простото отстояние във времето между преживелиците и воденето на разказа, не само разликата "аз преди - аз сега". Думата е за сложното отстояние между личността и разказвача, между обекта и субекта на разказа. В хода на Записките това отстояние постоянно се съкращава или увеличава, но навсякъде остава отстояние. Разказвачът наблюдава себе си и извът-ре, и отстрани, наблюдава се като в огледало, описва постъпките си като свои и не свои и много често, особено в решителните мигове, се изненадва от самия себе си. Към досега изброените прояви на раздвоеност и многопосочност в Записките се прибавя следователно още една. Дистанцирането между герой и разказвач е ядрото на нравствените, идейните и структурните белези на творбата, в него е смелата разностранност на самоописанието, която смайва и пленява читателя, в него е и обединителната линия между трите дяла на Записките. В това дистанциране личността на Захари Стоянов с нейното развитие, с нейната сила и слабост се превръща в събирателна точка за развитието, силата и слабостта на цял един народ. Творбата, която описва началото, възхода и провала на две въстанически години, започва с мрака на котленс-ките овчари и техния млад събрат, а завършва по същество със същия този човек, който, след като е бил революционен апостол, се е самопринизил до такава безличност, че началникът на пловдивския затвор и за миг не се поколебава в кое отделение да го "настани". Ето защо личността на Захари Стоянов е не само събирателна, тя е още обяснителна и изкупителна. На своето рамо той е понесъл не само кръста на борбата и страданието, но и голямата отговорност на риска във възмогването и падението. Представен като обикновен, среден човек, обек-тивирано, а не егоцентристично, той най-напред чрез себе си и съдбата си - от овчарските къшли през възторга на Оборище до пловдивския цигански кауш - обяснява и "отговаря" как е започнало всичко това и как се е стигнало и до победите, и до погромите. Чрез дистанцирането си разказвачът върши това, което свещената клетва е изисквала от него, въстаника, да извърши с оръжие в ръка. Налице е вторична писмовна саможертва, която по своето нравствено величие и по-нататъшно въздействие застава до подвига на Левски, Каблешков, Кочо.

Раздвоеното единство между герой и разказвач ражда третата съставка на традиционната цялост "Захарий Стоянов" - образа на разказвача. Това е най-дълбинната единица в творбата, която обединява разказвача, героя и целия останал свят, която гради целостта и сама израства в нея и чрез нея. Това е човешки образ, който е свързан, но който далеч не е тъждествен със самоназоваващия се разказвач, нито пък с реалната личност Захари Стоянов, каквато я виждаме в Записките и познаваме от останалите й изяви и мненията на съвременниците. Създаденият от творбата образ на разказвача противоречи на описания в нея жеравненец и въстаник както по-общото, по-комплексното, обединяващото противоречи на по-частното. Този човешки образ е по-обхватен, по-мъдър, по-уравновесен и от разказвача, и от всички други описани личности, включително и Захари Стоянов. В широко подбрания свят на Записките отделните единици се сблъскват и съчетават всяка със своята правда и убедителност, която разказвачът оценява с човечно разбиране, подсказвайки или откровено казвайки "и едните, и другите имаха право". В по-дълбокото уравновесяване на това многогласие обаче се ражда едногласен обобщителен образ, който вече не дава право нито на "едните", нито на "другите". Това е идеален образ на човек усреднен, но усреднен не в посредствен, а в синтезен и философски просветлен смисъл, който е събрал в себе си крайностите на човешката природа - от добротата до злобата, от страха до безстрашието, от нетърпимостта до търпи, мостта и пр. - изживява ги и ги надмогва с разбираща насмешка и траен стремеж към събирателна човешка устойчивост. И първа, но не и последва крачка в този стремеж е скромността, с която се е самоизобразил 3. Стоянов. Старото правило, че в сполучливата книга авторът надхвърля себе си, се потвърждава и в. Записките. И ако съпоставката между жизнелюбивия балканджия и стария мъдрец, вдигнал спокойно чашата с отрова, може да смути всички ни, в неговото разказваческо превращение има нещо много сократовско. И не толкова в иронията му или склонността към самопринизяване е това сократовско, а в някои по-същностни черти на стария мъдрец - поне както ги е видял Монтен: "Сократ не представя човешката душа възвишена или премного надарена. За него тя има едно главно свойство: здравето, пълното със сила и просветленост здраве. Със средства, прости и естествени, с образи, всеобщо достъпни и разбираеми, той разкрива пред нас не само най-присъщите на човешката природа, но и най-възвишените принципи на поведението и нравите, познати ни от изпокон време. Нищо не заимствува той от знанията или от майсторството и най-обикновените люде виждат, че той ги учи на нещо, що е по силите им и възможностите им, че идва и при най-изоставащите, че се спуска и до най-дребните. Наистина велико добро стори той за човешката природа, защото й показа какво може тя сама по себе си."²²

Но нека се върнем на първия основополагащ принцип в подбора на материала, композирането и осмислянето на разказа - съпоставителността (вторият, изглежда, е метонимичният, цялото чрез частта и обратно). Съпоставката между сходни и противоположни разказвателни единици се извършва било чрез прякото им композиционно съседство, било, когато са отдалечени, чрез силни смислови връзки, било чрез прякото им и открито назоваване. В Записките, както и във всяка сполучлива мемоарна творба, тези съпоставки съчетават императив на реалността с активността на разказвача; и най-ясно личи това в третия, открито посочения тип връзки. Сред тях е връзката по време и пространство, израснала върху обективната предпоставка, че решаващите събития в Записките се извършват в сравнително кратко време и върху малка географска площ, които разказът от своя страна психологически сгъстява, за да сближи и съпостави различното и противоположното. "Десет дни трая нашето царство" - този тягостен извод, изразяван пряко и косвено, става основа за съпоставки, които релефно и трагично осеняват контрастите между подема и погрома. Покъртителното прощаване с разгромена Тракия например, след думите за пепелищата и жертвите бързо съединява неотдавното минало с настоящето: "Преди неделя-две, когато ние се целувахме и стягахме пушки и ножове, съвсем друго мислехме" (II, 189). А когато бегълците в балкана се люшкат между надеждата и отчаянието, времето се сгъстява и до минути: "Допреди десетина минути да слушаш за дванайсетте байрака... (а сега - Н.Г.) гласовете "вурун" и "тутун" (П, 298). Със същата последователност действуват и съпоставките "преди - сега" и спрямо състоянието на дейците, като се започне от масовите сцени ("Няма гайди, няма хора, няма вече патриотически песни" - II. 158) и се свърши с първите вождове ("Бенковки онемя; неговия глас, който довчера... сега захвана да се чува по-малко - II, 159; "Каква разлика между Бенковски в Балкана и Бенковски в Оборище" - II, 225).

Сгъстено е не само времето на събитията, съпоставително сгъстено е и пространството им - и това се оказва преди всичко още един мъчителен дразнител в раните на погрома: окончателно разбити, "ние се отправихме из същия тоя път, през който преди няколко дена бягаха турците и черкезите победени" (П, 194). Докато героят по своя и чужда воля обикаля отечеството си, срещата му с познати места редовно буди съпоставки, светли или горчиви, но винаги заредени с много сила. Влизането на осинджирените въстаници в Търново е съпроводено със следните размисли: "Велико Търново, центърът на българското въстание, първият бунтовнически окръг, жителите на който щяха да образуват огнения кон, състоящ се от две хиляди души, както ни пишеха, когато бяхме в Панагюрище - преспокойно стояха отпреде дюгените си по чехли и наместо пушки и сабли в ръцете им храбро раз-мерваха американ с железни аршини. О, где беше сега Бенковски да види с очите си!" (III, 193. Нека още тук отбележим своеобразната употреба на думата "сега") В едно изречение само са сплетени толкова измерения на времето, ценностите, съдбите - и нищо чудно, толкова по-добри дори, че самото то е сплетено с типичния захариевски синтактичен анаколут... Още по-тягостни са размислите при влизането му в Пловдив, вече на път за затвора. В тази точка разказвачът постига нещо забележително - след като 3. Стоянов е бил въвлечен в Априлското движение чрез довеждането му от Волов в Пловдив, разказът не пропуска страшното затваряне на кръга между началото и края: "влязохме в града по същия оня път, из който преди няколко месеца влязохме двама с апостола Панайот Волов" (III, 239).

Сами по себе си бойки, смислово богати, тези съпоставки все пак не биха заслужавали специално внимание, ако не бяха най-простата и непринудена изява на всеобщата тенденция на творбата да съпоставя - да съпоставя на всички изказови, композиционни, смислови, пространствено-временни и пр. равнища. Наистина какво ли не се съпоставя в "Записките"! - Старозагорското въстание с Априлското, простите турци с "цивилизованите'', поведението на учените и неуките, котленските овчари с отъпелите русенски калфи, събитията от 1876 и 1886 г., въстаническата войска с редовните модерни армии, свободна България с предосвобожденската (при което симпатиите не са много-много в полза на първата), освободителните борби на отделните балкански народи... Съпоставя се дори майсторлъкът на турския заптия и нововременния български джандарин да "кротнат моабет" с подобаващо се големство и величие: В едни случаи съпоставката извисява едната:страна за сметка на втората, в други двете! страни са равностойно утвърдени или отхвърлени, но в общата насоченост на творбата надделяват не частните резултати, а тенденцията към максимално широк обхват и търсенето на човешкото единство в този тъй пъстър свят.

В посочените дотук примери и типове съпоставката се извършва открито (експлицитно). А в Записките има, и го в още по-голяма степен, връзки по сходство и противопоставяне, които не са посочени открито, но които съществуват като обективно значение и въздействие. Съществуват, защото в контекста на такава открита и дейна съпоставителност започват да "значат" и по-скритите, по дълбоките връзки. В прехода от открити към скрити връзки има, разбирза се, преходни степени, както това личи и от следните примери. В Балкана, след военния разгром на въстаниетр, настъпват тъжните мигове, в които борците се разоръжават, вече и в буквалния смисъл на думата: "Те разпасваха от кръстовете си паласки и револвери, сабли и други принадлежности, които хвърляха небрежно из високия балкански бурен; разпаряха от калпаците си и дрехите си жълтите левчета, кръстове и ред други украшения, които неотдавна, преди една неделя, бяха за тях пръв идеал и съставляваха най-голямото им богатство," В тоя покъртителен миг разказвачът вмъква едно задъхано многоточие и продължава на нов ред:

"... Пауновите пера, които величествено се развяваха на главите им по коритото на Тополница, сега бяха разхвърляни и затъпкани под краката им" (П, 244). В този случай съпоставката е откровено пряка и както е характерно за Записките, богати духовни значения заживяват по-внушаващо в сетивносгта на знаково натоварената вещ. В други части На творбата обаче мотивът за въста-ническите дрехи се появява в по-малко очевидни, но може би и по-силно действуващи съпоставки. Когато превеждат 3. Стоянов, "жалък и опетнен" по ловешките улици, разказът отново събира, на основата на дрехите, предишния подем със сегашния погром. В майсторската постепенност, с която са описани преходите към катастрофата обаче, въстаниче ската униформа не се определя вече като "пръв идеал", "най-голямо богатство", а с ироничното "всичкото свое юнашко рухо" и с принизяващите по-нататъшни обяснения, че това рухо се състои от беневреци, "които никой порядъчен човек не би облякъл", и плетен калпак, "какъвто днес и файтонджиите не турят". Връхната точка в съпоставителното развитие на този мотив идва в ловешкия ченгене-каушу, когато конекрадците "реформират", по думите му, доскорошния апостол, разменяйки въстаническите му дрехи за просяшки парцали. Този малък, но типичен пример показва не само силата на съпоставителността или способността на творбата да опира богати духовни значения върху единичните и конкретни вещи. Той показва и способността й, рядка за мемоарния жанр, да гради сюжетни или символни вериги успоредно с развитието на главното описание; вериги със собствено богато значение, което и подкрепя главното развитие, и му съперничи, разсредоточавайки го на широка човешка основа. Подготвянето и обличането на въстаническите дрехи е представено като един от решителните мигове на въстанцческото движение.²³ От този миг започва и веригата, която бегло проследихме - от патетичното начало до многозначителния й завършек в Ловеч "Когато след няколко дни ме изкара на изпит с тия (парцаливите Н.Г.) дрехи, ефендетата гледаха дълго време и се питаха дали съм аз" (III, 119). (Тази видима загуба на личната тьждественост отеснява устойчивата вътрешна тъждественост на героя - затворник, който колкото по-жалък става видимо, толкова по-устойчив става духом.)

Друг важен източник на съпоставителността в Записките е подчертано голямата повторителност между отделните епизоди и ситуации - например основаването на комитети, "постъпването" в поредния затвор и обстановката в него, посрещането на Хвърковатата чета по селата. Тази висока повторителност разказвачът осъзнава и многократно коментира (вж. по-долу), но все пак не се отказва от нея. И за щастие, защото високата повторителност поражда нови значения и разширява функционалния спектър на творбата - тя е един от факторите, които превръщат Записките в необичайни мемоари. Повторителността забавя практическо-увлекателния темп на разказа и увеличава смисловата значимост на отделните единици; тя увеличава внушението за съсредоточеност на описания свят и вдъхва присъщото на големия епос преклонение към единното и повторителното в битието на човека. В по-частна насока пък повторителността в затворническите странствувания поражда чувство за въртене в безкраен омагьосан кръг и трагикомизъм за безсилието ни на двете страни, затворника и ориенталската бюрократична машина, да се освободят една от друга...

И нищо чудно, че в този повторително-съпоставителен контекст добиват смислова стойност и сходствата между видимо несвързани единици - примерно бунтът на младия овчар срещу вековните привички, с който творбата започва, и бунтът на българския народ,срещу вековното робство, с което тя продължава. В този контекст източник на значения става и съчетаването на различни гледни точки за .едни и същи събития. Оценката на въстаническото движение като дело свято и благородно смело се сблъсква с обратното гледище - че е долен чапканлък и заешка тупурдия. Многократните въпроси на турците кой какъв големец е щял да стане, ако бе успяло въстанието, тъкмо със своето простодушие и искреност грозно профанират безкористното начало в дейността на апостолите. Още по-страшно е съчетанието между благодушните, сами по себе тия смешни разсъждения на ефендетата как по-благоразумно е трябвало да се използуват заробените български момичета и грозните сцени на клането и поруганията в Батак. Колкото и да са остри, иронични или трагични, тези съпоставки също не са просто еднолинейни. Широтата на погледа и търсенето на човешкото единство в този свят на груби несъвместимости - ето най-дълбоката събирателна точка на творбата. Неосъзнато профаниращият въпрос "Ти на кой град се канеше да станеш паша, бре?" е представен като напълно естествен в устата на ядосания турски големец, но и като нелишен от основание в обхватността, с която са описани някои от дейците и изявите на въстанието. Остър, правдив и същевременно много човечен и всеобединяващ се очертава пред нас образът на разказвача в Записките.

Водени от обидата система на обвързване в творбата, стигаме до една от най-поразителните нейни особености - обвързването на ключови или много очебийни в средата си мотиви. По-горе избързахме да посочим, че мотивът на клетвата се появява в две противоположни стойности,: веднъж като задушевно-тържествено обричане над кръста и камата, а другия път като дебелашки издевателска смехория над разгромените въстаници. Опитахме се и да анализираме значенията и внушенията, които носи тоя главоловен скок, а чрез целия по-нататъшен разбор на творбата да докажем, че това е обективно значима връзка. Същото потвърждава сега и обстоятелството, че удивителното "съвпадение" с двете клетви не е единствено в Записките! Друг подобен, а може би и още по-силен случай е преживяването на Волов и Бенковски със змията. За разлика от клетвата змията не е ключов мотив в творбата, но затова пък случката с нея е остро впечатляваща - както това доказват интересните наблюдения върху епизода от някои изследвачи (Тончо Жечев и др,). Първите водачи на въстанието, Волов и Бенковски, в близки по време и място ситуации се срещат със студенокръвната обитателка на балканските усои. Сходството между двата епизода е явно голямо, но то е само основа, върху която изразстват сериозни и значими противоположности. Ето епизода с Волов. На Оборище в кръга на заседаващите представители изпълзява змия. "черна като катран змия". Волов, продължава разказът, "спусна се и хвана змията с ръбата си и пред очите на представителите остави се да го клъвне студената усойница за пръста.

- Гледайте как нас апостолите не ни повреждат и зъмите - каза той, когато игленото езиче бе лизнало големия му пръст" (Т, 475).

А ето как Бенковски преживява подобна среща. Вече не сред въодушевлението на Оборище, а сред погрома на въстанието, горе в планината, четиримата последни от Хвърковатата чета седят край огъня. "По едно време обаче Бенковски скочи като попарен и извика уплашен Докато ние разберем каква е работата, от скута му се и: търси пъстра пепелянка, змия усойница, която се вижда, че е имала своето жилище под огнището отдолу" (II, 257). Много мастило е трябвало на нашите историци, социолози, психолози, литературоведи, за да дефинират това, което е изразил 3. Стоянов с няколко драсвания на перото. Постъпката на Волов, проста и необикновена, носи вътрешната мощ на един външно мек и отстъпчив човек. Той, видимо мекошавият, сам протяга ръка към змийската уста, а решителният, ураганният Бенковски "скача като попарен", "вика уплашено". Сам по себе си многозначителен за личностите на двамата герои и за човешката природа изобщо, този прост контраст не е водещото значение във връзката между двата епизода. Техният непосредствен контекст и общата насоченост на творбата потиска личностния проблем и извежда напред широките проблеми за масовите движения, за възхода и погрома и мястото на героите в тях. Волов протяга ръка към змията в миговете на целокупното народно извисяване и със своята далеч не символична саможертва показва на хората, поели пътя му, че е апостол, че е по-силен от страха и от смъртта и че те наистина могат да вървят сред него. В съзвучие с духовната приповдигнатост на момента и околната картина е, макар и тънко премерено, романтична: притъмнява като нощ, надвисва буря, а сред хората необикновено спокойно пропълзява черна като катран змия. Всичко това кат част от общата насоченост на Записките издига постъпката на Волов над личния епизод, над личната характеристика и я приобщава към основния идеен център на творбата: в полета на националния подем масите и водачите се спояват във взаимно извисяващо се и взаимно достойно единство. По обратен път това значение се усилва и утвърждава чрез втория, подобен и противоположен, епизод с Бенковски. Няма вече подем и въодушевление, има погром, самота, безизходица. Няма я романтичната буря и злокобната черна змия, има проза на умората, на зъзненето и на "пъстрата пепелянка, змия усойница", прогонена из пепелака от запаления огън. С една дума, няма народен устрем - няма и апостоли, няма велики задачи - няма и отговорности. Уплашен от досега с влечугото, Бенковски скача "като попарен", но той е вече толкова "попарен" от погрома на делото, колкото и Волов е въодушевен в дните на Оборище от неговия възход. След епизода с Волов държането на огнения войвода още един път подсказва, че той е свалил апостолските доспехи, които преди време е поел върху себе си от народната стихия. Така държането на двамата войводи с общото и контрастното между тях дейно подкрепя водещата линия на Записките - да обхванат, съпоставят и изживеят най-противоположните точки в развитието на народите и индивидите.²⁴ А ето още една, по-трудно доловима, но също тъй значима контрастна връзка. В пъстрата, както се казва, галерия от личности и съдби, представени в Записките, има и един въстаник, чието описание по ред белези го поставя пред епизодичните герои. Става дума за Ботьо Иванов, бакалин и въстаник от село Синджирлий. Общото впечатление за епизодичност обаче малко съответствува на вниманието, което му е отделено в творбата - а то е значително по-голямо, отколкото на множество други, исторически по-забележителни или разказвачески по-важни личности. За Ботьо се разказва, а и сам той разказва за себе си страници и страници наред. Дълъг е и низът от епизоди, проследяващ неспокойната му съдба. Двамата, Ботьо и Захари, се срещат в троянския затвор, след това в пловдивския, след това на Шипка и накрая отново в пловдивския затвор, където Ботьо има чест да лежи, вече като криминален затворник на свободното си отечество. Самохвалко, фарфара, навлякъл с дългия си език беди на много хора и на себе си, бакалин-бунтар, буен, честолюбив, своего рода вожд на съселяните си, който така и не разбира точно накъде ги води, Ботьо от Синджирлий се очертава като преобладаващо отрицателния герой, комуто в Записките е посветено най-продължителното внимание. И че на един безспорно деен, смел и безспорно вятърничав въстаник е отделено толкова голямо място, не е никак странно за обхвата и проникновението на тази творба. Странното е другаде. Като чете дългите самохвалски глаголствувания на Ботьо, човек има чувство, че чете нещо вече познато. А разтърси ли се за корените на това впечатление, бързо осъзнава, че този въстанически развеипрах и несериознику този водач от синджирлийски мащаб с думите и делата си твърде много напомня на най-сериозните и най-първичните водачи на въстанието. По дух и буква неговите агитации много приличат на апостолските слова на Волов и Захари с тази разлика, че Ботьо слабо разбира техния външен смисъл и никак - скритите механизми на пропагандната работа. А когато дойде ред до Ботьовото перчене като въстаник, "стъпването на пета", буйствата и юначества-та му, героят от Синджирлий добива израз на много сложно, къде карикатурно, къде не, второ аз на Бенковски. Преобърнатата близост между буйната синджирлийска глава и апостолите е изявена от най-общия смисъл до буквални повторения, чието подробно описание би отнело премного от ограниченото ни място - пък и всеки може да ги види с очите си. Подвизите на Ботьо са описани не само чрез собствените му думи, но и чрез полупряката реч на разказвача, което още по-здраво вчленява "случая Ботьо" в системата на творбата и го превръща в криво огледало, което доизкривява някои от откровено посочените недъзи на "въстанието в дело" или преобръща с главата надолу неговите ценности. Представяйки Ботьо и ботьовщината с техните тънки преходи между смелост и суета, ограниченост и широки цели като реална съставка на въстанието, творбата постига едно от най-ценните си открития. А ето най-сетне още една особеност, която прибавя нови значения към и без това богатия "случай Ботьо". Юнакът от Синджирлий се появява в хода на разказа едва след провала на въстанието и неговите хвалби, с букаи на краката, сред смрадта на турските хапсани, отсеняват силата на трагичното изтрезняване след кървите и ужасите на погрома. Неговата поява именно тук и именно в такъв карикатурен вид човечно внушава и неизбежността на промяната в гледната спрямо неотдавнашните събития.

Подобни връзки в Записките има още много, но ще спрем тук, защото важни за нас в момента са не толкова те, поотделно взети, колкото принципът: тия връзки ги има, те трябва да се търсят, а творбата да се чете с изострено внимание към тях.

Следва >>>

БЕЛЕЖКИ:

14. Напр. съчетаването на "гробна тишина", "свръхестествена сила" с присъщата на творбата фразеологична ирония в израза "взеха ред най-отзад". [обратно]

15. "Гег" (англ.) - неочаквано съчетаване на силно разнородни единици със силно комично въздействие" (из един речник по поетика). [обратно]

16. Опити за по-строго сегментиране на изказа тук няма да правим - още повече че и в теорията липсва задоволително единство по въпроса. [обратно]

17. "- Вий да не сте гладен - попита го студентът, като чу революционните сигнали.

- Кой, аз? - Не съм - поизлъга.бай Ганьо." [обратно]

18. Постоянните издевки с официозността поставят под съмнение - поне що се отнася до писателската му дейност - упреците, че в последните години от живота си 3. Стоянов се с поддал на изкушенията на официозната държавност. И да е житейски вярно, това никак не личи от хапливо-трогателните съпоставки между дебеловратестия генерал и скромния въстаник (III, 308), между оборищенските народни представители и парламентарните натрапници на свободна буржоазна България. [обратно]

19. Съответствията между синтактичен и общ строеж на творбата заслужават и следната забележка. Противно на очакванията, че в такава събитийно-повествователна творба ще преобладават съчинителните (паратактичните) синтактични връзки, в Записките те са много явно уравнонесени с подчинителните (хипотактичпите) връзки. В тази двоякост се оглежда основното и конструктивно противоречие между целенасоченото събитийно разказване и забавеното, "разсредоточено" извеждане една от друга и подчинително съчетаване на взаимно далечни единици. Борбата между хипотаксис и паратаксис много често завършва със синтактични построения, за които нормативната граматика може дълго и укорително да клати глава - например: "Прангата му на крака, която се премяташе през рамото, той накара двама души затворници да налеят в една копаня вода и да я изтрият със сапун и пясък" (III, 151). В системата ма Записките обаче тези синтактични аналогии "стоят" много добре - в тях се съчетава тенденцията към простота и усложненост на изказа, в тях се съчетава тенденцията към простота и усложненост на изказа, в тях се оглежда макроструктурата на творбата, в тях живее и част от пародийното отношение към официозния и "учения" стил. [обратно]

20. Напр. сравненията на изтеклото око с мастилница, на дрехата на бягащия с крило, на което може да се броят пари, на издутините зад ушите на разгорещените свирци - с яйца. [обратно]

21. И помисъл нямам за изчерпателно описание на тези похвати - задача, непосилна за една статия. Все пак да се задържим за миг на една характерна за творбата дреболия. Говорейки сериозно за сериозни неща, разказвачът често вмята безобидния на пръв поглед израз "един вид". И сериозността веднага показва обратното си лице. [обратно]

22. Монтен, Мишел. Опити. Книга трета, "За облика на лицето". [обратно]

23. Революционното възмогване на епохата се излива не само във въоръжена борба, но и в усилена семиотична дейност: утвърждаване и широко прилагане на символи, ритуали, особен речев стил в писмата, та и в разговорите. [обратно]

24. Държането на "втория" Бенковски е осветлено в творбата много по-човечно от всички нас, които се огорчаваме от резкия му обрат и дори си позволяваме да го укоряваме, посмъртно, че е изпаднал в малодушие. В логиката, на творбата поведението на личността трябва да се мери не с общи, неизменни критерии, а с нуждите и възможностите на социалния момент. И нека пак наблегнем - прословутото рухване на Бенковски е функционално подчинено на диапазона на Записките между "геройството и срама". [обратно]

© Никола Георгиев, 1980
© Издателство LiterNet, 13. 07. 2002
=============================
Публикация в сб. "Захари Стоянов - нови изследвания и материали". С., 1980.
Публикация в "Сто и двадесет литературни години", С., 1992.