КАК РАЗКАЗВА ЗАХАРИ СТОЯНОВ В "ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ"

Никола Георгиев

web | 120 литературни години

I.

На този въпрос единодушно и убедено отговаряме - много хубаво. А опитаме ли се да определим по-точно какво означава това "много хубаво", допълваме увлекателно, живо, искрено, сладкодумно, наблюдателно, неподправено, картинно, темпераментно... Подобни! определения можем да добавим още не едно и две, но убедени в тяхната справедливост, не можем да не почувствуваме и тяхната недостатъчност. Вярно е, че те улавят значителна част от очарованието на тази книга, но, твърде общи и приложими към повечето типове разказ-ване, те слабо проникват в онези свойства на Записките, които ги обособиха сред мемоарната книжнина и им вливат сили за толкова деен социално-литературен живот.

През последните шестдесетина години тая своеобразна творба извървя върху стълбицата на българските духовни и литературни ценности бърз възход, който, по всичко изглежда, още не е достигнал връхната си точка. Писана с непретенциозното намерение овреме да се запечатат на книга живите впечатления на живите участници в двете български въстанически години (1875 - 1876), възприета почти мълчаливо от съчувствениците и словоохотливо от отрицателите, тя буквално пред очите на две поколения се утвърди като устойчива опорна точка в нашето национално и литературно развитие - а заедно с това постави редица трудни въпроси пред науките, изучава-щи словото с неговите основни разновидност и функциии. В края на миналия век Пенчо Славейков (и само той ли!) обсипва личността и книжовното дело на 3. Стоянов с, меко казано, нападки, които днес от уважение към двамата е неудобно дори да се преразкажат. Тридесетина години по-късно делото на Захари, и на първо място Записките, започва да събира възторжени похвали, някои от които също е неудобно да се преповтарят - вече от уважение към истината. От ироничната издявка на Славейков с "великия медвенски патриот" до звучната формулировка на Ал. Балабанов за "нашия Тукидит", от грубото някогашно подмятане за "овчарските дивотии", които пълнели писанията му, до съвременното преклонение пред разказваческото му майсторство преломът е колкото рязък, толкова и сгъстен. Няма, както изглежда, друго явление в българската книжнина, на което така да подхожда прастарата поговорка habert sua fata libelli (имат своя съдба и книгите). И това превъртане в оценките говори не само за промените в българското национално самосъзнание и системата на словесни и художественолитературни ценности, то крие и част от отговора на поставения въпрос: откъде иде голямата устойчивост на Записките и защо те не останаха просто едно добре написано, живо и темпераментно свидетелство на българските борби и страдания.

По една обща историческа закономерност ценностната устойчивост на Записките се проявява - без това да е парадоксално - в неустойчивостта им, в смяната на отношението към тях. На онова време например дори такива внимателни читатели на Записките и ценители на хубавото в българската литература като Вазов и Пенчо Славейков не отварят и дума за разказваческото майсторство на творбата. И те не са изключение, те са правило, толкова по-красноречиво с авторитета на имената си. Вярно е, че класово-идейното разслоение в нашите предосвобожденски и следосвобожденски борби, многопосочност-та в изграждането на българската интелигенция, пък и ред лични обстоятелства трудно биха могли да направят Вазов и Пенчо Славейков безпристрастни читатели или поне критици на книгите, излезли изпод перото на Захари Стоянов - пък било то и творба, която те нескрито са използували в своята творческа работа и която за тях, писателите, би трябвало да им е близка не само като източник на "суров материал".¹ Да се обяснява обаче мълчанието им единствено с лични страсти, а дори и с някаква по-принципна неприязън, е в историческо отношение много повърхностно, а в нравствено - и малко недостойно.² Не лично, а повсеместно, не случайно, а закономерно е това мълчание и неговите причини можем да формулираме приблизително така:

Тогавашният читател е бил премного подготвен за Записките.

Тогавашният читател е бил премалко подготвен за тях.

Противоречието на тази изходна и по неволя приблизителна постановка е плод на развойната променливост в социалните и художествените измерения, а може би и на диалектически недостатъчно гъвкавите ни понятия, с които ги описваме.

През втората половина на XIX век да се пише на български с някои от главните белези на Записките е било по-скоро правило, отколкото изключение, по-скоро обективна "принуда", отколкото проява на индивидуален и активен избор. Тогавашните автобиографии, спомени, пътеписи, фейлетони, речи, публицистични, дидактични, че и научнопопулярни статии - та за тях синкретичното изложение, кръстосващо общото описание с единични сцени,отвлеченото с конкретното, личното с надличното, вероятното с действителното, образното с безобразието³ е нещо така обикновено, че Записките повече биха изненадали читателя именно ако бяха написани като "рапорт" и "статистически данни".

Неизненадващи с най-видимите си разказвачески свойства, Записките не са изненадали тогавашния читател (поне така, както изненадват нас) и със сходствата си с художествената литература. В общественото съзнание от последните две десетилетия на миналия век разграничителната линия между "изящна" литература и книжнина изобщо е била не по-малко ясна от съвременното ни делене, а мерилото кое е и кое не е художествена творба, е действувало със същата, а може би и с още по-голяма решителност. И според това мерило никому не би (и в действителност не е!) дошло наум да причислява записките към художествената литература, да ги окачествява като роман или роман-епопея. Това положение се нуждае не само от констатиране, но и от по-дълбоко разбиране, защото в него се отразява една от най-сложните закономерности на художествения процес: близостта на Записките с художествената литература е била "недови-дяна" тъкмо в годините, когато тази близост е била значително по-голяма, отколкото по времето, когато се заговорва за художествеността на Записките! Така между Д. Димовия роман "Тютюн" и "най-белетризираните" съвременни спомени отликите са решително по-големи, отколкото между "Под игото" и Записките. (Думата е не за явните тематични и сюжетни сходства, а за повествователната постановка: с голямото си внимание към фактичността и злободневното, с преходите от минало към настояще⁴, с активността си на тълкувател, историк, психолог, с раздвоението между съсредоточено повествование и битова, историческа и пр. осведомителност⁵ повествователят в "Под игото" стои по-близо до тогавашния мемоарист, отколкото днешният романов повествовател до мемоариста.) И все пак по онова време Вазов и читателите му възприемат романа "Под игото" и Записките като принадлежащи на категорично нееднородни повествователни типове, обособени помежду си много по-рязко, отколкото ги виждаме днес. Защо? Отговора можем да потърсим в развойните промени на българската литература - затова и изследвайки промените в отношението към Записките, изследваме и самите себе си като художествен и национално-духовен процес. Още в десетилетието след безвременната кончина на 3. Стоянов в българската литература започват да се очертават развойни посоки, които в областта на епоса можем да доловим в един много дребен, но и много красноречив пример - в начина, по който късният Страшимиров поправя ранни си творби. Страшимиров, започнал творческия си път тъкмо в началото на голямото пречупване към нов тип художествена условност, Страшимиров, един от най-податливите (за хубаво и за лошо!) спрямо извивките на литературния процес, е наистина подходящ пример за настоящата ни цел. И така през 1895 г. той отпечатва творбата си "Освобождение", в която разказва как е бил свален Стамболовият режим в едно село - и разказва с много битови описания, исторически данни, дати, та дори и с точния брой на участниците в събранието. Тази творба носи жанрово подзаглавг "Очерк". А  когато я преиздава през 1922, 1928 и 1932 г., Страшимиров последователно съхранява битовото и фактографичното, променя заглавието на "Някога", а след това и на обобщителното "Целина". Отпада и подзаглавието "Очерк" - в новите условия разликата между разказ и очерк е станала значително по-дълбока. Разказът "Неделчо" излиза през 1895 г. с обяснителното и реално обвързващо подзаглавие "Разказва една стара учителка". Двадесет и четири години по-късно подзаглавието отпада, заглавието се превръща в по-обобщително заглавие "Учителка", като на тези промени съответствуват и промени вътре в текста. През същите промени минава и разказът, носещ характерното за 90-те години фразеологично-обяснително заглавие "Не е сбъркал" и все така характерното с достоверното си обвързване подзаглавие "Из срещи и случки". Двадесет и осем години по-късно, през 1924 г., Страшимиров го преиздава с промени, които още веднъж отразяват целокупната развойна насока в българската литература - към по-ясно разграничаване между достоверност и художествена условност, еднозначност и многозначност, описание в името на собствената осведомителна стойност на съставката и описание в името на по-общи и организиращи и смислови производни. Процесът е единен, макар и не индивидуално всеобхватен. Настрана от него остава един Вазов, който продължава да пише своите "Драски и шарки", "Утро в Банки", своите "скици", "преживелици" и да получава за тях все по-жестоки удари от критиката, която най-будно е усещала разминаването на стария писател с новата насока и най-слабо е можела да види перспективните резултати от конфликта. Започнал от "очерка", "спомена", "разказа на стария опълченец", този процес минава през срещуположната точка на "легендата" и през "Богомилски легенди" на Н. Райнов достига най-голяма яснота в годините на Йовковите "Старопланински легенди".⁶ Тогава идва и времето за нов прочит на Записките...

Нека пак повторим - в мисленето на 80-те и 90-те години разликата между художествена и нехудожественар литература и е била достатъчно ясна (поне толкова, колкото е днес за нас) и според нея романите на Вазов са били именно романи, т.е. художествени произведения, д произведенията на Захари - мемоари, биографии и съответно нехудожествени произведения. Идва обаче ново време, с нови измерения, което започва по новому да чете Записките. Тогава се и оказва, че тази творба не стои толкова далече от своя художествен контекст, колкото е изглеждало в последните две десетилетия на минали век. Големият поврат към внимателно и възторжено отношение към Записките настъпва тъкмо в годините, когато процесът на обособяване между художествени и нехудожествени типове е достигнал най-високата си и субективно най-ясно осъзната точка. Не ще и дума, че в тези години, т.е. десетилетието след Първата световна война, големите национални сътресения от Илинденското до Септемврийското въстание са накарали българина да препречете тази и подобни ней творби с възроден интерес и нов поглед. Промяната обаче надхвърля границите на собствено съдържателния и психологически интерес и в новата.обстановка вниманието към "какво разказва" започва да се уравновесява с вниманието към "как разказва". И въпреки че тези две страни, "какво" и "как", са свързани така неделимо както социалното и художественото развитие може да се предположи, че новият прочит на Записките е обусловен от развоя на българския литературен процес от 80-те години на миналия век до 30-те години на нашия.

Нещата, просто казано, са станали може би така. През последните две десетилетия на миналия век възприемането на творби като Записките е вървяло от художествената литература към нехудожествените типове. В движението към по-ясна обособеност между двата типа и в състоянието на относително по-слабо разграничаване между тях окачествяващата дейност на обществото и критиката съвсем естествено се е стремила колкото може по-точно да очертае границите на художествената литература и колкото може по-категорично да оттласне встрани най-близките и в тоя смисъл "най-опасаните" съседни явления. В светлината на по-сетнешното развитие тогавашната разлика между художествено и нехудожествено се оказва не така голяма⁷, но именно близостта между тях и действуващата вече тенденция към по-строгото им разграничаване разпалва страстта на скрития критически принцип: "Първо да се разграничим!" Това е впрочем всеобщ закон в духовното развитие, многократно потвърждаван във всички векове и народи, препотвърден и у нас. Тогава, в десетилетието след Първата световна война, когато процесът на разграничаване е достигнал връхната си и най-ясно осъзната точка, когато "романът е роман, а мемоарите - мемоари", посоката на възприемане на Записките се преобръща наопаки - от тях към художествената литература и от отликите към приликите им с нея. И за разлика от първия период сега този въпрос се поставя открито и активно, като част от нова художествена ситуация. В такава посока и така открито може да се постави той само в условия на утвърдено обособяване на художествената литература, когато нуждата от "самозащитно" оттласкване вече не е така остра и когато, напротив, изострила се е нуждата от вторично сближаване между художествено и нехудожествено. Новият прочит на Записките обаче не е или поне не е само носталгично-самоуверено връщане на победителя към стари кръвни връзки и прелестта на един литературен момент, който в близко време няма да се повтори - историческият процес не познава пасивните връщания заради самите връщания. Новият прочит е вероятно част от новия повратен развой в българската литература през 20-те и 30-те години, който най-общо може да се определи като вторично сближаване на художествения и нехудожествените типове, а по-конкретно като сближаване между белетристиката и публицистичните видове (напр. репортажа), между лириката и пропагандистките видове; процес, идейно свързан с голямото "олевяване" на българската литература. На нова основа тази връзка продължава и в наши дни и у себе си ние я чувствуваме много по-определено, отколкото у предходниците си преди петдесет години. Големият читателски и изследователски интерес към Записките нима щеше да бъде така голям, ако не ни вълнуваха въпросите на "литературата на факта", на колажното съчетание, на социологичната⁸ и мемоарната литература?...

Ето съображенията, които стояха зад противоречието на постановката, от която тръгнахме - че първите читатели на Записките са били твърде много и твърде малко подготвени да ги възприемат отвъд най-прекия им мемоарно-осведомителен смисъл и функция.

Ако се съди по Записките, литературният момент на тяхната поява е бил благословено време за създаване на такива творби. Такъв е бил той наистина, но само за творци от равнището на Захари Стоянов. Инак за неговите по-малко даровити събратя по перо той е бил достатъчно сложен и труден, криещ много повече опасности от провали, отколкото, примерно, днешният наш момент крие за мемоариста. Относително по-голямата близост между художествения и нехудожествените типове е оставяла тогавашните автори на спомени, биографии, автобиографии пред небивали трудности в избора на разказваческа нагласа и стил. Биографията на Левски например, написана от Ст. Заимов - един много типичен и масов случай, - направо се разкъсва между стремежа към: фактологична точност и легендна постановка и твърде лошо пъстрее в неорганичното кръстосване на всякакви стилови регистри - от фолклорния до бюрократичния стил и от поетизмите до грубите разговоризми.⁹ Същите трудности, макар и значително преодолени, запъват и едно от най-своеобразните явления на оня своеобразен литературен момент - пространните "очерки и спомени" на същия тоя Заимов, "Миналото". Тук смесването между типове, жанрове и стилове е, за добро и за лошо, така сложно и така занимателно, че творбата по право би заслужавала по-жив интерес от учени и читатели.

През първите десетилетия на нашия век с постъпателното обособяване между художествения и нехудожествените типове мемоарите и биографиите също излизат от относителния си кръстопът и тръгват в една от двете посоки. За гравитиращите към художествената литература много симптоматично се оказватмистификационните биографии на поетите от Острова на блажените, силно лирическите, активно фрагментирани спомени на Яворов "Хайдушки, копнения", а вече по-късно "войнишкият дневник" на Людмил Стоянов ("Холера"). Що се отнася до спомените и биографиите, тръгнали по другия път, те се пишат със значително по-малки рискове, отколкото по времето на Ст. Заимов, но пък и със значително по-малки надежди да израснат в особено литературно явление...

Време е впрочем да се върнем на не дотам скрития смисъл на това отклонение. За непринуденото, естественото, "самоукото" разказване в Записките се говори с голямо възхищение, но едва ли с чак толкова голямо право. С тези определения ние не само ги хвалим - ние ги и подценяваме. Както се знае и както за лишен път ще се опитаме да покажем, 3. Стоянов не е самоук аутсайдер в тогавашния литературен момент - той е дълбоко в него.А за съчинения като неговите този момент е сложен, изпълнен с множество коварни клопки, в чиито челюсти и досега стоят не една и две тогавашни биографии, спомени, пътеписи. Сам Захари си дава сметка за тях и в честите размисли за хода на своя разказ открито ги посочва и противопоставно ги заобикаля, сам той става тяхна жертва - по-често в биографията на Ботев, по-рядка в Записките. Простотата, непринудеността и на тая творба се гради върху сложен контекст, труден избор на пътя и умело съчетаване на разнородни съставки, които в ръцете на другите биха се разпаднали и наистина неведнъж са се разпадали. При това нещата имат не само тясно историческа страна и не е нужно човек да познава тънкостите на тогавашния момент, за да почувствува творческия подвиг на 3. Стоянов; своите превъзмогнати трудности и извоюван успех творбата носи в себе си за всеки читате. от вчера и днес.

Горните сбити наблюдения подсказват донякъде защо в наше време изследването и оценяването на тези свойства се канализира във въпроса, дали и доколко тези свойства са свойства художествени, който пък от своя страна естествено продължи във въпроса, какъв е жанрът на Записките и са ли те или не са художествена творба. Горните наблюдения подсказват обаче и още нещо - че този въпрос е труден или поне пообъркан, защото свойството художественост е исторически подвижно и защото към Записките се прилагат поне две различни негови измерения. През последните петдесет-петдесет и пет години - а в тях едва ли може да се намери значителен български стилист и литературовед, който да не е посветил на Записките поне кратка статия - въпросът "за" и "против" художествеността на Записките получи три основни разрешения: че те са; че не са художествено произведение и, трето, донейде компромисно, решение, че носят само отделни художествени свойства. Тълкуването и оценяването на Записките върху мерилото на художествеността изглежда закономерна и нужна стъпка за съвременното ни мислене. За възможностите ми обаче това е задача откровено непосилна, а за разбиранията ми - откровено прибързана, поради което ще си позволя да разгледам някои основни разказвачески свойства на Записките в светлината на основните закономерности на разказването, без да търся на всяка цена и във всеки случай преки съответствия или несъответствия с художествеността. Спецификата и силата на тези свойства, както мисля, може да бъде разкрита на първо време и без намесата на художествени мерила. И едва в края ще се опитам да въведа резултата от направените наблюдения в руслото на въпроса са ли Записките художествена творба и какъв е техният жанр.

Следва >>>

БЕЛЕЖКИ:

1. Това впрочем са думи и оценка на самия Вазов. В обзорна бележка от 1885 г. той причислява Записките към съчиненията, които са "склад от сурои материали" за бъдещите съчинения върху освободителните борби. [обратно]

2. Радостно е, че през последните години нашето литературознание (най-вече чрез усилията на Милена Цанева) направи опит да погледне на отношенията между Вазов и 3. Стоянов и от обратната, всъщност от правата, им страна и да потърси не само това, което ги разединява и противопоставя, но и това, което ги свързва. Много и разнородни са допирните точки между Вазов и Захари..Така например двупластовостта на "Под игото" и Записките отразява важни прилики във виждането им върху освободителните борби; неочаквано много са сходствата между епизодите в "Под игото", "Немили-недрага" и Записките; ред мисли на Захари могат да послужат като прозаично мото към "Епопея на забравените", да кажем, следните: "Хората обръщат най-голямо внимание не на следствията, които са очаквали от това или онова предприятие, но от святата цел и благородните побуждения, от които са се ръководели деятелите." При това въздействието може би не е само от мемоариста към писателя... Преодоляването на хипнозата пред личните страсти и омрази обещава да избистри погледа ни към духовния живот в десетилетията след Освобождението. В тази благоприятна обстановка не е ли дошло време да се вгледаме и в сходствата - характерологични и обществено функционални - между дейците, които и досега живеят в съзнанието ни като символ на непримирими противоположности - 3. Стоянов и Пенчо Славейков? [обратно]

3. Някои от тези видове дълго време се изявяват и в стихова реч, използувана при това пряко функционална, а не пародийно иронично, както става в стихотворния фейлетон и пътепис през XX век. [обратно]

4. Повествователят в "Под игото" на няколко пъти се връща от художествено-епическото минало време към реалната сегаишост на дините след Освобождението (напр. участта на манастирската камбанария и др.) [обратно]

5. Главата "Пиянството на един народ" е само крайна изява на целокупната мисловно-оценъчна активност на повествователя, така както пространните битови, народопсихологически, исторически, фолклорни и пр. описания са само очебийна изява на втората линия в повествователната двупосочност на творбата. [обратно]

6. Подобен, макар и жанрово своеобразен процес протича и в лириката. Някои негови черти са засегнати бегло в статията "Трансформационни процеси в развоя на новата българска литература" (сб. "Славистични изследвания ", София, 1968, стр. 435-446) [обратно]

7. Тук "художествено" означава същност, а не ценностно измерение. [обратно]

8. Имам наум по-специално усиленото внимание към своеобразните съчинения на Иван Хаджийски, което още веднъж доказва, че "бумът" със Записките не е изолирано явление. [обратно]

9. Ето като образец как Заимов описва покушението на Димитър Общи върху Паисий Ловчански: "Навръх Илинден (1872 г.) в Шарения хан (Орхание) вечеря си даваха големците орханийски. И дякон Паисий участвуваше в предметното пиршество. В тъмнината човек "някой си" се скри в буренака, що дреме срещу конака владишки. В 12 ч. през нощта дякон Паисий се връща от Шарения мост. Из буренака пушка пукна, Паисий извика и на земята се търкулна; Общи яхна коня и потъна в "горе тилилейко", гдето петли не пеят и кучета не лаят!" (Ст. Заимов, Васил Левски Дяконът - кратка биография, София, 1895, стр. 122). [обратно]

© Никола Георгиев, 1980
© Издателство LiterNet, 13. 07. 2002
=============================
Публикация в сб. "Захари Стоянов - нови изследвания и материали". С., 1980.
Публикация в "Сто и двадесет литературни години", С., 1992.