ГЪЛЪБИЦАТА

Володя Макавеев

web

Освободи се от отеснялата й вече черупка през един топъл ден на ранната есен и се сгуши до предопределения й от съдбата другар. Не бяха обикновени гълъбчета. Стопанинът на грижливо построения и обезопасен гълъбарник, след неколкократни опити, най-сетне успя да се сдобие с поколение вследствие на особен експеримент. Малките, безформени и смешни представители на птичия свят бяха плод на любовта на горд и силен пощенец с кротка, всеотдайна паламарска гълъбица. Изминаха дни на усилен труд за двамата родители и майката-природа постепенно започна да подсказва намеренията си. Човекът с интерес наблюдаваше как двете телца нарастват и започват да се покриват с перца - едното гълъбче щеше да бъде пъстро, а другото - досущ като гълъбицата - наситено керемидено червено. Постепенно те се оформиха и дойде денят, в който двата младока направиха първото си прелитане до покрива на къщата. Колко горди се чувствуваха те! Оглеждаха се възбудено наоколо и с удивление откриваха заобикалящото ги разнообразие и бездънното, синьо небе над тях. Мина време и стана ясно, че пъстрият е мъжки, а червеният е гълъбица.

Стопанинът с нетърпение очакваше деня, в който гълъбчетата ще бъдат достатъчно укрепнали, за да може да провери до каква степен и дали въобще са наследили те онова безпогрешно чувство за ориентация, което притежаваше техният баща - пощенецът.

Един ден, когато небето се беше отърсило от пълзящите по него облаци и вятърът се беше спотаил някъде, човекът пъхна двата млади гълъба в един кашон и ги откара до съседното село, където имаше работа. Прекоси го и когато се озова на голяма поляна, отвори кашона внимателно и с нескрито вълнение, говорейки не особено свързани, но успокоителни думи, взе в двете си ръце гълъбите, бавно ги вдигна над главата си и ги пусна. С широко отворени очи той наблюдаваше действията на младите птици. Те реагираха по различен начин, но това не го обезпокои, тъй като от опит знаеше, че тези реакции са нормални.

Червената гълъбица се издигна само на няколко метра височина и със силен размах на крилете се отправи към родния дом. Пъстрият обаче, вместо да я последва, се заиздига по спирала високо, високо и започна да прави разузнавателни кръгове. Точно в този момент, небето се разцепи от гръмовния звук на самолет. Гълъбът изглежда се изплаши, защото веднага се заспуска надолу, но общо взето в правилна посока. Това поуспокои човека и той се отправи по своите дела.

Привечер, когато се прибра, първата му работа беше да надникне в гълъбовия дом. Усмивка грейна на лицето му, когато видя младата, червена гълъбица сгушена близо до родното гнездо, но в следващия миг помръкна, защото колкото и да се взираше в сумрака, никъде не откри пъстрия. Излезе навън, огледа близките покриви, но никъде не го забеляза. Прибра се вкъщи с надеждата, че все пак младокът може да се завърне на другия ден - имал беше такива случаи.

Изминаха ден, втори, но от пъстрия нямаше и следа. Човекът реши, че той се е загубил и го отписа.

Няколко дни младата гълъбица стоеше омърлушена встрани от другите гълъби и не обръщаше внимание на наобикалящите я от време на време наперени мъжки. На два пъти тя излита сама, без гълъбовото ято и продължително се губеше някъде из простора.

По това време, от далечен, голям град, на гости у собственика на гълъбарника дойде млад мъж - любител на всякакви живи твари. От любопитство той пожела да разгледа пернатите питомци и когато чу непознатата за него песен на мъжки паламарец, като че нещо го бодна. Смаян, замръзна на мястото си и в прехлас заслуша странните гукания. След минути гостът разгорещено увещаваше собственика да му продаде на каквато предложи цена чифт от тези странни създания. Добрият човек знаеше какво значи гълъбарски мерак и склони да се раздели с чифт гълъби, дори без да вземе пукната пара. Той хвана усамотената и омърлушена напоследък червена паламарка и едър, катраненочерен мъжкар от същата порода. Черният ревностно следваше своята досегашна избраница, но от тяхната дружба вече година не можеше да се излюпи поколение.

Ухилен до уши, с безбройни благодарности, младият мъж пъхна придобивката си в картонена кутия, положи я внимателно на седалката на автомобила си и отпраши към родния край.

Гълъбите, ужасени от странното бучене и тъмнината в кутията, се свиха в единия ъгъл и не мръднаха почти през целия път.

Привечер, пристигнали в новия си дом, те бяха пуснати в кучешка волиера - затворено, неестествено за тях пространство, но все пак не дотам неудобно. Изминаха дни, докато двете птици видимо се отърсиха от мъката по родния дом и безвъзвратно загубените другари. Откритата неприязън между тях утихна и извечният закон на природата ги превърна в прекрасна двойка. Мина време и свъсената зима започна да отстъпва владенията си пред живителната пролет. Черният все по-често радваше хората със своята странна, изпълнена с гордост и любов песен. Нежни гукания се чуваха ежедневно откъм волиерата-гълъбарник.

Дните се удължиха и затоплиха и ето, че дойде времето, когато в уютно приготвеното гнездо се появиха две изваяни яйчица. Изтърколиха се няколко дни и след като стопанинът се убеди, че двамата родители изпълняват съвестно задълженията си, отвори малко прозорче в горния край на волиерата. Получи се малък инцидент, който можеше да струва живота на още неизлюпените гълъбчета. Гълъбицата, която беше свободна от мътенето, с много колебание подхвръкна и кацна на прозорчето. Не след дълго литна и като направи неголям полукръг, кацна на близкия гараж. Мъжкият стана неспокоен, размърда се и без много колебания напусна затопленото гнездо, повтаряйки пътя на гълъбицата. Прелитайки заедно от покрив на покрив, двата гълъба опознаха околните постройки. Червената бързо прекрати разходката, прибра се в гълъбарника и легна върху още неизстиналите яйца. Черният не я последва, а остана на покрива на близка кооперация. До тук нямаше нищо неестествено, но когато на другия ден младият мъж надникна при питомците си и забеляза, че гълъбът-баща все още не се е прибрал, се обезпокои не на шега. Огледа се тревожно наоколо, но не го забеляза никъде по близките сгради. Към обяд, когато вече започна да се колебае дали да не затвори прозорчето, за да не загуби и червената, тя напусна гнездото, със силен плясък на крилете се издигна над сградите и се изгуби от погледа му. Изминаха двадесетина дълги минути, през които човекът стоеше като гръмнат и не знаеше какво би могъл да предприеме, когато по същия внезапен начин иззад съседна постройка се появиха незнайно откъде двойката гълъби, като че ли нищо не се е случило. Той замря и учуден наблюдаваше разиграващата се семейна сцена. Когато птиците кацнаха на гаража, непосредствено до гълъбарника, червената започна възбудено да гука и да обикаля черния, като от време на време посягаше заплашително с клюн към него. Мъжкият, като че ли беше обезоръжен напълно, осъзнал грешния си ход, и смирено се отбраняваше. След минута той вече беше влязъл в гълъбарника и веднага се зае с наваксване на пропуснатите гълъбови задължения.

С нежелание, човекът затвори малкото прозорче - изход към свободата.

В следващите дни и нощи двойката се отдаде изцяло на двете яйчица. Дойдоха и дните, в които последователно се излюпиха две голи и грозновати гълъбчета. След седмица на грижи от страна на родителите, малките понаедряха и се покриха с редки перца. Въпреки все още неугледният им вид, човекът ги наблюдаваше с нескрита радост. Смееше се с глас, когато, приближавайки се до гнездото, виждаше как малките се надуваха, може би, за да го уплашат.

По това време се случи Нещастието.

Една нощ спящите на препречена през волиерата върлина гълъби дочуха слаб шум и неспокойно заобръщаха глави, мъчейки се да преодолеят почти непрогледния за тях сумрак. Черният забеляза, че по грубо измазаната стена, под сандъчето с малките, бавно към гнездото им се движеше някаква тъмна сянка. Изплашен, но решен да защити рожбите си, почти наслуки се спусна към инстинктивно усещаната опасност. Той не можеше да знае, че това е плъх - един от най-големите врагове на гълъбовия род. Силният плясък на връхлетялата върху му птица изплаши неголямото животинче. То изпусна хватката си от стената, тупна на земята и побърза да се провре през най-близкия отвор навън. Дълго време след това, родителите пърхаха тревожно из гълъбарника. През деня, човекът забеляза, че двойката е неспокойна и се плаши при най-малкото движение, но не можеше да предположи какво се е случило. Нито той, нито нещастните родители можеха да предвидят, че всъщност среднощният злодей е бил разузнавач на заселващо се в района плъхово семейство.

Следващата нощ стана ням свидетел на една от многобройните трагедии, разиграващи се под нейното покривало.

Гълъбите се пробудиха от сподавено писукане и странни, вледеняващи сърчицата им шумове, идващи откъм закаченото на стената сандъче. Смелият паламарец, без каквото и да било колебание, се спусна към семейното гнездо. Последвалата сцена се разигра със светкавична бързина. Гълъбът забеляза две тъмни сенки, унищожаващи беззащитните малки. В момента на кацането му, единият от плъховете се спусна към него и неуспявайки да се ориентира в пърхащото срещу него кълбо, впи зъби в основата на едно от пляскащите отчаяно крила. От силната болка, разляла се по цялото тяло, птицата инстинктивно се отблъсна от сандъчето и повлече със себе си своя нападател. Долу неравната схватка приключи много бързо... Какви шансове имаше нещастният баща пред стария, опитен звяр? Горе, в граденото с любов гнездо, другият сив подлец довършваше сатанинското си дело.

Червената обезумяла се блъскаше в преграждащата пътя към свободата мрежа и дълго време, след като нападателите си бяха отишли, продължаваше отчаяните си опити да се измъкне от този ужасен капан.

На сутринта, човекът дойде усмихнат до волиерата, очаквайки да зърне смешните малки. Гълъбицата внезапно се разпърха и поднови опитите си да излезе от затвореното пространство. Сянка премина по лицето на младия мъж. В мига, в който влезе в гълъбарника и видя празното гнездо, той се вцепени със свъсени вежди и отворена уста, невярвайки на очите си. Краката му, като че ли омекнаха и той се отпусна върху някакъв сандък. Чак тогава добрият човек забеляза безжизненото тяло на гордия паламарец - проснато, с разперени като за полет криле. Бликналата в гърдите му безсилна ярост изкриви лицето му и го изпълни с кръв. Мъжът отправи поглед нагоре, като че ли някой там можеше да му помогне или поне да му каже кой е злодеят. Взе безжизненото тяло на черния, изкопа малко гробче в двора пред волиерата и внимателно положи в него птицата.

Гледайки червената, която с отчаяното си пърхане разкъсваше сърцето му, човекът бавно, без колебание приближи и отвори прозорчето - пътят към свободата. Гълъбицата веднага напусна волиерата и кацна на близкия гараж. Явно ужасът от преживяното още я владееше, защото тя ходеше неспокойно насам-натам и непрекъснато се оглеждаше, готова да излети при най-малкия шум или движение.

През следващите два дни, червената не само не посмя да влезе в ужасяващата я волиера-гълъбарник, но и не се задържаше в близост до нея. С малки изключения, през по-голямата част от тези дни, мъжът я виждаше да стои на покрива на най-високата от близките кооперации.

На третия ден сутринта, когато човекът излезе на дворчето, за да хвърли за всеки случай малко пшеница, гълъбицата се спусна от високата си наблюдателница и кацна съвсем близо до него. Клъвна няколко пъти и подхвръкна върху покрива на волиерата. Постоя там няколко минути, като че ли искаше да се сбогува. Оправи перцата си, отърси се и се огледа спокойно наоколо. След секунди, със силен плясък на крилата, се издигна над къщите и с постоянно темпо се заизкачва по спирала към бездънната синева. Когато човекът започна да я вижда като малко, тъмно петънце на фона на безоблачния небосвод, гълъбицата направи огромен кръг и изчезна в далечината. Младият мъж с болка си помисли, че може би няма да я види повече и беше прав...

Червената, след като описа кръг, почти повтарящ очертанията на големия град, се отправи на изток. Тя не съзнаваше защо поема точно в тази посока и къде ще се озове, но доверила се напълно на разтуптяното си сърчице, загребваше с мощни удари на крилете свежия простор и с голяма скорост напредваше към онова кътче, в което беше сгушено малкото капанско село, там където до спретнатия гълъбарник тя за пръв път бе зърнала синия безкрай.

Опиянението от волния полет и стремглавото свистене на въздуха не след дълго започнаха да отстъпват място на умората. Дългият, принудителен престой в затворената волиера и хаосът a живота й през последните няколко дни си казаха думата - червената намали темпото и се заспуска бавно надолу. Пред погледа й проблясна рекичка. С широк полукръг тя заобиколи малка дъбова гора и кацна на открита полянка, на брега на лъхащата свежест вода. Неспокойно, оглеждайки се постоянно и с трепкащи при всеки шум крила, гълъбицата няколко пъти потопи човка в живителната течност и на големи глътки се напи до насита. Усещайки, че има нужда от почивка и сигурност, тя полетя с отмерени движения към мяркащите се в края на равнината червеникави покриви. След няколко къси прелитания из селото, червената реши да прекара остатъка от деня и нощта сред едно многобройно и пъстро гълъбово ято, преживяващо на тавана на голяма къща. Привечер, заедно с другите си събратя, успя да клъвне няколко зрънца - остатъци от вечерята на кокошия двор. Пренощува на покрива и още преди пукването на зората беше готова да поеме отново изтощителния за нея път. Но зората не дойде... Гълъбицата тревожно наблюдаваше лекото развиделяване там, където трябваше да се появи огненият диск на слънцето. Вместо това, от изток тромаво, на плътни вълма лазеха тъмни облаци, покривайки със страховита тъма целия хоризонт. Въпреки силното си желание да продължи поетия път, странницата реши да изчака плашещите я облаци да отминат и се сгуши под стряхата на къщата. Измина доста време, докато тъмата дойде и над нейният подслон и наоколо се развихри истинска буря. Към пладне небето се проясни, гълъбицата пооправи перцата си и пое своя път през изкъпания простор. Този ден летежът й бе значително по-съвършен и лек. С широк размах на крилата, тя бързо оставяше зад себе си поляни, ниви и гористи места, с каквито беше осеян този край. Птицата се чувствуваше лека като перце, а силното желание да стигне до родния дом удвояваше силата на нейния полет. Преминавайки над един дол, червената забеляза, че зад нея, от самотно дърво, стърчащо на височината в началото на дола, се издигна тъмно петно. В красивата, червена главица се надигна смътно усещане за опасност. Не се лъжеше - малкото петно започна стремително да се увеличава и скоро нещастната гълъбица разбра жестоката клопка, която й готвеше съдбата. Приближаващото пернато петно бързо доби очертанията на един от онези стари керкенези, които рядко можеха да пропуснат набелязаната плячка. Ужасена, червената напрегна всички сили и се понесе така, както само бореща се за живота си живинка може да го направи. Убиецът, като че ли започна да я приближава по-бавно, но все едно тя нямаше почти никакви шансове да оцелее. Впусна се ниско над някаква река и в момента, когато несъзнателно зави заедно с нейното течение зад един хълм, забеляза къщите на селце. Чувствайки, че единственият й шанс са те, тя напрегна почти свършените си силици и с опасна за нея скорост навлезе между постройките. Соколът се издигна леко нагоре и забави темпо, разколебан от вида на човешките жилища, хората и животните, мяркащи се тук-там. Пред погледа на отпадащата с всеки миг гълъбица се мярна ято гълъби и тя връхлетя право в него. Накацалите до някаква плевня събратя, стреснати от дошлия изневиделица плясък на крила, се разпърхаха в голямо кълбо. Разкрякаха се кокошки, едро, рунтаво куче залая истерично, някакъв човек се показа от близката къща. Въздушният разбойник, пообъркан от тази суматоха, направи обход и издигайки се плавно нагоре, се отдалечи от това място.

Дълго време след разминалия й се на косъм ужасен край, Червената не можеше да се отпусне. Тя се оглеждаше тревожно, пристъпвайки между непознатите гълъби. Постепенно в селския двор се възстанови привичният шум - къркорене на ровещи из пръстта кокошки, гълъбово гукане, пръхтене на вързан някъде кон. Изведнъж гълъбицата застина - из ятото се разнесе странната песен на паламарец. Тя се съвзе бързо и наближи непознатия певец. Това беше наперен, пъстър мъжкар... Дали не беше загубеният преди толкова време другар?... Трудно може да допусне човек какво ставаше в този момент в малката, червена главица, но гълъбицата постоя заслушана в познатите трели, в непосредствена близост до опереният мъжки доста време - докато разсърдената другарка на певеца се приближи явно войнствено настроена.

Дойде вечерта и след като домакините от ятото на няколко пъти прогонваха нещастната чужда птица от местата, където имаше намерение да прекара нощта, тя се сгуши самотна на покрива на ниска сграда, все пак близо до другите гълъби с надеждата, че това ще й осигури някаква безопасност. Уви, оказа се, че не е така, а нейните изпитания не са приключили. Гълъбите-домакини не си позволяваха да нощуват на избраното от червената място, защото знаеха лошия навик на една петниста котка да се покатерва по близкото дърво и оттам да дебне и напада спящите гълъби.

През покривалото на нощта, трудно забележима дори за човешко око, нагоре по ствола на дървото, безшумна като дух се плъзна сянката на котка. Зверчето, обиграно в тези маневри, без особени затруднения стигна до удобното за атака място - надвесен сравнително близо до нищо не подозиращата гълъбица клон. Трябваше ли това да се случи на изтерзаната от умора и мъка по родното гнездо птица и то точно в този момент, когато тя се намираше вече в своя край - може би съвсем близо до желаната цел?... По-скоро инстинктивно червената, чиито сетива бяха изострени от напрегнатите последни дни, трепна и в момента, в който петнистата се хвърли върху нея, тя отскочи с рязко изплющяване на крилата. Въпреки светкавичната реакция, гълъбицата остави в устата на опитния ловец почти цялата си опашка. Пърхайки напосоки, обърканата от нападението и тъмата птица почти се блъсна в някакъв висок покрив. На него прекара остатъка от нощта нащрек, готова да излети при всеки шум или движение.

Дойде безкрайно дълго очакваната зора. Гълъбицата оправи грейналите на първите слънчеви лъчи червени пера и литна към огнения диск. В началото на полета си, тя се чувстваше несигурна поради липсващата опашка, но това се оказа не толкова голям проблем. Скоро крилете й запориха утринното небе с усвоения вече ритъм - бърз, непоколебим, продиктуван от стремежа на цялата й същност - по-бързо към Дома.

Много скоро особено чувство обхвана червената - нямаше съмнение, че нейната сянка се плъзгаше над места, над които някога тя вече бе летяла. Пред погледа й се мяркаха познати горички, язовир, очертания на къщи с извисена сред тях камбанария. Сигурна къде точно трябва да пристигне, червената бързо намали височината, от която наблюдаваше селцето и като направи лек полукръг, кацна на покрива на родния гълъбарник така уверено, сякаш беше излетяла от там преди минути.

От къщата излезе човек. Хвърли поглед към гълъбарника и зяпна от почуда... Не можеше да повярва на очите си. Излезе на улицата, но там нямаше нито хора, нито кола с регистрация от друг окръг. Бързо се върна при гълъбите и въпреки че вече ги беше хранил, отново пръсна малко зърна пред себе си. Червената, заедно с почти забравеното си семейство кацна долу и след като клъвна набързо, напи се с вода и подхвръкна на покрива на къщата. Там, огряна от всеотдайното слънце, най-после се отпусна истински. Въпреки окаяния си вид, сладко успокоение и радост обля цялото й изнемощяло телце. Животът й - волният, трудно извоюван, но обещаващ, започваше отново сред разнообразните нежни гукания в малкия гълъбарник, в китното капанско село.

© Володя Макавеев, 2003
© Издателство LiterNet, 22. 09. 2003
=============================
Първо издание, електронно.