КАК РАЗКАЗВА ЗАХАРИ СТОЯНОВ В "ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ"

Никола Георгиев

web | 120 литературни години | <<<

IV.

Усилената повторителност и съпоставителност, общностите във времето, пространството, личностите и събитията изграждат в Записките и лайтмотиви, т.е. смислови единици, които, без да са задължително важни в събитиен смисъл, се появяват във важни точки на развитието на разказа. Най-очебийният и най-широко развития лайтмотив в Записките е, мисля, реката - шумящата, носеща смътен трепет и неизвестност планинска река. Тя съпровожда героя от разгрома на Старозагорското въстание, през апостолствуването му из Родопите до странствуванията му из Стара планина. Над такава река загива вождът на въстанието, в нейните студени бурливи води героят изживява най-ужасните мигове на неспокойния си живот, нейният тъмен шум се връща в кошмарните му сънища, докато се унася край някой горски дънер или край плесенясалата стена на турския затвор. Към брега на такава река го повеждат троянските башибозуци с лъскави ножове в ръка: "Посред тъмната нощ, в неограниченото царство на нощната дълбока тъмнина, тая планинска река хучеше и се пенеше. Нейните тайнствени бързеи представляваха нещо страшно и ужасно. Особено мене, който отивах за такава една работа. Стори ми се, като че тя да имаше нещо общо с намазания нож на Делия... Из една малка портичка излязохме ние на реката. Тук ме попитаха още два-три пъти ще кажа ли правото, а после ме накараха да клекна на колене до самата река и да си наведа врата надолу" (III, 26). Реката, реката... Обвързващата роля на този лайтмотив се усилва то това, че в повечето случаи той се появява, съпроводен от глагола "хучеше", т.е. от една рядко употребявана и биеща в ушите дума, може би най-добрия български изразител на тъмното и тревожно шумене на планинските води. При такова усилено съсредоточаване около мотива на реката "втори смисъл" добива и следното обстоятелство: Логиката на изложението определя като отправна точка на Априлското въстание минаването на Дунава от апостолите - в преживелиците на Бенковски в това дълбоко символично преминаване са описани особено подробно.²⁵ В логиката на изложението въстанието завършва с гибелта на Бенковски. От широкия бял Дунава до неизвестността, мътна и кипяща старопланинска река Свинарица (името й сякаш е дадено, за да подкрепи контраста),от широките надежди да се изведе България към по-добър световен край до тъмната предателска гибел пред очите на безмълвните букове преходът е така главоломен и така събирателен, както са и основните смислово-емоционални линии в Записките.

Освен лайтмотивни ядра Записките изграждат и мотивни вериги, по-дълги или по-кратки, които съпровождат развоя ка събитията и го обогатяват с допълнителен смисъли емоционална окраска. Ходенето по мъките из Балкана например многократно е съпоставено с библейски или житийно-мъченически образи: "ние ставахме свети мъченици, повече от Мария Египетска", "в житието на свети Димитрий Бесарабовски е казано, пустинниците след дълги бдения, безсъница и пости виждат насън света Богородица, както аз виждах сега топли пити" (II, 279, 342, 332). Към тези мъченици се присъединява и вехтозаветният Исус Навин... В преходите от Христовата майка до топлите пити и от мъчениците с възсмешни имена до тъжния хал на страниците тази мотивна верига и героите влизат във взаимно иронично отношение, в което живее и искреният ужас на положението, и силата на разказвача да го предаде, без да му се поддаде. Достойното преплитане на страданието с насмешката подготвя по захариевски сдържания патетичен удар, завършващ веригата и цялото ходене по мъките: преди да се нахвърлят върху него, верноподаните троянски колибари заповядват на Захари да застане на колене и си вдигне ръцете. "Аз заприличах на разпятие Христово" - заключава той. Наистина майсторски изведен завършек на една от многото вериги в "безизкусното" разказване на Записките.

Религиозните мотиви в тая част на творбата, подкрепени и от зачестилата поява на църковнославянизми, са немаловажна точка в контрапунктното и композиционното единство на Записките. Събиращи, както малко други мотиви, трогателното с насмешливото, те, и поточно мотивът на молитвата, се появяват в мигове на връхна опасност и връхна самокритичност на героя към собственото си малодушие. А ето как се моли той: "Мисля, че "Богородице, дево" и "Верую" бяха прочетени по няколко пъти, така също несъзнателно", "предъвках из зъбите си една-две молитвици" (II, 362, 325 - в първия случай е употребено и безличното страдателно наклонение "бяха прочетени"). А когато унизителна се кланя и кръсти пред балканския овчар "като пред икона", той откровено признава, че върши "фарисейско лицемерие" (II, 337). Функцията на религиозните мотиви в Записките, обаче е значително по-разностранна от волтерианската насмешка над тях и самоиронията на героя чрез тях. Дълбоко човечното сплитане на трогателното и насмешливото включва и единството между детството и зрелостта на апостола, а оттук и композиционното единство между началната и заключителната част на творбата. Някогашният ревностен читател на житията, "митарствата" и на "Чудесата на пресвета Богородица" от котленеца Димчо Великов, някогашният кандидат за покалугеряване в мигове на страшни премеждия се връща към детските си преживявания и "знания" ("де що молитвица знаех, изчетох я"). И това затваряне на кръга не само е подсказано, то е и пряко назовано. В миговете на ужас и потрес след предателството на мостчето героят се сеща за същия този Димчо Великов: "Колкото молитвици знаех от детинство, за които с години не бях си помислял, сега ги четях така сполучливо, като че ли държах в ръцете си молитвеничето на Димча Великов, родом от Котел" (П, 300). Връщането на героя към детството му подчертава, на основа на личностното единство, големия преход от овчарчето към апостола, човешката разностранност на този апостол, силата му да преживява и още по-голямата му сила да овладява и преценява преживяванията си. Трогателното и насмешливото се обединяват в тези спомени така, както и не "касаещата се до главния предмет" начална част на Записките с тяхното по-нататъшно развитие.

Съчетанието от ускореност и забавеност, еднолинейна целенасоченост и многопосочна разсредоточеност в разказването на Записките изгражда отрязъци с относително висока вътрешна повторителност, която забавя събитийното развитие за сметка на вътрешното настроение. Къде повече, къде по-малко тази разказваческа особеност се проявява навсякъде из творбата, но особено явно - и сполучливо - се е разгърнала тя в затвореното пространство и в еднотипните събития при лутането на героя от предателското мостче на река Свинарица до предателските колиби над Троян. Дъждът, вечният дъжд²⁶, който многократно завалява и спира, сивата мокра мъгла, трепетът на душата и тялото, зловещото обаждане на бухала - всичко се наслоява около незабравимо внушеното настроение за бездомническа тъга и безизходица. А преди и след това пропито с влага и самота описание стоят много раздвижени, събитиино напрегнати отрязъци...

Както е разностранен светът, описан в Записките, така разностранни са и разказваческите постановки, чрез които той е описан. Нека започнем с най-простото. Воденето на разказа за събития използува две противоположни, но неделимо свързани съставки: описание на обстоятелствата в тяхната статичност и описание на събитията, които стават в тези обстоятелства и променяйки ги, изместват ги в ново състояние. И тъй като няма събития без обстоятелства и няма обстоятелства без оформили ги събития, всяко разказване представлява съчетание от двете страни - статичната и динамичната. В различните жанрове, в отделните случаи тези две страни влизат в различни по степен съотношения - и в обикновените мемоари например относителният дял на динамичността е по-голям, отколкото в Записките. Увличащи, раздвижени, винаги четени "на един дъх", Записките все пак се подчиняват на стария латински повик festina lente ("бързай бавно" - нещо, което и самата творба изявява чрез многобройните си "оправдания" и обещания за по-сбито и по-ускорено разказване). И не че впечатлението за увлекателността на творбата е неправилно или случайно -просто отношението между статичност и динамичност в нея е сложно. В Записките например има една своеобразна за мемоарна творба особеност, която ще наречем отваряне на скобите между статичност и динамичност. В дадена точка разказът се забавя и отклонява, за да опише обстоятелствата на своите събития, но тези обстоятелства се оказват не просто обстоятелства, а сами по себе си събития, които на свой ред представляват съчетание от динамика и статика, и т.н. Това отваряне на веригата в нова посока има нещо твърде общо с омировското сравнение, което също тъй спира развоя на действието и се отклонява в обширно изложен и пак богато на събития описание. Не разполагам с точни (и труднопостижими!) изчисления, но доверявайки се на усета си, осмелявам се да твърдя, че по съотношението обстоятелства - събития Записките стоят много по-близо до художествената литература от последните сто години, отколкото до мемоарната литература. Това равновесие е нов важен принос към единството между осведомително-постъпателното движение напред и забавящото, наслоителното и смислообразуващото движение "нагоре". Изоморфното единство между разнообразието на описания свят и разнообразието в хода на разказа продължава да гради обединителния център на най-разнородната българска творба.

Наред с уравновесеност съотношение между статичност и динамичност Записките прилагат и трите главни начина за описание на епизодите. Едни епизоди те описват "отвътре", а последователността на тяхното извършване, постепенно, живо и сравнително подробно. Така е описано например първото жестоко преживяване на Захари в троянския конак. Други епизоди те описват "отвън", с пряко и кратко излагане на техния резултат и завършек. Следващите трудни дни в Троян например са описани така: "А биха ме мене още няколко пъти, но право да си кажа, че като първия бой аз не се сподобих вече да видя" (III, 27). В трети случай епизодите се описват по един от двата предишни начина, но не в тяхната единична даденост, а като представителни за голямо и типично множество подобни епизоди.

Първият от трите начина е дал в Записките плодове, които очароват читателите и подвеждат изследвачите към прибързани и несистемни съпоставки с художествената литература. Умението на разказвача да влезе в епизода и да го опише в живата му непосредственост е достойнство, за което с право се говори и ще се говори много, че има вече реална опасност да недооценим умението му да излезе от епизода, т.е. да премине към друг начин на описание и да съчетае всичко това не просто в "гениален хаос", а в единството на една уникална за жанровата теория творба... Досегашните постижения на нашите изс-ледвачи по този въпрос оставят малко място за допълнения и тук ще се опитаме да запълним част от останалата празнина.

Като мемоарна творба Записките представляват описание "пост фактум" на реални събития от реален разказвач, което ще рече, че в ретроспективния си поглед разказвачът знае бъдещето и края на всеки епизод от миналото. И това свое познание и положение той поставя в основата на разказа си и многократно го подчертава в хода на неговото развитие. Успоредно с тази гледна точка обаче разказвачът много често влиза в ситуацията и я описва в нейното последователно движение като участник, който не знае какво ще последва, и изживява, любопитен или изненадан, всеки преход към новото, и не е странно, че ключовите епизоди на Записките са описани тъкмо в този разказвачески тип. Срещата между 3. Стоянов и Волов, която приобщава героя към апостолската дейност, минава през изненадата на двамата бунтовници, които не успяват да се разпознаят от пръв поглед и дори посягат към револверите си. Още по-изненадваща и "вживяна" е първата среща между двамата главни герои на творбата, 3. Стоянов и Бенковски. Върху близо две страници разказвачът забавя да каже това, което знае, че страховитата, необикновена личност, "високият непознат човек", който нахлува в стаичката и я преобръща наопаки, е сам Бенковски. Това раздвоение между живата непосредност на епизода и перспективата на времето обаче е така тънко балансирано, че на края възможността за разпознаване е предоставена вече на читателя: "Няма нужда да обяснявам на читателите, които и така са разбрали вече, че тоя непознат с феса и наметната мушама не беше никой друг освен сам Георги Бенковски" (I, 400). За разказвача на вече станалото и вече разбраното няма непознати личности и събития, но въпреки това много от ситуациите той представя и изживява в тогавашния преход от непознатост към узнаване. "Така сладко се разговаряха двамата другари, когато пътната врата се бутна ненадейно и едно тежко "селям алеким" се изтърси от непознато лице" (П, 383 - к.м.) - ето типичния начин за въвеждане на нови и непознати досега личности в хода на разказа. Върху същия принцип се гради в повечето случаи и описанието на събитийния развой: разказвачът застава на тогавашна гледна точка, вживява се в тогавашната си неосведоменост за бъдещето и изживява като изненада всеки преход. И отново това вживяване и градиране на напрежението се проявява най-пълно в най-решителните събития в Записките, например в незабравимата сцена с Кървавото писмо. В тишината и спокойствието на пролетния ден идва първото тревожно предзнаменование - в щаба на апостолите нахълтва недопустимо голяма група хора. Апостолите са зачудени, удивени, сепнати и когато напрежението достигне връхната си точка, от устата на панагюрските комисари се изтръгват съдбоносните думи: "Въстанието е дигнато... Писмо носим от Каблешкова, подписано с кръв..." (II, 17-19).

Изследването на тънкостите и майсторството на този тип разказване си струва труда, но тук ще отделим няколко думи само на една дребна, поне от пръв поглед, особеност. Нека се вгледаме в изречението "Днес бе петък, седми май" (П, 238), без да прибързваме с извода, че в него няма нищо особено, защото съчетанието "днес бе" наистина не е от обикновените. Разказът се води в минало време и за неговата гледна точка във времето денят седми май 1876 г. е минало и не може да бъде "днес, а примерно "този ден" - както е и в практическата реч. "Днес" може да бъде отминалият в миналото ден само за разказвача, който представя събитията в тяхното непосредно развитие, в тяхната жива "някогашна сегаш-ност". Изрази от този род - а в Записките те са толкова много! - съчетават гледната точка на разказа с гледната точка на участниците в него и това, което за разказа е минало, "този ден", за участниците е "днес", което за разказа е "тогава", за участниците е "сега" (например: "Сега си обясних аз чакането на заптиите - III, 212). Кръстосването на гледните точки във времето е част от общото кръстосване между събитието в неговата завършеност и събитието в неговото непосредно протичане, между влизането и излизането от ситуацията - то е част от разглеждания тук разказвачески тип. Наред с това свободата в движението върху темпоралната ос дава широки възможности на тенденцията към остра съпоставителност. Тя обособява събитийни опорни точки, в преходите между които се сблъскват основните ценностни измерения в творбата. Ето как З.Стоянов се среща със старите си познайници по бунтовничество в двора на пловдивския затвор: "Мнозина аз не можах да позная за пръв път, защото ги оставих по разни места, по селата и из планината, сред зелената гора, в редовете на борците за свободата, с пушки и сабли, с черни калпаци, окичени с китки и левове; а сега те бяха дрипави, някои боси и гологлави, с изскубани бради и мустаци, с лица почернели и посърнали, като че бяха минали през пожар (III, 241-242, к.м.).

Кръстосването между минала и сегашна гледна точка, "влизането" и "излизането" от ситуацията не е единственият, не е и господствуващият разказвачески тип в Записките. Въпреки това заслужава внимание обстоятелството, че съчетанието от обстоятелствено определение за сегашност със сказуемо в минало време ("сега разбрах") е малко присъщо на обикновените мемоари и много присъщо, да не кажем, задължително, за художествената литература. Тъкмо по времето, когато са писани Записките, в художественото повествование вече твърдо се е наложило равностойното кръстосване на гледната точка на повествователя и героите, в което мисленето, виждането и говоренето на героя все по-плътно се слива с мисленето, виждането и говоренето на повествователя - включително и отношението им към времето. Например: "Днес бай Мичо беше малко мрачен", "той се беше дълбоко замислил върху вчерашните приключения" ("Чичовци"); "Сега чака воденичарят вдигна глава", "И той сега идеше да краде" ("Под игото"); "Сега Ирина съзна", "Но днес пауните не позираха толкова много" (Д.Димов, "Тютюн").²⁷ Тази прилика с художествената литература вдъхва на творбата голяма изобразителна сила, но нека не забравяме, че тя е само едната страна на нещата и че същинската мощ и своеобразие на тази странна творба е не близостта и с художествената литература, а в смелото съчетаване на разнородни разказвачески постановки -някои близки до художествеността, други художествено неутрални, трети откровено антихудожествени. Защото Записките умеят не само да влизат в живия "сегашен" ход на събитията, те умеят и да излизат от него и да го съчетават със сгъстено, "свършено" описание, с широтата на "птичия поглед"; защото те умеят не само да се задържат в мига, но и рязко да избързват напред - движение по принцип несвойствено на художествената литература. В Белово посрещат Хвърковатата чета бляскаво и тържествено, на което Бенковски отвръща "хладнокръвно с клюмване на главата си и махането на сабята си" (II, 136). От този победоносен миг разказът скача напред към скорошния погром: "Може би да обърнеше той повече внимание на тия сърадвания, ако да беше пророк и знаеше, че това бляскаво посрещане в Белово на 27 априли е последното в нашето царуване!"... В подобен род случаи (а те са наистина много) Записките използуват свободата в своята разказваческа постановка, за да постигнат средищната си идейно-емоционална точка: чрез "дръпването" на гледната точка във времето крайните точки на подема и погрома застават една до друга със страшната мощ на съпоставката си...

С една дума, същинското богатство и своебразие на Записките не е просто в това, че те, макар и мемоари, влизат в отделното събитие и го разказват живо, наблюдателно, сладкодумно или "белетристично" (?). Същинската им сила е в способността им да пречупват така подхващаната линия и да я съчетават с "външния'' тип разказване, а чрез него и изказови типове от журналистиката, оратористиката, есеистиката, документалистиката, официално-историчния стил и пр., и пр., като цялото това разнообразие в начините на разказване влиза в единство с разнообразието на това, което се разказва.

Освен "вътрешно" и "външно" епизодът може да се опише по начин и с функция, които в определени отношения са междинни спрямо първите два типа - той може да се опише и в своята протяжност, и в своята завършеност, но и в двата случая се появява не като единичен и важен със своята единичност, а като представителен и сумарен за голямо множество подобни ситуации. За мемоарната книжнина този тип не е много присъщ - а още по-малко присъщ и е обликът, който той е получил в Записките. Описвайки масови или групови прояви, разказът неспокойно прескача от общото описание към онагледяващ епизод, представен и като единично случил се, и като "примерен", вероятен, типичен. И което е много характерно за тези преходи, онагледяващият епизод не е схематичен, а е конкретен и детайлизиран. Най-благодарна среда за тези "типови" епизоди е картината на масовата подготовка на въстанието; подобно извличане на "типовата" единица намираме и в описанието на тревожното празнично хоро в Панагюрище: "Но панагюрският момък не скачаше ни за хатъра на света Петка, ни за черните очи на своята любовница. Него въодушевяваше съвсем друго нещо, пленеше се той от мисълта, че определеният ден наближава" (I, 425). А когато представя интереса на троянските големци към заловения комита, разказът се прехвърля напред към големите градове и улавя умонастроенията на тамошната турска администрация със следния живописен, предполагаем и действителен по начина на представянето му образ: "Само в Пловдив, Търново и Т. Пазарджик комитите бяха станали по двама за пара, само в тия градове терекията кетинин плюеше своята брада и викаше: "Коренът ви да изсъхне!" Ние се наситихме да ви бесим, а вие се не свършвате още" (III, 15). По езиков белег тези епизоди ясно се обособяват сред останалите със своето трайно и повторително минало несвършено време, а по същина те уравновесяват единично-постъпателното събитийно развитие с множественото и спряно типично състояние - представено пак чрез... единичното.

Своята пряка и основна задача - да представят развоя на най-голямото българско революционно движение, - задача, както се вижда, и с конкретни, и с отвлечени измерения. Записките изпълняват, като кръстосват общите постановки, размисли, изводи с конкретни и детайлно описани епизоди. Това единство между конкретното и общото, частта и цялото е другата основна разновидност в разказването на Записките, за която вече намекнахме, определяйки я, донякъде условно, като метонимична. Изявите на този частично-обобщителен похват са много и разнообразни; между тях е например одухотворената вещност на дългите предметни описания или пък следното разтваряне на груповото множество на обособени, но се индивидуализирани единици. Тематиката на Записките често ги води към групови описание - и ето типичен пример за представяне на революционното въодушевление сред пловдивските младежи: "Един залагаше всичкото свое бащино имущество, движимо и недвижимо, за да въоръжи бедните си другари; други предполагаше да направи фалшив заем... трети казваше, че от няколко дена търси сгоден случай да отвори раклата на старата си майка... четвърти отиваше още по-далеч... лети заключваше, че като му причерней..." (I, 327). Този похват (знаменателно сходен с народната песен) както по броя на появите си, така и по същината си заема важно място в разказваческата система на Записките. Заедно с него идва и връзката между част и цяло, причина и следствие, място и действие, време и действие. Тя заема, както видяхме, главни съставни части на творбата, тя организира и първосъставните единици на изречението. Ето например как се описва безизходицата след предателството край мост: "В Тракия - огън и кръв, в Балкана - кучешки глад и мостенце" (II, 355). Изкуственото и импровизираното от турците мостче - сякаш върху него ще се разиграва оперета, а не национална драма - поема в себе си значенията за предателство, за гибел и тръпния спомен за ужасните мигове върху него. Трагичната ирония с хайдушката песен на дядо Въльо "Янкинаната буля думаше" дълбоко се врязва в разказа и по-нататък "Янкина песен", "Янкината" става метонимично събирателен изразител на живия спомен и на отвлеченото понятие "предателство". На принципа част от цяло и обратно (pars pro toto, totum pro parte по определението на старата стилистика), характерен белег, причина и следствие се градят толкова много изрази в Записките, че най-малко тук бихме могли да ги описваме по-изчерпателно или системно. Това е задача, достойна за самостоятелно изследване, но ние очевидно все още сме на етапа на големия възторг, не и на системния интерес към творбата. Все пак че мога да отмина един случай, в който потенциалната ироничност на метонимията с част от цяло се съчетава със страшни значения и образува характерно захариевско построение. Когато турците обсаждат една от последните отломки на Ботевата чета, един от четниците, Стоян Ловчанеца, остава докрай верен на клетвата да не се дава жив в ръцете на врага. Докарват в Ловеч тримата заловени, а с тях и Стояновата глава, която побиват на кол пред конака за зяпане и поругаване. Ето как е разказана тази случка: "Сам троянският мюдюр заобиколил хана, отворила се стрелба, запалили зданието и чак тогава се предали нашите приятели, освен главата на Стояна, която счела това за унижение" (III, 143). Призракът на тази глава преследва героите и разказа, както и самата тя, "в натура", ги следва по мъченическия им път: "Тримата живи другари на Стояновата глава насядаха до прозореца на затвора и заптиите почнаха да ги отключват" (III, 141)...

В единично-онагледителния тип разказване ситуацията бива типична, примерна "по вероятност или необходимост", но не и индивидуално достоверна. Освен това (както пролича от примера с разлютения кетипин) тя може и да не е пряко наблюдавана от определен герой на творбата. С една дума, обобщителни и не пряко наблюдавани ситуации се вграждат в творба, чиято разказваческа рамка е - "разказ на очевидец и очевидци" за единични и пряко наблюдавани събития. Това раздвояване е само последното от множеството изброени (и още повече неизброени) досега в единството на Записките и вече е ред да се спрем накратко върху този въпрос.

Ако думата "лутане" не включваше в обема си значение за безпомощност и безалодност, не бих се подвоумил да нарека така движението на разказа в Записките - от неговата първа до последната му дума. Това е движение на непрекъснатото търсене на пътя, на активен избор на една посока и активно отхвърляне на друга, при което напрежението на алтернативата се влива в напрегнатия целокупен свят на творбата. И пак да подчертаем: в разрез с множеството подобни случаи търсенето на пътя в Записките носи не чувство на безсилие, а на сила; това е деен организиращ фактор, който придава смисъл на широтата и подкупваща искреност на разказа. И най-вече благодарение на него Записките не осъществяват готова и позната жанрова рамка, а са процес на ставане и постигане, протичащ върху всяка точка от творбата - до последната й дума.

Най-видимата изява на напрегнатостта в изграждането е наистина ясно видима - Записките са изпъстрени с многобройни размисли за посоката, задачите и темпото на разказа. Така например дилемата "да разказва за себе си - да разказва за другите личности и събития", въведена още с първото изречение в канавата на разказа, често избива на повърхността в обяснения и "оправдания" като следните: "ще да ви позанимая малко със своята съдба, за което втори път прося извинение" (II, 323). Дилемата "разказ за исторически значими - исторически безизвестни лица" съпровожда гласно почти всяка поява на лич ност от втория тип: "Моля читателите да им позволят да ги запозная отблизо с тоя мой другар, който, макар и да беше овчар, но не съвсем приличаше на котленските овчари" (I, 54), "В ловчанския "парцал" имаше още един екземпляр, за който заслужават да се кажат няколко думи" (III, 131), "аз мисля, че няма да направя зле, ако запозная читателя с неговата (на оригиналния попец от беленското село - Н. Г.) персона" (V, 179). По обща изява на този случай е активното раздвоение между съществено и подробностно, праволинейно развитие и отклонение в разказването: "Ако не се отвлякохме от предмета си, това направихме с единствена цел, за да дадем по-пълна картина (I, 295), "а сега да ми позволят две думи отстъпление" (III, 104). Естествено, това раздвояване превръща в значеща единица и темпа на разказване, което също не закъснява да се изяви: "Прочее, две минути още търпение, обещавам се, че ще бъда кратък" (II, 324), "аз моля читателите да имат минутно търпение" (I, 29), "Просим минутно търпение от читателите" (III, 251), "Обещавам се, че ще бъда кратък" (II, 190), "В късо да кажа'' (III, 45), "Но стига толкова... трябва да свърша" (I, 503). Описвайки сходни ситуации върху един неширок по време на пространство кръг, Записките непрекъснато "изпадат" в повторение, което те не само отбягват, но и целенасочено търсят - както вече посочихме, от повторител-ността израстват ценни вторични значения, повторител-ността потиска еднозначната осведомителна стойност в името на същностното и общочовешкото.²⁸ Търсенето на повторител ност обаче също не остава "неразпънато" в борбата "за" и "против" и самонаблюденията, да не кажем самообвиненията на разказа, че се повтаря прекомерно много, държат първо място по брой в групата на надредните автокоментарии. Изрази от рода на "казах вече", "има ли нужда да повтарям", "казвам втори път", "казах, дето му беше мястото, пак го казвам и сега" повтарят редом с неизразено повторителните ситуации, като понякога изоставят сдържаната си констативност и прозвучават като драстичен себеупрек: "Няма да се разпространявам надълго да описвам трудностите на пътуването, защото това ми е дотегнало вече, дотегнало е на вярно и на читателите, тъй като на много места сме ге ворили вече по тоя същия предмет (III, 205). На принщ; па на "премълчаното повторение" се градят и многото обяснения, че разказът не бива да се задържа върху познати неща: "знаят читателите", "всеки може да си въобрази", "няма нужда да обяснявам" и пр. от този род. И, обратното - покрай опасенията за многословност и повторителност уравновесяващо звучат изрази в смисъл "забравих да кажа..." Всички тези коментари са безспорно надредни спрямо основния разказ, но не са и нещо външно, самостоятелно спрямо него. Те се включват в динамиката на разказа, първо, като подчертават с прав знак промените в разказваческата посока, и, второ, като подчертават с обратен знак разликата между собствените си обещания и действителното развитие.²⁹ Като част от вътрешния двигател на разказа те изживяват търсенето на пътя, съпоставят отделните възможности и признавайки правото на общоочакваното, утвърждават по-убедително правото на своето поразяващо богато развитие. Тези автскоментарии са и един от мостовете, които свързват с целостта на творбата и двата дълбоко знаменателни предговора, към първия и към втория том на Записките, и ги превръщат в разгърнат, композиционно обособен, но системно единен с цялото автокоментарий. В крайна сметка откровеното или скритото движение на разказа превръща Записките не само в описание на пораждането и развитието на едно голямо национално движение, но и на собственото си пораждане и развитие.³⁰

Ходът на действието и ходът на разказа се "гонят" един друг, разкриват взаимното си несъответствие, сливат се и се разделят и окончателно се сливат, за да изразят израстването на една личност, един народ и една творба. Най-ясно и най-покъртително това единство се проявява в завършека на първия том, където напрежението на "Време, напред!" се слива с "Разказ, напред!": "Но стига вече толкова, доволно е за приготовлението. Наближава време да препукат пушките, да зазвънят камбаните, да се развият байраците, та затова трябва да свърша... Прощавайте!"

В Записките има и други типове автокоментарии, но нека най-напред разгледаме някои от сериозните въпроси, подсказани от досега изброените алтернативи. Всички те открито назовават дълбоко скритите в строежа и развитието на творбата въпроси: Какво всъщност искат да разкажат Записките? Защо? Как? Кому?

Първата - ако не по важност, поне в композиционно отношение - алтернатива, която творбата не крие, а целенасочено изостря, е раздвоението на вниманието към собствената личност и преживявания на разказвача, от една страна, и събитията и личностите на двете български въстанически години, от, друга. По този белег Записките представляват ясно раздвояване и съчетаване между автобиография и мемоар. Съчетаване, нека веднага наблегнем, много динамично и функционално. Вече стана дума за дълбокия смисъл в обстоятелството, че творбата започва и по същество завършва с личността на разказвача, събрал в завършека плодовете на собствения си развой от тъмна непознатост към революционен апостол и на развоя на собствения си народ от робски мрак към труден и възторжен подем, а след това към изпитанията на погрома. В това движение на повърхността на вниманието излизат ту външните събития, ту личната съдба на разказвача, което е не само приносна част към динамиката на творбата, но и източник на дълбоки значения за образа на разказвача и отношението между личност и народ. След явно голямото внимание към собствената си личност какъв голям и многозначителен поврат прави разказвачът, когато, влязъл в кръга на властното излъчване на Бенсковски и в стихията на народния подем, буквално изоставя себе си, изоставя постановката на автобиограф, дори и на мемоарист, и се превръща в скромен, самоотречен хронист на великите събития. Точки (кой ли поред!) рязък преход осмисля противоположните точки на автобиографа и хрониста и ги свързва в производно цяло с голямо нравствено въздействие и ново жанрово своеобразие. Наред с по-големите, композиционно изградени преходи раздвоението между разказвач - външен свят действува и върху кратките епизоди, а по същество и върху всяка точка на разказа. Непрекъснато изгражданото (и често назовавано) значение, че разказвачът отделя на себе си прекомерно много внимание и по този начин изневерява на водещата си разказваческа постановка и цел, непрекъснато се и пречупва в значението (мисля, само веднъж назовано), че личността му си остава най-верният и в определен смисъл най-прекият път към големите външни събития и личност. Тънкостта на този преход се състои може би в умението на разказвача да намери допира с големия свят и в най-дребните и епизодични "свои" преживявания (напр. случката с прокламацията в русенското читалище, срещата с Волов, започнала като лично приключение и продължила с въвличането му в центъра на революционния водовъртеж). А резкостта на прехода особено пълно личи в съчетанието между предговора и първата глава - предговорът обявява, че основна задача на творбата е да опази за потомството спомена за най-голямото събитие в историята на българския народ през последните пет века, а непосредствено следващата по-нататък първа глава описва "няколко подробности" из живот на котленските овчари, юношеството, странствуванията и "ученическите години"³¹ на Захари Стоянов. Макар че творбата вътре в себе си носи смисъла и обяснението на това несъответствие, ще се позовем на аналогични случаи, от пръв поглед твърде далечни, но инак не без полза за нашия труден въпрос. Ранновизантийският автор Агатий (VI век) започва голямата си "История" с думите: "Най-напред трябва да поясня кой съм и откъде съм, защото така правят историците." Така говори човекът, около когото вече се налага искреното и стилизираното самопотъпкване на християнския автор. И той е напълно прав, когато твърди, че "така правят историците" - първите думи на Херодотовата "История в девет книги" са "Херодот от Халикарнас", а по-възрастният му съвременник Прокопий Керасийски започва знаменитата си "История на войните"... пак със собствената си персона. Подбудите за такова начално обособяване на авторовата личност са многообразни и трудно уловими, но една от тях изглежда безспорна и приложима в нашия случай. Чрез този прооймион (както го нарича гръцката стилистика) авторът доказва нуждата от своя труд и правото си тъкмо той да се заеме с него, което най-често се обосновава с твърдението, че той е вътре в събитията и ги познава по-добре от другите. Това значение явно действува и във встъплението на записките, а и в цялото им по-нататъшно развитие и макар то далеч да не изчерпва отношението разказвач - действителност, очевидно представлява важна негова съставка. (Що се отнася до въпроса, знаел ли е "самоукът то Медвен" каноните на старогръцката и византийската историография, той не е безсмислен, но не е и решаващ; решаващо за нас е типологичното единство.)

Великото раздвоение в Записките минава, както видяхме, и през разказвача - така безпощадно самоанали-зиращ се и принизяващ се и същевременно дълбоко убеден в своята ценност и устойчивост. Един от източниците на неговото самочувствие е съзнанието, че той знае какво и как да разкаже, че в определен смисъл е незаменим и че идва сред хората като вестител от древна трагедия със страшни и само нему известни тайни. На едно и само на едно място, молейки разрешение от читателите "да ги позанимае малко със своята съдба", той деликатно, но решително настоява върху правото си да бъде изслушан - и именно като "лице, от устата на което чухме много и много" (П, 323). Случаят е твърде интересен от нравствено и характерологично гледище, но едва ли бих му посветил толкова внимание в една и без това въздлъжка статия, ако не беше част от творба, в която очакването и получаването на вест, писмо, прокламация, идея, разказ на свидетел, вестник заема нейните ключови, най-решаващи или най-напрегнати точки; ако не беше част от творбата, в която носителят на вести (в най-широкия смисъл на думата) се цени наравно с най-големите герои в (в повечето случаи двете страни и съвпадат), а големите герои и събития губят много от смисъла си, ако останат неизвестни, незапомнени и неразказани. Преклонението пред вестта и пред съхраняването на Спомена, което се носи в творбата, се пренася и върху нея и придава още едно значение на прекомерното" внимание на разказвача към собствената си личност. Така Записките се превръщат не само в процес на самоизграждането си, но и на самоутвърждаването си. Така те извършват своя метаезичен преход, по принцип еднакъв с прехода в Ботевата балада, която говори за певците, които възпяват подвига, като за нещо извън нея и същевременно тъждествено с нея.

"Прекомерното" внимание на разказвача към себе си е дълбоко уравновесено и функционализирано от не по-малкото внимание към читателя. Разказвач и читател са двете крайни срещуположни точки на разказваческия процес, които обаче през отстоянието на тази срещуположност се родеят по това, че са в определен смисъл из- . вън разказваното. Ето това отстояние Записките непрекъснато скъсяват, като чрез изявите на разказвача при-теглят в разказа и читателя и го превръщат в един от основните герои на творбата. Чет нямат обръщенията към читателя - от него се очаква да оцени, да утвърди, да отрече, да преживее, да помисли, да се преклони... Очаква се обаче и още нещо - впрочем ето красноречиви примери: "И вас, драги читатели, моля да оставите с нас заедно вмирисаната от тела Тракия и да ни придружите за няколко дена из непроходимите балкани" (II, 189), "Помнят читателите, че ние ги оставихме в дома на бае Иван Тотюв, всред Панагюрище"'(П, 17), "Но да се върнем пак в Ловеч, да въведем читателите си в миризливия "парцал" (I, 116), "Хайде сега да се превърнем в Стара Загора и да видим, що там става" (III, 259). Откровени речеви жестове (напр. "хайдете") и готови описателни дадености приобщават читателя към ситуацията и героите, а от друга страна - нещо особено важно, - приобщават и "смесват" разказвача сред читателите. Вечно буден и постоянно изострян, въпросът "не ви ли занимавам премного със себе си" се оказва само едната страна на единството; той е активно поддържаната съпротива, на основата на която и през която се налага водещата описателна и жанрова тенденция на творбата: обхващане на разностранния свята, на великите събития и дребните случки, на великите герои и неизвестните хора в равноправно цяло.

Последният извод пряко навежда на следващото важно раздвоение в Записките - честите "отклонения" на разказа в представяне на личности и съдби, повечето от които, цялостно или частично, стоят далеч от революционните събития и от целевата настройка на творбата да опише тези събития. Образни, духовити, умело извеждащи вещното и частното върху по-високо равнище, тези описания са най-убедителният източник на схващането, че 3. Стоянов "белетризирал" - схващане, което в устата на историците звучи като нескриван упрек, а на литераторите като възторжена похвала и специфична оценка. Опасявам се обаче, че първите са много несправедливи, а вторите малко неточни в изводите си за Захариевата "белетризация". И ако те наистина грешат, грешката вероятно се крие в това, че извличат от творбата части и ги оценяват без оглед на смисъла и стойностите им-в рамките на цялото. Така се стига до обвиненията, че Захари съчинява, че е неточен и пристрастен, така се стига и до възторзите от умението му да гради човешки типове. Изходна точка в четенето и разбирането на "отклоненията" по знайни и незнайни личности трябва да бъде, мисля, безспорното положение, че те противоречат на водещата, а и на ред по-частни разказвачески насоки в Записките. Самата творба, сякаш предчувствувайки, че ще дойдат времена, когато това противоречие може да се притъпи в съзнанието на читателите, постоянно го напомня, буквално го набива в очите ни. За него тя говори още в предговора към първия том, а по-нататък, кажи-речи, всяко "отклонение" е въведено с оправдание или с призив към търпението на читателя, т.е. самоподчертано е като отклонение. За него говорят и собствените свойства на тези великолепни "отклонения", на тези шедьоври на личностното описание. "Притиснати" от заобикалящия ги контекст, от останалите насоки на разказа, противоречащи на водещата, "героично-осведомителна" насока и все пак подчиняващи се на цялото, тези описания са силни със своята сбитост, с ударността на щриха, който сякаш се провира през сложната и многостранна плетеница на творбата. И това е описателен принцип не само за епизодичните "отклонения", но и за най-средищните герои! Ето защо мечешката услуга прави нашето литературознание на Записките, когато приучва читателя да търси в тях "белетристично разгръщане на образи и характери", защото такова нещо в тях той няма да намери, а ще се размине с това, което може да намери - а то е изключително ценно. "Отклоненията" в описание на личности и съдби са достатъчно големи, за да се противопоставят, за да "разсеят" водещата разказваческа насока, и в същото време са достатъчно ограничени, за да вземат връх и сами да станат водеща насока (каквато са склонни да им приписват застъпниците на идеята за "белетристичното разгръщане на образи и характери" в Записките). Тук, мисля, е тяхното своеобразие и сила - функционално и обемно стеснени, те сякаш крадешком постигат себе си и , с поклон към интересния, "оригиналния", ценния човек и човека изобщо улавят същината му чрез прекрасно овладения в Записките принцип на "целостта чрез частта". С една дума, не в тяхната разгърнатост, а в тяхната "частичност" е силата им...

Говорихме вече, доколкото можем, за видимите и същностните противоречия между водещата насока на творбата и относителното място, което "негова скромност" разказвачът заема в общата цялост. В борба със самата себе си и с настройката на читателя творбата отвоюва правото си да "удостои поне с един поглед оригиналния субект" (I, 17). Към този "субект" скрито, но органично здраво се отнася и... разказвачът. С вниманието към самия себе си той се причислява към останалите "удостоени", при което двете страни образуват ново, вътрешно подкрепящо се единство. Това е още един силен момент в структурата на творбата, това обаче е и един от центровете на нейната нравствена постройка. Във великите събития покрай великите люде, подсказва тя, има и неизвестни, леко отминавани създания, които за разлика от другите разказвачът няма да отмине, защото човекът като природа и индивидуална изява заслужава преди всичко внимание, "поне един поглед". Така противоречивата описателна динамика, цялата напрегнатост "за и против отклоненията" води към вътрешно отвоюван хуманистичен извод.

Раздвояването между "важни" и "маловажни" личности много естествено и много здраво се свързва с раздвояването на хода на разказа между "важни" и "маловажни" епизоди. По този въпрос вече имахме повод да кажем нещо и ако отново се връщаме на него, правим го, за да видим раздвояването в контекста на по-сетнешните ни наблюдения, а то ще рече да го видим като органична част от една много сложна, разностранна и единна в тая си разностранност творба. Откровени автокоментарии и скрити, но остри зигзаговидни съчетания непрекъснато поддържат напрежението в подбора на разказваческата насока. Водят например Захари, овързан и оплетен, към първото му сериозно изпитание с турските власти, към троянския конак, "в стените на който щеше да се решава съдба, за живот или смърт" (П, 393). Този трепетен извод за съдбата и ужасите, които настина не закъсняват, не е част от ускорено, прямо водещо към "важното" разказване. Напротив - непосредствено преди него стои относително много дълго и много смешно описание на башибозушката козметика, чрез която конвоят иска да си придаде по-представителен, т.е. по-бабаитски вид. Наред с голямата нравствена сила на разказвача подобни съчетания крият разглеждания тук разказвачески принцип на Записките: през лъкатушенията, раздвоението, откровените колебания се налага, превъзмогвайки ги, единното внушение за равностойната ценност на съставките на този пъстър, разнороден свят и дълбоко хуманната постановка на разказвача да ги "удостои поне с един поглед".

И по още един важен белег на разказването Записките продължават линията на своеобразната си раздвоеност -обективността в отношението между разказвач - разказано - читатели. Творбата в равна степен се позовава и на безпристрастния читател, който може и трябва сам да прецени и направи изводите си, и на читателя, който, първо, не може да гледа хладнокръвно на подвизите и страданията на своя народ, и, второ, не е подготвен за обективистично описание. Тази двоякост е отражение на основополагащото раздвоение в постановката на разказвача: да разказва като непосреден свидетел от позицията на тогавашните си преживявания и разбирания и като обобщаващ наблюдател, застанал върху знанието и поуките на по-сетнешната гледна точка; да разказва обективно осведомително и да разказва страстно и пристрастно. И същността на Записките, изглежда, е в единството между двете страни, както това доказват по обратен път грешките в едностранчивия им прочит от историци, които им натякват прегрешения спрямо историческата истина, или от литератори, които ги окачествяват като художествена творба (последното те вършат с най-добри намерения, но едва ли и с най-добри последици).

На големия въпрос за постановката на разказвача спрямо описваните събития се натъкнахме още когато говорихме за протеевата му способност да влиза и се вживява в мига на събитието и да го обхваща в перспектива и от "птичи поглед". Сега ще добавим към него само някои отделни и едностранчиви черти, като и в случая ще спазим възприетата вече последователност и ще се вслушаме най-напред в собствените признания на разказвача. Сред тях се обособяват група уговорки от рода на "ако помня добре", "ако не се лъжа", "но кой да помни - цели години са минали", "името на когото съм забравил". Очевидно те са част от общата искреност на разказа и от процеса на неговото изграждане. Те обаче са начало и на нещо друго - на ориентиране на разказа според тогавашните възможности и знания на разказвача. Загубен сред дебрите на планината, той съзира някакво селище, за което казва: "Виждаха се така също и комините на няколко къщи от една махала от тетевенските колиби, на която името не можа да зная" (II, 329). "Примерният" мемоарист описва това, което е видял, научил и разбрал, а това, което не е, постарава се да научи по-късно, когато се залавя за мемоарите си. 3. Стоянов и в това отношение изневерява на своя жанр - поне половинчато, - защото наред със следите на усилена вторично-подготвителна работа в Записките ще открием и прямо отдаване на искреността на тогавашния миг. Но и това, както вече знаем, не е краят на противоречието. В "Записките" конкретното и достоверно наблюдение се съчетава с ненаблюдавания, но изграден като вероятен, единичен, но изведен като представителен за множеството епизод. (С други думи, един от частните разказвачески типове в Записките, общо взето, съвпада с водещия принцип в творбите на Иван Хаджийски). Не може да се каже коя от двете страни взема връх, но с убеденост може да се каже, че функционалната стойност на Записките е в равновесието между възприятието и прекия наблюдател и осмислянето на по-късния анализатор. И тук, от това теоретически уравновесено противоречие на Записките започват техните големи практически патимии. Историците ги зачитат като историческо съчинение и не могат да скрият разочарованието си от тяхната "ненаучност", "бе-летристичност", "едностранчивост". Литераторите ги зачита като художествена творба и не могат да скрият с колко компромиси и притъкмявания трябва да заплатят за своя възторг - компромиси както с научното си мислене, така и с широтата на творбата.³² Ценна обективна информация в Записките явно има много, но никой не би, за да им придиря, че като цяло те представляват много сложно съчетание между обективност и лично виждане, между историческа перспектива и вживяване в отделните мигове, между фактично и вероятно. Това единство не е научно-историческо, не е и художествено. По много белези Записките проявяват по-големи или по-малки прилики с художествената творба (и настоящата статия не само неволно се натъкваше на тях, но и ги търсеше). Тези прилики обаче не я правят художествена творба - нито по тогавашните, нито по сегашните измерения за художественост. Творбата на 3. Стоянов (за кой ли път наблягам на това) е нещо много по-широко и обхватно и частичните й прилики с художествената литература я обогатяват, но тъкмо със своята подчиненост спрямо общото единство още по-ярко подчертават, че по същност и функция това не е художествено литературно произведение. Очевидно литераторите теглят чергата към себе си, водени от благородното убеждение, че обявявайки Записките за художествена творба, казват възможно най-доброто за нея. Не бих си позволил да нарека това професионален егоцентризъм, но се опасявам, че в основата на "охудожествяването" на Записките стои невярната предпоставка, според която, ако различни по жанр текстове - мемоари, статии, фейлетони и пр. - се движат към собственото си съвършенство, рано или късно ще преминат в кръга на художествените произведения. Приликата на Записките по ред отделни черти с художествената литература не е качествена доминанта на творбата и не превръща Записките в художествена или в "полухудожествена" (?!) творба. За да я превърнем в такава (чрез теоретическото си мислене, разбира се!), нужно е да насилим твърде много и себе си и основните си теоретически понятия. И защо, с каква цел? За да създадем представа и читателска настройка, която ще търси в Записките това, което в тях няма (примерно романа-епопея), и ще недовижда това, което в тях има. Като един от многото, на които Записките е любимата българска книга, призовавам да престанем да им правим тази мечешка услуга.

Бързам да приключа това неприятно отклонение, наложено не от хода на статията, а от проблемната ситуация през последните десетилетия, т.е. от дългите, понякога измъчени разсъждения защо и до каква степен Записките са художествена творба. Да бяха насочени тези сили не към доказване на предвзета и недоказуема теза, а към изследването на Записките в светлината на общите възможности на разказването, днес щяхме да.знаем за тях значително повече. Но да се върнем на думата си.

Трите тома на Записките са събрали в себе си много широк свят, много широко светоотношение и всички основни разказвачески типове - те са енциклопедия на великия човешки дар да разказва. Записките съчетават отрязаци, по-дълги или по-кратки, които са много разнообразни по жанр и функция и начинът, по който този пъстреж ( както би излязъл изпод перото на среден автор) е споен в разностранно единство, е проблем, който си струва труда на изследвачите. Тук ще се спрем на него само принципно и ще напомним една-две вече посочвани особености. Като доминантно-мемоарна творба, посветена при това на големи национални събития, Записките твърде, често цитират автентични исторически, текстове, като устави, писма, прокламации, списъци, вестникарски съобщени, надписи върху стени и върху кръстове и др. Свързването на тези "чужди тела" в хода на разказа е отново по захариевски разнообразно, но все пак може да се обобщи в два основни типа. Като пример за първия ето как е въведен уставът на Революционния комитет: "Считам за неизлишно да поместя само устава, който съдържа най-интересните правила и който е твърде малко познат на читателите. Ето тоя устав (I, 130-131 - следват тринадесет страници цитиране на документа). В този случай (а като него има твърде много из Записките) цитатът е въведен с дебело подчертаване на кавичките, в преносния смисъл на думата, с промяна в изказовата надстройка и с експлициращ "вербум диценди", какъвто тук е "да поместя". С тоя тип въвеждане творбата твърдо стои в кръга на обикновената за мемоарстиката практика. В Записките обаче равностойно се прилага и втори тип въвеждане на цитата: един дълъг революционен позив, първият, който попада в ръцете на Захари, е преплетен в описанието на начина, по който позивът е попаднал в ръцете му и по който той го е прочел; антирефилетата от брой 1070 на вестник "Дунав" от 16 май 1876 г. (това изрично е посочено!) са приведени тъжно-весели случки - кака вестникът попада в ръцете на затворниците и как полуграмотният Ботьо го чете ("започна да го гази като просо" - III, 50). В тези случаи цитираният текст е не само цитат, той е и събитие, и част от събитийното развитие на разказа, той е функционално раздвоен както толкова други неща в Записките, между собствената си осведомителна стойност и човешките стойности на героите и разказвача. Грях би било, разбира се, да не напомним тук кръстосването между преживяване, събитие и цитат в покъртителната сцена, в която апостолите получават, четат и изживяват Кървавото писмо.³³ Искам обаче да спомена и още един подобен случай - може би не така ефектен, но композиционно, мисля, още по-значителен. Главата, която описва гибелта на Бенковски, а с това и края на въстанието, завършва с голям скок напред и разказва за съдбата на отец Кириловия кръст (отново обвързване на единично с общо!): турците го отнесли в София, местната българска община успяла да го поеме от тях, а след Освобождението тържествено го върнала в Поибрене. Около тези тържества на кръста написали и следното: "... С тоя кръст свящ. Недельо от с. Поибрене и настоятелят на Т.Пазарджiйскiият монастир "Св.Никола", Кирил, който умря в неволя от турците, са подали знак за народното въстание на 20-ий Априлий, 1876 год. в Панагюрище под предводителството на Бенковскiй, когого турците убиха в бойт и главата му ся принесе и погребе в София. Наастоящiйт кръст ся зе от турците по ходатайството на Софийский митрополит Мелетий и сега в 1878 год. ся връща в с.Поибрене във филипополската област в слава могущаго Бога и радост на воскресналата Болгария." С цитата от този надпис завършва "въстаническата" част от Записките... В неговия трогателно непохватен и искрен израз сгъстено са изложени големите мигове и големите човешки страдания на борбата. В същото време той сгъстено излага още веднъж, вече като тържествен надпис върху този паметен кръст, разказаното дотук от Записките! И най-сетне той свързва миналото величие и страдание с радостта на "възкръснала България". Не смея да се позовавам на скромния си читателски опит, но не зная пример за по-всестранно функционализиране на цитат.

Взаимните преходи между събитийния разказ, памфлетните, журналистическите, ораторските, етнографските, историческите, епистолярните, административните, църковнославянските, чуждоезичните и пр. отрязъци се извършват на същия двояк принцип: в едни случаи с подчертано обособяване, а в други случаи с плавно преливане между предметност и словесен жест.³⁴

Нека приключим с един от завършващите парадокси на Записките: творбата, адресирана от автора към неговите "прости братя сиромаси", се оказва сред теоретически най-костеливите орехи за нашето литературознание. В противоречието между простота и сложност на Записките се крият ред важни и вече добре проучени белези. В него се крие и една по-малко важна черта, на която искам да отделя няколко думи - мястото на художествената литература, стилистиката и естетиката в Записките.

Че техните измерения се явяват в автокоментариите на творбата с отрицателен знак, е от ясно по-ясно, но ясно е и друго - че това отрицание има активно-градивен резултат и че само по себе си е отречено. Затова в хапливите насмешки към романите и "поетизашште", към пътеписите и учените описания, към прехласването от красотите на природата и изяществото на фразата имат подчинена стойност и участвуват в изграждането на нещо по-голямо, което ги поглъща, а в определен смисъл и "снема".

В ценностната система на Записките изразите "като в роман", "поетизират", "влюбени скелети" са включени в обратната страна, т.е. страната, от която творбата се оттласква, за да изгради собствената си правда. В непрекъснатата борба в бодбора между правдивост и измисленост, искреност и подправеност, простота и натруфеност художествената литература чест попада във втората, отречената алтернатива. Тази антилитературност е много интересна от историческо гледище - след началните прояви у Ботев и Каравелов у Захари тя се проявява може би за първи път така откровена и настъпателна. Това говори много за процеса на художествено обособяване у нас през 80-те години на миналия век, това е и една от многото връзки, които независимо че Записките не са художествена творба, ги приобщават към развоя на българската художествена литература. Антилитературността на Записките е по тип често срещано явление дори в границите на художествената литература - новото художествено направление например често обвинява предходниците си в изкуственост, фалшивост, безжизненост, "литературност", и гради собствената си убедителност чрез противопоставяне спрямо важни белези на предходното направление; и така полученият резултат не е нехудожествен или антихудожествен, а е художественост от нов тип. Подобно е положението и в Записките, поради което се налага внимателно да диференцираме понятието "антилитературност" - така както е диференцирано и отношението на Записките към художествената литература, фалшът в литературата и снобското кокетиране с нея са явления, които творбата използува като открито посочена противоотрова за себе си, но наред с това тя говори ласкаво, и съвсем не рядко, за силата на художествената литература, а и самата тя включва в богатия си регистър изяви на въображението и вероятностното типизиране. Надсмивайки се над надутите сноби, които се труфят с цитати от "Гетя и Хайне", тя сама цитира, тези автори и сама е богато и културно цитираща книга.

Още по-настойчиво е използувано несъответствиета между "поезия и правда" в оттласкването на Записките от тогавашните пътеписи и преди всичко от Базовите. В усилената съпоставителност и противопоставителност на творбата разказът за дългите странствувания по полетата и планините многократно се опира върху контраста между себе си и "сантименталните" и изкуствени пътеписи. Този контраст има преди всичко житейска и идейна насока - пътешествениците, сити и охолни, пътуват по безопасни пътища "за развлечение" или "за променение на климата", казва творбата, и на основата на това определение по-ярко изразява величието и трагизма на измъчените, преследваните "пътешественици" на свободата. Оттук този контраст минава пряко върху естетическа основа - охолният пътеписец може да се наслаждава на природната красота, "но кое беше онова сърце, което се възхитява от всички тия красоти? На угнетения и на пе-тимния за кора хляб иди, та му разправяй за благоуханието на розата, за ясния глас на черния кос и на чучулигата, за шумтенето на реката и за лучите на утринната заря..." (II, 198). В този относително дълъг сблъсък с "литературния" пътепис разказът влиза пародийно дори в стила му! И на още няколко места Записките развиват мисълта, която по-късно ще стане, разбира се, в нова светлина, един от главните мотиви в лириката на Вапцаров: "Пък малцина обръщаха внимание на тия балкански прелести", защото, обяснява творбата, "пасенето" на киселеца и глада "бяха загладили всякакво човечешко чувство" (II, 211). И най-сетне този контраст се насочва към правдивостта в "пътеописанията" на Записките и фалша на обикновения пътепис. Типичният "литературен" пътеписец, внушава творбата, слабо познава живота, повърхностно наблюдава, изопачено описва, поради което и често попада в неудобни положения. В такова положение е изпаднал например "оня сантиментален писател" (прозрачен намек за Вазов), който "кълнеше българският народ, че тоя последният се отнасял небрежно към красивите цветя, турял им унизителни имена и н'ам що си още". Поробеният и объхтан народ, противопоставя творбата, просто не му е било до красотата на цветята и техните имена, след което завършва полемичния си пасаж с думите: "Хляб, хляб - а не поетически картини и богата риторика искат от вас ония, за които вие си въоб-ражавате, че работите!..." (П, 237). И така, в Записките има предпоставки за преход в пътепис. "Притиснати" от останалите разказвачески насоки, пътепис те не стават, но поемат ред важни белези на пътеписа, които реализират не по-зле от един Вазов например. Стойностите на възприемания чрез пътуването свят, производните значения и внушения от него не вземат връх и в "най-пътеписните" точки на разказа, но въпреки това пътеписното; трябва да се включи в жанровия и функционален регистър на творбата. Пътеписните белези на разказа са тиснати и подчинени на общата насока и чрез видимия, настъпателния отказ на творбата да следва "каноните на пътеписа, но не само че не са смазани от този умел заобиколен ход, но оживяват в нов, своеобразен облик, с чието определяне тук не можем да се заловим. Ще допълним само, че тяхната искреност се гради покрай другото и чрез противопоставянето спрямо "литературния" пътепис, а това поставя последния в спомагателно и производно положение и сваля, функционално поне, въпроса прав ли е З.Стоянов в упреците си към него. Що се отнася до "ослепяването" към красотата, Записките и тук са все така бойко раздвоени и конструктивни в отрицанието си. Красотата и грозотата на човека, очарованието на природата и на бита живеят в разказа и прямо наблюдавани и изживявани, и - без това да е парадоксално - в активното им премълчаване. И в своя контекст, в съчетанието с будното чувство за красота това подчертано премълчаване заговорва с още по-висок глас за "откраднатата" красота и стоварва изобличителната си сила върху социалните и политическите условия, които сковават погледа на угнетените и преследваните към ценностите на света; заговорва с още по-висок глас за "пожертвуваната" красота и добавя нова важна черта към образа на борците и мъчениците на свободата.

Разборът на разказваческите способности и умения в Записките би трябвало да включи още много и много ; технически съставки. Измежду най-важните от тях тук остава незасегната композиция на творбата, а измежду композиционните проблеми особено важни ми се сторих; следните: разликите и връзките между трите тома; п ходите от глава към глава и от подглава към подглав начините, по които завършват последните; промяната разказваческата настройка от главата "Движение Пловдив" до края; незавършеност и цялост на Записките.-Надявам се, че тях ще разработи авторът на бъдещото (и да се надяваме, скорошното) обширно самостоятелно изследване върху въпроса, как разказва Захари Стоянов в "Записки по българските въстания". Настоящата статия се опита да се присъедини към изследванията, които доказват смисъла от подобно начинание - не леко, но морално и изследователски благодарно. Освен това настоящата статия дръзна да препоръча и подход, по моему най-адекватен за творба като Записките: изследвачът не бива да зажегля предварително мисленето си с въпроса, какъв е жанрът на Записките и са ли те художествена творба или не; защото той има рядкото щастие да чете и изследва произведение - енциклопедия на типовете, разказване и шедьовър в разкриването на техните самостоятелни възможности и възможностите на умелото им и уравновесено съчетаване. В широката доминанта на Записките - разказ на реален разказвач за реални събития, пряко наблюдавани или непряко изучени от него - множеството разказвачески типове се подкрепят, а и се ограничават взаимно, губят част от присъщата им функция и добиват нови, носят собствените си значения, но в съчетаването си пораждат и нови и с целия свой вътрешен натиск започват да напират върху рамките на доминантата. Но не я разчупват! - както в това гласно или негласно вярват застъпниците на възгледа, че Записките са художествена творба. Силното противоречие между двете страни, усилвано допълнително и от автокоментарите на разказа, се снема в ново единство чрез изключителната обхватност на разказания свят (с която и започнахме разбора на творбата). И ако след всичко това се стигне до законния въпрос, какъв е жанрът на Записките, отговорът вероятно ще бъде: разказ на очевидец, в който максималната широта на света и светоотношението и максималното разнообразие на разказваческите типове образуват взаимно осмислящо се единство. Но такъв жанр науката не познавала? В такъв случай толкова по-зле за науката и толкова по-добре за народа, който може да чете "Записки по българските въстания" от Захари Стоянов.

БЕЛЕЖКИ:

25. Срв. с "Немили-недраги" - Македонски минава Дунава. [обратно]

26. Тук повтарям, обеднено и схематизипано, наблюденията на проникновения читател на Записките Ефрем Карамфилов от книгата му "Най-българското време" (София, 1976, стр. 278 и др.). [обратно]

27. Този въпрос е разработен бегло в статията "За същността и значението на една хетерохронна конструкция в епоса", сп. "Български език", 1965, 2. [обратно]

28. Четенето на Записките и другите подобни творби на 3. Стоянов през очилата, на фактологическата взискателност едва ли е най-справедливото отношение към тях. Историците допускат Захари в своя среда с объркано стъкмения пропуск, "писател историк", а след това му натякват редица недъзи и прегрешения, което само по себе си е основателно, но насочено към целостта на творбата, то сериозно се разминава с нейните жанрови и функционални особеност. (Пресен пример за подобни упреци може да се намери в послеслова към изданието на биографията на Ботев от 1976 г.) [обратно]

29. Не ще е голямо преувеличение, ако кажем, че в Записките има и малко нещо "шендизъм" (по знаменития роман на Стърн "Тристрам Шенди"). [обратно]

30. Сри. с "Доктор Фаустос" от Т. Ман, към чието генетично двутласие и самонаблюдателност писателят добави и самостоятелно произведение ("Романът на един роман"), за да доизгради историята на неговото пораждане. [обратно]

31. Използувам алюзията с Гьотевия роман за Вилхелм Майстер не просто заради играта на думи, а защото един от пластовете на Записките е по смисъл и строеж много близък на така наречения "роман на възпитанието" Bildungsroman. [обратно]

32. Впрочем не се ли върши същата функционална несправедливост и спрямо творбите на Иван Хаджийски ("Бит и душевност на нашия народ" и др.под.), когато се окачествяват и четат като социологически? [обратно]

33. Вж. още "Неизвестно произведение на Захари Стоянов", "Литературен фронт", 1979, бр.16-17. [обратно]

34. В бележка под чертата ще напомним, че многобройните бележки под черта трябва да бъдат проучени както в светлината на горните наблюдения, така и в системата на всеобщата многопластовост и многопосочност на Записките. [обратно]

© Никола Георгиев, 1980
© Издателство LiterNet, 13. 07. 2002
=============================
Публикация в сб. "Захари Стоянов - нови изследвания и материали". С., 1980.
Публикация в "Сто и двадесет литературни години", С., 1992.