|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПЕТНИСТАТА Володя Макавеев Беше хубав пролетен ден. Следобедното слънце даряваше щедро поопушеният и шумен провинциален град с живителна топлина. Нарисувана, сякаш от неумел художник, на абстрактни черни и бели петна, котката се беше изтегнала и прижумяваше върху покрива на стара и отдавна зарязана барака - сгушена в малко дворче, между жилищните кооперации. Движение в корема й я извади от полусънното й състояние и я накара да се озърне. Наоколо беше спокойно. Огромният съседски пес се беше проснал в широката си клетка и придремваше под галещите слънчеви лъчи. Единственият шум, нарушаващ идиличната картина, идеше от ято шумни, спорещи за нещо си, врабци в близкия - още полугол - люляков храст. Ново побутване отвътре накара петнистата да се изправи и да наобиколи находката си. Мястото, което си бе избрала да роди, задоволяваше всичките й котешки изисквания. Не само че се намираше в района, в който самата тя беше родена, но и беше добре изолирано от опасности. Току под покрива на бараката, върху греда, беше залостен дървен сандък, чийто тесен “вход”, образуван от счупена дъска, беше удобен за отбрана от натрапници. През нощта чудото стана. Утрото свари две малки, слепи и безпомощни котета, които се гушеха до топлия корем на петнистата. Последваха дълги дни и нощи на усилено търсене на храна от котката и безгрижни игри на малките. Всичко вървеше добре до момента, в който малките палавници се навъртаха в игрите си само до района на бараката, където нищо не ги заплашваше. Бедите за котешкото семейство се отприщиха след като инстинкта за търсене на храна и обикаляне на територията накара поотрасналите пухкави топки да разузнаят и съседния - толкова интересен - двор. Дворът, в който господар беше голямото куче. За нещастие, неопитните малки не можеха да знаят, че песът е безопасен само когато е в клетката си. При една от техните обиколки, предприета в неподходящо време - времето, в което и кучето се разхождаше из територията си, се разигра първата трагедия. Забелязали твърде късно приближаващата опасност, котетата се опитаха панически да се приберат в “своя” двор през дупка - високо в оградата. Успя само едното. Светкавично изтракване на челюсти свари другото на половината път до спасителния отвор. Разтърсваща болка принуди злощастното животинче да се свлече на земята. Инстиктивно то се обърна по гръб и посрещна с разперени нокти и оголени зъби следващата атака на песа. За момент това стъписа нападателя, но след кратко колебание последва ново, светкавично тракане на зъбите му. В разтърсваното от конвулсии, полумъртво телце, незнайно от кое кътче на котешката душа изведнъж се пробуди рефлексът на дивия звяр. Неестествено за това малко създание, очите му придобиха страховит блясък. В предсмъртен гърч, трудно ориентиращо се в заобикалящата го действителност, проснатото коте концентрира всичките си останали сили върху отворената, окървавена паст на кучето, нахвърли се и заби зъби в горната устна на своя убиец. Стреснатият от неочакваното нападение пес затръска панически глава и това беше последната картина, която успя да види нещастното коте от света, в който не бе му дадено да живее. Сковано от ужас, с широко отворени очи, настръхнало и несъзнателно просъскващо, братчето проследи разигралата се трагедия иззад отвора в оградата. Твърде рано природата даде жесток урок на още неопитните, и поради това неспазили нейните извечни закони, малки. Когато Петнистата се завърна в бараката дом, дълго обикаля наоколо и с жални мяукания викаше убитата си рожба. Преди изгрева на слънцето се прибра в сандъка и инстиктивно, усещайки, че загубата е безвъзвратна, гальовно гушна единствената си рожба. Въпреки изтезаващото я усещане през следващите дни тя с надежда се озърташе и на моменти зовеше изчезналото коте. Измина почти месец и улисията в непрекъснати грижи по изхранването и опазването на оцелялото мъниче постепенно замъгли острата болка от загубата. Тогава, на свой ред, градът взе своя безмилостен данък. Привечер Петнистата тръгна на обход, следвана от подтичващото, игриво вирнало опашка и извило гръб коте. Целта на разходката им беше запустял двор - оттатък улицата. Опитната котка внимателно се огледа, преди да стъпи на асфалта, и спокойна, че няма никаква опасност, бавно и грациозно тръгна към отсрещната страна. Когато двойката беше почти по средата на пътя, иззад близкия ъгъл изскочи забързан автомобил. Петнистата рязко обърна глава към следващата я рожба и с два скока се озова на спасителния тротоар. Изненадано от непознатата за него ситуация, котето за миг понечи да се върне към сигурния “собствен” двор и това колебание струваше живота му. Някъде под колата се чу глух удар и клетото животинче остана да лежи на белеещия се асфалт. Лек гърч разтърси крехкото телце и подсказа отлитането на жилавата котешка душа. Петнистата, сякаш изстреляна от невидима сила, се озова до издъхналото коте. Невярваща на очите си, тя побутна с лапа злощастното си чедо и обиколи на няколко пъти проснатото бездиханно телце. Тихо призова котето, понечи да тръгне към запустелия двор и продължи да мяука по него дори след като видя, че то не се опитва да я последва, като че ли тя не искаше да приеме това, което се бе случило. Обезумяла от мъка, загърбила всички опасности на Улицата, Петнистата приседна до чедото си и вперила очи в него, замръзна по средата на платното. Нощната тъма бавно плъзна и покри града, а нещастната майка все още стоеше като вкаменена. Няколко автомобила, минаващи по улицата, заобикаляха странната двойка. Мотаещо се улично псе сви уши и тихо, с приведена глава, заобиколи, правейки се, че не вижда котката; подмина, съчувствайки на болката на отколешния си враг. Часове наред Петнистата съзерцава мъртвото коте, не виждаше и не чуваше нищо от това, което ставаше около нея. Късно през нощта, като че ли проумяла жестоката действителност, тя се озърна като след дълбок, безпаметен сън и бавно се отдалечи. През следващите дни, когато котето вече не беше на улицата, тя минаваше през злокобното място и душейки, се спираше - там, където видя за последен път рожбата си. Минаха много дни и заложеният от хиляди поколения инстинкт надделя - животът трябваше да продължи. Тя се зае с повелените й от майката-природа грижи за оцеляване.
© Володя Макавеев, 2003 |