Поетичната книга на Д. Неделчева, провокираща още със своето заглавие, “Прози в края на века”, е външно стройно композирана с трите си лирични цикъла от по девет текста, но пък въвеждащото произведение заявява, че “тези сюжети са безсмислени”, говорителят в него неколкократно повтаря: “Наясно съм че няма бъдеще / за тези сюжети”, “тези сюжети са така безкрайни”, “те нямат бъдеще / защото и минало нямат” и т.н. В автокоментарите дремят възлите от въпроси около постигането на смисъл чрез езика, началото и края на времената и историята. Разказването на сюжетите формално се проблематизира чрез разбъркания словоред, загубата на пунктуационни знаци и оттук пропадането на причинно-следствените отношения, логическите и синтактичните връзки между изреченията и изграждащите ги думи. Просто вече няма причина и следствие, те непрекъснато разменят местата си, неуловими са от илюзията на поетичния език (мотото от Бодрияр е задължаващо).

Стихосбирката на Д. Неделчева, повтарям, е пълна с подводни камъни, насрещни течения и водовъртежи от думи, и ако тази вечер “Манчестър Юнайтед” не беше сразен така позорно от “Реал”, сигурно щях да прочета част от парчетата по три и четири пъти. След като знанието ни е отказано в разбягващите се значения, остава да се впуснем в тихата инвентаризация на речниковите гнезда, измамно лесни за забелязване с високата си честотност, но неимоверно трудни за вкарване в единно, в непоколебимо тълкуване, от което бездруго се пазим из тези страници.

И така, проза(ичност)та се съзира не само в (без)сюжетността, а и, преносно казано, в топосите на пазара, магазина за зеленчуци, задния двор, мъжката баня, софрата и др. Взирането в различните им направления не бива да изненадва (два от циклите са именувани “Бдението”), през цялата книга преминава подозрително устойчив свод от глаголи за гледане, от образи на зрелището (“Дърво ІІ”), шпионирането (“Белогвардейци”), воайорството (“ХХХ”) и противоположните тям слепци, циклопи, сънища (и, разбира се, яворовските “Безсъници”).

Централният рефрен е посветен на началото и/на края, фигурализирано в нишката на съдбата, вретеното, макарата, конеца (“от игла до конец”). Най-любопитни ми се струват не високите (философски? библейски?) импликации на темата, а националноидеологическите, които са обречени да ни вълнуват тук на Балканите: “Държавите затънали в разходки... / Къде е тяхната любима пръст / и тяхната незаменима сянка / Дъждът вали докрая на чадъра” (“Сантиментално”) и “Родината е кратичка история съвсем / премерена, уподобена на хиляди / различия. Големите родини се крият / в малките: онези във средата, а моята / и някои други разположени към края / осигуряват на големите безкрайност. / Големите във кръг във малките, / които ги обграждат и ярко симулират / просто не безкрайност - нарастваща / безкрайност...” (“Употреба на разстоянието ІІ”).

Е, не звучи никак поантиращо, обаче е удобен подстъп към Пламен-Антовата “Сантиментална география”, нали?