Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЧЕРНИЯТ ОТ ДЕЛИОРМАНА

Володя Макавеев

web

Роди се през една спокойна априлска нощ заедно с още шест братчета и сестричета. Създателят на живите твари, като че ли бе привършил багрите в своята палитра - всички кутрета бяха черни от нослетата до опашките. Единственото разнообразие в тази окраска бяха едва забележимите, сивеещи петънца по малките, будещи умиление пръстчета на четирите крачета. Кучката - вече опитна в даването на живот на подобни малки, безформени и смешни телца, внимателно почисти челядта си и се отпусна с облекчение върху приготвената й от грижливия стопанин постеля. Когато на сутринта собственикът надникна в малката пристройка - определена за родилно помещение, в очите му заиграха весели пламъчета. Внимателно се приближи към майката-”героиня” и й наговори куп ласкави неща. Тя го удостои с приветлив поглед, леко помръдна опашка, но не се приближи към него. Човекът не беше изненадан от реакцията й. Знаеше много добре колко е силно майчиното чувство на неговата питомница и не искаше да й досажда, а си позволи само с нескрита гордост да поогледа потомството.

Страстен любител на кучешкия род, той беше донесъл кучката - тогава двумесечно кутре, от столицата срещу доста кръгла сума, а тези палета бяха плод на нейната любов със служебно куче - умен и едър пес. Гордостта му беше основателна, тъй като по всичко личеше, че дребосъците ще израснат чистопородни източноевропейски овчарки. Сигурен белег за това беше тяхната абсолютно еднаква окраска.

Още на другия ден, спазвайки почетно разстояние до иначе спокойната майка, в двора се появи мъж - почитател на породата. Той беше научил за бракосъчетанието между расовия мъжкар и “столичанката” и напоследък често навестяваше своя стар познат с единствената надежда да бъде включен в закономерно очерталия се списък от чакащи за породисто кученце мераклии. За негов ужас той фигурираше в резервните варианти, тъй като в “списъка” се мъдреха осем имена. От този ден до навършването на прилична за отделянето от майката възраст на кутретата, той беше чест гост в този дом. В крайна сметка, благодарение на принципа на грижовния собственик да не дава кученца на хора, които няма да се справят добре с отглеждането им, подсилен с изкусителна сума, младият мъж постигна своето - беше му обещано най-дребничкото от мъжките палета - “изтърсакът”. Това напълно го устройваше, тъй като за всеки познавач на “най-добрия приятел на човека” е ясно, че дребосъчето съвсем няма да е по-малко от другите след една година здравословно хранене и сериозни физически натоварвания. Не беше за подценяване и правилото, че много често ръстът на малките кутрета е обратно пропорционален на интелигентността им. След като разбра коя от седемте пухкави топки ще бъде неговият питомник, мъжът живееше само с мисълта за изтичането на разумния срок за отделяне на кученцето от семейството му. Измина малко повече от месец от раждането на малките създания, но на него този период му се стори повече от година.

Най-после Денят беше дошъл! Верен на принципа си, мъжът беше решил донасянето на новия “член на семейството” да е поредната изненада за домашните. В предишни години имаше много случаи на внезапни появявания в дома му на какви ли не пернати и четирикраки твари. Привечер той излезе от жилището под някакъв скалъпен предлог, едва сдържайки радостната си усмивка. Парите за предстоящата сделка, събирани продължително време за сметка на семейния бюджет, въобще не ангажираха мислите му. Цялото му същество се стремеше към придобиването на миловидното малко животинче. Силно развълнуван и с нескривана радост, той влезе в двора на собственика на кучешкото семейство и застина до входната врата. С умиление и затаен дъх впери поглед в малко, слабо осветено от оскъдните лъчи на залязващото слънце, кътче, където в смешни пози се бяха натъркаляли току-що нахранените кутрета. Кучката, затворена в клетка, тревожно наостри уши и се вторачи в новодошлия, но не издаде звук. Седналият близо до малчуганите собственик вдигна поглед и по лицата на двамата мъже пробягнаха усмивки - усмивки на добри хора, искрено обичащи животинския род. След минута пролетта прояви непостоянния си характер - небето над града се свъси и неочаквано заръсиха ситни капки дъжд. Размяната пари срещу живот стана бързо и почти без думи. Те и не бяха необходими... Избраникът за секунди се намери скрит под връхната дреха на купувача. Кучката майка закръстосва нервно из клетката, обзета от неясна тревога. Поглеждаше ту към господаря си, ту към госта, като че ли се опитваше да проумее какво точно става. Не знаейки какво да каже, с грейнали от неописуема радост очи, щастливият мъж махна с ръка за довиждане и пое към дома си. Пътят му не беше дълъг, но беше достатъчен да си представи куп неща - как ще приемат новия член на семейството вкъщи, как ще го възпитава и какъв тип куче ще израсне той. Нито той, а още по-малко дребосъкът можеха да допуснат каква невероятна съдба очаква малкото, свито почти на кълбо, черно, пухкаво създание. Пък и кой ли можеше да допусне, че “изтърсакът”, роден в големия град, след време ще се превърне в страшилището, което хората ще нарекат Черният от Делиормана. Единственото, което инстинктивно правеше мъникът - поставен в такова необичайно положение, беше да се спотайва, изчаквайки развитието на нещата и да мърда енергично смешното си носле, възприемайки непознатите за него миризми: на тютюн от джобовете на мъжа, на боклуци от уличните кофи за смет и какви ли не още интересни неща, съпътствуващи неизбежно живота във всеки по-голям град.

Неусетно озовал се пред вратата на дома си, мъжът внимателно постави дребосъка пред прага, звънна и се прикри зад ъгъла. Първа се появи голямата му дъщеря. Когато застана на прага, очите й се уголемиха от радост и изненада.

- Кученце-е-е! - извика тя. Това прозвуча като сигнал за всички останали. Притича малката дъщеря. Благодарение на необяснимият си страх от разни животни - страх, типичен за много от градските деца, тя подскачаше около малкото създание и не смееше да го докосне. Детето пляскаше несъзнателно с ръце и поглеждаше баща си с грейнало личице.

- Сега пък куче! - появи се бабата. Тя беше добра, бъбрива жена, но не изпитваше особено топли чувства към животинския род.

- Куче ли? - изникна жена му - колко даде за него?

Мъжът знаеше, че този въпрос е по-скоро “за очи” и не се ядоса, тъй като жена му беше закърмена с любов към животните, а освен това той много добре познаваше магнетичното въздействие на малките, безпомощни същества върху женската психика. В близките часове у нея щеше да проговори непреодолимото майчино чувство и тя щеше да заобича кутрето повече от всички останали в дома. Той смотолеви някаква смешно малка цифра, колкото да успокои духовете и с въодушевление заразказва за славното потекло на малката топка. А тя, като не знаеше какво всъщност искат от нея всичките тези същества, наобиколили я в кръг и вдигнали такъв голям шум, реши, че всъщност най-близкото от тях е това, с чиято миризма беше попривикнало по време на преселването и се спотаи в краката на приклекналия мъж. Не личеше да е уплашено - положи глава върху изпънатите си напред лапички и заоглежда с тъмните си очички заобикалящите го хора. След секунди натежалите за сън клепачи започнаха да се спускат неудържимо и кутрето тихичко въздъхна. Мъжът реши, че е време да оставят малчугана да поспи след емоционалните му преживявания през този ден и тръгна да направи някаква постеля. В този момент, за всеобща изненада, палето се изправи, като че ли изобщо не му се е доспивало и тръгна, скимтейки, след него. Горд от първата правилна реакция на възпитаника си, мъжът обиколи апартамента, следван по петите от него, събра необходимите му неща и ги струпа в кухнята, в закътан до старо канапе ъгъл. Той добре знаеше, че първите дни и нощи на отделените от семейството кученца са мъчителни и травматизиращи за тях и беше твърдо решен да ги прекара заедно с осиротялото мъниче.

До идването на нощта основните разговори в къщата се въртяха около кученцето. Стигна се до избора на име. Заваляха най-различни предложения, докато в един момент голямата дъщеря възкликна:

- Я вижте какъв е черен, да бъде Блек.

Името хареса на всички и разбира се най-много на мъжа, защото, освен че характеризираше външния вид на кучето, беше неволно съобразено и с правилата за кучешко именуване - кратко и първите две букви бяха началните от имената на бащата и майката.

Придобивката беше нахранена с първата порция в новото семейство - прясно мляко с бисквити, и постепенно къщата утихна. В кухнята останаха само мъжът и кученцето. С натежало от храната стомахче, мъникът почти веднага след настаняването му в новата “спалня”, се отпусна, въздъхна смешно и заспа. Периодично - кога будно, кога в просъница, кутрето скимтеше, но погалването на новия му стопанин, прилегнал на канапето, го успокояваше. Рано сутринта, унесен от натрупаната от дежурството умора, мъжът беше заспал, но се стресна от необичаен шум. Той скочи и след моментно недоумение с усмивка забеляза в полумрака на стаята, че малкият “вълк” беше докопал някакъв вестник и с неумели движения го разкъсваше на дребни парченца. До утрото времето бе запълнено с придремване и игра с дребосъка. През деня мъжът оборудва в гаража си кошара за малкия палавник с панички за вода и храна и гумени играчки, взети скришом от неговите дъщери. Нямаше как - денем малкият Блек трябваше да се забавлява сам.

Втората нощ премина значително по-спокойно. Единственото произшествие беше, че кутрето, като не намери по-подходящо място, се спотаи под един стол и си свърши работата. Мъжът очакваше такива изненади и бързо ликвидира последствията, избягвайки логично очаквания семеен скандал.

Време беше поуспокоеното от раздялата кутре да се пресели окончателно във временния нов дом - кошарата в гаража. Засега там беше най-подходящото място - кошарата предпазваше кутрето от неприятни инциденти в големия, пълен с различни опасности гараж, а и мястото беше осигурено срещу мераклии да се сдобият безплатно с куче. През хубавите слънчеви дни кутрето беше оставяно във волиерата - неговият бъдещ дом.

От този ден нататък, хранено по режим и ежедневно извеждано на разходки - игри, палето растеше като гъба след дъжд. На първо време мъжът разрешаваше на дъщерите си да играят с него колкото искат - все още това не само нямаше да навреди на обучението на кученцето, но и беше добре дошло за правилното му физическо развитие.

На Блек не му липсваше апетит. Запъваше се смешно с предни лапички до купичката с храна и лакомо я хвърляше в стомахчето си дотогава, докато задните лапи изпреварят предните в усилието да се задържи право, а телцето му добиваше форма на издут плондер. След тази процедура, кученцето се придвижваше, залитайки, с премрежен от желание за сън поглед до най-близкото, удобно за дрямка, място и се срутваше там.

Изминаха много дни и палето постепенно започна да се оформя като малко, но силно “вълче”. Чернилката по окраската му постепенно отстъпи място на сивкавия оттенък, който се изтегли нагоре по крайниците на кутрето, през стомаха и лопатките така, че Блек вече не изглеждаше чак толкова катранено черен.

Безгрижните дни свършиха за Блек още при навършването на 3-месечна възраст. Дотогава той можеше само да реагира на името си. Постепенно, под формата на игра, мъжът запечата в съзнанието му основите на командите, които израсналото по-късно куче трябваше да изпълнява без колебание.

Лятото премина неусетно - изпълнено с десетки излети с младото куче сред гористите места около града и до не толкова далечния Балкан. За радост на мъжа, Блек растеше като спокойно, мълчаливо, предпазливо, но не познаващо страха куче. През зимата, почти годинак, вече изглеждаше съвсем различен. С добре оформено мускулесто тяло, висок над 70 см в холката, Блек внушаваше сериозен респект у хората и другите живинки. С много малко съдействие от страна на мъжа кучето отдавна проявяваше вродената си недоверчивост към непознати. В същото време вече познаваше огромен брой близки на стопанина си - роднини, приятели, съседи. Мълчалив и спокоен на пръв поглед, Блек се превръщаше в страховит звяр в момент, в който усетеше даже и намек за агресивност у някого.

Успоредно с тези качества, младокът възприе и някои от основните закони на природата, с която така често контактуваше. Научи, че степента на опасност не винаги е пропорционална на големината и силата на животните, с които се срещаше. Огромно удоволствие изпитваше, срещайки стадо овце или някакъв друг добитък, да се втурне в средата му и да разпилее нещастните твари из околността. Тази игра водеше до обезумялото топуркане на кротките животинки, съпроводено от гръмогласните ругатни на пастирите. Блек се отнасяше с нескрито пренебрежение към събратята си по кръв. Докато те се захласваха от нервен лай, той гледаше някъде встрани и спокойно, като че ли другият пес не съществува, вършеше онова, което си беше намислил. В многобройните, случайни или предизвикани от стопанина му, ситуации, той възприе и друго много важно правило - при съмнение или опасност, най-доброто поведение е да остане спокоен и бдителен. Това беше златно правило - правило на неговите диви предци, спасявало ги нееднократно в опасни ситуации, правило, което щеше да помогне много и на него самия в бъдещия му, неочаквано обърнат наопаки, живот.

Мъжът отделяше все повече време на своя питомник. Тренировките ставаха по-продължителни и строги, а промените в психиката и поведението на Блек бяха очевидни - ставаше по-силен и опитен. Само човек, който не е отглеждал куче или го е отглеждал, за да лае като води жалко съществувание на синджир до смъртта си, не може да разбере огромната радост на стопанина на Блек, предизвикана от видимо добрите резултати от обучението. Едва навършила година, овчарката изпълняваше безупречно осем команди; не си позволяваше да изяжда случайно намерени храни; не приемаше храна и не позволяваше да бъде хващана за повода или нашийника (да не говорим за глезотии...) от хора извън “глутницата” - неговото семейство. Годинакът отдавна беше наясно кой е водачът, подчиняваше му се безпрекословно, а на останалите членове гледаше като на равни, с които можеше да поиграе по всяко време, да им позволи известни волности, но не се чувстваше длъжен да изпълнява винаги командите им. Малката дъщеря - същата, която се боеше да доближи дори пиле, вече смело обгръщаше дебелия врат на якото животно и висеше току под острите и страховити зъби.

Всичко около новия член на семейството вървеше като по вода, когато до мъжa достигна тревожната вест, че из града се е разпространила болест, която обикаля предимно млади кучета и в много случаи завършва трагично. Скоро след това в махалата умряха две подрастващи кучета. И без друго контактите на Блек с други себеподобни бяха рядкост, но при новите обстоятелства мъжът го изолира напълно. Писано било обаче опасността да не ги подмине. Една вечер мъжът забеляза, че кучето почти не докосва храната си - тръгна вяло към нея, помаха от учтивост с опашка, близна я и се оттегли. Това беше абсурд! Блек винаги се хранеше бързо и лакомо. Тревогата се засили още повече на другата вечер, когато въпреки положеното старание от мъжа, Блек дори не опита вкусната вечеря. При вече утвърдения режим на хранене веднъж в денонощие, не беше за вярване, че годинакът не е гладен и явно трябваше да се предприемат бързи мерки. Сухият нос, вялите движения и помраченият поглед на иначе жизнерадостното куче накараха мъжа да не мигне цяла нощ. На следващия ден Блек вече лежеше... При появяването на “водача” той се опита да се надигне, но не успя, а само леко мръдна опашка и виновно поглеждаше изотдолу. Това беше страшна гледка за стопанина... Вцепенен от ужас, той само погали разтреперан любимеца си, каза му няколко топли думи и се заоглежда объркан. Отпадналото куче с усилие близна ръката му, изскимтя и отпусна глава. Нямаше време за губене. Окопитил се, мъжът бързо се свърза с ветеринар, на когото вярваше много. Разбрал какво е положението, докторът взе присърце случая и се отдаде на спасяването на страдащото животно. За пореден път мъжът си помисли, че ветеринарните лекари са в много случаи по-човечни от хуманните. Може би, защото хората стават ветеринари не толкова за доходи и престиж, а наистина по призвание.

При първата инжекция Блек почти не реагира, но до вечерта блясъкът в очите на силното животно започна да се възвръща. След двудневно гладуване и интензивно лечение силното тяло преодоля смъртната опасност. За няколко дни кучето се възстанови напълно и отново започнаха излети и тренировки.

Една нощ се случи инцидент, който разтревожи сериозно мъжа. Малко след полунощ тишината в заспалия квартал беше разкъсана от смразяващ кръвта вълчи вой. Човекът не можеше да повярва на ушите си. Наблизо нямаше друго куче, което би могло да издаде ужасяващия звук, освен неговия Блек. Бързо и тихо той се измъкна от апартамента и скришом погледна към волиерата на двора. Не се наложи да чака дълго - нов, ужасен вой разцепи нощта. Мъжът бързо излезе от укритието си и се скара на кучето. То наведе виновно глава, но като че ли не разбираше в какво точно се беше провинило. Не можеше да знае, че това, от което едва ли не най-много се опасява неговият собственик, са оплакванията от съседите, че се нарушава вгражданеният им покой. Такива оплаквания рано или късно щяха да доведат до преместването на Блек на друго място и в други ръце. За ужас на мъжа, за известен период от този ден нататък, макар и рядко, кучето повтаряше своите нощни стенания.

Младият мъж всячески се стараеше да потиска и контролира вродената агресивност на младия вълк. Тя би могла да се окаже много опасна, особено в града, където Блек непрекъснато срещаше различни хора, а не бяха за пренебрегване и техните любимци. Естествено не липсваха и инциденти, но обикновено мъжът долавяше и най-незначителните, начални признаци на агресивно поведение и успяваше своевременно да укроти готовия за нападение пес. Това се дължеше на факта, че Блек не можеше да бъде някакво изключение от животинския род. За разлика от хората животните като правило предупреждават, че ще предприемат нападение, било то с някакво движение или разбираем звук. Кучето и човекът до такава степен бяха привикнали един с друг, че се разбираха и усещаха инстинктивно настроенията и намеренията си. Един ден обаче се създаде ситуация, в която Блек просто не се подчини. За щастие, всичко завърши благополучно, но случката накара мъжа да бди още по-осторожно над действията на своя питомник. При една от поредните разходки край близка до града река, младеж, който си търсеше белята, реши да се подиграе на Блек. Последният се мотаеше около стопанина си и душеше разсеяно каквото му падне. На няколко метра от въпросния младеж той спря и съвсем информативно го погледна. Онзи обаче се вторачи в кучето и безразсъдно подхвърли - “какво си голямо, а колко си глупаво куче”. Не стана ясно дали на “глупавото куче” не му хареса тона или пренебрежителната поза на онзи нещастник, но реакцията му беше умопомрачаващо бърза - издаде къс гърлен звук и се хвърли към натрапника. Нахалът мигновено скочи върху моста, който се намираше зад гърба му. Клатещото се съоръжение не беше никакво спасение, но той разбра това, едва след като крясъкът на стопанина забави, но не спря атаката на кучето. Ужасен, той се хвърли като маймуна към минаващо край моста стоманено въже и увисна на него здраво вкопчен и с променена боя. Окопитил се от светкавично развилият се сценарий, мъжът въздъхна с облекчение, усмихна се съчувствено на висящия “смелчага”, закачи повода на Блек и двамата се махнаха от мястото.

Спотаената нападателност на кучето като правило се проявяваше в случаи, когато усетеше някаква агресивност към него или към някой от членовете на “глутницата”. Блек започна да проявява нетърпимост към братята по кръв и когато срещнато при излетите куче си позволеше да демонстрира самонадеяност, като правило последвалата бърза схватка завършваше зле за него. Този факт, както и това, че ако за секунди Блек беше оставен без надзор, проявяваше безпричинна на пръв поглед нападателност към всякакви живи твари, караше собственика му да бъде постоянно нащрек - готов за своевременна намеса за предотвратяване на явно опасни нападения.

Всичко вървеше в границите на нормалното до момента, в който мъжът беше командирован за доста дълъг период в Лудогорието. Проблемът ставаше още по-сериозен от това, че никой от семейството не се наемаше да се занимава със силното, а и опасно животно. Вариантите бяха или кучето да бъде гледано през цялото време в клетката или да бъде командировано с мъжа, който да му осигури нормални условия за живот на новото място.

Решението се подразбираше и тандемът отпътува за лудогорския град. Проблемът с настаняването на Блек се оказа много сериозен и едва след двудневно упорито търсене мъжът успя да открие на няколко километра от града приемливо място. Това беше кантон, в който стопаните се съгласиха временно да приютят нещастния Блек. Затвориха го в набързо пригоден за целта празен кош за царевица.

През следващите дни мъжът поне веднъж на ден навестяваше кучето, хранеше го и го разхождаше из близките гори. Всеки път, когато си тръгваше оттам, сърцето му се свиваше от мъка, оставяйки умолително гледащия го Блек. Упорито търсеше по-подходящ подслон за кучето и след седмица го намери. Вече всичко щеше да бъде наред ...

В деня, в който трябваше да бъде преместен Блек, мъжът едва дочака съмването, качи се на автомобила и отпраши към кантона.

Не било писано красивото, безкористно приятелство между човек и животно да продължи...

Пристигнал до временното жилище на своя любимец, мъжът не повярва на очите си. В металната мрежа, заграждаща коша, зееше отвор, а Блек не се виждаше нито вътре, нито около “дома” си. Нещастният човек остана втрещен няколко минути и дори не можеше да разсъждава нормално. Неприятно чувство го хвана за гърлото и като че ли го парализира напълно. Измина време, докато се посъвземе и реши какво да предприеме. Часове наред мъжът обикаля из околността, търсейки своя другар, но единственото, което успя да разбере от битуващите в околността овчари и от кантонера бе, че предната вечер кучето е било там. Мъжът не можеше да повярва, че Блек ще постъпи толкова неразумно и ще се отдалечи от мястото, на което ставаха техните срещи.

Изминаха няколко дни на отчаяно и безрезултатно търсене навсякъде, където имаше и най-малката вероятност да бъде открит Блек или поне някакви сведения за него. Обиколи всички кошари в околността, всички питомници в региона, гледачи на кучета, градското бунище, където чу от случайни хора, че е изхвърлено намерено в града убито черно куче... Блек, като че ли беше потънал вдън земя.

На петия ден мъжът попадна на един овчар, който му се оплака, че му е изчезнало агне, но не му се щеше да повярва, че Блек е извършил това, а пък и в околността често се срещаха и чакали, и вълци, и скитащи кучета, които можеше да са извършителите на такава беля.

До последния момент на престоя си в този край, мъжът отчаяно търсеше и разпитваше за своя любимец, но не успя да открие дори и следа от него.

БЛЕК

Късно вечерта, часове след посещението на “водача”, към импровизираната клетка, в която беше настанен Блек, се приближи човек. Той се появяваше многократно през последните дни и вечери, кротко стоеше наблизо и наблюдаваше кучето. Блек го разпозна и понеже вече беше установил, че не е опасен, го допусна на метър от “дома” си, като по стар навик легна в противоположния край и спокойно следеше движенията на пришелеца. Последният, явно добил грешна представа за нрава на кучето, беше решил, че вече е настъпил подходящият момент да се сдобие с такъв расов екземпляр. Приближи до клетката и това, че кучето все още лежеше и само сподавено гъргорене в гърлото му подсказваше някакво безпокойство, му даде кураж да развърже някаква тел и да открехне малка част от мрежата. Блек за момент се зачуди, защото много добре знаеше, че само неговият господар и приятел отваряше тази пролука и то, за да го пусне на свобода за приятната ежедневна разходка. Обнадежден, пришелецът направи грешка - повика кучето. В този момент Блек реагира съвсем адекватно - многократните тренировки му бяха втълпили, че извикването от външен на “глутницата” човек е сигнал за опасност и той без никакво колебание се хвърли в атака. Времето между късия гърлен звук, издаден от кучето и моментът, в който човекът беше повален на земята от голямата тежест на изхвърленото като от пружина животно, беше само части от секундата. Това, което спаси натрапника от по-нататъшна разправа с него бе, че скован от ужас, след падането остана известно време неподвижен. Кучето беше замръзнало с оголени зъби току над шията на нещастника и при най-малкия опит за движение смразяваше кръвта му с ужасяващ гърлен звук. Доста време полежа в тази поза крадецът - парализиран от животински страх пред превърналия се в звяр Блек. Кучето вече се колебаеше какво точно да предприеме, раздвоено между инстинкта си за убиване и това, че “водачът” неизвестно защо се бавеше и не издаваше заповед за по-нататъшни действия... Човекът, облян в пот, вече се беше схванал, когато кучето се отдръпна от него, бавно направи няколко обиколки около лежащия и все по-малко го възприемаше като достоен враг. Изведнъж в утихналата нощ, по шосето, минаващо близо до кантона, се чу познато бръмчене на автомобилен двигател. Блек се поколеба само секунда и изоставяйки своя пленник, хукна към светлеещия в нощта асфалтов път. Радостно помаха с опашка, когато бързащият автомобил приближи, но остана изненадан, когато той профуча край него и продължи към града. Озадаченият Блек се заозърта. Забеляза, че “арестантът” притича и се свря в някаква постройка, но не реагира по никакъв начин, защото той вече не го интересуваше. Какво ли трябваше да прави?... Неговият господар и друг път го беше оставял да тича след колата за наказание, че не иска да влезе в неудобния багажник, но това беше много отдавна - още по времето на ранното обучение. Колебанието не продължи дълго. Не можейки да знае, че возилата освен форма, цвят и характерен звук, имат и регистрационни номера, които ги различават, обзет от непреодолимо желание да настигне “водача” - най-близкото му живо същество, хукна презглава по банкета в посоката, в която вече се губеха светлините на профучалия автомобил. Противно на очакванията му, зад острия завой на шосето нямаше кола, очакваща го с отворен багажник... Кучето се обърка и спря. Отново не знаеше какво да предприеме. Да се върне обратно - там нищо не го задържаше. Подуши асфалта, но не получи никакъв ориентир. С бавни, колебливи крачки, Блек пое отново в посоката, в която беше изчезнал автомобилът. След по-малко от половин час на една височина след завой на шосето, пред погледа на Блек се появиха куп светлинки - градът. Без дори да намали темпото на движение, той се насочи право към тях. Не след дълго навлезе в покрайнините на притихнал квартал. До сутринта той се лута по улиците на непознатото място, но никъде не откри познат район или някаква следа към все по-силно липсващият му приятел. На сутринта, след един незначителен за него инцидент, в който буквално разпиля една местна кучешка глутница, с активизирането на уличното движение и раздвижването на хората, той се оттегли в покрайнините, намирайки остатъци от храна и спокойствие в някакво гробище. Привечер, отново се реши да наобиколи някои части на притихващия град, но поредният му неуспешен опит да открие нещо познато го обърка допълнително и той отново се приюти в гробището. Тук през нощта беше доста спокойно, като се изключат срещите му с безпризорните псета, преживяващи наоколо. Блек беше достатъчно силен, за да не се притеснява от тях.

Посещенията му в този район обаче не бяха останали незабелязани. В една от крайните къщи, непосредствено до гробищата, живееше човек с добри познания за кучетата. Още на втория ден, след появяването на Блек в района, той се досети, че кучето се е загубило и бързо си направи план за залавянето му. Едрото, мускулесто тяло на животното го караше втренчено да следи маршрута му при всяко появяване на открито. Вечерта човекът изпразни набързо кокошия си двор, който представляваше тесен, висок тунел между две постройки, с излаз на улицата. Разхвърли няколко малки късчета месо в близост до входа на дворчето и във вътрешността му.

Към полунощ, сериозно изгладнелият Блек тръгна на обиколка из новия си район и в крайна сметка стигна до разпилените вкусни късчета месо. Въпреки наученото през месеците на тренировки, гладът и това, че вече беше вкусил някои намерени неща, без да му се случи нещо неприятно, не след дълго го изкушиха и той изяде няколко от ухаещите неудържимо парченца. Това само възбуди пословичния му апетит. За секунди той откри откъде идва миризмата и на други такива и тъй като нямаше никакъв страх от затворени помещения, след повърхностно проучване на дворчето се пъхна вътре. В момента, в който започна лакомо да поглъща месата-капан, се разнесе силен трясък в притихналата махала. Блек подскочи и извръщайки се още във въздуха към изненадващия го шум, видя, че изходът към улицата е затворен. Обучен да прескача доста високи прегради, той се огледа и след секунди, преценил, че вратата не е кой знае каква бариера за него, се затича към нея. В този момент обаче там изникна силуетът на непознат човек, който размахваше някаква тояга в ръцете си. Блек спря за момент, за да прецени къде да насочи атаката си, но точно тогава, човекът хлопна втора преграда, току над портата. Кучето вече не можеше да преодолее тази височина, затова насочи цялата си злоба към преграждащата пътя му към улицата врата и стоящия зад нея непознат. Хвърли се към тях и с ожесточен лай, захапвайки желязната мрежа, се опитваше да я разкъса или събори. Възхитен от вида и силата на кучето, но и уплашен от разиграващата се сцена, човекът реши, че в момента е по-добре да се оттегли, за да не усложнява обстановката. Дълго време след неговото изчезване от полезрението на Блек освирепялото животно се опитваше с всички познати му начини да отвори изхода към свободата. Уви, продължителните му безуспешни опити и разкървавената му муцуна в крайна сметка го принудиха да се откаже временно от безполезната борба. С ръмжене и настръхнала козина той се оттегли в най-закътания край на дворчето. На разсъмване похитителят надникна в тунела-затвор, но моментално последвалата атака го накара бързо да се отдръпне. Когато кучето се поуспокои и само дълбок гърлен звук предупреждаваше, че въобще няма намерение да приеме присъствието на човека, последният хвърли през преградата голямо парче месо и се оттегли отново. Блек само проследи с поглед падащото на земята изкушение, но не направи нито крачка към него. Човекът се досети, че пленникът му има изградени навици и го остави за известно време сам. Огромна беше изненадата му, когато по обяд се приближи до импровизираната волиера и видя, че кучето не е докоснало храната. Реши, че е време да освободи кокошия двор от новия му обитател, като го завърже в единия край. Използвайки очакваната атака на кучето към вратата и него самия, след няколко опита човекът успя да надене на врата на разяреното животно примка от здрав кожен ремък. Покатери се по високия тухлен зид и с огромни усилия примъкна полузадушеното животно до определеното му място. На този етап реши, че не може да направи нищо повече и след като се увери в здравината на връзването, влезе в дворчето и пусна пернатите си твари. Привечер той разбра грешката си, тъй като до кучето се въргаляха кокоши перушини и след кратък оглед установи, че две от кокошките му липсват - явно бяха приближили неразумно близо до него. В яда си човекът грабна един кол и замахна към злобно ръмжащото куче. Не се получи... Блек светкавично захапа насочения към него кол и с рязко движение на главата го издърпа от ръцете на нападателя. Онзи се стъписа и отново побърза да излезе от дворчето, чудейки се как да подходи към пленника си. Разчитайки на здраво стегнатата примка около врата на кучето, той дори не си направи труда да затвори горната част на портата.

Дойде нощта, а с нея светът на човека избледня и се събудиха силните първични инстинкти на Блек. Като правило той не понасяше завързването на синджир и многократно беше доказал, че е в състояние да се освобождава по различни начини от това неприятно усещане. Не случайно неговият собственик го държеше във висока волиера, заградена с метални решетки и метална врата. В случаите, когато оставаше завързан, беше усвоил различни подходи за освобождаване - лягаше на земята и помагайки си с лапи изнизваше нашийника от дебелия си врат през глава. Ако това не ставаше, а завръзването беше със синджир, който не може да бъде прегризан, започваха многократни опити, чрез силно и рязко отхвърляне на мощното тяло до скъсването на някоя връзка или на самия нашийник. В случая Блек беше улеснен, защото не губи много време и когато установи, че не може да изхлузи стегнатата примка, доста бързо успя да прегризе кожения ремък. Приближи до оставеното му месо, подуши го, но не посмя да го изяде. С късо засилване с лекота преодоля затворената порта и се озова на улицата. Неприятните преживявания от последните два дни го накараха да не се колебае дълго и той с бърз ход се насочи извън този район по пътя, по който беше пристигнал тук - към кантона. Безпризорният живот по градските улици не му беше приятен, а и с всеки изминат метър ускоряваше темпото, воден от надеждата, че все пак в кантона ще успее да намери своя приятел и собственик. След като напусна града, Блек хукна по банкета на шосето към своята цел. Когато пристигна във временния си дом, той обиколи района и след като се увери, че междувременно не са възникнали някакви опасности, прилегна близо до импровизираната клетка. До разсъмване кучето придремваше, като често повдигаше глава и се ослушваше за някакъв знак от “водача”. Уви, нищо такова не се случи и когато тъмата бавно отстъпи пред идващия ден, Блек се изправи и тръгна на обиколка из района. Цял ден прекара в разузнаване на близките хълмове и гори, но се чувстваше отлично в ненаселената местност. Късно следобед попадна на прибиращо се стадо. Изкусителната гледка ведно с нарастващия глад го накараха да легне като подкосен край един храст и да проследи движението на стадото. След не особено дълго колебание Блек реши, че може да си позволи една малка игра и беззвучно се хвърли в средата на проточилата се върволица от овце. Овчарят чу тревожното топуркане на следващите го животни и викайки, хукна назад. Пристигнал a центъра на събитието, успя да види само разпилените по околността изплашени добичета. След като се поогледа и не разбра каква е причината, се зае с тяхното събиране.

Несигурността, която възбуждаше, тревожеше и озлобяваше Блек, който реши да превърне играта в истински лов. В бъркотията успя да отдели едно младо животно, на което не позволяваше да се завърне към стадото. Агнето подтичваше или спираше и гледаше втренчено и неразбиращо кучето, което подобно на него подтичваше. В моментите, в които добичето се спираше, Блек лягаше и следеше движенията му. След минути, усетило смъртната опасност, агнето се опита да изблее, но от устата му излезе само хрипкав звук, прекъснат от забилите се смъртоносно в шията му зъби на кучето. Парализираната от ужас жертва безпомощно риеше с крака горската пръст. Aлек изчака известно време и след като се увери, че плячката му не показва никакви признаци на съпротива, бавно отвори челюсти. Приседна до безжизненото тяло и се озърна, напрегнал всичките си сетива, за да разбере каква е обстановката в района. По отдалечаващия се шум от топуркането на стадото и виковете на изплашения овчар, кучето прецени, че няма кой да го безпокои, примъкна под близкия храсталак първия си сериозен улов и се зае с унищожаването му. Никога не беше се хранил толкова обилно. Миризмата на кръв и прясна плът дотолкова го подтикваха да поглъща, че след края на богатия пир от жертвата бяха останали само разпилени наоколо парчета кожа, начупени кости и вътрешности. Натежалият Блек се примъкна на някоко метра от “трапезата” и се гътна на една страна до някакъв храст. Прекара нощта доста спокойно в здрав сън, рядко прекъсван от характерните горски шумове. На развиделяване кучето се надигна, протегна се и с бавни стъпки се приближи до остатъците от вечерния пир. Не изпитваше никакъв глад. Подуши ги, по-скоро от скука захапа някакъв кокал, но скоро го изостави и тръгна със спокойна крачка на обиколка из района.

Вечерта, след прекарания в продължително скитане ден, Блек реши да се върне при изоставената плячка, но там го очакваше разочарование. Още с приближаването си към мястото, той усети натрапчивата миризма на някакво животно, а след секунди се убеди, че от улова му не е останало почти нищо, като се изключат няколко къса вълна. Навсякъде околовръст имаше следи от лапи - доста по-малки от неговите, но той схвана, че съвсем не е сам в гората и ще трябва да дели територия с някакъв непознат за него натрапник. Все още не изпитваше сериозен глад и се оттегли под близък храст за през нощта.

Заесени се. За Блек стана ежедневие да обикаля познатия му вече район, като при това непрекъснато увеличаваше границите му дотолкова, че в крайна сметка “негови” бяха вече землищата на няколко села в района. Обикновено това ставаше безпрепятствено за него, тъй като повечето твари в района отдавна бяха забелязали присъствието му и по всякакъв начин избягваха срещи с него, а и между тях нямаше много, които биха приели директен конфликт. Наедрялото от свободния живот тяло и природно заложените му дарби го правеха нежелан противник. Понякога обаче получаваше уроци, които го отрезвяваха и го държаха нащрек, показвайки му, че гарантирано безопасно съществуване няма.

Една привечер, когато сенките на дърветата плъзнаха като пръсти към близка царевична нива, Блек пресече много прясна следа на диви прасета. Закова се на място и докато се колебаеше дали да ги проследи, от нивата изскочи млад глиган, който му се стори подходящ за атака. Животното обаче също забеляза кучето и след секундно объркване, хукна презглава по посока на другите. Това естествено беше сигнал за атака и Блек се впусна без повече колебание. След петдесетина метра, обаче, изпод някакъв гъсталак, току под носа на възбудения преследвач, се появи неочаквано огромно, тъмно туловище. Забелязал късно противника, Блек едва не се сблъска с него и за да избегне удара, се подхвърли във въздуха и с умела извивка на тялото се размина. Изненадан, той се закова на място и се опита да се ориентира какви са шансовете му за победа. Почти трикратно надвишаващото го туловище, белеещите се в мрачината извити здрави бивни и решителната поза, показваща твърдата решимост на стария и опитен глиган за борба, разколебаха Блек. Той настръхна, издаде дълбоко гърлено ръмжене, но онзи не само че не се стресна, а и реши да се хвърли в атака. Това действие, както и долавящите се наоколо шумове от още диви прасета накараха кучето бързо да се ориентира към отстъпление и то напусна района с бърз бяг. Старият глиган го последва на известно разстояние, но не след дълго направи завой и се върна при стадото си. Провалилият се ловец разбра, че срещите с този вид животни съвсем не са безопасни за него и в главата му се загнезди урока, че е по-добре да не рискува с тях.

Блек не само че не гладуваше, но и понатрупа доста мускулатура. Обилната храна и генетично заложената му подготовка на тялото за зимата го приведоха в отлична форма. Той вече владееше перфектно уменията на дивия ловец. Един от специалитетите му си остана любимата игра - разпръскването на стада овце или кози и бързото умъртвяване на някоя от сиротинките в храсталаците. До настъпването на зимата обаче, в целия район между овчарите, а оттам и между жителите на селата се понесе мълвата за появилия се из горите огромен, неестествено черен вълк единак, който е особено дързък в нападенията си, но и много хитър.

Блек не предприемаше често подобни нападения, защото не му беше и нужно. Ловеше успешно фазани, които, забутани в храстите, не успяваха да излетят навреме. Понякога, при добър късмет, хапваше заек. А поне през есента винаги имаше възможността да полови полевки, с които бяха пълни нивите. През зимата, в пресния, пръхкав сняг му беше трудно, но когато слънцето образуваше леден слой върху него, на няколко пъти успяваше да хваща и сърни.

През един мразовит зимен ден, след като дни наред не беше се хранил, скованите от ледени парчета полета и гори го принудиха да се доближи до едно село. Инстинктът му подсказваше, че там най-лесно може да се сдобие с храна, а и достигащото до ушите му блеене на затворени в кошарите стада, предизвикваше у него спазми в стомаха и обилно слюноотделяне. Когато наближи крайните къщи, Блек прилегна в някаква групичка от дървета и внимателно изгриза и почисти насъбралият се между пръстите на краката му лед. Проучи обстановката и не видя нищо притеснително около кошарата. Само няколко кучета, на които той надменно не обърна особено внимание, незачитайки ги за достоен противник, се мотаеха покрай скупчените под навес овце. При тази гледка Блек се изправи достолепно и с лек тръс се отправи към плячката. След секунди кучетата пазачи вдигнаха огромна шумотевица и с лай и ръмжене се скупчиха около черния “вълк”. С няколко резки тракания на грозно оголените зъби, Блек отказа моментално по-неуверените кучета, но останаха две, които явно искаха да приемат боя. Докато двата песа обикаляха бавно, ръмжейки в кръг около нападателя, той се въртеше на място, за да ги държи на дистанция и нападне в най-подходящия момент. Разбягалите се псета продължаваха да лаят истерично на почетно разстояние. Черният забеляза, че в близост до кошарата се появи силует на човек и вродената му неприязън към непознати хора го накара инстинктивно да заръмжи още по-яростно. Отчитайки, че човекът е на достатъчно разстояние, той се съсредоточи върху нападателите си и не забеляза как онзи влезе в къщата и излезе след секунди с ловна пушка в ръце. Той се боеше да доближи вече оформилото се кълбо от тракащи зъби, ръмжащи и скимтящи животни и като не намери начин да стреля по огромния черен “вълк”, стреля във въздуха. Блек поначало не понасяше звука на изстрелите, а и след като някакъв ловец стреля предния месец по него и по случайност не го уби, без много колебание се отхвърли от грозно ръмжащата топка и с мощни подскоци избяга от мястото. Кучетата моментално го последваха, но при крясъците на човека се спряха и изпратиха с поглед нападателя. Тичайки, той чу нов изстрел и усети остра, пареща болка в хълбока си. Това не го разколеба и той продължи да тича, докато не се отдалечи на достатъчно разстояние от изпадналия в истерия и крещящ по него човек. Мушна се в близката гора и сврян под ниско падналите клонки на една ела, си пое дъх от последните събития. Тренираното му тяло бързо отпочина. Раната на задния крак се оказа повърхностна и той, след като я почисти, се изправи бавно и хвана една от познатите му горски пътеки. Този ден остана в житието му като един от многото, в които не успя да намери нищо за ядене. Свободата все пак винаги има някаква цена, а при него това основно беше гладът - рядък, но доста неприятен спътник.

След като прекара нощта в дрямка, в осигуряващата му поне завет гора, рано на другата сутрин Черният пое отново на обиколка в търсене на плячка. Близо край изгаснал огън на ловци намери парче хляб, с приятна миризма на държано в него печено месо, но това само възбуди здраво хваналия го в клещите си глад. Привечер наближи до друго от селата в “неговия” район. След снощния урок, той разбра, че и при тези “посещения” важи правилото на горския живот - виж, преди да те видят. Внимателно доближи някакъв селски двор, от който се носеше острата миризма на кози. Подрънкване на синджир го накара да легне като подкосен и да проучи ситуацията. Забеляза прилегнало в близост дребно, рошаво псе. Заел изчаквателна поза, Блек изненада задрямващото куче и с един скок, без да му даде възможност да издаде звук, впи белите си зъби в гърлото му . Козите усетиха странния шум и няколко от тях приближиха към отделящата ги от двора оградка, за да полюбопитстват какво точно става. Когато конвулсиите на притиснатото до земята тяло на кучето-пазач започнаха да затихват, Блек тръсна рязко глава, довършвайки жалкото му съществуване и с един скок преодоля незначителната за него височина на оградата. Захапа с премерено движение най-близкото животно за муцуната и го повали с тежестта на тялото си. Вцепенената от ужас коза успя само да издаде някакъв хъркащ, сподавен звук, а в следващия миг, Черният вече я душеше с огромната сила на челюстта си. Козите се разтопуркаха и свряни в единия ъгъл на кошарата, ококорено наблюдаваха трагедията, разиграваша се току под носовете им. От къщата излезе сънен човек, огледа двора, но след като забеляза тялото на спокойно лежащото на една страна куче, реши, че шумът е резултат на поредната приумица на стадото му и се прибра спокоен. През това време Черният, прилепен до земята, хладнокръвно не пускаше издъхналата вече жертва. Когато човекът се прибра, той се огледа и като реши да не си прави повече труд, разкъса задницата на козата и лакомо нахвърля в прилепналия си стомах големи парчета месо, докато се почувства повече от сит. Необозпокояван от никого, изгледа с презрение стоящото все още като заковано стадо, леко се прехвърли през ниското стоборче и бавно се отдалечи от селото. Един-два дни можеше спокойно да не ловува.

На сутринта селото беше разбудено от гръмките ругатни, които почти плачещият мъж сипеше по адрес на нощния гост. Събраха се селяни и изумени от странния подход на този “вълк” и огромните му следи, със свити сърца и изплашени не на шега, се разотидоха. И друг път се беше случвало в този район да бъдат нападани стада по полето, но такива нагли нападения в самия двор помнеха само доста поживелите от района. Слухът за появилия се жесток и умен звяр плъзна като заклинание из всички близки села. Хората без особени затруднения свързаха това нападение с огромните следи, намирани около останките от изядени през есента животни, а очевидец, който беше отървал преди дни стадото си, дори описа вълка с доста внушителен ръст и странен черен цвят. При всяко от своите редки нападения в селата хитрият хищник използваше различни подходи. Понякога се нагълтваше с още трептящата плът в самата кошара, без излишно да хаби енергия. Понякога, когато усетеше или дори само инстинктът му подсказваше наличието на някаква опасност, пренасяше жертвата си извън селото и там се нахранваше на спокойствие до насита. В такива случаи, само увисналите по драките кичури вълна и намираните недалеч останки показваха на ужасените стопани какво се е случило. При набезите си в кошарите и по полето, Черният не наруши само едно свое правило - никога не убиваше повече от едно животно. Освирепелите при нападение вълци не правеха така...

Склонният към съчиняването на страхотии и суеверия народ бързо разпространи какви ли не невероятни истории за злини, извършени от непознатия звяр и му лепна името Черният от Делиормана. Хората започнаха със страх да наобикалят и наглеждат домашните си живинки дори и през деня.

Окончателно объркване настъпи след като един ден майка завари малкото си момченце извън селото да си играе с Черния. Писъците й накараха Блек да се отдалечи недоумяващ какво точно става, а из селата плъзна нова невероятна история как страшилището забаламосва малки деца и ги отвлича в гората. В действителност Блек никога не би закачил дете, той само искаше да си поиграе така, както го правеше в щастливото си детство с децата от неговата “глутница”. Споменът за старото му семейство никога не го напусна и той понякога изпадаше в странни летаргични състояния. Никой никога няма да разбере какво става в съзнанието на кучето и на неговия брат - вълкът.

Случваше се понякога някой замръкнал eзвън селото или дори в него труженик да се срещне очи в очи с Черния, но въпреки разказите за хипнотизиращия му поглед, Блек никога не нападна човек. Имаше редки случаи на прояви на ербаплък от някои, но той бързо се изпаряваше при ужасяващата застрашителна поза на силното животно, оголените бели зъби и смразяващия кръвта дълбок гърлен звук. Хората вече се чудеха като какъв да го приемат - като нагъл убиец на техните животни или като някакъв изпратен неслучайно непознат дух.

В крайна сметка надделя инстинкта на селянина и всички носещи оръжие мъже се юрнаха да издирят и убият “чудовището”. Настанаха лоши дни за борещия се за оцеляване полувълк. Негови съюзници в тази борба бяха само инстинктите му и наученото от човека.

Вечер, в местните медии - кръчмите, разгорещени от питиетата мъже съчиняваха истории, които в някои случаи се приемаха от слушателите с махване на ръка, но в други, се попиваха безостатъчно, а в утихналото заведение се чуваше само гласът на оратора. Истината беше, че особено след случая със стрелбата по него, Блек се появяваше пред погледа на човек само тогава, когато преценеше, че е на достатъчно безопасно разстояние от него. Чувствителните му сетива - още по-изострени от трудния живот на самотник, не го подвеждаха и той във всички случаи успяваше да открие чуждо присъствие в “неговия” район, преди натрапникът да има понятие за присъствието на търсената от него “жертва”. В крайна сметка, дори и опитните ловци се убедиха, че имат работа с не какъв да е вълк и започнаха да действат с “непозволени” средства. Залагаха капани, но издайническата им миризма на месо, примесена с тази на желязо, караха Черния да ги заобикаля на разстояние. Той започна да избягва дори пътеките в гората, по които беше долавял миризмата на човек. За нещастие, в резултат на почти изцяло променения му начин на живот, Блек придоби лошия навик да изяжда различни, намерени в гората и по селските гробища храни. Някой от мераклиите за побъркващия всички ловци в района трофей, беше забелязал, че “звярът” оставя често следи из гробищата и му беше оставил ароматно парче месо с някаква отрова. На другия ден Блек го откри, не успя да долови прясна следа от човек в замръзналата околност и размаха опашка от задоволство. Изяде примамката набързо и след къса обиколка се махна от мястото. Дали от това, че организмът му беше в цветуща сила, дали от самоналожения глад, или от това, че отровата не беше достатъчно силна, но Черният оживя. След няколкодневно мъчително влачене из района, изпълнено с непоносими спазми на стомаха и полусънно състояние на мозъка му, той се отърси от смъртоносната опасност. Обаче урокът, който получи, му напомни основни правила и от тези дни нататък, той не си позволяваше да изяжда намерена храна.

Зимата неохотно започна да отстъпва владенията си на живителната пролет. По раззеленените поля все по-често се чуваше блеенето на въодушевените от пробуждащата се природа стада. Това даде нов тласък на ужасите за пастирите. Схемата за лов на Черния беше много ефективна и той дори и не мислеше да се отказва от нея. Загубилите инстинктите си за самосъхранение домашни добичета бяха несравнимо по-лесна плячка за него. Доказана истина е, че кучето овцеубиец притежава ловкост и дързост, надвишаващи многократно тези на природно предпазливия вълк, което естествено го прави несравнимо по-опасно. Овчарите, обикновено въоръжени само с някоя тояга, ужасени от придобилите огромна популярност страхотии, дори предпочитаха да не се намесват, когато ставаха свидетели на някое от нападенията на Черния.

По това време, на Блек се случи нещо абсолютно непознато, което беше не само извън контрола на иначе умната му и препатила глава, но и сякаш го принуждаваше да предприеме инициатива за осъществяването му. Един ден, когато той беше поизгладнял и решил да засити глада си с “лесна плячка”, снишавайки се в храсталак в края на малка горица, забеляза леко движение само на няколко метра. Моментално зае поза “замръзване” и се опита да разбере кой си позволява да се натрапва в неговите територии. Леко присвити жълтеникави очи го наблюдаваха косо изпод недалечните вейки на наскоро посечена и изникнала гора. Той разбра, че този път е закъснял с реакцията на сетивата си и остана притихнал, за да проучи какъв точно е конкурентът му и какво трябва да предприеме, за да го елиминира. Не беше свикнал да има конкуренти животни и дори се зачуди защо онзи още не е побягнал... Измина доста време, през което дори стадото се поотдалечи, а нито едното, нито другото от дебнещите се животни не смени сигурната си поза. По някое време “натрапникът” се надигна бавно и много предпазливо, снишен, направи крачка напред и отново легна. Блек се обърка окончателно. Непознатото животно не само че не показваше никакви признаци на агресивност, но досущ приличаше на него самия, само че беше с доста по-светла козина от неговата. Най-неочакваното беше обаче, че от него към Черния се понесе неустоимо привличаща миризма. Блек досега не беше срещал толкова близо разгонена женска, но инстинктите му буквално го тикаха към нея и го караха да забрави всякаква предпазливост. Той се изправи, леко размаха опашка, но все още се чудеше какво да предприеме - нямаше никакво желание да се бие. Вълчицата, разбрала, че най-сетне е попаднала на това, което търси, също се изправи бързо и направи няколко игриви крачки към едрия единак. Блек се придвижи малко напред и в следващите секунди двете животни, сякаш се знаеха от малки, с подскоци се приближиха и след бързо запознаване с влажните си носове, затичаха едно след друго към дълбоката гора.

Последваха дни на върховна радост от волния и общо взето безпроблемен задружен живот. Покрай новата си връзка и значително по-лесното ловуване в екип, Блек дори престана да напада стада, а дълбоко в почти девствената гора за щастливата двойка нямаше никакви сериозни опасности. Въпреки че продължаваше да “стопанисва” доста голяма територия, семейството си беше избрало една уютна бърлога, покрай която се завръщаше непрекъснато, а в лошо време дори се криеше в нея. Скривалището беше изкопано от някакъв горски обитател в основата на отломък от скала, подпряна на коренището на огромен дъб. С много малко усилия входът беше разширен, а пред него, на малка открита полянка, двойката си почиваше. Като насън измина малко повече от месец и вълчицата започна постепенно да изостава в надпрепускванията, да става все по-предпазлива при нападенията, особено на по-едри животни. Блек усещаше, че е длъжен да увеличи усилията си в осигуряването на прехрана, макар и да не разбираше какво точно кара приятелката му да не се включва с предишния ентусиазъм в преследванията.

Една ранна утрин, когато Черният игриво приближи вълчицата, подканвайки я да тръгва на разходка - лов, тя не направи никакъв опит да стане и дори леко изръмжа. Блек не очакваше такава реакция и се отдръпна учуден на почтително разстояние. Завъртя се малко около нея и оставяйки я да лежи току пред входа на бърлогата, тръгна с школуваната лека стъпка на обход. Денят му не беше особено успешен, а и той периодично душеше и се оглеждаше назад дали все пак вълчицата не е решила да го последва. Едва привечер успя да хване един фазан, който не успя да се измъкне навреме от храсталака, за да излети, но дори не си помисли да го яде. По стар навик, движейки се в сумрака по някаква горска пътека, Блек скоро се оказа пред бърлогата - дом, но вълчицата не беше там. Надникна предпазливо вътре, но оттам го посрещнаха оголени зъби и святкащ в тъмнината поглед. Черният тутакси се отдръпна, остави улова си пред входа и уморен от дългия ден, прилегна в коренището на близкото дърво. На зазоряване, той отново приближи входа. Пътем установи, че плячката не е докосвана, но не посмя да прави опити за влизане. Позавъртя се наоколо, ала гладът го накара отново да поеме на лов, оставяйки непокътнатия фазан на вълчицата. Извади късмет. В едно от сечищата в неговия район откри убит елен. Трупът беше доста пресен и почти непокътнат - липсваха само рогата на голямото животно и задните бутове. Блек се наяде колкото можа да побере стомахът му, с майсторство на професионален касапин изгриза огромен къс месо и бавно се отправи по обратния път до скривалището, с надеждата, че този път другарката му ще уважи предложеното лакомство. Когато приближи района на бърлогата, Черният се закова, защото пътят му беше пресечен от познатата миризма на вълчицата. Опитният му нос моментално откри, че тя само беше се придвижила до близкия горски ручей и се беше върнала в убежището. Когато пристигна, Блек долови със сетивата си присъствието на женската вътре и без да прави опити да влиза, остави вкусотията отново пред входа до все още непокътнатия фазан. До вечерта не се случи нищо, а късно през нощта Черният долови някакви странни звуци, напомнящи му мяукане на малко диво коте откъм входа на скривалището. Този път любопитството му не издържа и той се приближи внимателно към входа. Миризма на кръв и още нещо го блъсна в чувствителния нос, но той не можа да види нищо, тъй като злобната реакция на вълчицата го накара почти да отскочи от него. На сутринта, когато женската се показа на входа, Черният, усещайки, че присъсътвието му в бърлогата и в близост до нея не са желани, само помаха с опашка, отдалечи се на няколко метра и легна, насочил всичките си сетива към тъмнеещия вход на жилището. Вълчицата лакомо изгълта големия къс месо, тичешком отиде до потока, напи се бързо с вода и без да губи време, се пъхна отново при челядта си. Блек реши, че най-добре ще е да не се натрапва и пое по своите пътеки. Дни наред семейството живееше по този начин - вълчицата избягваше да се отдалечава от бърлогата, а Блек ловуваше или се излежаваше в близост до нея. Отношенията им се стоплиха и поздравите на двете животни бяха както в началото на тяхното запознанство, но мъжкият упорито не беше допускан при малките. Едва когато попрогледнаха и започнаха да шарят из дома си, вълчицата допусна Черния до тях, но през цялото време го наблюдаваше напрегнато. Скоро мелезаците започнаха да излизат и пред входа и да прекарват дните в игри и дрямка. Бяха пет на брой. Между тях се открояваха ясно две черни, досущ какъвто беше малкият Блек, две бяха с типичната вълча окраска, а едно - най-дребното, с цвят, който не беше нито на майката, нито на черния - просто по-тъмен вълчи цвят.

Работата на Черния започна да се увеличава прогресивно, а вълчицата все още рядко се включваше в продължителните му походи за търсене на храна. Той отново прибягна до изпитания стар начин на лов и поднови периодичните си набези над стадата. Наглите му нападения и чуващият се далечен, а понякога и не толкова далечен вой с особени, смразяващи кръвта гърлени звуци, караше овчарите да подскачат нощем в леглата си, опитвайки се да разберат дали ги грози опасност.

Отново горските пътеки се осеяха с капани и всевъзможни отровни хапки, но Черният никога повече не се излъга.

Нещастието обаче не подмина опитния звяр. Един ден, завръщайки се от неуспешен лов, наблизо до бърлогата, Блек усети познатата миризма на неговата другарка. Завъртя опашка и се затича, но изведнъж се закова на място. Тялото на вълчицата лежеше безжизнено, току под носа му, сгърчено в неестествена поза под някакъв храст. Нещастната майка беше попаднала на силно отровна примамка и след жестоки мъки, се беше свряла тук, за да умре. Блек подуши останките от единственото му близко същество, обиколи мястото и прилегна до вълчицата, положил глава на предните си лапи и забил, изпълнен с огромна мъка, поглед в нея. Той не можеше да знае какво е това смърт, защото не съзнаваше, че има живот, но някаква убийствена празнота запълни съзнанието му. Минаха сигурно часове, когато в настъпващия мрак къс крясък на катерица го извади от летаргията, която не го беше навестявала от доста време - от времето, когато безвъзвратно загуби своя приятел и господар - човека. Блек се надигна неохотно и сетил се за малките, се отправи към пълната с живот бърлога.

Когато приближи, Черният внимателно изучи околността и след като се увери, че поне тук всичко е нормално, надникна в тъмната вътрешност. Дребосъците, като че ли усетили настъпването на коренен поврат в безгрижното им ежедневие, се бяха скупчили в най-отдалечения край на дупката. Нещастният баща влезе при тях и прижумявайки, се наслади на ласките на благодарните черни нослета. Блек въздъхна дълбоко и прилегна плътно до тях.

Отново последваха трудни дни за него. Цялото му същество беше ангажирано с изхранването на малките, които за щастие вече можеха да се хранят и с месо. При все че те му създаваха много грижи, откритата им радост, с която го посрещаха при всяко негово завръщане, му помагаше, макар и частично, да преодолява мъката си по изгубената спътница. Въпреки че беше проумял безвъзвратността на загубата, Черният при всяко излизане на обход и завръщане, минаваше покрай лобното място и всеки път се застояваше наблизо.

Набезите му над стадата вбесиха хората, а по-опитните лесно се досетиха, че огромните количества месо, които Черният си набавяше, говорят за наличието на вълче семейство някъде из близките гори. Озлоблението им ги караше непрекъснато да подновяват хайките за откриването му и въпреки че бърлогата беше доста отдалечена и трудно откриваема, един ден те успяха да попаднат на нея. Стар ловджийски пес успя по следа от нощно нападение да доведе екзекуторите в района на скривалището.

Малките усетиха отдалече шумотевицата от приближаващите непознати същества и по добре научения вече урок се скриха, без да издават звук в дупката. Това бяха научили до момента, но то не можа да ги спаси. Много скоро пред входа се замяркаха огромни силуети, които малките не познаваха. Кучето застана пред входа на бърлогата и започна да лае с истерични фалцетни нотки в гласа. Хората се стреснаха, защото не знаеха кой ще излезе отвътре, но страхът им беше безпредметен, защото Черният в този момент беше далече, на поредния си обход. Хората се наредиха около кучето и някои от тях насочиха за всеки случай пушките си към тъмния отвор. Когато изминаха десетина минути и нищо не се раздвижи, един смелчага коленичи и навря фенерче в отвора. Сатанинска усмивка се появи на лицето му, защото видя, че в дъното на вълчата бърлога има няколко малки. Нещастните животинки, смразени от ужас, скупчени едно върху друго потреперваха и не смееха да дишат. Последва грозна и недостойна за целия “висш разум” сцена. Както в много позорни за човеците случаи, отново, за кой ли път, те пренебрегнаха основен закон на майката природа - всяко нещо, съществуващо на този свят, е целесъобразно и никой няма право да го обяви за излишно и да го изтреби. Кучето не посмя да влезе в дупката, но ловците хвърлиха в скривалището някаква димка. Малките продължиха да спазват наученият начин за прикриване, но не издържаха дълго. Загубили всякаква ориентация и полузадушени, започнаха да се примъкват към светлеещия отвор - път към тяхната любима полянка... Първото показало се от изхода беше моментално уловено от освирепялото куче. Докато песът се разправяше с него, “човеците” се разправиха с останалите. Едно, обаче, онова най-малкото - със странния цвят, упорито се натискаше в дъното и сигурно щеше там да се раздели с крехкият си живот, ако един от убийците не беше решил да задоволи внезапно възникналия си каприз и да си вземе вълче вкъщи. Това не беше продиктувано от правилото, че последното вълче от семейството не трябва да се убива. Не, той искаше да се издокарва пред съселяните си след време, като им разправя геройствата си и ги доказва с хванатия от него жив “вълк”. Все едно, малкото извади късмет - остана живо, ако можеше да се каже живот за очакващото го, в случай че оцелее, жалко съществуване, завързано за някоя верига в кален селски двор. С набързо приготвена кука от паднал клон мъжът се навря, докъдето можеше в отвора, и примъкна почти безсъзнателното нещастниче към себе си. Малкото дори не разбра какво точно му се случва, когато се свести в някаква торба. След като свършиха сатанинското си дело, у хората се събуди неприятното усещане, че все пак страховитият единак може да се появи отнякъде и побързаха да се отдалечат от мястото. Бяха сигурни, че са попаднали на неговото семейство, защото всички забелязаха странния черен цвят на двете убити малки. Такива вълци в нашата страна нямаше...

В късния следобед Черният, уморен от огромния обход през деня, приближи осиротелия си дом. Отдалече той долови отдавна неприятната за него миризма на човек и това го накара да обходи доста отдалеч бърлогата, за да разбере какво става. Отслабващата следа го увери, че в момента в района няма натрапници и в крайна сметка той се озова до самото скривалище. Когато пред очите му се откри страшната картина на разхвърляните по полянката телца, зъбите му се оголиха страшно, a от гърлото му неволно излезе онзи, каращ да замръзва кръвта в телата на чуващите го, дълбок и не предвещаващ нищо добро, гърлен звук. Черният обиколи всяко едно от бездиханните вълчета и в пристъп на неизмерима мъка, с два скока се озова върху скалата, над скривалището. Страшен, мощен вой разцепи смълчаната гора. Чуха го дори и доста отдалечените вече ловци. Тръпки ги побиха и без никакво колебание, неестествено умълчани, те забързаха, за да излязат възможно най-скоро от гората. Все пак това сигурно беше воят на добилия известност на легенда Черният от Делиормана и никой от тях нямаше желание дори да си помисли, точно сега да се срещне с него.

Секунди след воя Черният, забравил за умората, тичаше с ниско наведена глава в бърз, преследващ бяг по прясната човешка следа, която неясно защо за него беше примесена с едва доловима във въздуха миризма на негов потомък. Въпреки че убийците бързаха колкото могат, да се измъкнат от навяващата лоши мисли гора, само след половин час Блек беше толкова близо до тях, че чуваше шума от придвижването им и поотпуснатите фалшиво-куражлийски гласове. Заобиколи ги през гъстака от подветрената страна и без да издаде звук, със сбърчен от гняв нос установи, че са много, че носят оръжие и разумът надделя. Той поизостана от групата и с лек полукръг мина на двадесетина метра от страната на лекия горски ветрец с все още неясен план какво да предприеме. Само човек, прекарал доста време в гората, може да знае, че е абсурдно да види пръв горски хищник, който не желае това. Старият пес - следотърсач, обаче, веднага долови характерната вълча миризма, без да се колебае, свикнал с подкрепата на своя стопанин, скочи встрани от пътеката и с дебнеща походка тръгна през драките. Стопанинът му само го изгледа, но реши, че измореното от дългия ден куче няма да отиде кой знае къде и спокойно продължи в колоната от ловци бързия си ход. Черният забеляза отклоняването на своя събрат и спря. Разкъсващата го ярост и осъзнатата сила на тялото му го караха без никакво колебание да приеме тази схватка. Когато песът се оказа на няколко метра от Блек, се стресна, защото противникът му предизвикателно стоеше високо изправен и въобще не показваше желание да се прикрива, а стойката му и показаните бели зъби недвусмислено говореха за готовност за нападение. Кучето попогледна назад, но чу само шум от доста отдалечилите се хора. В момента, в който отново погледна към Черния, чудейки се какво да предприеме, онзи вече беше връхлетял отгоре му. Силата и опитът на Блек, удвоени от натрупаната злоба, не дадоха почти никакъв шанс на ловното куче. Още при първия сблъсък, Черният повали с тяло противника си и почти в същият момент заби зъбите си в гърлото му. Дори на метри от полесражението се чуха само ниското ръмжене на освирепелия баща и хъркащите звуци, излизащи от гърлото на задушаващото се куче. Дълго след като песът беше престанал да се съпротивлява и не даваше никакви признаци на живот, Черният стискаше железните си челюсти, сключени около врата на доскорошния убиец и по вълчи маниер само тръскаше глава, като че се опитваше да отдели главата от тялото на жертвата си. Накрая го пусна, отдръпна се от безжизненото тяло, приклекна и от гърлото му се изля в страшни звуци цялата му мъка и мощ. Хората от наказателната група бяха току-що излезли от гората и ужасният вой, чул се доста отчетливо, сякаш ги пришпори към светлеещите в настъпилата вечер прозорчета на селото им. Само стопанинът на стария пес позабави крачка, озърна се, но не посмя да се отдели от групата и с лошо предчувствие побърза да я настигне. Това предчувствие, разбира се, се оправда, но той разбра това едва след няколко дни, когато надеждата, че вярното ловно куче просто се е запиляло някъде из гората, както му се беше случвало много пъти при преследване на дивеч, окончателно угасна. Човекът с примирение си помисли, че все пак в дадения ни за живеене свят никоя простъпка не остава безнаказана.

Няколко дни Черният бродеше из гората в несвяст. Почти нищо не ядеше. Често прилягваше под някоя сянка и с часове не помръдваше, зареял някъде в далечината невиждащ поглед. Какво ли отново преминаваше през препатилата му глава? Може би, далечните мили спомени от собственото му безметежно детство... Може би, щастливите дни, прекарани с умната му другарка и с любвеобилната му челяд...

Само веднъж Блек навести доскоро пълната с живот бърлога, но убиващата го гледка и носещото се в околността зловоние от разлагащите се телца, го накараха да се махне оттам и повече да не се завърне в този район.

Останал отново съвсем сам в заобикалящия го враждебен свят, Черният, озлобен, но с нараснала предпазливост, усъвършенствал генетично заложените му ловни умения, отново заживя орисания си живот на единак. Ловуваше предимно из обширните си територии и нямаше никакви проблеми с осигуряването на храна в изпълнените с живот летни гори и поля.

Веднъж попадна на прясна следа от себеподобен. Миризмата на хищник не можеше да бъде объркана от опитния му нюх. По утвърден вече навик Блек се впусна в преследване, защото опитът го беше научил, че въпреки че другите хищници в района не могат да бъдат опасност за него, те причиняват пакости, плашейки и избивайки “неговия” дивеч. Много скоро той настигна съперника и забеляза, че онзи се вмъкна в гъст храсталак, за да се прикрие. Без да забавя уверения си ход, Черният приближи, но мигом се закова като истукан... Изпод ниските клонаци го наблюдаваха две жълтеникави очи на малко чакалче. Още от времето, когато живееше при Човека, Блек като правило никога не закачаше малки себеподобни, а дори и възрастни кучета, които не можеха да бъдат някаква заплаха за него. А сега, след неотдавнашната загуба на челядта си, коравото му сърце заби силно и в него изведнъж се появи необходимостта да закриля това безпомощно създание. Приближи до храста, но малкият се сви, обзет от ужас, почти на кравай и треперейки, заочаква това, което му е отредила съдбата. Черният усети страха, обзел малкото създание, и не се приближи повече. Изчака минута-две и след като се увери, че дребосъкът едва ли не бере душа, вцепенен от очакване на жестока разправа с него, помаха с опашка и бавно се отдалечи от мястото.

При една от дежурните обиколки Черният попадна на поизветряла диря на глиган, но доловената от него тънка миризма на кръв, го накара да се заеме с проучване на въпроса. Когато превали неголям горист хълм и се заспуска от другата му страна, забеляза в дъното на открилото се пред него долче кална локва, в средата на която лежеше едър глиган. Онзи също го усети и сумтейки, понечи да се изправи. Тогава Блек видя ясно, че има шансове при евентуална схватка, защото животното, макар и доста голямо, има сериозен проблем с единия си заден крак. Той висеше безучастно и шопарът успя да стане едва след няколко неуспешни опита. Черният бавно приближи и започна да обикаля на почетно разстояние локвата. Глиганът, усетил сериозността на положението, се опитваше да стои винаги с насочени към нападателя бивни, но затъвайки все повече в лепкавата кал, реши, че позицията му е доста неизгодна и се измъкна от нея. Черният никога не би си позволил да нападне сам такова силно и опитно животно, но в случая победата му се стори доста реална. Силно куцайки, глиганът тръгна в някаква посока, а Черният го последва, без да прави опити за атака. На няколко пъти, умореният глиган се опита да прилегне, но веднага щом Черният го приближеше прекалено, той се надигаше с неохота и продължаваше напред. “Играта” продължи часове. На няколко пъти Черният успя да захапе сериозно жертвата си, но така и не успя да намери начин да я повали, дотогава, докато изтощеният до смърт глиган не легна и явно нямаше повече сили да продължи. До момента кучето беше понесло само леки натъртвания от хаотично размаханите бивни на изпадащия в паника глиган и то реши, че моментът е настъпил. С лъжливо движение, Блек заблуди жертвата си, светкавично се метна и впи зъби в гърлото й. Тежестта на тялото на кучето не позволи на глигана да се изправи, а то нямаше никакво намерение да отпуска захапката си. В обхваналата го паника, шопарът не успяваше да се изправи и се мяташе напосоки, влачейки със себе си нападателя. След десетина минути, когато околовръст беше разорано от копитата на отпадащото мощно тяло, то притихна. Черният също беше вече доста изтощен и реши да отпусне захапката. В предсмъртна конвулсия, глиганът рязко отметна глава и се чу силен тъп удар и пращене. Кучето отхвръкна от жертвата си и от гърлото му излезе странен звук - смесица между ръмжене и скимтене, от изненада и силна болка. Сега нямаше време за това и въпреки замъгленото от острата болка съзнание, с кръвясали очи и удвоена злоба, Черният се хвърли напред и отново сключи страшните си челюсти върху обилно кървящото гърло. Това май беше излишно, но той не искаше да рискува повече. Когато глиганът притихна, Блек се отдръпна от него и прилегна с изплезен език, дишайки тежко. Огледа се и видя разреза на кожата си, започващ от предната плешка и стигащ до гръдния му кош. Той не можеше да знае колко неприятно е това при неговия начин на живот, но го обхвана неясно безпокойство. Почти без желание хапна и се запъти към най-близкия известен му поток. През следващите два дни, той се навърташе в района между трупа на глигана и водата. Една ранна утрин завари на трапезата си лисугер. Черният се появи иззад храстите с увиснала опашка и приведена глава и като че ли нямаше никакво желание за саморазправа, но натрапникът само присви уши, изсъска насреща и побърза да изчезне от района, като само се поизвърна, за да се увери, че не го преследват.

Въпреки че Черният се грижеше постоянно за почистването на раната си, явно някакво възпаление се беше загнездило в организма му, защото той с всеки изминат ден отпадаше. Когато се движеше бавно, той накуцваше съвсем леко, но му беше невъзможно да преследва бързо бягащ дивеч. Изпосталя, а рядко намираните мишки не бяха храна, която можеше да поддържа здравото му тяло. Все по-трудното му оцеляване го подтикна да се завърне към “лесния лов”. Уби овца близо до един от водопоите на стадата, а след няколко дни като че положението малко се пооправи. Черният започна да се движи прилично бързо, но съзнавайки, че трябва да се предпазва от големи битки, а и позамъгленото му от болестта съзнание го накараха да пренебрегне прословутата си предпазливост и той отново започна да “посещава” селата.

През последния месец, като се изключи убитата в гората овца, хората бяха започнали да се успокояват, че проблемите им с Черния са свършили, но уви... Две дръзки нападения през няколко дни в кошари на едно от селата всяха нова вълна от oжас у селяните, а едновременно с това започнаха нови приготовления за причакване и преследване на техния кошмар - самотният и озлобен Блек.

През една осветена от лятната луна нощ тъмна сянка безшумно и бързо се придвижи от гората до едно от селата - онова, в което бяха изчезнали убийците на вълчето семейство. Черният, добре познаващ всички издайнически места - там, където имаше куче или по-често беше забелязвал движение на хора, - се движеше като дух из крайна махала. Преминавайки току пред някакъв двор, в търсене на подходяща за нападение кошара, силна позната миризма го блъсна в чувствителния нос и той се закова на място. След секунда ориентиране приближи и заби нос в някаква портичка от дъски. Не се лъжеше - това беше миризмата на неговото “вълче”... Черният се огледа и като установи, че нищо не го заплашва, с лек скок се прехвърли през незначителната за неговите възможности преграда, разделяща го от единственото му останало близко същество. На няколко крачки от портичката развълнуваният Блек съзря сиротинката. В първия момент малкото, при вида на голямото животно, оказало се изведнъж в непосредствена близост, се свря под някаква ламарина, която му беше единствената закрила от външния свят и до която му позволяваше да се добере завързаната за вратлето му калчищена връв. Много бързо обаче и двете животни разбраха, че стоящото срещу него е най-близкото им във вселената същество, с неописуема радост размахаха опашки и чинно започнаха да се ближат по муцуните. Малкото, заприличало на хрътка от лошата, нередовна храна и от непрекъснато тормозещия го страх - придобит от наложения му непривичен начин на съществуване, се чудеше как да засвидетелства безкрайната си радост и се умилкваше неспирно около любящия си баща. В крайна сметка Черният прилегна внимателно до него и така двете нещастни животни прекараха, притиснати силно едно към друго, остатъка от нощта. На разсъмване, когато в близък двор мъж се защура в някаква негова си работа, Блек леко се изправи, изгледа жално малкото, прескочи оградата и бързо изчезна в своя дом - гората.

Заръмя лек летен дъждец. През целия ден Черният, въпреки неприятното усещане от падащия в чувствителните му уши дъжд, се опитваше да намери някаква плячка. Едва привечер успя да пресече пътя на объркан от мокрежа заек и да го хване. Самият той беше доста изгладнял, но нещо го караше да не се докосва до трудно придобитата плячка. Блек се придвижи към края на гората - там, откъдето виждаше крайните къщи на селото и затвора за малкия нещастник. Изчака, докато хората се изпокрият по домовете си и със заека в уста, в лек бяг, се отправи към вълчето. Около него нямаше нищо обезпокоително и той леко се прехвърли през оградата. Малкият го усети още когато приближи към двора и се измъкна изпод ламарината, радостно размаха опашка и само невъзможни за контролиране слаби скимтенета се долавяха от опитния слух на бащата. Черният внимателно постави пред разнеженото малко вкусната вечеря, отдръпна се и приседна. Въпреки неукрепналата си още физика прословутата вълча захапка, с която възрастен звяр може да разкъса без особени усилия дори бизонска кожа, свърши работа и след минута малкият лакомо поглъщаше големи късове от заека. Блек изчака, докато малкото се наду като футболна топка, изгълта някакви остатъци от кожа и неизядени кости, близна нещастничето, огледа здраво свързаната връв и отново изчезна в гората.

На сутринта обаче следите по разкаляния двор, които дори и неопитен човек би могъл лесно да забележи, извикаха зла усмивка върху лицето на “надзирателя”. Той много добре знаеше, че след като бащата вълк веднъж е дошъл и дори хранил малкото, той ще се върне задължително пак. Още същата вечер, човекът се свря зад купчина балирано сено на няколко метра от завързаното малко и притиснал към себе си заредена пушка, се приготви за разправа с вълка. Не се излъга... Доста късно през нощта, откъм гората, с безшумни стъпки се приближи едър вълк. Без никакво колебание се прехвърли през стобора, подуши въздуха - сигурно долови човешката миризма, но тя не го изплаши. Не носеше нищо за храна на малкото. Дали в умната глава на кучето вълк е имало предварително обмислен план? Едва ли някой може да твърди с абсолютна увереност докъде стигат възможностите на техния ум. Блек се приближи бързо до пленника и след кратък поздрав, без да губи време в излишни глезотии, захапа връвта на педя от проскубаното вратле на вълчето. С няколко движения на мощната челюст, тя беше прекъсната. В този момент Черният забеляза човешка фигура, измъкваща се иззад сеното в дъното на двора. Не изпита страх, а дълбоко в изстрадалата му душа се надигна силно чувство на неприязън към очевидната заплаха. Преценявайки, че разумният ход в момента е бягството, Блек леко затича към спасителната ограда и я прескочи, но падайки от другата страна, се обърна и видя, че малкото се мотае безпомощно отвътре и не знае какво да направи. Бащата осъзна грешката си и след секунда се намери обратно в двора. Решен на всичко, въпреки че забеляза белеещата се на оскъдната лунна светлина цев на пушка, Черният себеотрицателно закри с тялото си малкото. Приведе глава, оголи страшните си зъби и с глухо, ужасяващо ръмжене се приготви за атака. Това време обаче беше достатъчно на човека да се прицели и стреля. Рязък, оглушителен звук разцепи нощта. Черният се отхвърли нагоре и назад, ударен лошо от близкия изстрел. Човекът, дори в тъмнината забеляза, че куршумът попадна право в тялото на звяра и вдигна за втори път оръжието си. Кучето вълк не дочака смъртоносния втори куршум. Още не паднал на земята, разяреният до неузнаваемост Блек със светкавични два скока се хвърли право към гърлото на човека. Само благодарение на някакъв късмет, между целта и зъбите на Черния се оказа пушката. Силен изстрел оглуши разярения баща, но оръжието на падащия по гръб стрелец сочеше някъде встрани. Дали от резкия, силен звук на пушката или от това, че макар и професионален убиец, Блек никога не беше наранявал сериозно човек, той изостави вцепененият от ужас, лежащ в калта нападател. Направи няколко малки, несигурни крачки към вълчето, погледа го, близна го нежно и със сетни усилия успя да се прехвърли през оградата. Усещаше, че силите го напускат с всяка секунда, а съзнанието му се замъглява. Воден единствено от инстинкта, че трябва да се добере до закрилницата гора, с огромни усилия и хриптящо дишане се насочи към тъмната, изглеждаща безкрайно далечна, линия на крайните дървета.

Малкото, навряло опашка между задните си крака, се беше свило току до портата и не смееше да диша, ужасено от страшните гърмежи и последвалите гръмки ругатни на човека, а и инстинктивно беше oсетило, че отново се случва нещо ужасно в неговия и без това нерадостен живот.

След този случай, никой повече не видя Черния от Делиормана в този район. Един бог знае дали успя да се укрие, да излекува раните си и да намери нов дом за себе си, или само да се усамоти някъде и там да завърши изпълнения си с превратности живот.

Нa следващия ден, ловците от селото се организираха в голяма хайка, решени веднъж завинаги да приключат въпроса с техния кошмар. Уви... Двете кучета, на които беше гласувано доверие да открият умиращия единак, вървяха доста време по прясна кървава следа, но стигнали до една горска рекичка, се залутаха по брега и я загубиха. Хората ги принудиха да продължат търсенето и от другата страна - там, където започваше свлачище от ситно натрошени камъни, издигащо се към хълмиста местност, осеяна с чукари. След едночасово ходене трудният за кучешките крака маршрут ги разрани до такава степен, че опитните ловци се отказаха да съсипват повече любимците си и се прибраха, разчитайки на това, че единакът в крайна сметка ще загине от раната си.

Хората от селата в района заживяха спокойно, опиянени от създадения по техен вкус уют. През дългите зимни вечери пиеха и разказваха легенди за Черния от Делиормана, но постепенно споменът за него избледня и остана само у онези - пострадали от неговите нагли набези или имали срещи очи в очи с него.

Минаха години и овчари започнаха да споделят, че им се е случвало да виждат в далечината вълци със странен тъмен цвят. Дали това беше някое поколение на Черния или малкият пленник беше успял в крайна сметка да избяга от затвора си и да оцелее под грижите на майката природа? Никой не се задълбочи във въпроса, защото тези вълци живееха по отдавна уточнените правила между тях и хората, а и селяните си имаха други - нови грижи, така че нямаха време да се впускат в разсъждения за такива “незначителни” неща.

 

 

© Володя Макавеев, 2003
© Издателство LiterNet, 22. 09. 2003

=============================
Първо издание, електронно.