КАК РАЗКАЗВА ЗАХАРИ СТОЯНОВ В "ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ"

Никола Георгиев

web | 120 литературни години | <<<

II.

Как разказва Захари Стоянов в "Записки по българските въстания"?

"Какво" и "как" са два пласта в целостта на разказването, неделимо, но и противоречиво свързани помежду си. Представата за Записките като естествено, безизкуствено, а то ще рече и като безконфликтно в организационен смисъл разказване едва ли е най-добрата изходна точка за тяхното четене и анализиране. Пред нас е творба, която израства върху много широк кръг разказвачески противоречия, повечето от които тя открито назовава и активно раздвижва. Спояването на тези разнопосочни и противоречиви сили в единно цяло е първата изява на прехода от "какво" към "как". Освен това под въпроса "как разказва", ще разбираме това, което се разказва, но не в прекия му и първичен смисъл, а във вторичните, производните, неназованите значения, които органично и противоречиво израстват чрез взаимоотношенията на изходните съставки и без които Записките вероятно щяха да изпълнят предвиждането на Вазов и да останат "склад за сурови материали". Заговорвайки за особеностите на парадигматичната организираност на творбата обаче, нека от уважение към нейния автор и нейния дух побързаме да се спуснем върху по-твърда и предметна основа.

На равнището на изходния смисъл Записките разказват важни и внушителни неща за българина, за човека и народните маси, за свободата и робството, за величието и падението. На следващото равнище отделни, най-често ключови, единици на разказа се спояват в нови цялости, които действуват със своето неназовавано, но обективно присъствуващо в текста и действуващо в една или друга степен на читателя значение. Ето един малък начален пример. Средищен миг в прелома от роб към борец е представлявала тогавашната въстаническа клетва - миг трепетен и величествен, описва многократно и наложен като ключов в творбата. Много скоро сред героичното опиянение обаче на разказвача и на някои други въстаници се налага да се кълнат още веднъж - но вече не сред верни другари, а сред конекрадците и разбойниците в ловешкия "парцал-кауш", не върху кама, револвер и кръст, а върху прословутата "зелена паница". И не мъжественото "заклех се" завършва втората им клетва, а гърлестият хохот на хапузарите, възхитени от дебелашката си ориентална шега... Грозотията на тази втора клетва и нейния "контекст" е такава, че човек трябва да има духовната; сила и вековната изобретателност на разказвача, за да може донякъде да я преразкаже. Същинската сила на неговия дух и на неговата творба обаче е в обединяването на девет главоломно различни клетви в рамките на един разказ. Клетва пред вяра и народност в навечерието на великата борба, клетва в позора и безсилието на погрома: съчетаването на тези характерни, набиващи се в паметта на всеки читател мотиви става източник на богати надредни значения и внушения, ценни със смелото обхващане на многоликостта на човека, на неговата борба и още по-ценни с присъединяването си към основната; смислово-структурна насоченост на Записките. Никъде в своя ход творбата не свързва открито двата така сходни и така противоположни епизода, но това мълчание е показателно само за начините, по които Записките постигат внушенията си, не и за съмненията съществуват ли тези връзки обективно или не. Този тип обвързаност между несъседни, различни и противопоставни епизоди е широко проведен в творбата и в следващата част на статията ще посочим някои от най-силните и очебийни случаи.

Другата важна разказваческа особеност на Записките също се корени в отношението между казаното и неказаното - вече в буквалния смисъл на думата, функционална доминанта на Записките е достоверността, а водеща сила в хода на разказването е ходът на действително станалите събития. Или припомняйки си едно от ключовите места в Аристотелевата "Поетика" - съпоставката между история и художествена литература, - можем да допълним, че Записките разказват за неща, действително станали, а не за това, което би могло да се случи "по вероятност или необходимост". Колкото и ясно да е наложена обаче, достоверностната доминанта не предоставя на събитията и само на събитията да определят какво ще бъде разказано. Успоредно с подчинението пред събитийния ход в Записките действува още една разказваческа линия, линията на подбора: буквално от първата до последната дума тази творба носи значението, че разказаното в нея е подбрано и извлечено от много по-широкия кръг на премълчаното, че много още би могло да се разкаже и много още - да се премълчи. С една дума, носи значението на активен, преодоляващ противоречията си целенасочен подбор. Разнообразни са начините, по които Записките пораждат това значение, и на някои от тях а;е се спрем на по-нататъшния си разбор. Засега ще побързаме да наблегнем върху нещо по-принципно. Пасивният подход към творбата - за жалост твърде разпространен - би оценил горните примери приблизително така: полагането на клетва от революционните дейци е било факт, безобразната лъжеклетва в ловченския затвор е била факт, разказвачът, верен на истината, ги е разказал и в това няма нищо особено, т.е. няма субективна насоченост, няма производни значения, няма взаимно осмисляне между двата епизода. Такъв подход може да е адекватен за повечето мемоарни произведения - именно за ония, чиито амбиции не отиват по-далеч от добросъвестната осведомителност. Спрямо Записките обаче той е един вид читателско и аналитично престъпление. В тази творба непрекъснато действува скрито, а в много случаи и разкрито от разказвача трептене в подбора кое да се разкаже и кое не; в тази творба се разказват неща, включително и епизодът със зелената паница, които сами носят значението, че биха могли   да бъдат премълчани и все пак - за чест на автора! - не са премълчани; в тази творба има голяма сходна и противопоставителна близост между ред ключови места, има много голямо, непознато за "обикновените" мемоари и "разсредоточаване"в целите на разказа. Ето защо в тази творба се кръстосва собствената осведомителна стойност на разказаните реални събития с вторичните им значения и с производното осмисляне от взаимодействието между тях. И тъй като за разлика от З.Стоянов не можем да устоим на изкушението да цитираме "Гетя", ще допълним, че тази осмисленост на разказаното дава право да отнесем към Записките принципа, който е следвал немският класик в автобиографичните си книги: "Важното в отделния факт от нашия живот е не неговата достоверност, а това, че той означава нещо."¹⁰ Разбира се, при цялата му привлекателност тоя цитат не е дотам точен спрямо Записките, защото тяхната сложност и богатство се крие в съчетаването между преките достоверни значения и вторичната осмисленост - съчетаването, а не подчиняването на първите пред вторите.

Достоверност и подбор в разказването са неща от различен порядък и не се изключват взаимно, защото непълнотата на дадено описание не води до неистинност на това, което е казано в него. По един белег обаче те решително си противоречат и, най-просто казано, това е противоречието между пристрастност и безпристрастност. Никоя мемоарна творба не може да заобиколи въпроса, какво да разкаже и какво да премълчи, доколко откровено да изяви "пристрастията" на разказвача и доколко хладнокръвно да остави фактите "да говорят сами за себе си". В Записките противоречията в тези две двойки (подборност - пълнота, анонимност - оценъчна активност на разказвача) достигат острота, каквато не съм срещал в друга мемоарна творба. И може би това е една от причините, поради която не съм срещал и по-добра мемоарна творба от тях.

Следващата важна черта в разказваческото своеобразие на Записките е пряко продължение от предходната: непрекъснатите търсения в подбора на разказвания материал са обратимо свързани с търсенията в целевата насоченост на разказа. Най-очебийна, но далеч не единствена тяхна изява са конструктивните колебания кое е първостепенно и кое второстепенно в ценностно-функционалната система на творбата. Сам разказвачът многократно споделя напрегнатата многопосочност в разказването си, с нея дори той въвежда читателя в обширното си произведение: "Преди да започна разказа си, съответствуващ на заглавието на настоящата книга, аз моля читателите си да имат минутното търпение и ми позволят, за да ги запозная с някои предварителни обстоятелства, некасаещи се до главния предмет на книгата" (I, 29)¹¹. Размислите му върху посоката на разказа, извиненията му пред читателя, че се е отклонил от "главния предмет", обещанията, че ще бъде кратък (които за щастие той не изпълнява), изпъстрят Записките буквално от първото изречение, това обаче не е само формална дан към широко разпространената тогава и позабравена днес "авторска учтивост!" Открито назованите колебания в посоката, темпото, функцията и жанра на разказването изявяват най-скритата същност и своеобразие на Записките. В тази величествена, проста и загадъчна творба могат да се наброят от петнадесет до двадесет разказвачески типа и изказови постановки (което и прави безбожно трудни опитите да се определи нейният собствен жанр). Широтата на погледа, житейската и национална "енциклопедичност" са първите, но не и единствените положителни спътници на това разнообразие. Отделните типове и постановки се наслояват една върху друга - често на основата на приликата, но още по-често на контраста и активното отрицание, което сам разказвачът "разконспирира" в множеството си самонаблюдения от рода на "аз не пиша рапорт", "аз не пиша пътепис", "аз не пиша отчет", "аз не пиша сладникав роман". Какво се поражда в това наслояване? Очевидно голямото разнообразие - така живо, напрегнато и динамично - е не само пряк изразител на страстния борчески патос и смелото съчетаване на противоречията и противоположностите в Записките; то има и собствена стойност, то само по себе си се включва в единството на творбата като активен аналог на кипя: щото жизнено богатство, обхванато от творбата. Друга важна последица от всичко това е, че в своето наслояване и сблъскване едни разказвачески типове и постановки биват потиснати, осмени, отхвърлени и чрез своето пречупване дават сили на другите, утвърдените. И най-сетне този напрегнат динамизъм превръща Записките в "творба в действие", творба, която смело застава пред многообразието на света и богатството на разказваческите възможности и постига себе си като резултат, пък и като, жанр в процеса на търсенето, отхвърлянето и утвърждаването.

Дотук нахвърляхме проблеми от три главни страни на разказването в Записките: подбор, съчетание, групови сходства (тоест проблеми от нейната семантика, синтагматика и парадигматика, ако решим да се изразим според, както казва Захари, "учените глави"). Идва ред да споменем още една важна страна, която друг подход към въпроса, "как разказва", би поставил, и може би с право, на първо място: езиковия израз. Стилът на Записките е лек за четене и труден за анализиране, рай за читателя и ад за изследвача. Неговата естественост, както я наричат, е способна да обезкуражи всеки помисъл за аналитично сондиране в тайните му. Тази естественост или тази простота обаче е само крайният и само повърхностният резултат от такова кръстосване на различни и противоположни стилови пластове, каквото няма другаде в българската литература. По-горе подхвърлихме, че в Записките се редуват, наслояват, противоборствува от петнадесет до двадесет разказвачески и изказови постановки. Толкова, ако не и малко повече, са стиловите пластове, включени в тях! Богатството на един много стар и новопреобразуващ се национален език звучи в тях с мощна многогласност, овладяна от тънък познавач и вещ майстор - от църковнославянскше архаизми до най-модерните езикови въведения, от възвишената ораторска патетика до пиперливото просторечие, от предметната конкретност към мисловната отвлеченост, от диалектизмите до специализираните професионални и социални стилове... Към всичко това се прибавя с нова сила съотнасянето на българския език с езика на други, съседни и несъседни нам народи¹², което е проведено както на стилово, така и на междуезиково равнище и което окончателно приобщава стиловото многогласие на Записките към техните усилия да обхванат разноликостта и противоречията на света в скритата събирателна точка на образа на разказвача. Защото чудото на това богатство е не само в широтата му, но и във вътрешно постигнатото му единство. Петнадесетина разказвачески постановки и още толкова стила, сблъскани, съчетани и уравновесени н нов еднороден резултат - тук е, мисля, изходната основа на стила на Записките. Линията, подхваната от Боян Пенев¹³ и ревностно поддържана и до днес - линията на "непосредността" и "простотата", - е само едната страна на стила на творбата и вървенето само по нея ще ни доведе до едностранчиви изводи и до неправилен, подценяващ читателски подход. Изследователското съчетаване на двете линии обаче е задача дяволски трудна, с която настоящата статия не ще дръзне да се нагърби.

Опрени върху полувековните усилия на нашите изследвачи, както и върху поуките от досегашната им работа, набелязахме някои от важните разказвачески особености на Записките. Сега ще се опитаме да придадем на тези схематично нахвърлени идеи повече убедителност или поне повече конкретност и яснота.

>>>

БЕЛЕЖКИ:

10. В разговор с Екерман от 30 март 1831 г. [обратно]

11. Всички примери са по тритомното издание на "Български писател" от 1967 г. [обратно]

12. Само в творби като ,,Под игото" и "Бай Ганъо" има нещо равностойно иа стиловия регистър на Записките. Националните и езиковите условия в двете тогавашни "болни" империи, султанската и Франц Йосифовата, сродяват на стилова основа тези наши произведения с "Приключенията на храбрия войник Швейк" от чешкия писател Хашек. Освен това между Швейк и разказвача на Записките има някои малки, но интересни типологически сходства - напр. в начина, по който двамата противодействуват и се самосъхраняват в жестоките клещи на насилническия и бюрократически апарат. [обратно]

13. Боян Пенев в предговора към Паскалевото издание на Записките, София, б.г., стр. 3. [обратно]

© Никола Георгиев, 1980
© Издателство LiterNet, 13. 07. 2002
=============================
Публикация в сб. "Захари Стоянов - нови изследвания и материали". С., 1980.
Публикация в "Сто и двадесет литературни години", С., 1992.